Крис Муни
Изчезналите (53)

Глава 52

Дарби взема телефона на Куп и звъни на Евън Манинг. Когато агентът се обажда, тя преминава направо към въпроса:

— Извинете за тъй ранното безпокойство, но открих нещо важно под верандата на Кранмър — парче смачкана хартия, в което има ключ за белезници. Тук пристигна един от мобилните ви екипи, а пък аз искам да бъде разгъната хартията, преди да е изсъхнала. За колко време бихте могли да пристигнете?

— Погледни към улицата.

Вратата на ремаркето се отваря и от прага й маха с ръка Евън Манинг.

Мобилната следствена група разполага с най-съвременно оборудване, внимателно проектирано по начин, който позволява да бъде вместено в продълговатото, тясно пространство. Всичко вътре буквално мирише на ново. Един от мониторите е свързан с федералната система за ДНК анализ и база данни.

— Къде са ви експертите? — пита Дарби.

— Във въздуха — отвръща Евън. — По план следва да кацнат в Логан през следващите три часа. Други два екипа вече обработват местопрестъпленията в Бостън. Тази хартия — има ли кръв по нея?

— Не знам. Още не съм я разгънала.

— Не е зле да се преоблечем — за всеки случай.

След като навличат работни комбинезони, Евън й подава маска, предпазни очила и ръкавици.

— Неопренът оставя отпечатъци върху хартията — предупреждава той. — Трябва да си сложим памучни ръкавици върху тези.

Помещението е студено и ослепителнобяло. Работната маса — малка. Евън застава зад Дарби, за да й осигури известна свобода на движенията.

Тя полага хартията върху чистата повърхност. С помощта на два чифта пинцети започва бавно да я разгръща.

Отделянето на страниците е бавна и мъчителна работа. Освен че е мокра и хлъзгава, хартията е страхотно намачкана и е започнала да се къса на местата, където е била кой знае колко пъти сгъвана и разгъвана.

Размерите на листа са двайсет на двайсет и пет. Върху обърнатата към тях страна се вижда отпечатана на цветен принтер карта. По-голямата част от нея остава неразгадаема. Цветовете са избелели, а на няколко места образът е направо отмит — най-вероятно от потта на Рейчъл Суонсън.

На две места картата е замазана с кал. Други са придобили землистия цвят на пръстта. Тук-там личат петънца засъхнала кръв, както и други, жълтеникави — навярно от слюнка или гной.

— Защо ли е нагънала хартията толкова пъти? — обажда се Куп.

— Защото само така е възможно да я скрие в джоба, устата си или — ако се наложи — в ректума.

— Добре е, че си сложихме ръкавици.

Дарби почиства калта с помощта на памучни тампони, като много внимава да не отмие още от цветния тонер. Образът на Каръл не напуска съзнанието й, докато се занимава с хартията.

Под калта са скрити, отпечатани с прилежно изписани, но избелели букви, указания за придвижване. В дъното на листа личат инициалите на уебстраницата, от която е отпечатана картата.

Дарби прибягва до услугите на увеличителя.

— Пише: „… два километра, минаваш между две дървета, продължаваш направо“.

— Имаш ли представа за къде става дума — обажда се Евън.

— Чакай — отвръща Дарби. Проследява лъкатушния път, задържа показалец на местата, където й се струва, че под калта са скрити някакви цифри. Отново си помага с памучния тампон. — Това е Шосе номер 22. В Белхам. Минава край гората от другата страна на езерото Салмънбрук.

— Дай да погледнем надписите — предлага Евън.

Дарби обръща хартията откъм другата страна. Там са изписани с треперлив почерк миниатюрни букви — сякаш имена, нанесени с молив и станали нечетливи от пот и постоянно сгъване и разгъване на листа. Част от написаното е скрито под засъхнали петънца кръв.

Дарби изучава всичко това с помощта на лупата.

— Вижте сам — проговаря най-накрая тя, като отстъпва мястото си на Евън.

— 1ЛДД2ДН — чете той. — Съвпада ли с написаното върху китката на Рейчъл?

Дарби вади джобния си компютър, където е въвела онзи надпис, и сравнява:

— Там имаме следното: 1ЛД2ДЛДЗДН2ДЗЛ.

— Това тук е не само различно — то е и по-късо.

— Какво имаме на втория ред?

Евън чете комбинацията от букви и цифри.

— Съвсем различно — казва Дарби. — И по-дълго.

Евън движи лупата над хартията.

— Тук има десетки различни комбинации — отбелязва той.

— Как ли се променят посоките? — обажда се Куп.

— Нямам представа — отвръща Евън. — Мислех си, да не би да става дума за комбинация на заключалка, но я вижте тук: „3: НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ“. А отдолу е изписано името на Тери Мастранджело с въпросителна. Има още няколко имена, които Рейчъл е зачертала.

— Водила е списък на държаните заедно с нея жени — казва, сякаш на себе си, Дарби. — Да разполагате случайно с видеоспектрален апарат?

— Най-доброто, което ми е подръка, е стереомикроскоп — отвръща Евън, като прибутва апарата към нея.

Дарби внимателно премества хартията върху предметното стъкло на микроскопа. Започва от горния ляв ъгъл на листа. Повечето имена не се четат. Няколко са зачертани.

— Тук сякаш е изтривано — сочи Дарби. — Можем да изпробваме различни светлинни източници под всякакви ъгли, с надеждата да разчетем нещичко.

— На по-голям успех можем да се надяваме с инфрачервени лъчи — намесва се Куп. — Много добри резултати дават при разчитане на изтрит молив или замазани подписи. Можем да ги пробваме и на зачертаното.

— Интересуват ме отпечатъци от пръсти.

— Следите от молив няма да се повредят от разтворителите, които можем да използваме. Най-напред бих опитал електростатичен апарат — за изтрити надписи. Той няма да повреди нито хартията, нито евентуалните отпечатъци от пръсти.

— Възможно е да има и такъв апарат — казва Евън. — Ще погледна в описа на лабораторията.

— Ето и едно име — проговаря Дарби. — Джоан Новак. — Куп го записва върху тефтера. — Следва К-А… останалото не се чете. Последното име е Белона или Белора. Не мога да кажа със сигурност. Отдолу е Джейн Джитъл, а може и Джитълс да е. Има още букви, но са избледнели напълно.

— Да видим дали тези имена ще ни дадат нещо — казва Евън и след като ги преписва на едно листче, излиза.

Дарби проучва останалата част от документа. Десетки редове са изписани с почерка на Рейчъл Суонсън — неразгадаеми букви и цифри.

Дарби ги заснема с апарат за моментални снимки, докато Куп подготвя лабораторната фотоапаратура. Тя пъха „моменталките“ в раницата си, а след това започва да преписва шифрованите указания.

Откъсва листа от тефтера с думите:

— Ще го дам на Евън.

Свалила предпазното облекло, Дарби излиза в коридора. Евън не е там. Един лазарен принтер тъкмо изплюва лист хартия. Портрет на жена с къдрави черни коси и бледо лице — Джоан Новак, двайсет и една години, от Нюпорт, Род Айлънд. Видяна за последно, когато излизала от бара, в който работела. Изчезнала преди близо три години.

Дарби поема следващите два листа.

Кейт Белора, деветнайсетгодишна, има нездравия тен и уплашения израз на физически тормозена жена. Регистрирана наркоманка, занимаваща се открито с проституция. Видяна за последно на улицата в родния й град — Ню Бедфорд, Масачузетс. Никой не знае какво е станало с нея. Няма я от една година.

На последния лист хартия се вижда синеока жена с пухкава коса и лунички. Джейн Джитълсън, двайсет и една, от Уеър, Ню Хампшир. Колата й е намерена изоставена край някаква магистрала. Липсва от две години. Омъжена, с двегодишна дъщеря.

Дарби отново взема телефона на Куп, за да се свърже с Банвил. Той не отговаря. Оставя му съобщение с наученото и тръгва да търси Евън.

Той говори с бостънския бомбен експерт Кайл Романо, застанал край лабораторния пикап. Слънцето се показва сред дърветата — съмва. Прохладният въздух още мирише на пушек.

Телефонът на Евън звъни. Романо се отдалечава. Дарби го настига и пита дали може да използва пикапа. Може. Докато стига до Евън, той е приключил разговора.

— Някоя добра новина? — пита Дарби.

Евън поклаща глава.

— Трябва да вървя в Бостън да се погрижа за едно-друго.

— Романо ми дава пикапа — съобщава Дарби. — Ще се разходя до гората, да видя какво става.

— Предпочитам да си тук, при веществените доказателства, докато пристигнат лаборантите.

— Няма какво повече да се прави тук, докато не е изсъхнала хартията. Ще идем двамата с Куп — вече казах на Банвил да ни чака там.

Евън поглежда часовника си.

— И аз ще дойда. Да видим какво ни е приготвил Пътника.