Метаданни
Данни
- Серия
- Холивуд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hollywood Husbands, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джаки Колинс. Холивудски мъже
Английска. Второ издание
ИК „Прозорец“, София, 2003
Редактор: Жечка Георгиева
Коректор: Станка Митрополийска
ISBN: 954-733-339-9
История
- — Добавяне
53
Силвър успя да измайстори ледена усмивка. Беше гневна, бясна, разярена. Какво търсеше Закари на нейната сватбена вечеря? Кой, по дяволите, го беше поканил?
Беше прегледала няколко пъти списъка на гостите, за да се увери, че не са включени врагове. Попи беше крайно отзивчива и зачеркна една ужасна актриса, цялата реконструирана с помощта на силикон, и един продуцент с изцъклен поглед, за когото всички знаеха, че е откачен, но го търпяха, защото продължаваше да прави филми, въпреки че всички се оказваха губещи.
— Няма защо да каним случайни хора — беше отбелязала нежно Силвър и смутителите на добрия тон бяха мигновено зачеркнати с дебел флумастер.
А сега изневиделица цъфна Закари К. Клингър. И не само че цъфна, ами се готвеше да седне до нея.
Усмивката замръзна на лицето й като маска. Попи Соломан знае! Попи Соломан го е направила нарочно! Ще я науча тая кучка!
— Добър вечер, Силвър — поздрави Закари.
— Закари! Колко се радвам, че те виждам. Каква изненада! Ела да те представя на моя съпруг, Уес Мъни-младши.
— Стига с това „младши“ — изсъска раздразненият Уес.
Закари дори не го погледна, цялото му внимание беше съсредоточено върху Силвър.
— Поздравявам те за успехите ти.
— Благодаря — отговори тя. Търсеше трескаво причина да се извини и да се втурне към тоалетната, за да се увери, че изглежда по най-добрия възможен начин. Не че й пукаше какво ще си помисли Закари. Просто след шестнайсетгодишна раздяла искаше да изглежда съвършена.
— Не си се променила — продължи той.
И той не беше се променил, но тя не смяташе да го ласкае. Косата му бе напълно побеляла и лицето му имаше повече бръчки. Нищо друго. Никога не бе блестял с красота, но излъчваше могъщество и точно това я беше привлякло към него навремето.
Когато се запознаха, той беше важен и извънредно богат. От последната им среща досега се бе превърнал в легендарен магнат и милиардер.
— Е! — възкликна Попи, когато сервираха изисканата салата от авокадо и папая. — Нали е забавно!
* * *
— Кога ще изоставиш пияндето? — запита Хауард с многозначително намигване.
Световноизвестните зъби на Уитни блеснаха.
— Не ставай зъл, Хауард. Чък е отличен актьор, когото всички недооценяват.
— Той е дрогиран плажен гларус, който не е достоен за теб. — Фразата му хареса. „Не е достоен за теб“ демонстрираше изискан езиков стил.
Уитни запази усмивката си.
— Нямам намерение да се женя за него.
На Хауард му се прииска да й каже: „Що не му теглиш един шут в гъза?“ Но това в никакъв случай нямаше да бъде изискано. А държеше тя да го смята за стилен мъж.
— Прочете ли сценария?
Тя кимна — феерия от зъби, коси и блестящи наситеносини очи.
— Да, прочетох го.
— И?
— Зепо ме помоли да не обсъждам въпроса с теб.
— Какво? — Не можа да повярва на ушите си. — Откога Зепо ти е импресарио?
— Май чух името си — обади се Зепо Уайт. Беше седнал до Бевърли д’Амо, която го забавляваше неимоверно с разкази за похожденията си в Перу.
Уитни ококори очи.
— Тъкмо казах на Хауард, че си ми станал импресарио.
— И той как го прие? — тросна се Зепо, като примигна няколко пъти. Бе дребно човече с яркооранжева гъста коса, тревожно сресана в стил „Помпадур“. Имаше свирепа репутация.
— Не знам — усмихна се Уитни. — Как го приемаш, Хауард?
— Когато човек го ухапе змия, търси някой да изсмуче отровата.
Тя продължи да се усмихва.
— И?
— И аз съм особено щастлив, че ти ще ме изсмучеш, нали, Уитни? — Не бе твърде изискано, но все пак звучеше забавно.
Уитни се засмя. Зепо се засмя. Бевърли се засмя. Айда Уайт изглеждаше унесена, но и тя се засмя.
— Не бих се обзаложила на това, Хауард — закокетничи Уитни.
— Как обичам да се говорят мръсотии — възкликна Бевърли. — Мислех, че искаш тази вечер да се държа прилично, Зепо.
— Не мога да искам невъзможното, скъпа — отвърна Зепо с весело намигване.
— Чу ли, че жена ми умря преди няколко месеца? — попита Закари, загледан настойчиво в Силвър.
Тя пийна шампанско, без да отвърне на погледа му. Какво ли очакваше от нея? Да му поднесе съболезнования? Силвър Андърсън не беше лицемерка и не пожела да действа като такава.
— Това означава, че най-сетне съм свободен — натърти той.
Изкушаваше се да му се изсмее в лицето. Свободен. След шестнайсет години. И какво от това?
— Радвам се за теб — хладно отговори тя.
Продължаваше да се взира втренчено в нея, в очакване на някаква положителна реакция. Не разбираше ли какво й казва? Вече можеха да се съберат, защото през всичките тези години Силвър беше жената, за която мислеше и която искаше. Подхождаше му съвършено — тя бе кралицата, достойна да сподели трона му. Сега, когато жена му бе покойница, нямаше сила, която да предотврати съюза им.
— Имам интересно предложение за теб — продължи той.
— Нима? — Изглеждаше отегчена.
— Може би ще дойдеш да се видим утре в хотела ми?
— Едва ли.
— В твой интерес е.
— Едва ли.
— Делова среща. Нищо повече.
Нагло копеле. Наистина ли си въобразяваше, че може да нахлуе пак в живота й и да започне да се разпорежда с него?
— И през ум не ми е минавало нещо друго — ледено отряза тя.
Той понижи глас, тъй че само тя да чуе дрезгавия му шепот.
— Не се ласкай, Силвър. Вече си твърде стара за мен.
Думите му отекнаха като плесница. Как се осмеляваше да й говори така? Как смее!
Последва примера му и също заговори тихо.
— А ти винаги си бил твърде стар за мен, Закари.
Той невесело се засмя, като си припомни слабото й място.
— Скъпа Силвър, никога не си понасяла критиката.
Неспособна да се владее повече, тя отсече:
— Закари, скъпи, я си го заври в немощния старчески гъз, и то по-надълбочко.
— Как си?
Мелани-Шана, която тъкмо излизаше от тоалетната, подскочи. Чък Нилсън с дрогиран поглед и момчешка усмивка изникна заплашително насреща й.
Взе се в ръце и го попита безизразно:
— Всеки път ли ме следите, когато отивам до тоалетната?
— Само когато съм сигурен, че го искаш.
Поканата беше недвусмислена. Обикновено вършеше работа. Тази вечер — не.
— Сбъркали сте адреса, господин Нилсън. И ако веднага не се махнете, ще извикам съпруга си.
— Ей, ей, по-кротко, хубавице. Водя вежлив разговор, не съм те награбил.
Погледна го право в очите.
— И по-добре не опитвайте. Ясно ли е?
Вдигна ръце.
— Добре, сладурче.
Мина бързо край него и се отправи към мястото си до Манън. Зачуди се дали да не му каже, дори само за да види реакцията му. Реши, че е за предпочитане да не предизвиква излишни усложнения, щеше да се справи и сама. През целия си живот се беше справяла сама…
За първи път Уес се отегчаваше в присъствието на Силвър. Общуването с публиката от другата страна на бара не беше кой знае колко вълнуващо. Стоеше, заобиколен от богати и властимащи хора, но щом влезеше в разговор с тях, веднага ставаше ясно, че са точно толкова досадни, колкото и останалата част от населението.
Карлос Брент не беше духовит. Орвил Гузбъргър дърдореше твърде много и прекалено високо. Що се отнасяше до жена му — никой не можеше да й вземе думата. Манън Кейбъл бе потънал в мрачно мълчание, а Мелани-Шана, въпреки че беше радост за окото, не обели дума през цялата вечер.
Оставаха Ди Ди Дайони — истински очарователна, Закари К. Клингър, окупирал Силвър от момента, в който седна до нея, и домакинята им Попи Соломан — наелектризиран възел от нерви.
Всички без изключение държаха под око вратата, за да видят дали някоя известна личност не влиза или излиза. Уес бързо се ориентира. Усети, че по средата на някое изречение очите им светваха и вниманието им се отвличаше. Това го караше да се чувства несигурен. Особено при положение, че никой не даваше пет пари кой какво говори.
Очевидно Закари Клингър кавалерстваше добре на Силвър, като непрекъснато й шепнеше нещо в ухото, затова след ордьовъра Уес стана да се поразходи, като броеше наум присъстващите звезди. Не беше разговарял с Уитни Валънтайн Кейбъл и тъй като тя беше най-красивата жена в залата, реши, че може би си струва да опита. Усети, докато минаваше покрай масата й, че се прехласва по нея.
Тя му се усмихна и безупречните й бели зъби блеснаха.
Уес се приближи и протегна ръка.
— Уес Мъни.
Господи, каква усмивка!
— Честито.
— Благодаря.
— Познавате ли Чък Нилсън?
Да. Беше се запознал с добрия стар Чък, когато му продаде кокаин на рождения ден на Силвър. Само че тогава беше прост барман, а кой ли помни барманите? На тази вечеря положително никой не ги забелязваше.
— Ей! — Чък щеше да му строши ръката. — Ти и Силвър да бъдете заедно много, много… — Загуби мисълта си и погледна Уитни за помощ.
— Щастливи — довърши тя и усмивката й се разшири.
Айда Уайт се облегна на стола и постави тънката си, покрита със синкави вени ръка на лакътя му.
— Надявам се, че ще се отнасяте добре със Силвър — рече и кимна в потвърждение на думите си. — Ние всички много я обичаме. Тя е една от нас. Ако можете…
— Силвър е професионалистка — прекъсна я Зепо Уайт, като изстрелваше думите. — Най-важното нещо в Холивуд е човек винаги да се държи като професионалист, а Силвър го прави по-добре от всеки друг. С изключение може би на Елизабет Тейлър, Шърли Маклейн… вече не са много. Силвър е висока класа.
— Да — съгласи се Уес. — Естествено.
— Тази жена е звезда — добави Зепо. — Една от последните истински звезди. Днес всички търчат наоколо с тениски, раздърпани дрехи и чорлави коси. Сегашните млади актриси приличат на слугинчета.
— Благодаря — намеси се Уитни.
— Ти не — излая Зепо. — Изглеждаш прекрасно.
— А аз? — заинтересува се Бевърли.
— Оригинална си, но има какво да научиш от Силвър — продължи Зепо. Темата му допадна. — Качествата на звезда! Притежаваше ги още преди трийсет години, когато я видях за първи път. И още ги има.
Продължи с хвалебствията си още петнайсет минути.
Чък стана от масата.
— Искаш ли да изпушим по една? — попита той Уес.
Уес кимна и двамата се отправиха към вратата.
— Нека се поразходим, тук е много задушно — предложи Чък.
Слязоха по стълбите и излязоха на улицата, където Чък запали обща цигара, дръпна дълбоко и я подаде на Уес.
Уес не искаше да изглежда грубиян, затова също дръпна и му я върна.
— Първокласна работа — обяви гордо Чък.
— Да — съгласи се Уес. Виждал беше и по-добри наркотици, но какво ли можеше да знае един вечно дрогиран безработен актьор?
— Зепо Уайт е шибан досадник — кисело отбеляза Чък.
— С какво се занимава? — попита Уес.
Чък го погледна учудено.
— Майтапиш ли се?
Уес сви рамене.
— Не съм в този бизнес.
— Олеле, Зепо ще получи инфаркт, ако разбере, че има човек, който да не е чувал за него.
— Аз съм този.
Чък избухна в смях.
— Той е импресарио. Най-добрият, поне според собствените му схващания.
— И ти ли си негов клиент?
— Де да бях. Но Зепо подбира само онези, които са поели нагоре. В момента е импресарио на Уитни. И само не си мисли, че нещастното лайно не е опитало да я чука, защото ще сбъркаш.
Уес не можа да надвие изненадата си.
— Зепо Уайт е чукал Уитни Валънтайн Кейбъл?
— Не… само се опитва, но това не променя нещата.
— Но той е най-малко седемдесетгодишен.
— Е, и? Да не мислиш, че като навършиш шейсет и пет, ще спре да ти подрипва?
* * *
— Бих искала да ме оставиш на мира — рече Силвър със свито гърло. — И въобще какво търсиш тук?
— Обясних ти — повтори търпеливо Закари. — Минаха шестнайсет години, но не мога да те забравя. Сега съм свободен и искам да се върнеш при мен.
Тя се задави от смях.
— Колко съм поласкана! — След това добави саркастично:
— Мислех, че съм твърде стара за теб, Закари. А и ти, без съмнение, си прекалено стар за мен.
Той не обърна внимание на сарказма й.
— Искам те, Силвър. Този път завинаги.
Невероятно, но имаше нерви на бик. Плюс огромно самочувствие.
— Може би не си забелязал — заговори студено тя, — но в момента се намираш на сватбената ми вечеря. Току-що се омъжих.
— И колко смяташ, че ще ми струва да го отстраня от пътя си? Изглежда ми евтин.
— Мръсник! Смяташ, че можеш да купиш всичко с парите си, нали? Винаги си го вярвал.
— Да проверим ли дали съм прав? — кротко попита той.
Тя стана от масата с пресилена въздишка. Уес беше изчезнал някъде и това я вбеси. Тръгна към тоалетната.
Попи, която не беше съвсем безчувствена по отношение на атмосферата, скочи и я последва.
Манън забеляза, че Чък липсва от залата, и се възползва от случая, за да отиде до съседната маса и да поздрави бившата си жена.
— Здравей, Манън — кимна сдържано Уитни.
— Много добре изглеждаш — отбеляза той, не по-малко сдържано.
— Ти също.
Не бяха разговаряли месеци наред. Това ги караше да се чувстват неловко, но Манън все пак се реши, макар да беше убеден, че половината маса отчаяно се мъчи да чуе какво си казват, особено Зепо, чието любопитство беше пословично.
— Искам да говоря с теб.
Тя си играеше със столчето на чашата.
— За какво?
— Не мога да ти кажа сега.
— Защо?
Той посочи хората на масата.
— Ето защо.
— Здравей, Манън — обади се Айда, която улови погледа му.
— Манън, момчето ми — поздрави го Зепо. — Чувам, че обмисляш дали да приемеш ролята, която е отхвърлил Рейнолдс. — Размаха пръст. — Не бива да го правиш. В никакъв случай.
— Нямам такова намерение.
— Добре, добре.
Зърна Чък, който се задаваше. Засърбя го юмрукът да го прасне по ченето. Уитни усети, че се задават неприятности, и бързо каза:
— Радвам се, че се видяхме. — Извърна глава с надеждата, че той ще се махне.
Чък се приближи. Изглеждаше добре до момента, в който застанеше редом с Манън. Тогава проличаваше, че е просто негово безцветно копие.
— Ей, та това е старото ми приятелче! — възкликна той. — Как си?
Манън не се смяташе за негов приятел, въпреки че навремето бяха близки. В момента дори не смяташе, че е длъжен да бъде вежлив с копелето, тъй че не отвърна на поздрава му.
Чък се обиди.
— По дяволите, какво става с теб? — запита войнствено. — Спри да се навърташ около Уитни, щом дори не желаеш да ме поздравиш.
Манън се обърна и си тръгна. Чък го настигна и го улови гневно за рамото.
— О, не — въздъхна Уитни. Знаеше какво ще последва, но не можеше да направи нищо, за да го предотврати.
Манън се изви, отмести ръката на Чък и го блъсна. Чък запази равновесие и автоматично посегна да го удари — удар, който Манън пресрещна с елегантност и грация, докато десният му юмрук направи това, за което копнееше цяла вечер — заби се в челюстта на Чък.
— Направих гафче, нали? — запита Попи.
Силвър, заета с нанасяне на обилно количество блестящо червило на устните си пред огледалото, рече:
— Какво имаш предвид?
— Закари — настоя Попи. — Не трябваше да го слагам до теб.
Силвър обмисли отговора си. Малко вероятно беше някой да знае за връзката й с него. Шестнайсет години не бяха малко, а и те бяха крайно дискретни заради брака му. Очевидно не беше права по отношение на Попи. Вероятно бе решила, че поставянето на Закари до нея е чест — все пак беше най-влиятелният човек в залата.
— Не се притеснявай — великодушно я успокои тя.
Попи потвърди заключенията й.
— Нямах представа, че се познавате.
— О, ние сме стари противници — заяви небрежно Силвър. Сепна се, защото усети, че върви по тънък лед, и добави: — Винаги съм смятала мъже като Закари Клингър за надути до пръсване досадници.
— Съгласна съм. — Попи потупа сложната си висока фризура. — И аз не мога да го понасям. Толкова е фалшив. Трябваше да го сложа на масата на Хауърд, там го заслужават.
— Точно така!
— Може би скоро ще си тръгне — каза с надежда Попи.
— А ако не си тръгне той, ще го направя аз.
Попи видя как цялата вечер се срива пред очите й.
— Не можеш да постъпиш така — разтревожи се тя. — Ти си почетната гостенка.
Силвър облиза устни, леко присви очи и отстъпи крачка назад, за да провери ефекта от освежаването на грима си.
— Мога, Попи — сладко продума тя. — И ще го направя.
Преди Попи да започне да я умолява (беше готова да падне и на колене, за да спаси вечерята си), в тоалетната се втурна Мелани-Шана е набраздено от сълзи хубаво лице.
— Мразя я! — изкрещя тя. — Мразя я тази жена!
— Коя жена? — запитаха Силвър и Попи в един глас.
— Оная кучка Уитни Валънтайн. Съсипа ми живота!
Досега Попи смяташе Мелани–Шана за хрисимо мишле.
Яростта, която демонстрираше в момента, разкриваше нещо различно. Май не беше толкова кротка.
— Какво е направила Уитни? — полюбопитства Силвър, обикновено заинтригувана само от клюките, засягащи лично нея.
Преди Мелани-Шана да успее да отговори, Айда Уайт и Кармел Гузбъргър нахълтаха, говорейки едновременно.
— Попи — прогърмя възбудено Кармел, — не знаеш ли, че там се бият?
— Кръв! — възкликна Айда с равния си гръден глас. — Навсякъде!
В тоалетната стана твърде пренаселено за Силвър. Започна да се изнизва към вратата.
— Бият ли се? — проплака Попи. — На моята вечеря?
— Оная кучка е виновна! — развика се Мелани-Шана. — Оная шибана кучка! Ще я размажа!