Джаки Колинс
Холивудски мъже (93)

92

Той знаеше, че тя е на борда. Подшушна му го Бевърли. Но Джак Питън се беше опарил от номерата й и нямаше да се хване втори път. Заразхожда се небрежно, като се оглеждаше за нея. Беше казал на Кели, че отива в тоалетната, и тя изглеждаше напълно доволна от компанията на любезния и друсан Чък Нилсън.

Когато я зърна, си помисли: „Е, какво толкова, красива е, но нищо повече!“ И като привлечен от магнит се устреми към масата, където Джейд седеше със семейство Уайт и пясъчнорус мъж.

— Здравей, Зепо. Как си, Айда?

Зепо скочи на крака.

— Джак, момчето ми. Всички говорят, че тазвечерното ти предаване е приказно.

Зепо винаги знаеше всичко, понякога, преди да е станало.

— Благодаря. Закари ще го пусне по-късно. Ще гледате ли? — Усещаше аромата на парфюма й. Напомняше му само за нея.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — ентусиазира се Зепо. — Познаваш ли се с Джейд Джонсън?

— Познава се — намеси се компетентно Айда.

— Виждали сме се — отговори Джак и се втренчи право в нея.

— А с годеника й, лорд Марк Ранд?

Какво, какво?

— Поздравявам те — рече прекалено бързо той. — Не знаех, че си се сгодила. И кога е сватбата?

— Утре — спокойно отговори тя. — А ти как си?

— Благодаря, прекрасно. Никога не съм бил по-добре.

Очите й бяха големи и напръскани със златни точици.

Познаваше усещането на косите й — меки и копринени. Не можа да не си припомни мигновено невероятното си преживяване в леглото с нея. По дяволите, беше сгодена. Щеше да се омъжи за друг.

— Гледал съм предаването ви с лорд Сноудън — обади се Марк. — Много интересна журналистика. Зададохте му точно въпросите, които трябваше да зададете. — Обърна се към Джейд и добави: — Не го ли гледахме заедно, мила?

Заедно ли? Предаването със Сноудън беше преди три години. Сигурно това бе английският кретен, когото беше споменала. Английският кретен, който бил напуснал живота й.

— Не помня — измънка неопределено тя.

Бразилското трио свиреше „Момичето от Ипанема“.

— Разрешавате ли да ви открадна един танц с Джейд? — внезапно изтърси Джак.

— Дамата ще реши — отвърна Марк и сърдечно се засмя. — Винаги решава сама.

— Ще танцуваме ли? — Задържа погледа й с убийствените си зелени очи.

Божичко! Защо се чувстваше така всеки път, когато го виждаше? Мога да се закълна, че регресирам, помисли тя. Все едно, че съм на шестнайсет години и стоя до футболния си герой.

Не искаше обаче професионалният жребец да помисли, че се страхува от него.

— Разбира се — рече небрежно и се попита защо ли гласът й звучи като на ломотещ олигофрен. Отидоха на дансинга, започнаха да танцуват, на половин метър един от друг, но почти веднага, сякаш по взаимно съгласие, той я притегли към себе си и тя усети как плътта й изгаря там, където ръката му докосваше голото й рамо.

— Здравей — прошепна той, сякаш нищо не бе станало.

 

 

— Роклята ти е възхитителна — каза Силвър на Ди Ди Дайони.

— Твоята също — отбеляза Ди Ди. — На „Фабрис“ ли е?

— Разбира се.

— По дяволите! Не мога да търпя, когато жените започнат да бърборят за дрехи — развика се Карлос. Двамата със Закари бяха забравили за сбиването си и отново си говореха. С това се обясняваше и присъствието му на тържеството.

— На нас ни харесва — успокои го Ди Ди.

— Жените стават само за чукане, смукане и пазаруване. Дай им да се занимават с нещо друго, и са загубени. — Карлос се заля в смях от собствения си хумор и очакваше Уес да стори същото. Но Уес си затрая. Не беше материал за покорна свита. Силвър почувства, че го уважава и обича за това.

Карлос беше пресушил три четвърти от бутилката „Джак Даниълс“ и беше станал безчувствен.

— Какво има? — изломоти той. — Не ви ли е смешно?

— Не — студено отвърна Силвър и си спомни защо бяха скъсали преди толкова години. Когато беше в запой, Карлос ставаше пълна свиня. — Говориш вулгарни и крайно незабавни неща…

Той сръга Уес, без да й обръща внимание.

— Случвало ли ти се е да ти духа черно маце?

Ди Ди се смути и сви неодобрително устни.

— Черните мацета са най-добри — продължи Карлос. — Най… най… добри.

— Мили, хайде да отидем да си вземем нещо за ядене — бързо рече Силвър.

— Разбира се, нашата малка Силви не иска да слуша такива неща захихика Карлос. — Нашата малка Силви се смята за най-добрата минетчийка в града. Мисли…

Уес отстъпи крачка назад и го фрасна през устата. Карлос се свлече на земята като мечка. Сцената свърши за няколко секунди.

Уес извика няколко сервитьори и им каза:

— Отнесете господин Брент долу и го сложете да си легне. Не му е добре.

Сервитьорите се спогледаха и се заеха да вдигат падналата суперзвезда и да я носят към каютите. Загрижената Ди Ди ги последва.

— Не трябваше да го правиш — заяви Силвър със светнали от възхищение очи.

— Защо? Той те оскърби.

— Миличък, Карлос е пиян.

— Тъкмо затова. С пияните можеш да се оправиш по един-единствен начин. Когато работех като барман, често го правех. Когато изтрезнее, няма да помни нищо.

— Някой ще му го припомни. А Карлос Брент е много неприятен враг.

— Защо мислиш, че ми пука? Слушай, Силвър, може да съм селянин, но там, откъдето идвам, когато някой обиди дама, си търси боя. Особено ако дамата е моя съпруга.

Без да знае защо, й се доплака. Никой досега не беше я бранил, с изключение на Закари, а той не влизаше в сметката.

Един прислужник веднага занесе новината на Закари.

— Сложете го в личния ми апартамент — великодушно разреши той.

— Да, господин Клингър.

— Как стана? — заинтересува се Бевърли.

— Дребно спречкване. Карлос, изглежда, е предразположен да предизвиква юмруци.

— Кучият син е голям грубиян.

— Слава Богу, че остави телохранителите си на брега. Масовият бой не влизаше в плановете ми за вечерта.

— Дали няма да те съди? — насмешливо подхвърли Бевърли.

— Не ме съди, когато го ударих лично. Защо да го прави сега?

— Яхтата е твоя.

— Може би трябва да отида при него.

Бевърли го спря, като сложи ръка на лакътя му.

— Какво толкова представлява Силвър Андърсън? Всеки път, когато има сбиване, тя е в дъното на нещата.

Закари помълча, за да намери верния отговор.

— Тя е истинска звезда — най-сетне продума той. — И буди преданост.

 

 

— Казвал ли ти е някой, че си…

— Не искам да слушам нищо. Разбрахме ли се?

— Защо?

— Защото не мога да търпя празните приказки. Веднъж вече ме удави в тях и не искам това да се повтаря. Да сядаме ли вече?

— Не. — Беше я притиснал плътно и не можеше да не забележи, че тя не прави опити да се отдръпне. — Сериозно ли си решила да се омъжваш?

— Да. Съвсем сериозно.

— Защо?

— Не е твоя работа.

— Все пак ми се струва, че ми дължиш обяснение.

Тя направи опит да се отдръпне, но съвсем слаб.

— Аз да ти дължа обяснение? — Не вярваше на ушите си.

— Прекарахме прекрасно, нали?

— О, да. Една дяволска нощ. Само че май не беше достатъчна на сваляча Питън, а? Връхлетя върху следващата си жертва, без да си поеме дъх.

— За какво говориш?

— За нищо…

— Продължавай, моля те.

— Не искам.

— Не може да се каже, че обичаш да чакаш.

— Какво?

— Чу много добре.

— Ще спреш ли да ме притискаш така? Искам да седна.

— Не, не искаш.

— Искам.

— Не искаш.

— Мръсник.

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че съм склонен да ти простя.

— За какво? — Гласът й беше леден, а тялото — неприятно горещо.

— Задето ми върза тенекия.

— Вързала съм ти тенекия? Ти ми върза тенекия с оная френска мадама.

— Ако имаш предвид Даниел, тя беше със сенатора.

Хаплив сарказъм:

— Естествено.

— А кой беше младежът, с когото дойде в „Чейсънс“? Някакво недопечено актьорче. Смятах, че вкусът ти е по-добър.

— Не се съмнявам, че щеше да останеш по-доволен, ако седях вкъщи да преживям прекрасните мигове, които изживяхме, и с трепет да чакам пак да ми се обадиш. Когато нямаш подръка нещо по-интересно. — Замълча. Гласът й се бе оживил от негодувание. — А аз ти бях сготвила. Робинята ти ми се обади в девет и половина. Щом не си могъл да дойдеш, защо не се обади по-рано? Или си прекалено велика звезда да вдигнеш сам телефона?

— Арита ти се е обадила преди предаването, в осем часа, да ти каже, че съм зает в студиото и не мога да говоря по телефона и че ще ти се обадя по-късно. А ти не можа да почакаш малко, нали? Излезе, без да губиш секунда.

— Не ми казвай кога се е обадила и какво ми е предала. Минаваше девет и половина. И нито дума, че ще се обадиш по-късно.

— Обичам те още повече, когато си сърдита.

— Мога ли да ви обезпокоя? — Марк се усмихваше благо, раздели ги, но от очите му бликаше гняв.

Джак беше почти готов да каже: „Не, не можеш“, и да я прегърне отново, но изпусна момента. Тя беше в ръцете на Марк. Той я въртеше по дансинга, а светлините трепкаха и яхтата се носеше към Лагуната и Новата година.

 

 

Карлос Брент хъркаше, проснат в центъра на леглото на Закари в голямата спалня. Ди Ди Дайони седеше на стол до него. Тъмните й черти бяха спокойни и сдържани като на красива статуетка от черно дърво.

Закари влезе в стаята и се попита защо ли се примирява с номерата на стареещата суперзвезда. Беше талантлива певица и можеше лесно да стане звезда и без него. Нямаше нужда от Карлос Брент.

— Как е? — запита Закари.

— Ще си отспи — отговори тя — и дори няма да си спомня. Беше много пиян.

— Мислил ли е някога да се обърне към „Анонимните алкохолици“?

— Карлос? Никога. — Лицето й леко се развесели. — Той обича да пие. Пиенето не му пречи, пречи на другите.

— Как го търпите?

Тя се усмихна измъчено.

— О… справям се. Когато човек обича, винаги успява.

Закари се почувства натрапник в собствената си спалня. Влезе в банята със свирепа кашлица. На огледалото беше подпрян плик, адресиран до него, с надпис КРАЙНО СПЕШНО.

Много мило от страна на този, който го бе донесъл. Прислуга. Никога не бяха достатъчно добри. Разкъса го без колебание. Имаше нужда от пауза, преди да се върне на тържеството, което протичаше извънредно добре, въпреки че Силвър успешно го отбягваше. Първото нещо, което видя, бе списание — един от евтините боклуци, които заливаха супермаркетите и за които всички се кълняха, че не четат, но знаеха наизуст. Към него беше прикрепена визитната картичка на личния му асистент в Ню Йорк, на която бе написано на ръка:

„Мой близък се добра до предварителен брой от списанието и ми го предаде днес. Изпращам ви го веднага по куриер, вместо да го обсъждаме по телефона. Ще излезе в понеделник. Моля, съобщете ми дали искате да предприема нещо.“

Списанието се наричаше „Истински скандали“. Заглавието отпечатано с огромни черни букви, гласеше:

„ОТКРИТ Е БАЩАТА НА ДЕТЕТО ОТ ТАЙНАТА ЛЮБОВ НА СИЛВЪР АНДЪРСЪН! МИЛИАРДЕРЪТ ЗАКАРИ КЛИНГЪР — ТАТКОТО НА ХЕВЪН!“

А под него с по-дребен шрифт:

„ВЛАДИМИР КИРКОВ И ЮНИТИ СМИТ РАЗКРИВАТ СЕНЗАЦИОННАТА ДРАМА НА ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ НА СИЛВЪР АНДЪРСЪН! ЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА БИВШИЯ БАРМАН И ТЪРГОВЕЦ НА НАРКОТИЦИ, ЗА КОГОТО СЕ ОМЪЖИ! КОЛКО МРАЗИ ДЪЩЕРЯ СИ — СЕДЕМНАЙСЕТГОДИШНАТА СЕНЗАЦИОННА РОК ЗВЕЗДА ХЕВЪН! И КАК НЕНАВИЖДА БИВШИЯ СИ ЛЮБОВНИК — ХОЛИВУДСКИЯ МАГНАТ И МИЛИАРДЕР ЗАКАРИ КЛИНГЪР!

ПРОЧЕТЕТЕ ТАЙНИТЕ!

ПРОЧЕТЕТЕ ГИ ТУК!

РАЗКРИТИ ОТ ДВАМА ДУШИ, КОИТО Я ПОЗНАВАТ ПО-ДОБРЕ ОТ ВСЕКИ ДРУГ!

ЦЕЛИЯТ МАТЕРИАЛ Е НА СТРАНИЦА ДЕСЕТА.“

Закари бързо примигна няколко пъти, свали очилата със стоманени рамки и се загледа в огледалото над черната раковина от оникс. Ако тази гадост беше истина, той имаше дъщеря. Седемнайсетгодишна дъщеря. А Силвър ги беше държала разделени цели седемнайсет години.

Мръсница.

Мръсна кучка.

Досега всичко й се беше разминавало в този живот. Нямаше да прави изявлението, което беше предвидил за кулминация на тържеството относно възстановката на „Всичко за Ева“ със Силвър в главната роля. Ако това беше вярно, щеше лично да се погрижи тя да си плати. И то с лихвите.