Крис Муни
Изчезналите (57)

Глава 56

Дарби паркира полицейската кола пред складовата рампа на някакъв магазин за алкохол. Скрита от любопитни погледи, тя се свързва отново с Папи и бързо го осведомява относно развоя на събитията. Моли го да повтори казаното във връзка с автомобилната боя и старателно записва всичко в тефтерчето си.

— Все исках да те попитам: кой изпрати образеца на германците?

— Аз — отвръща Папи. — Направих го за в случай, че федералните опрат на камък. Освен това немците обещаха, че ще се заемат със случая без никакво бавене.

— Значи що се отнася до ФБР, боята остава засега неидентифицирана?

— Доколкото ми е известно на мен. Моят познат от тяхната лаборатория прати съобщение, че го е закъсал.

— Същото каза и Манинг.

— Дарби, ако федералните стигнат до мене, ще трябва да снеса каквото зная.

— Поради тази причина трябва да се покриеш някъде днес.

— Имах намерение да отскоча до университетската библиотека.

— Чудесно. И не отговаряй на телефона, освен ако не видиш, че звъня аз.

След това се обажда на Банвил.

— Предполагам, че си научил добрата новина — започва тя.

— Нашите федерални приятели тъкмо ровят из папките и компютъра ми.

— Какво търсят?

— Дявол ги знае. Непрекъснато ми навират в носа Осемнайсета глава — с нея обясняват интервенцията си.

— Осемнайсета глава — повтаря замислено Дарби. — Това не беше ли свързано по някакъв начин с Патриотичния закон^[1]?

— В десетката си. На практика той позволява на ФБР да се занимава директно с разследване на случаи, за които се предполага, че са свързани с терористична дейност. Повече не мога да ти кажа. Ако се съди по припряността, с която се подвизават из кабинета ми, вероятно става дума за нещо, което би притеснило властите, и сега се мъчат да потулят нещата. Стане ли въпрос за скрито-покрито, няма по-големи царе от управляващите. Да не говорим точно за това правителство.

— Попаднах на цял…

— Не по мобифона. Обади ми се след пет минути на този номер…

Дарби го записва и тръгва да търси автомат. Такъв виси точно до предния вход на магазина. Влиза вътре да развали пари и, въоръжена с четвъртаци, звъни на Банвил. В същото време не отделя поглед от паркинга, обзета от параноичната идея, че агент Вамози ще цъфне всеки миг.

Банвил отговаря на секундата. Гласът му се чува на фона на шум от улично движение.

— И телефоните ни ли подслушват? — пита Дарби.

— Има ли федерални наоколо, всичко е възможно. Казвай сега какво си намерила.

— Череп. Бях го разкрила отчасти, когато се домъкнаха ония и поеха случая. Куп ми каза, че получили някакъв резултат от ДНК системата.

— Дали пък това не е натиснало спусъка?

— Системата ще им даде име и последен известен адрес, а аз разполагам с нещо, което може да ни отведе до самата Каръл Кранмър.

Дарби му казва за боята.

— Астон мартин лагонда — повтаря Банвил. — Купувачите на този модел се броят на пръсти.

— Внесена отвън кола би следвало да се проследи изключително лесно, особено при толкова малка серия. Нека съсредоточим усилията си върху района на Ню Ингланд. Пътника не е отишъл в Бостън. Коренът му е някъде наоколо. Заниманията с тия жени изискват изолираност — трябва да търсим сред обитателите на самостоятелни къщи.

— Манинг каза, че не могат да идентифицират автомобилната боя.

— Е, и?

— Може да лъже. Може би именно с нейна помощ вече се мъчат да пипнат Пътника — допълва Банвил.

— Или пък казва истината — тяхната лаборатория е безсилна и се опитват да се доберат до престъпника с помощта на картата.

— Не те разбирам.

— Картата е отпечатана от уебстраница — обяснява Дарби. — Нейният идентификационен код личи в долния край на листа. Ще го пипнат по IP адреса.

— Нямам представа що за адрес е това — компютрите не са най-голямата ми сила.

— Федералните трябва просто да проверят кой е влизал точно в тази част на картата. IP адресът представлява уникална комбинация от цифри, която се прикача към персоналния компютър при всяко негово свързване с интернет. Той позволява да се проследи връзката до крайния потребител.

— Тоест нещо като дигитален отпечатък от пръст.

— Нещо повече: той представлява и точно указание, което ще отведе федералните право до дома на Пътника. Те ще съставят списък на всички релевантни IP адреси, след това ще проучат тези от района на Ню Ингланд. Това ще отнеме известно време. Проследяването на Пътника посредством колата ще стане много по-бързо.

— Добре. Прочети ми пак бележките си относно боята.

— По-добре кажи къде се намираш.

— Трябва да се явиш в бостънската служба, преди да си загазила още повече.

— Искам да ти помогна. Ще имаш нужда от доверени хора.

— Тук не става дума за доверие, Дарби. Федералните нищо не могат да ми направят — догодина се пенсионирам, но ако надушат, че ти продължаваш да ровиш по случая, могат да ти вгорчат живота. Виждал съм как става. И то не един път. Върви в града. Ще те държа в течение — обещавам.

— Ако искаш бележките, ще ти ги донеса лично.

— Това може да ти струва кариерата. Размисли все пак.

— Искам да открия Каръл Кранмър и да я прибера у дома й. А ти?

Банвил не отговаря.

Дарби продължава:

— Губим време. Каръл може да е още жива. Трябва веднага да се заемем с работа.

— Каза, че си паркирала при магазин за алкохол.

— „Джозефс Дискаунт“ при Палисадите — отвръща Дарби. — Отзад съм, до товарната рампа.

— Все още разполагам с една от лабораторните коли. Можем да я използваме. Дай ми двайсет минути.