Крис Муни
Изчезналите (30)

Глава 29

Дарби забелязва с облекчение двама допълнителни униформени край входа за спешното.

— Докторката чака вътре — осведомява я по-закръгленият с крива усмивка. — Приятно прекарване.

Дарби се пита какво ли има предвид, когато забелязва високия оплешивяващ мъж, застанал край стената близо до стаята на Рейчъл и потънал в разговор с доктор Хачкок. Името на мъжа е доктор Томас Ломбърг. Той завежда психиатричното отделение на болницата и е автор на няколко бестселъра, свързани с поведенческите отклонения на престъпната личност.

— По дяволите — процежда Куп.

— Какво има?

— Забравих си спрея против надути пуяци.

— Дръж се прилично.

Дарби потръпва при ужасяващия звук на остър писък:

— Тер-р-ри!

Следва бързо запознанство. Ломбърг заговаря пръв:

— Предписах й слабо успокоително. Както сами чувате, без особен ефект. Двамата с доктор Хачкок сме единодушни по въпроса за голямата опасност, която би представлявало по-нататъшното поемане на силни психотропни препарати с оглед на общото й физическо състояние. А и поначало не съм особено склонен да ги предпиша, преди да съм напълно наясно с нейната психиатрична диагноза. Доктор Хачкок ми каза, че тя ви взема за някоя си Тери.

— Така ме нарече в нощта, когато я открих под верандата. Името й е Рейчъл Суонсън.

— Тери действителна личност ли е?

— Да. Не мога да се впускам в подробности, но двете са се познавали в продължение на дълъг период от време.

— Не можете ли да ми съобщите естеството на връзката им? Би могло да се окаже полезно за диагнозата и лечението на жената.

— Свързва ги обща травма.

— От какво естество?

— Нямам представа.

— А Рейчъл Суонсън? Нещо за нея?

— Нищо, което да помогне. Тя проговори ли изобщо? Извън писъците?

— Не, доколкото ми е известно — отвръща доктор Ломбърг и поглежда Хачкок, който поклаща глава.

— Тер-р-ри, къде си?

— Искам да вляза при нея и да разбера дали не бих могла отново да осъществя контакт — казва Дарби.

— Трябва да присъствам при разпита — подчертава доктор Ломбърг.

— Тя няма да проговори при това положение — не и ако не сме сами двете.

— Тогава ще слушам през вратата.

— Съжалявам, но и това не мога да позволя — възразява Дарби. — Поради неизвестна причина тази жена ми се доверява и аз не възнамерявам да подкопая това доверие.

Осанката на Ломбърг се вдървява. Черните кръгове под очите му са прикрити с лек грим, така че да изглежда добре пред камерите на събраните в болницата журналисти.

— Ще запишете ли разговора? — пита той.

— Да.

— Искам копие от записа, преди да напуснете болницата.

— Ще го получите по-късно.

— Това влиза в противоречие не само с болничните процедури, но е и във висша степен недопустимо.

— Тер-р-ри!!!

— Доктор Ламбърг, не ми се спори — искам просто да успокоя Рейчъл. Какво бихте препоръчали да направя?

— Трудно е да се каже, тъй като не разполагам с кой знае каква информация във връзка със случая или обстоятелствата, довели до тази травма. Крайно е превъзбудена от наличието на фиксиращите колани. По никакъв начин не бива да я освобождавате от тях. Независимо от успеха ви онази вечер, днес пациентката може да се окаже не дотам сговорчива. Нахвърлила се върху една сестра.

— Да, знам за случая. Доктор Хачкок ми разказа.

— Имам предвид инцидента от тази сутрин — сестрата, убедена, че пациентката е все още под въздействието на наркотика, протегнала ръка над лицето й, за да оправи някаква превръзка, а тя я захапала за китката. И като говорим за китки, каква е тази история с изписаните върху нейната ръка букви и цифри?

— Не знаем.

Карай накратко, надуто копеле такова, пусни ме при нея.

— Трябва да се опитате да я убедите, че всички ние сме тук, за да й помогнем. Тя изглежда си е внушила, че е затворена някъде насила. Повече от това не мога да ви кажа.

Рейчъл Суонсън пищи за помощ, а леглото й подскача зад вратата.

— Тези двама господа пред прага й, облечените в бяло, са санитари в моето отделение и са отлично подготвени да се справят със ситуации от рода на онази, която може да възникне. Те умеят да се оправят с пациенти, ако се стигне дотам.

— Това е добре, но не искам нито те, нито който и да било друг да наднича през стъклото. Може да се уплаши. — Дарби изважда миниатюрен касетофон. Той се събира лесно в джоба на риза и е зареден с чисто нова деветдесетминутна касета.

— Виждам, че нямате търпение да влезете — обажда се доктор Ломбърг, — но моля, не забравяйте следното: случи ли ви се нещо, болницата не носи отговорност. Наясно ли сме по този въпрос?

Дарби кимва. Натиска бутона „Запис“ и скрива устройството под блузата си.

Струва й се, че е изминало бог знае колко време, докато стигне до вратата.

Хванала студената стоманена брава, тя се мъчи да си изгради някаква мисъл или образ, с чиято помощ да устои против напора на вълната страх, която започва да я залива. Лятото, когато се прибра у дома за първи път, Шийла я уверяваше, че в къщата няма нищо, което да й причини болка, и двете тръгваха из нея ръка за ръка. Сега майка й не е тук и ничия ръка не ще хване нейната. Никой не е хванал и ръката на Каръл Кранмър.

Дарби поема дълбоко въздух и го задържа, докато влиза в стаята.