Крис Муни
Изчезналите (25)

Глава 24

Дарби си е организирала временно работно място в старата спалня. Леглото го няма, а мястото му е заело старото бюро на баща й. Обърнато е към двата прозореца над предния двор.

Преди да си тръгне от службата, тя прави копия от докладите и снимките. Забожда последните върху корковото табло над бюрото, след което се разполага в креслото с докладите пред себе си.

Известно време долавя и най-малкия шум наоколо — тиктакането на стенния часовник откъм долния етаж, тихото похъркване на майка си. След това потъва в материалите.

Два часа по-късно главата й бръмчи, мислите се прескачат една друга. Наближава единайсет часа. Решава да си почине и да слезе долу за чаша чай.

Кашонът с дрехи си стои край вратата. Съзира розовия пуловер и си спомня нещо: тя е на петнайсет и е сама вкъщи. Изминала е седмица от погребението на баща й, а тя седи и притиска към лицето си неговата пропита с аромат на тютюн жилетка.

Дарби измъква пуловера от купчината и сяда на пода. Бръмченето на хладилника изпълва кухнята. Мачка кашмира между пръстите си. Не след дълго от майка й ще остане само това — дрехите с отслабваща миризма на одеколон, поели в себе си множество спомени.

Дарби вперва поглед в мястото, където бе застанала Мелани, докато се молеше за пощада. Поглежда стената, върху която е покрито с боя оставеното от Стейси кърваво петно. Виктор Грейди е зазидан сред тези стени, сега и завинаги, заедно със спомена за баща й, а Дарби не може да проумее как така Шийла е в състояние да се движи между тях ден подир ден в компанията на тези толкова различни и в същото време неразделни два духа.

Край къщата профучава кола, придружена от гръмка, ритмична музика.

Дарби осъзнава, че се е изправила. Ръцете й треперят докато се навежда, за да вдигне пуловера. Няма представа защо се поти.

Наближава полунощ. Най-добре би било да поспи малко. Утре рано отиват с Куп в къщата на Кранмър. Отпочинала донякъде и на свежа глава, може би ще попадне на нещо, което й е убягвало досега.

Горе Дарби се отпуска върху люлеещия стол, хладен под покривката си. Когато най-накрая заспива, започва да сънува къща с лабиринт от мрачни коридори и поредица стаи, врати, които се отварят към тъмни дупки.

Каръл Кранмър също сънува.

Майка й е застанала на прага на нейната спалня и повтаря, че закъснява и е време за училище. Тя продължава да вижда усмивката на майка си, докато клепките й започват да пърхат и се отварят в непрогледната тъмнина. Усеща грубото одеяло и си спомня къде е и какво се е случило с нея.

Обзема я паника, която по необясним начин бързо отшумява. И макар това да изглежда твърде странно, все още й се спи. За последен път се е чувствала така изтощена миналото лято, след оня излет, когато бяха пили цяла нощ, а преди това цял ден бяха играли с топка на плажа.

Каръл се сеща за сандвича. Да не би в него да е имало приспивателно? Оставил бе лек вкус на тебешир в устата й — усети го, още докато се хранеше, а малко по-късно, след като маскираният затръшна вратата, изпита истинска умора, което много я изненада. Няма от какво да е изморена. Би трябвало да не може да мигне от ужас, а тя едва държи очите си отворени. И пак й се пишка. Страшно много.

Изпълзява изпод нара, изправя се и мигом протяга ръка, за да намери стената. Ето я и нея. Колко ли стъпки бяха до края? Осем? Десет? Тя пристъпва предпазливо, примигва, напряга поглед в мрака, който не отстъпва. Така сигурно се чувстват слепите.

Намира тоалетната и присяда. Необяснимо поради каква причина в съзнанието й изниква бюрото от нейната стая, прозорецът с потискащ изглед към грозна улица и прекрасните дървета с позлатени, жълти и червени листа. Кое ли време е? Ден или нощ? Дали продължава да вали?

Когато пуска водата в тоалетната, Каръл се чувства малко по-добре. По-будна. Сега трябва да се справи със страха.

Знае, че трябва да измисли нещо. Довлеклият я на това място мъж ще се появи отново. Не може да се бори с него с голи ръце. Дали нещо от стаята не ще й свърши работа? Леглото? То е направено от стоманени пръти. Може би ще успее да го разглоби и като използва един от тях вместо бухалка, ще просне оня безсъзнание на пода.

Каръл се придвижва опипом в мрака с мисълта за човека, който е затворен тук с нея. Моли се Богу това да е Тони. Може би той е буден и също като нея обикаля своята клетка в търсене на нещо, с помощта на което да се защити…

Каръл блъсва глава в нещо твърдо и надава вик, докато се дръпва рязко назад, почти пада.

Не е стена. Определено не е — липсва коравата, груба плоскост. Това е нещо по-различно. Какво? Каквото и да е, то се е изпречило на пътя й.

Точно пред нея блещука миниатюрна зеленикава светлина.

Мъжът с маската е застанал зад някаква камера.

Блясва светкавица, ослепителната бяла светлина сякаш реже очите й. Заслепена, Каръл отстъпва. Блъсва се в мивката, препъва се и пада.

Втора светкавица.

Каръл пълзи настрани, а пред очите й блясват и угасват бели експлозии. Поредна светкавица — и тя блъсва глава в ъгъла. Попаднала е в клопка.