Крис Муни
Изчезналите (46)

Глава 45

Дясната буза на Дарби не престава да трепери, докато помага на Куп при качването на още един ранен служител от специалния отряд върху носилката. Той е загубил съзнание, но диша.

Двамата внимателно се придвижват през влажните отломъци, напредват колкото е възможно по-бързо под дъжда към далечния край на улицата, където ранените са пръснати по земята. Десетки от тях получават първа помощ от лекари на близката белхамска болница. Мъртвите са скрити под сини покривала, чиито краища са затиснати с камъни.

Дарби отпуска ранения върху болнична количка. Готви се да поеме назад, но съзира Евън Манинг, който се навежда и повдига края на едно синьо покривало, за да види лицето на мъртвия. Тя започва да си пробива път към него през тълпата медицински персонал, който крещи нареждания на фона на воя от приближаващи сирени, писъци и плач.

Хваща Евън за рамото и пита:

— Открихте ли Пътника?

— Не още. — Видът му показва искрена изненада от появата й тук. — Какво ти е на лицето?

— Събори ме взривната вълна.

— Какво?

— Много е шумно тук — казва Дарби. — Елате насам.

Повежда го през улицата към дърветата. Техните корони ги пазят от дъжда. Тук е по-тихо, но не кой знае колко.

— Опитах да се свържа с теб по телефона — казва Манинг и бърше лицето си.

— Счупи се при падането ми. Какво става с Пътника?

— Всичко наоколо е блокирано, обаче до момента няма и помен от него.

— За да възпламени взрива, трябва да се намира наблизо, нали? Трябва да сме сигурни, че полицаите проверяват всяка жива душа в района. Може още да се навърта наоколо — може точно в тази минута да си тръгва.

— Проверяваме всички. Виж какво, трябва да вървя. Нужен съм в Бостън. Нещата там хич не са добри.

— Какво е станало в Бостън?

— Имало е експлозия във вашата сграда. Не знам подробности.

Дарби е обзета от внезапно желание да седне. Но няма къде. Обляга се на едно дърво и поема дълбоко въздух с разтреперани нозе.

— Два наши мобилни екипа пристигат утре — съобщава Евън. — Един тук и един — в Бостън. Можем да ръководим разследването и оттам. Трябва да вървя. Ще ти звънна по-късно. Къде да те търся?

Тя написва номера на майка си върху гърба на една визитка и му я подава.

— Лицето ти се подува — отбелязва Евън. — Трябва да го наложиш с лед.

Дарби излиза от горичката и гледа към ранените и убитите. Четири, не, пет тела лежат под сини покривала. Мъж от съдебната медицина тъкмо покрива още един командос.

Тя се извръща по посока на мястото, където бе преди малко пикапът. То представлява опушен кратер. Тялото на мъжа, когото забеляза вътре, не е открито. Парчета от него са пръснати из отломъците наоколо. Голям късмет ще извадят, ако успеят да го идентифицират.

Някакъв пожарникар наблизо захвърля маркуча и крясва нещо, което тя не разбира. Други четирима негови колеги се втурват към място, където една окървавена ръка се размърдва изпод купчина пръст и камъни.

Би могло това да съм аз. Ако бях малко по-близо до пикапа, сега щях да съм затрупана или мъртва.

Куп мъкне поредната носилка — този път с млада жена. Отпуснатите й ръце се тътрят по земята, а безжизнените очи гледат право в сивото небе, докато дъждът отмива от лицето й мръсотия и кръв.