Джаки Колинс
Холивудски мъже (41)

40

Проблемът беше неотложен. Трябваше да се реши веднага. Имаше нужда от пари, за да плати на Реба, да поеме своя дял от кучето и евентуално да изведе Силвър, въпреки че вечерите, прекарани в дома й, много му допадаха и не се натискаше да я кани.

Още една нощ на необуздано сладострастие. При това страхотна. По някое време го беше запитала с какво се занимава. „Търговия на алкохол“, бе отвърнал непринудено той. Не беше настояла за подробности. Сигурно си помисли, че е собственик на „Джони Уокър“.

Сега се връщаше във „Венеция“ рано сутринта с нейния мерцедес.

„Харесва ме! Тя ме харесва!“, мислеше той и се чувстваше като Сали Фийлд при получаването на наградата „Оскар“.

Ако изиграеше козовете си правилно, можеше всеки момент да се премести да живее при нея. Имаше силното усещане, че на Силвър й се иска да има мъж в къщата. Беше подхвърлила няколко дебели намека, че всички я използват и колко би се радвала, ако има мъж, на когото да повери работите си. И то само след две страстни нощи. Нещата май се подреждаха благоприятно.

Но това не решаваше напиращия проблем да спечели бързо пари.

Обикновено когато имаше подобна нужда, се хващаше на работа. Една седмица в препълнен бар плюс някое дребно мошеничество му носеше осемстотин-деветстотин долара. Точно от толкова се нуждаеше в момента. Само че сега не можеше да си позволи да изчезне за цяла седмица, беше твърде рано и Силвър не беше хлътнала чак дотам, че да го чака. Единствената му друга възможност беше Роки, който вероятно щеше да го насочи към нещо съвсем незаконно. Но нямаше друг избор.

На вратата му имаше прикрепен с лепенка плик. Пак ли Реба!

Отвори го и прочете детските драскулки, пълни с правописни грешки.

„Помияр и аз помислихме, че ще можеш да дойдеш да хапнеш с нас довечера. Ще готвя 7 часа.

С любов Юнити.“

С какво бе заслужил това наказание? Не можеше да отиде. Силвър вече го беше ангажирала. Щастието бе търсена стока.

 

 

— Обади се Попи Соломан — съобщи Нора между два пристъпа на кашлица. — Иска да даде вечеря в твоя чест. Каза, че сте се разбрали.

— Гласът ти е ужасен — смъмри я Силвър. — Няма ли най-сетне да се погрижиш за тази кашлица?

— Не кашлицата ще ме отнесе, а ковчегът — пошегува се Нора с погребална физиономия.

— Много смешно — сряза я Силвър. Седяха в гримьорната й в студиото. Беше обедна почивка и Силвър си почиваше на дивана с вдигнати крака и две възглавници под главата. — Изтощена съм — обяви тя. — За Бога, хвърли ми витамините!

Нора послушно й ги даде. Силвър глътна цяла шепа. Прозя се дълго и сладко.

— Струва ми се, че и снощната вечер е била печеливша — кисело процеди Нора.

Силвър затвори очи.

— Ммм…

— Кога ще се запозная с възхитителния господин?

— Скоро.

— Кога?

— Ами на вечерята на Попи Соломан.

— Едва ли възнамерява да ме покани.

— Кажи й, че си част от уговорката. Знаеш, че обичам да си ми подръка.

— Трябва да ми плащаш извънреден труд за тези вечери — изхриптя Нора.

— Добре. Пиши ги за сметка на студиото.

— Не мисли, че няма да го направя.

Почукване на вратата обяви обеда. Внесоха подноса за Силвър. Задушени моркови, нарязани чушки, суров карфиол и тънки кръгчета краставица в малка чинийка.

Изгледа ги с отвращение.

— Какво не бих дала за голям, тлъст и сочен сандвич — въздъхна тя с копнеж.

— Да ти поръчам ли?

— Луда ли си?

 

 

Роки знаеше точно в какви лайна да забърка Уес. Беше чул, че трябва да се осъществи едно предаване на пари, за което щяха да платят скъпо.

— Не искам да имам нищо общо с това — рече Роки. — По хълмовете на Лоръл Каньон се вихри война между две групи. Положението е напрегнато, но ако търсиш бързо да спечелиш, ще ти посоча човека, към когото да се обърнеш.

Щом Роки не искаше да се замесва, значи работата е дебела, а Уес предпочиташе в такива случаи да стои настрана. Въпреки това прие. Нямаше богат избор, а парите му трябваха незабавно.

 

 

— Отивам в службата — рече Нора. — Ще се гушкаш ли довечера с жребеца на годината?

— Не виждам защо да спирам точно когато ми потръгна.

По-възрастната жена поклати глава.

— Не разбирам откъде намираш сили. По цяла нощ секс, по цял ден работа, междувременно интервюта. Това ме подсеща, че трябва да прегледаме програмата ти за следващата седмица. „Базар“ иска да прави централен материал и корицата с теб, а…

Силвър махна с ръка.

— Не сега, Нора. Нямам настроение.

Щом Силвър не искаше да говори за корици, значи е хлътнала до ушите.

— А по-късно?

— По-късно ще съм заета. Много заета.

 

 

Работата се състоеше в следното. Някакъв непослушен рок певец и петнайсетгодишната му приятелка се бяха затворили в отдалечена къща сред хълмовете на Лоръл Каньон. Дължаха пари. И то много.

— Не искат да плащат — обясняваше му същият тъмнокож чешит, когото Уес не пусна на купона на Силвър. Беше нисък мъж, с озъбена усмивка и огромни черни очила с бели рамки. — Ти трябва да прибереш гущерите. Ще се отблагодарим. Ще платим много.

Срещата се осъществяваше на задната седалка в лимузината на негъра, в дъното на подземния паркинг на супермаркета в Санта Моника. Между тях и шофьора, беше спуснато дебело непрозрачно стъкло.

Когато Уес му се обади, той предложи да се видят веднага, уреди срещата по обяд и Уес едва успя да пристигне навреме.

— Какъв е проблемът? — запита той. Прибирането на пари не му изглеждаше кой знае колко сложно.

— Щом искаш истината, ще ти я кажа. Момчето е непослушно. Преби последния човек, когото изпратих. Открадна ми кокаина. Задържа ми парите.

— И?

— За мен такова положение е неприемливо. Мотото ми е „без проблеми“. Не искам да имам нищо общо с онова момче. Абсолютно нищо.

— Искаш да кажеш, че няма да ме посрещне с целувка и торба долари.

— Няма да се учудя. Все пак не ти плащам хиляда долара за нищо.

— Ясно.

— Това лошо момче колекционира оръжия. Кукличката му е само петнайсетгодишна. Не искаме да имаме вземане–даване с тях. Тъй че изпращаме теб да прибереш парите. Ако сгазиш лука — ние сме чисти.

— А какво те кара да мислиш, че ще даде парите точно на мен? — цинично запита Уес.

— Увери ни, че ще ги даде. Бил ги приготвил. — Извади от джоба си копринена кърпичка и си избърса лицето. — Носиш ли ютия?

— А, не — рече бързо Уес. Тая няма да я бъде.

Мъжът направи гримаса.

— Лично аз не давам пет пари. Става дума за твоята сигурност. Ако искаш работата, трябва да носиш ютия. За всеки случай, нищо повече.

Уес млъкна и се замисли. От една страна — всичко беше пределно ясно. От друга — вонеше по-силно от умряла риба.

— Не разбирам — проговори накрая той. — Защо плащаш хилядарка за толкова лесна работа?

— Не ме разпитвай като прокурор. Приемаш ли, или не? Очевидно съгласието му нямаше да е най-умното решение на света — дори Роки беше отказал. Но съдбата беше на негова страна. Уес Мъни винаги успяваше да се измъкне.

— Приемам — реши се той.

— Довечера.

— Довечера не мога.

— Точно в девет или никога.

По дяволите! Можеше да се обади на Силвър, че ще закъснее. Или още по-добре — можеше да отхвърли предложението и да поиска пари от нея. На заем. Нищо сериозно.

Естествено, щеше да последва „сбогом, Уесли“, без никакви колебания.

— Най-напред парите — заяви той.

— Нямаш проблем.

Подозренията му се засилиха. Кой идиот дава пари, преди работата да е свършена?

Мъжът му връчи малък пистолет с тъпо дуло и шумолящ плик с нови стодоларови банкноти.

— Не те ли е страх, че ще изчезна с тях в неизвестна посока?

— Ако го направиш, значи си луд. — Мъжът свали очилата и го изгледа смразяващо.

— Няма такова нещо — бързо реагира Уес.

Онзи му подаде листче с написан адрес.

— Девет часа. Там знаят. След това ми донеси парите. Ще те чакам.

Уес кимна. Дълбоко в сърцето си чувстваше, че прави груба грешка.