Крис Муни
Изчезналите (69)

Глава 68

Главата на Евън е скрита под същата направена от мръсни ленти маска, която е видяла преди повече от две десетилетия, очите и устата са скрити зад същите парчета черен плат. Кървави петна личат по синия работен комбинезон, както и по дърводелския пояс, преправен така, че по него да бъдат закачени няколко ножа и кобур.

Каръл писва, когато Евън развърта брадвата. Дарби хлопва вратата и я затиска с тялото си. За разлика от някои други, тази не е снабдена с резе. Каръл помага.

Бум — и брадвата разцепва дървената плоскост на вратата, като се врязва дълбоко в бузата на Дарби.

Тя изпищява, но не отслабва натиска върху вратата. Трябва да бягат, но накъде? Бум още един път — и отново зловещото оръжие показва острие през дървото. Трябва да се скрият. Къде? През дупката. Евън не може да мине оттам. Правилно. Трябва да тичат с все сила.

Пистолетен изстрел пробива вратата близо до главата на Дарби. Тя грабва Каръл за ръка и хуква през коридори и стаи. Моля те, Господи, моля те, не позволявай някоя от нас да се спъне. Дарби захлопва тичешком вратите зад тях, а стъпките на Евън приближават… приближават… съвсем.

Втори куршум се забива в стената зад нея. Каръл пищи, а Дарби я блъсва в стаята с мъртвото тяло. Обръща се назад и съзира Евън с насочено оръжие в ръка. Звукът от затръшната врата се слива с този от изстрела. Парче дърво пада от вратата. Слава богу, тази е с резе. Дарби го затваря с юмрук.

Каръл се е вторачила в мъртвата жена. Дарби я хваща за раменете, обръща я и я насочва към дупката. Евън прави безуспешни опити да отвори вратата. Заключен е отвън.

— Минавай — нарежда Дарби.

Каръл се пъха в назъбения отвор и се заклещва. Дарби я бута с все сила, а Евън блъска по вратата: дум-дум-дум.

Дарби се отпуска на колене, шепне на коленичилата от другата страна Каръл:

— Тръшкай вратите, все едно че бягаме, тръшкай ги с все сила, разбра ли? Ще бъда при теб след секунда.

— Обещахте да не ме изоставяте…

Пореден куршум влетява през вратата.

— Бягай, Каръл, бягай.

Дарби се изправя. Почти се подхлъзва върху кръвта. В помещението е мрачно и все пак тя съзира облечената в черна ръкавица ръка на Евън да се провира през отвора във вратата. Каръл отваря и затваря други врати. Дарби притиска гръб в стената. Усеща кървава вадичка по врата си. Докосва бузата си и напипва дълбок разрез, а също и костта на скулата. Окото над нея е все така затворено.

Евън напипва резето, дърпа го и отваря вратата.

Влиза вътре с пистолет в ръка. Дарби стисва с все сила нащърбената черепна кост и я забива с две ръце в стомаха му. Див вик се разнася изпод маската, а тя дръпва костта, за да я забие отново в стомаха. Пистолетът изгърмява оглушително до самото й ухо, а когато той я сграбчва за косите, Дарби забива назъбената кост дълбоко в гърлото на Евън.

Той изпуска оръжието и се вкопчва с две ръце в нейните. Дарби го отблъсва назад, в съседното помещение. Пистолетът му лежи на пода — деветмилиметров глок, служебното му оръжие от ФБР. Тя го грабва, захлопва вратата и спуска резето.

— Каръл, стой където си — виква Дарби. Сетне добавя още по-високо: — Аз съм полицай. Ако има още някой тук, стойте по местата си, докато ви кажа да излезете.

Дарби отваря вратата и насочва глока.

Евън куцука из помещението с щръкнала от шията кост. Опитва се да спре кръвотечението от стомаха. Кърви като заклано прасе. Нека си кърви.

Евън я забелязва и понечва да грабне брадвата.

— Да не си посмял.

Вдига брадвата над главата си. Дарби стреля и отваря дупка в корема му.

Евън отстъпва заднешком към стената. Тя отхвърля с крак брадвата настрани. Мъжът опитва да се изправи, пада, пак се опитва, но крайниците му омекват.

Иззад маската се разнася нездраво, влажно свистене. Той успява да произнесе само една дума:

— Мелани…

Дарби отскубва маската.

— Заровена е… тя е за… — Евън блещи очи и се задавя.

— Къде? Къде е заровена Мел?

— Питай… майка си.

Дарби усеща как кожата на лицето й се опъва.

Евън се усмихва и това е всичко.

Дарби сваля пояса на мъртвия и разкопчава комбинезона му. Опипва джобовете и открива връзка ключове. Няма телефон, но има миниатюрна дигитална камера, скрита в една от гънките на работния пояс. Прибира я в своя джоб.

С хлъзгави от кръв ръце тя опитва ключовете един по един, докато открие този за катинарите. Поема си дълбоко дъх и поглежда към тавана.

— Той е мъртъв — вече не може да ви навреди. Има ли някой тук?

Мълчание. Музиката продължава да свири.

— Ключовете са у мене. Ако сте наоколо, обадете се.

Няма отговор. Музиката продължава.

Дарби тръгва да търси Каръл. Момичето се е свряло в един ъгъл и се полюлява насам-натам, изпаднало в шок.

— Свърши се, Каръл. Всичко е вече наред. Дай ръка. А така, дръж здраво. Сега ще те измъкна… Не, не гледай натам, мене гледай. Ще те измъкна, но искам да държиш очите си затворени, докато ти кажа. Така. Точно така, не ги отваряй. Само още няколко стъпки. Готово. Не поглеждай надолу. Почти стигнахме. Почти стигнахме у дома.