Серия
Дарби Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Missing, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Глава 41

Бойл отваря входната врата. Полицаят от пропуска, същият, който бе проявил интерес към задницата на камионетката, сега проучва вратата откъм шофьорското място.

Усмихни се и го давай безгрижно.

— Нещо не е наред ли, господин полицай?

— Откога започнахте да си заключвате колите в двора на полицията? Нямате ни доверие ли? — Ченгето се усмихва, но зад усмивката се крие известна заплаха.

— По навик — отвръща Бойл, като разтяга лице в още по-широка усмивка. — Обичайният ми маршрут е в Дорчестър. Още в самото начало някакви дечурлига ми разбиха камионетката, докато вляза да оставя една пратка. Познайте кой плати щетите.

— Ще възразиш ли да хвърля едно око отзад?

— Ни най-малко — казва Бойл и бърка във вътрешния джоб за ключовете. Усеща тежестта на офицерския колт под мишницата си.

Отключва задната врата. Полицаят облизва с език предните си зъби, докато погледът му обхожда подредените по рафтовете пратки. Бойл се пита дали няма да влезе и да започне да ги размества. Експлозивът е подреден в големи кутии под лавиците. Бойл не оставя нищо на случайността.

Ченгето измъква глава навън.

— Най-добре вземи да смениш тия ресори.

— Още сега я зарязвам, пустата му барака — заявява Бойл. — Приятен ден.

След десет минути той е отново на пътя — приближава Сороудрайв. Поставя слушалките и включва приемника на честотата на миниатюрните подслушватели, които е залепил в гънките на меката амбалажна хартия, с която е опаковал пакета.

Чуват се разнообразни шумове, далечни и по-близки гласове.

— Ама че тежи това чудо — обажда се един от тях.

Следва тежко тупване и същият глас казва:

— Ей, Стан, помогни ми, моля те, качи останалите партакеши от лентата.

— Мислех, че предпочиташ да донеса нещо за хапване.

— След малко. Това тук пристигна току-що за лабораторията. Искам да им го занеса горе.

Бойл измъква мобифона и бързо набира съобщение: „Пакетът доставен. Носят към рентгена“.

Изпраща го и зачаква. Ще му се да можеше да си говори направо с Ричард. По-бързо и определено много по-лесно, отколкото да пише съобщения, докато кара.

Отговорът на Ричард пристига: „Щом видят чучелото на рентгена, мигом ще го занесат в лабораторията“.

Дано да е прав. Пише на свой ред: „Двайсет минути до болницата. Дарби?“.

Още пет минути и чете: „В един ван е с хора от специалния. След 30 минути включваме устройствата. Сигнализирай, когато си готов“.

Бойл настъпва газта.

Стан Петарски, един от наетите в бостънската полиция рентгенови техници, седи пред контролното табло, пие кафе и се мъчи да избистри главата си. Снощи жена му отново организира грандиозен скандал по повод пиенето и в момента не може да реши кое е по-лошо — цепещият главата му махмурлук, или кънтящият в нея вой на съпругата.

Само една глътчица уиски би ликвидирала и двете. Ще трябва да изчака обедната почивка обаче — тогава отваря барът оттатък улицата.

Пакетът се движи по конвейерната лента. Когато стига до рентгеновия апарат, Стан го нагласява точно под монитора, който е на равнището на лицето му.

Рязко скача от мястото си и катурва стола.

— Джим, ела бързо.

— Какво има?

— Виж това тука. — Стан отстъпва, за да може Джим да види по-добре.

Вътре в пакета има няколко крайника и глава. Стан успява да различи крака и ръце. До главата е разположена китка с няколко пръстена и часовник.

Стомахът на Стан се обръща така, че го е страх да не се издрайфа.

Джим докосва с треперещи пръсти устните си.

— Изкарай го за миг от машината — искам да видя нещо.

Стан се подчинява. Сами си слага очилата и разглежда надписите.

— Погледни името върху обратния адрес — казва той и пребледнява.

— Каръл Кранмър — чете Стан. — И какво?

— И това, че така се казва изчезналото момиче. Ти новини не гледаш ли?

— Боже всемогъщи! Мислиш, че е вътре ли?

— Я по-добре се обади горе и им кажи.

— Ти им кажи. Аз трябва най-напред да направя теста за експлозиви.

— Да не мислиш, че са й заврели бомба в задника?

— Спазвам си процедурата.

— Трябва да се обадя на едно-две места. Докато свърша, можеш да си направиш една услуга — сдъвчи малко мента, дъвка или каквото там намериш. Свят ми се завива от дъха ти, разбра ли?

 

 

Дарби се размърдва. Върху екрана на лаптопа се виждат две успоредни прави, които не помръдват и напомнят електрокардиограма на умрял.

Сърбят я ръцете за действие, иска да се поразкърши. Продължава да кръстосва крака.

Куп се наклонява към нея.

— Да не те боли задникът? — интересува се той.

— Тия устройства трябваше вече да са включени.

— Имай търпение.

Минава половин час.

— Снощи говорих със сестра си — обажда се Куп. — Триш постъпва утре в болница. Ще стимулират контракции изкуствено.

— С колко е прехвърлила термина? — Вниманието на Дарби е приковано все така върху лаптопа.

— Близо две седмици — отвръща Куп. — Най-накрая са избрали име за моя племенник — Фабрис.

— Ще го кръстят на дезодорант?

— Не, онова е Фибриз. Аз казах Фабрис. Френско е. Като мъжа й.

— За това дете ще е най-добре, ако не придиря много-много.

— Защо? — иска да знае Куп. — Бранди го намира много шик даже.

— Коя е тя?

— Новото момиче, с което излизам. Учи козметика. Иска, когато завърши, да иде в Ню Йорк и да измисля наименования за червила.

— Това пък какво значи? Какви наименования?

— Козметичните фирми не могат да назовават цветовете с имената им — твърде обикновено звучи. Не се продава просто розово или пембено червило. За маркетингови нужди използват названия от рода на „Розов сладкиш“, „Блясък“ или „Нежна лаванда“. И трите са измислени от нея, впрочем.

— Веднага да се разкараш от тази жена — с толкова умна досега не си имал работа.

Успоредните линии върху дисплея на лаптопа започват да вибрират.

— Микрофоните се включиха — съобщава един от техниците на ФБР.

Дарби вкопчва пръсти в ръба на седалката, докато ванът увеличава скорост.