Серия
Дарби Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Missing, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Глава 20

Бойл оглежда стените, покрити със снимки на жени, които е отвличал в течение на годините. Понякога остава така загледан часове наред, потънал в спомени за онова, което бе направил с всяка една от тях. В приятни мисли времето минава бързо.

Близо до долния ъгъл е прикрепена снимката на Алиша Крос. Живееше през две преки, отвъд гората, зад неговата къща. Караше колело по дълъг и пуст път, когато спря до нея.

Бе твърде уплашена, твърде слаба, за да се съпротивлява. А Бойл — на шестнайсет години и много силен.

Цяла седмица — втората от парижката ваканция на неговата майка — полиция и доброволци претърсваха гората и цялата околност. Бойл ги наблюдаваше през прозореца на спалнята. В продължение на три дни търсеха и около неговата къща. Спомня си дългите летни следобеди, в които седеше край прозореца и слушаше майката на Алиша да повтаря неуморно нейното име, докато той тръпнеше във възбуда. Нощем се спускаше в избата и освобождаваше Алиша от въжетата. Понякога я гонеше из тъмнината — има много места за скриване в тази изба.

Макар и това да бе забавно, нищо не можеше да се сравни с горещия, ослепителен пристъп на възбуда, който го обзе, докато я душеше.

В нощта, когато я уби, не можа да заспи. Прекрасно бе чувството, което го завладя, докато я убиваше, но не така пълно като онова, което извика в душата му страхът в нейните очи, вперили поглед в броеницата на пода, докато ръцете немощно стискаха въжето около шията.

Бойл бе обзет от неописуемо чувство за могъщество. Не заради възможността да убие — това е прекалено лесно. Онова, което е в неговите ръце, е възможността да променя, да оформя човешките съдби. Способен е да влияе върху околния свят, както му се хареса. В ръцете му е съсредоточена силата Божия.

Рано на другата сутрин, докато бе все още тъмно, Бойл се отправи в гората с лопата в ръка. Когато се върна за тялото, завари майка си в кухнята, завърнала се преждевременно от Париж. Не обясни защо, нито се заинтересува поради каква причина дрехите му са окаляни, а сам той е цял в пот. Накара го да качи куфарите и покупките й горе, в спалнята, и прекара остатъка от деня в сън.

Късно през нощта спусна тялото на Алиша в гроба. Бойл застана над трупа, потънал в необяснима тъга. Не трябваше да я убива. Трябваше да я души, докато загуби съзнание. Така би могъл да го прави колкото пъти си поиска.

Дочу шум от счупена клонка. Обърна се и съзря собствената си майка. Чертите й се открояваха съвсем ясно под лунната светлина. Тя не изглежда ядосана, печална или разочарована — видът й бе напълно безразличен.

— Заравяй я по-бързо — обади се тя.

По време на дългия път назад не проговори. Той се питаше какво ли предстои. Преди две години, когато го хвана да души котка, тя го изпрати в стаята му. Изчака да заспи, след което се промъкна и го прасна с металната тока на някакъв колан. Белегът си стои до ден-днешен.

Майка му заключи вратата отвътре.

— В къщата ли я държа?

Той кимна.

— Покажи.

Той го прави. Броеницата на Алиша лежи на пода. Сигурно е паднала от джоба му.

— Вдигни я — заповяда майката.

Той се подчинява. Докато се изправи, тя е заключила и вратата на избата.

По време на двуседмичната си изолация ползва същата кофа, която бе служила и на Алиша за естествените й нужди. Спи върху студения циментов под. Майка му не се вестява. Не му носи храна.

Заключен в студения мрак, който не се стопява нито за миг, Бойл не се оплаква и не зове своята майка. Използва времето целесъобразно, обмисля какво ще прави занапред.

Има някои вълшебни идеи във връзка с майка си.

Един ден го събуждат гласове. В съседното помещение има вентилационен отвор и той чува майка си да разговаря с някакви хора — полицаи. Сама ги е повикала. Паника стиска гърлото му, но бързо отстъпва при звука на бабиния глас.

— Не можеш го държа долу вечно — заявява Офилия Бойл.

— Чудесно — отвръща майката. — Можеш да си го вземеш у вас. И без това мисля, че има нужда да поживее с баща си. Къде да го заведа — в клуба му, или в службата?

А на самия Бойл са казали, че баща му е загинал при автомобилна злополука още преди Бойл да се роди.

— Това не му е за първи път на твоя Даниел — продължава майката. — Казах ти за животните из района, които изчезваха преди година, и нека не забравяме как Марша Ериксън го хвана да наднича в спалнята на дъщеря й посред нощ.

Бойл си спомня своя братовчед, Ричард Фаулър. Той е приятелят на Марша. Бил е няколко пъти в къщата й, открадна пари оттам, както и чифт копринени гащички. Ричард сложи приспивателно в бирата на Марша, а когато тя заспа, звънна на Бойл да дойде и той. Тя бе в безсъзнание. Двамата си прекараха превъзходно в игри с Марша в собствената й спалня. Родителите й бяха заминали за уикенда.

След този случай Бойл често се събужда посред нощ със спомен за стореното на Марша. На няколко пъти се осмеляваше да приближи прозореца и да я гледа как спи, като си представяше всички нови и прекрасни неща, които може да й направи — но този път докато е в пълно съзнание. Много по-приятно е, когато се съпротивляват. Сеща се за проститутката, която Ричард удуши върху задната седалка на собствената му кола. Тя не молеше за пощада, не обърна поглед към Бога, а се бореше като тигрица с все сили и Ричард би могъл да пострада, ако не се беше намесил Бойл с един голям камък в ръка.

Гласът на баба му го изважда от приятния спомен:

— Даниел си е твой проблем, Касандра. Ще трябва сама да решиш…

— Искам да се разкара.

— Ти пропусна своя шанс. Казах ти за оня доктор в Швейцария, който щеше да те отърве от копелето с една проста операцийка, но ти категорично отказа, понеже искаше да го изнудваш…

— Онова, което исках, мамо, бе да ме предпазиш от собствения ми баща. Той се завря в леглото ми, пъхна ръка между…

— Достатъчно си ме наказвала, Касандра, без съмнение успешно се възползва от всички обстоятелства. Задоволих изцяло желанията ти. Купих ти тази чисто нова къща. Дадох ти един куп неща, освен чудовищната сума пари, която поиска. Профука я цялата, но повече не давам пукната пара.

— Забравяш все пак, че онова нещо долу е твой син, не мой. Защото забременях от татко.

— Касандра…

— Разкарай го от главата ми. Или аз ще го сторя…

След още няколко дни бабата отваря вратата. Нарежда му да се изкъпе и да облече най-новия си костюм. Той го прави. Казва му да се качи в колата. Прави и това. След четири часа го сваля пред портала на военно училище, което е специализирано в обучение на — както тя се изразява — проблемни деца, и нарежда по никакъв повод да не звъни у дома. Тя лично ще се оправя с всички финансови въпроси. Дава му един телефонен номер.

Бойл не го използва нито веднъж. Единственият човек, с когото разговаряше, бе и едничкият, който имаше желание да го чуе — братовчедът Ричард.

През двете прекарани в училището години Бойл се научи на дисциплина. Завърши и се записа в армията. Там свикна да слага планирането и организацията над онази тайна вътрешна нужда, която избухваше в душата му като супернова. Същата дисциплина трябваше да приложи и сега, в този случай.

Даниел Бойл, четирийсет и осем годишен, отива в другата стая и се взира в синкавото сияние на шестте монитора, подредени върху един рафт. Клетката на Рейчъл Суонсън е тъмна. Останалите пет са заети. Всички спят. Каръл Кранмър сякаш започва да се пробужда.