Джаки Колинс
Холивудски мъже (96)

95

— Господин Клингър иска да те види.

— Тъй ли? — Очите на Хевън станаха на чинии от учудване. — Защо? — Още се съвземаше от възбудителната си среща с Пен Съливан, когото Роки беше смразил със зъл поглед. „Ще си видим по-късно“, каза Пен на тръгване, с което й даде надежда за бъдещето.

Бевърли се ухили.

— Може да си прави чекии на музиката ти. Хайде, момиче, той чака.

— И мен ли? — с надежда запита Роки.

— Не. Но се навъртай наоколо, юначе, ако някой режисьор те мерне, ще имаш работа, докато си жив!

И тя отмъкна Хевън. Отнякъде се появи Уес.

— Ти какво правиш тук? — запита той Роки.

— Брей, да не би висшето общество да е само за господин Андърсън? Аз намерих хлапето, знаеш, аз я… открих.

Уес не можа да прикрие изумлението си.

— Ти?

— Да, аз. Да не смяташ, че не ме бива? И много добре печеля. — Роки приглади опашките на взетия под наем фрак, под който се очертаваха мускулите му. — И понеже се заприказвахме, трябва да ти кажа — носи се слух, че ще нахраниш кучетата, ако не платиш парите, които дължиш.

— Не дължа нито долар — гневно отвърна Уес. — Устроиха ми капан, знаеш го много добре. Страхотен приятел излезе.

— Казах ти да внимаваш — намусено измънка Роки.

— Внимавах. И затова сега съм тук. И няма да получат дори петак от доларите, които ми подхвърлиха. Майната им! Да видим какво могат да ми направят.

— Ще те гръмнат — измърмори Роки.

— Нека опитат. Готов съм.

— Мога да идвам в Лос Анджелис всеки месец — заяви сенатор Ричмънд, като изпиваше с алчен поглед великолепната плът на Уитни. — Нямам проблеми.

— Но защо? — невинно рече Уитни. Гърдите й се вдигаха и спускаха и почти щяха да изскочат от тесните граници на роклята.

— Защото ви срещнах — отвърна той с дълбока откровеност. — А вие сте нещо специално.

Тя сведе очи.

— Какъв прекрасен комплимент.

— Защо не слезем в една от каютите да си поговорим на спокойствие? — предложи той. — Наоколо има толкова народ, непрестанно ни прекъсват. Наистина бих желал да ви опозная по-добре.

— Не искам да пропусна фойерверките. Разбрах, че ще бъдат доста зрелищни. Винаги съм обожавала фойерверките, а вие?

— Те са моята страст. — Погледна си часовника. — Но няма да започнат преди полунощ. Имаме цял час.

Стоенето в ограниченото пространство на яхтата часове наред не допадаше на Манън. Чувстваше се като в капан, а то си и беше капан. Навсякъде все същите познати лица със същите до болка познати въпроси:

Кой е следващият ти филм?

Кой е продуцент?

Кой е режисьор?

Коя е партньорката ти?

Честно казано, в момента му беше писнало от снимането на филми. Имаше нужда от дълга почивка с Мелани-Шана и бебето. Имаше нужда да отиде някъде, където не бяха и чували за кино.

Зърна отдалече Хауард. Маниакът Хауард Соломан, чието явно пристрастие към кокаина беше в устата на целия град.

— Мога ли да ти кажа нещо насаме? — запита Хауард.

— Какво предлагаш? Да скочим във водата и да плуваме ли? — саркастично отвърна Манън.

Хауард дори не се усмихна.

— Въпросът е сериозен.

— Ще се върна веднага, скъпа — обърна се Манън към Мелани-Шана.

Хауард го заведе на усамотено местенце до главната палуба.

— Имам лоша новина — мрачно заяви той. — Ще ти я кажа направо. Тази вечер е починал Норман Гузбъргър.

— Какво?

— Усложнения. Вътрешен кръвоизлив. Не знам…

— Велики Боже! Значи ли това, че аз съм отговорен?

— Технически — да. Но пред външния свят — не. Ще се погрижа за това. Ще платя на когото трябва. Всичко ще се уреди.

— А аз трябва да съм ти задължен, докато съм жив. Това ли се мъчиш да ми внушиш?

Хауард философски сви рамене.

— Е, нали приятелите са затова.

Манън гневно се взря в мрака. Студената вода се носеше край яхтата.

— Оставих се да ме уговориш да прикрием всичко — горчиво продума той. — Обеща ми, че всичко ще се оправи.

— Слушай, старче, не съм дядо Господ. Не съм убивал оня нещастник, ти го уби. Искаш ли сега да се разчуе? Това ли искаш? Да си играеш на истини и последствия и да оставиш вестниците да те разкъсат на парчета? Добре, не възразявам.

Манън се облегна на перилата и започна да плаче.

Хауард се смути и се извърна.

— Радвам се да се запозная с теб, Хевън.

— И аз, господин Клингър.

Взираше се внимателно в нея и затърси доказателства. Беше хубава въпреки яркия грим, разноцветната коса и екстравагантните дрехи. Но не откри никаква видима прилика.

— Разбрах, че плочата ти има голям успех.

— Изкачва се нагоре. Вече е на второ място с куршумче. Което значи, че следващата седмица може би ще е… — млъкна да поеме дъх — на първо място!

— Дано.

— Да! Истинска бомба!

— Хевън.

— Да, господин Клингър.

— Имам една информация, която мисля, че трябва да знаеш.

— Да? — Чакаше с надежда, потънала в страхопочитание към могъщия и властен мъж, в чието присъствие се намираше.

— Ъъъ… изглежда, има някаква вероятност… имай предвид — само вероятност, аз да съм твоят баща.