Джаки Колинс
Холивудски мъже (9)

8

Снимките вървяха добре. Музиката на Лайънъл Ричи заливаше студиото и Силвър, наблюдавана от многобройната си свита, подлагаше на изпитание способностите на фотографа.

Той беше италианска знаменитост, звезда в своята област. Само Силвър си спомняше как я беше снимал като млада и неизвестна актриса и как свински се бе държал тогава. Снимките също излязоха свински и нищо чудно — беше изщракал само едно филмче, а дори идиотите знаеха, че преди третата ролка не може да се получи нещо свястно. На всичко отгоре я беше принудил да използва негов грим и негови фризьори. Груба грешка.

Сега тя беше отговорният фактор и се наслаждаваше на всеки миг.

— Антонио, миличък. — Накара го да спре да снима. — Знаеш ли, че имам рожден ден?

Антонио вдигна ръце към небето, сякаш току-що бе обявила третата световна война.

— Bellisima! Ти нямаш рожден ден. Ти имаш празник!

— Точно така. — Усмихна се мило. — В такъв случай къде са хайверът и шампанското?

Антонио се разтревожи.

— Искаш ли, сага?

— С удоволствие, драги ми Антонио. А ако си много добър с мен, ще те поканя довечера вкъщи.

Той призова една от помощничките си.

— Шампанско и хайвер за signorina Андърсън. Pronto. Pronto.

Помощничката, облечена като момче, протегна ръка.

— Ще ми трябват пари — рече тя. Чудеше се колко ли ще му се откъсне от сърцето. Беше пословично стиснат.

Дребните, но изящно оформени черти на петдесет и пет годишното му лице леко се сгърчиха. Посегна към задния джоб на безупречно скроения си панталон и колебливо извади стодоларова банкнота.

Силвър се изсмя с глас.

— Божичко, Антонио, човек не може да вкара игла в задника ти! Бедното момиче ще има нужда от много повече. Чакай да видим — погледна към свитата си, — ние сме най-малко десет души. Значи ще трябват три бутилки „Кристал“ и голям буркан с пресен хайвер. Дай й кредитната си карта.

„Дай й твоята, кучко!“, изкушаваше се да изсъска Антонио. Но не го направи. Знаеше, че тя му връща за миналото, и по свой начин я оправдаваше. Човек трябваше да уважава успехите на Силвър Андърсън. Само преди няколко години беше напълно съсипана и грохнала. А сега на колко ли години става? Четирийсет и три — четирийсет и четири, просто цъфтеше. Никой не знаеше точната й възраст. Все още беше прочута в свят, претъпкан с цицести двайсетгодишни създания, и това постижение не биваше да се подценява.

Извади с жест златната кредитна карта на „Американ Експрес“. Нека Силвър види, че великият Антонио умее да губи с достойнство.

Тя се протегна отмаляло.

— Какво ще кажете да поотдъхнем — предложи с нисък, дрезгав глас и стана, преди да е довършила фразата, без да се интересува дали Антонио е съгласен, или не.

— Точно това мислех и аз, скъпа — побърза да каже той.

Силвър се приближи небрежно към камерата, надникна игриво през обектива и рече:

— Хм. Я да видя пак полароидните снимки.

Фернандо и Ив — съответно неин личен фризьор и гримьор плюс стилист по време на снимките — послушно скочиха и размахаха пред лицето й моментните снимки.

Вгледа се в собствения си лик като безпристрастен критик.

— Косата ти изглежда прекрасно — запревзема се Фернандо, чиито собствени остри къдрици бяха боядисани в модния тъмночервен цвят.

Тя докосна дългата си вълниста перука.

— Не знам дали е достатъчно драматична.

— Как да не е! Как да не е! — запротестира той. — Това си самата ти!

— Късата перука ми харесва повече.

— Може да я сменим.

— Не знам. — Поклати глава. — Не съм сигурна… Нора, как мислиш, този стил не е ли твърде младежки за мен?

Нора Карвел присви очи от мястото си на страничния стол, без да маха фаса, залепен на долната й устна.

— Стига се превзема, Силвър. Много добре знаеш, че си най-младоликата в този град сред прехвърлилите четирийсетте. Можеш да носиш всичко и пак да ти се размине.

Нора беше рекламен агент на Силвър от три години. Една от причините за доброто им разбирателство беше, че не й ближеше задника. Обкръжената от ласкатели Силвър уважаваше и се забавляваше с откровеността й. Беше й приятно да има около себе си човек, който не се бои да си отвори устата.

Силвър се изкиска. Вярно беше. Изглеждаше малко над трийсетте и нито ден повече. Съпрузи и любовници, скандали и пиянства я бяха отминали, без да оставят следа. Беше сензацията на времето. По-точно на всички времена.

— Права си — съгласи се тя и загледа снимката от разстояние, леко присвила очи. Имаше нужда от очила, но суетата не й позволяваше да ги носи.

Останалата част от сеанса мина без инциденти. Силвър беше преди всичко професионалистка. Дотолкова, че когато донесоха шампанското и хайвера, тя не ги докосна, а поиска чаша минерална вода „Евиан“.

Антонио побесня, като видя, че свитата унищожава всичко.

— Промених решението си — рече сладко тя, когато й предложиха чаша „Кристал“ и апетитно сухарче с купчинка вносен хайвер отгоре. — Не трябва да си размазвам грима. Освен това не искам да съм махмурлия на приема, който давам довечера.

 

 

— Да не мислиш, че е лесно — обърна се момиче с разноцветни кичури коса към осемнайсетгодишния хлапак, облегнат на овехтял форд мустанг. Двамата се редуваха да пушат една и съща цигара марихуана. — Аз съм в изключително трудно положение — продължи тя, като взе цигарата от устата на момчето и здраво си дръпна. — В началото винаги съм си аз. След това в един момент цялата смрад излиза наяве и веднага ставам дъщерята на Силвър Андърсън или племенницата на Джак Питън. Понякога съм дори внучката на Джордж Питън, мътните да го вземат, откак изобрети оная тъпа машина за чистене на басейни. — Изглеждаше бясна. — Представи си само, Еди. Отивам оня ден на гости у една приятелка и както седим и си клюкарим, в стаята влиза баща й, повтарям, баща й, който казва: „Не си ли внучката на Джордж Питън? Той спаси почивните ми дни с онази машина.“ Е, питам те сега? Може ли човек с името Хевън да се спаси някога?

— Можеш да го смениш — промърмори Еди и измъкна цигарата от лакираните й в различни цветове нокти.

Хевън разшири главозамайващите си кехлибарени очи.

— Защо? Името си е мое. То е моята идентичност. Почти единственото положително нещо в живота ми.

— Имаш мен — заяви Еди.

— И моята музика.

— Нашата музика — поправи я той.

— Аз пиша песните — подчерта тя. — И ги пея.

— А с кого би ги пяла, ако не бяхме аз и момчетата да ти свирим?

Не искаше да наранява чувствата му и затова не му каза, че групата нищо не значи. Когато се явяваха да участват на местни празненства, звездата беше тя, а не Еди и групата.

Прозина се гръмко и изпълни кратък танц в двора на Еди.

Той я наблюдаваше с присвити очи. Не я разбираше. Почти непрекъснато го държеше в напрежение. Харесваше я, въпреки че непрекъснато беше вкисната заради прочутите си роднини.

— Искаш ли да се повозим? — попита. — Може да хапнем нещо.

— Не, благодаря — отговори тя и задърпа плата на съдраната си джинсова микрополичка.

— Тогава какво искаш да правим?

— Нали спомена, че родителите ти са заминали за събота и неделя?

— Така е.

— Тогава защо не се качим у вас и не измислим нещо? Няма да те изям.

— Бих искал да го направиш — похотливо се ухили той и се отлепи от колата.

— Еди — въздъхна тя и почука с пръст челото си. — Вече мислех, че няма да се сетиш.

Почувства, че в панталона му нещо зашава, и се попита дали не го будалка. Хевън флиртуваше с него от деня, в който се запознаха преди три месеца, но всеки път, когато посягаше към нея, го отблъскваше.

— Хайде — рече бързо. — Ела горе. Ще ти покажа какво съм се сетил.

Последва го вътре. Сестрите му бяха излезли и малката спретната къща беше прохладна и тиха.

— Искам да видя стаята ти.

Той набързо се опита да си припомни дали няма опасност да види нещо, което би го притеснило. Реши, че всичко е наред. Стаята му беше претрупана и доста разхвърляна.

— Мърляч — възкликна тя. — Как можеш да се въргаляш в такава кочина?

Той я сграбчи откъм гърба и сложи ръце върху малките й, свободни от сутиен гърди под торбестата фланелка.

Не го отблъсва както обикновено. Вместо това застина и го остави да усети онова, за което мечтаеше от месеци.

Докато плъзгаше ръце под изтънялата фланелка, за да напипа голото й тяло, панталонът му направо щеше да се пръсне.

Тя пак не възрази.

Погали с пръсти връхчетата на зърната й и простена в очакване да го спре.

Обърна се с лице към него.

— Искаш ли да го направим? — Очите й светеха по особен начин.

Дали искаше? От ушите му излизаше дим, когато се постара да изглежда равнодушен. На повърхността разиграваше опитен мъжага, но всъщност беше зверски притеснен.

— Искаш ли? — настоя тя и кехлибарените й очи проникнаха дълбоко в неговите.

— Да — едва успя да каже той.

— И аз — заяви Хевън и бавно съблече фланелката през главата си.

 

 

— Нали си поканила Хевън? — попита Нора в лимузината, докато се прибираха у дома.

Силвър зяпаше през еднопосочното странично стъкло.

— В интерес на истината, не съм — отвърна хладно.

Нора изсумтя неодобрително и това накара Силвър да изброи причините, поради които не бе поканила единственото си дете на своя рожден ден. Варираха от „няма да има нейни връстници“, което не беше вярно, защото двама от участниците в „Палм Спрингс“ не бяха навършили двайсет години и положително щяха да присъстват, до „тя мрази купоните“ — нещо, което Силвър не би могла да знае, тъй като изобщо не познаваше вкусовете и предпочитанията на дъщеря си. В действителност, откак се беше върнала в Америка, почти не беше виждала Хевън. „Нямам право да смущавам живота й“, обясняваше тя на всеки, който се интересуваше. След това добавяше със заговорнически смях и доброжелателно намигване: „А освен това ролята на майка не ми подхожда, нали?“

Истината беше, че съществуването на шестнайсетгодишна дъщеря изобщо не радваше Силвър. Караше я да усеща възрастта си, а всяко нещо с подобен ефект просто изчезваше от живота й.

Нора излъчваше ням упрек.

— Защо? — поинтересува се Силвър. — Смяташ ли, че трябва да я поканя?

— При положение, че си поканила сто и петдесет най-близки приятели и два пъти по толкова журналисти, не виждам защо идеята те плаши. В края на краищата утре ще прочете за купона във всяка клюкарска колона в града, тъй че ще е по-добре да й предоставиш правото на избор да дойде или не. Още има време да я поканиш.

— Божичко! — възкликна Силвър драматично. — Като че ли си нямам други грижи!