Крис Муни
Изчезналите (38)

Глава 37

Всички цветарници в околността са затворени днес. Дарби е принудена да избере от анемичния асортимент на болничния магазин за подаръци. Не жали време за издирване на най-ярките цветове, които са на разположение, и в крайна сметка съумява да оформи приличен букет.

Сега в интензивното е тихо и спокойно. Доктор Хачкок си е отишла. Дарби се обръща към една сестра. Няма промяна в състоянието на Рейчъл Суонсън.

Налага се да положи известни усилия, за да убеди сестрата да допусне цветята в стаята. Дарби ги оставя върху шкафчето под телевизора. Така ще бъдат първото нещо, което ще се появява пред погледа на Рейчъл, когато се събуди. Може пък те да я убедят, че вече не е затворена в тъмницата, където понастоящем се намира Каръл Кранмър.

С парещи очи и изтощена до крайност, Дарби едва не пада в спалнята на майка си. Шийла спи.

Някаква особена тъга я притиска. По пътя за вкъщи Дарби се е надявала да завари майка си будна. Има нужда да поговори с някого. Ето го егоизма на детето, което докрай изпитва нужда от своята майка. Дарби се пита дали изобщо някога ще съумее да го надмогне.

Миглите на Шийла потрепват и тя отваря очи.

— Ти ли си, Дарби? Не те чух да влизаш.

— Току-що пристигам. Искаш ли нещо?

— Малко вода с лед.

Дарби слиза в кухнята, пълни пластмасова кана с вода и лед. Присяда върху леглото и държи чашата, за да може Шийла да пие през сламката.

— Така е много по-добре — отбелязва Шийла с прояснен поглед. Дишането й обаче си остава затруднено. — Яла ли си? Тина приготви някакво подобие на яйчена салата.

— Взех си сандвич в болницата.

— Какво си правила там?

— Бях на посещение при пострадала. Казва се Рейчъл Суонсън. Днес дойде в съзнание.

— Разкажи ми.

— Защо не си починеш? Изглеждаш уморена.

Шийла махва с ръка.

— Занапред всичко е почивка и сън.

Дарби се пита откъде черпи тази твърдост нейната майка, къде търси утеха при мисълта за онова, което предстои.

Помага й да седне в леглото. Когато я настанява удобно, започва да разказва за случилото се в болницата.

— Ами Каръл Кранмър?

— Продължаваме да я издирваме. — Дарби си дава сметка, че е хванала ръката на майка си. — Попаднахме на някаква следа. Нещо, което би могло да ни заведе до мъжа, който я е отвлякъл.

— Това е добра новина.

— Така е.

— Тогава защо не изглеждаш щастлива?

— Ако не свършим работата както трябва, той може да я убие.

— Нямаш власт над това.

— Знам, само че именно аз съм тази, която настоя да пристъпим към подобен план. И се питам сега дали не съм направила грешка.

— И се нуждаеш от някого, който да ти вдъхне доверие в собствената ти правота.

— Намирисва ми на нотация.

— Такава си от мига, в който се появи на бял свят. Искаш всичко да е под твой контрол.

— Нима го отричам?

Шийла се усмихва.

— Но си също така много умна и последователна — не го забравяй.

— Онзи, когото преследваме, е по-умен. Занимава се с тия неща от дълго време. Освен това е възможно да държи и други жени — не само Каръл. Може и те да се живи. И ако утре не го спипаме, като нищо ще ги убие до една.

Клепките на майката отново запърхват и тя затваря очи.

— Обещай ми едно нещо.

— Добре: ще остана жива, за да се омъжа.

— Освен това — казва Шийла. — Обещай ми, че няма да виниш себе си, ако нещо не се получи както трябва. Не бива да изпитваш угризения за нещо, което не можеш да промениш.

— Звучи убедително. — Дарби целува майка си по челото и се изправя. — Мисля да опитам оная яйчена салата. Ти искаш ли нещо?

— Малко дъвка — устата ми е пресъхнала.

Когато Дарби се връща с дъвката, тя вече спи. Проверява пулса й — все още е налице.

Отива в стаята за гости и се мъчи да прегледа материалите по делото, но в съзнанието й се набиват само снимките на Каръл: пристъпваща в тъмната килия с протегнати ръце, блъскаща се в стени — уплашена, безпомощна…

Дарби затваря папката и се настанява в люлеещия се стол с диктофона си. Слуша разговора с Рейчъл, загледана през прозореца към залюлените от вятър дървета под притъмнялото небе. Каръл Кранмър се намира някъде там, погълната от мрак и ужас в равни дози.

Дръж се, Каръл. Намери начин да се бориш и се дръж здраво.

Дарби си мисли за подслушващите устройства и в душата й проблясва пламъче на надежда. Мъничко, но върши работа. Изключва диктофона, загръща се с одеялото и започва да чака съня.