Крис Муни
Изчезналите (61)

Глава 60

Даниел Бойл е изкарал по-голямата част от живота си без куфари. Армията го е приучила да се задоволява с най-необходимото. Няма кой знае какъв багаж.

Първоначално възнамерява да тръгне в неделя, след като приключи със задълженията си в мазето. Положението се променя днес в ранния следобед, когато Ричард му изпраща съобщение: „Открити останки в гората. Тръгвай незабавно“.

Бойл вижда новината по Първи канал. Белхамската полиция е открила човешки останки, заровени в близката гора. В съобщението не се казва какво точно е намерено и по какъв начин полицията е стигнала до тази находка. Няма репортаж от мястото на събитието, така че не може да разбере къде именно са намерени уличаващите доказателства.

Изчезналите през лятото на осемдесет и четвърта година жени са заровени точно в тази гора, но полицията така и не успява да открие телата. Оставената от него в къщата на Грейди карта е изгоряла при пожара.

Полицията е открила само един труп. Пита се дали е този на неговата майка/сестра. Ако е така и ако полицията съумее да го идентифицира, неизбежно ще възникнат въпроси, които ще ги доведат дотук, в Ню Хампшир.

Рейчъл сигурно е успяла да изпее нещо. Но какво би могла? Тя не знае нищо за белхамската гора, нито пък за това, колко жени е заровил в нея. Не знае нито неговото име, нито къде живее — и с положителност не знае къде е заровил своята майка/сестра. Какво ли им е казала? Дали е попаднала на нещо в неговия кабинет? В шкафа за документи? Този въпрос се върти неуморно в главата му, докато прибира няколко плика и лаптопа си.

Първият плик съдържа два комплекта фалшиви документи — паспорти, шофьорски книжки, удостоверения за раждане и картончета със социалноосигурителен номер. В други два плика има десет хилядарки — неприкосновен запас, за всеки случай, който да му помогне първоначално при установяване на ново място, ако нещата не се развият по план. След това, когато се уталожат, ще може с помощта на компютъра да преведе пари от анонимната си сметка на Каймановите острови.

Бойл закопчава куфара. Той не познава чувства като съжаление или печал. Областта на емоциите му е също толкова чужда, колкото и теренът върху отвъдната страна на луната. Но въпреки това къщата ще му липсва, къщата от неговото детинство, с нейните колосални размери и уединеност, с величествения изглед към езерото от прозорците на голямата спалня. Но най-вече ще му липсва мазето.

Бойл изключва светлината в спалнята. Остава само още едно нещо за прибиране.

Отива в наскоро довършената стая над гаража за три автомобила. Не пали лампите — достатъчна му е светлината от луната, която се процежда през прозорците и оберлихта.

Минава покрай вратите на няколко килера, все още с дрехите на майка си в ръце, и коленичи пред прозореца, разположен точно над алеята за паркиране. Отмята мокета, вдига свободно лежащата дъска и съзира добре смазана ловна пушка, система „Мозберг“, с патрони край нея. Използвал я е един-единствен път — да убие дядото и баба си.

Бойл поглежда през прозореца, готов да си тръгне, когато забелязва някакъв мъж — наднича в гаража.

Това е Банвил, инспекторът от Белхам.

Бойл застива.

Банвил говори на вътрешния си джоб. В ухото му е пъхната тънка жица. Полицаят има микрофон под сакото.

Откриха те, Даниел.

Гласът на майка му.

Идват да те приберат, точно както ти казах, че ще се случи.

Станала е грешка. Той толкова внимателно е изградил цяла система от улики, които водят към Ърл Славик. Кръвта, пликовете, текстилните нишки, снимките на Каръл — всичко това насочва към Славик. Банвил не бива да е тук.

Защо не се обажда Ричард? Нали той наблюдава Банвил.

Случило ли се е нещо с него?

Бойл измъква мобифона. Няма време за текстово съобщение и чакане на отговор. Трябва да знае. Още сега. Набира номера на Ричард.

Телефонът звъни ли, звъни. Включва се гласовата поща. Бойл оставя съобщение: „Банвил е пред къщи. Къде си?“.

На алеята се появява пикап на телефонната компания. Светва слаба светлина в кабината. Зад волана седи мъж в кафяво яке със служебен знак от лявата страна. Той разглежда някакъв бележник.

Така значи ще го направят. Мнимият техник ще позвъни на входната врата, а когато отвори, те ще го пипнат. Няма да рискуват да нахлуят със сила, защото се опасяват, че ще убие Каръл.

Няма спасение за тебе, Даниел.

Няма да отваря. Ако си трае, ще си отидат. Ще ги изчака и тогава ще тръгне и той.

Късно е вече. Те знаят, че си вътре. На долния етаж и в гаража свети. Банвил е видял оставените до колата кашони. Полицаите знаят, че си тук. Ако не им отвориш, сами ще нахлуят.

Би могъл да се измъкне отзад и да потъне в гората. Ключът за бараката е у него. А вътре е гейторът^[1]. Ще се промъкне до главния път, ще намери подходяща кола и ще я запали директно от кабелите… Не… гейторът е прекалено шумен. Ще трябва да се добере до пътя пеша.

Банвил води и други ченгета със себе си, Даниел. Няма мърдане.

Не може да бъде.

Ще те тикнат в килията на смъртните — място много по-мрачно от твоята изба.

Затваряй си плювалника.

Сто на сто ще те екстрадират в щат, където има смъртно наказание. Ще те вържат здраво върху една маса и ще ти забучат иглата. А последния глас, който ще чуеш, Дани, ще бъде моят. Ще си умреш в самота — също като мене.

Няма да им се даде. Няма да умре самотен в някоя идиотска клетка. Трябва да се добере до колата си или до пикапа на полицията. Знае едно място, където може да се покрие и да изчака, докато измисли как да се засели отново някъде.

Шофьорът излиза от пикапа. Банвил отмята пеша на сакото си.

Бойл зарежда четири патрона в пушката. Останалите натъпква по джобовете и тръгва към стълбите.