Джаки Колинс
Холивудски мъже (59)

58

След срещата със Закари Хауард нахлу в кабинета си като мини торнадо. Затвори се в банята и кресна на секретарката:

— Няма ме! Дори ако ме потърси скапаният президент на Щатите!

Тя знаеше кога да го остави на спокойствие и продължи да чете една завладяваща статия за херпеса по половите органи. Хауард свали сакото си и се наплиска със студена вода. Имаше силно сърцебиене, главата му щеше да се пръсне. С кого си мисли, че има работа шибаният Закари Клингър? С Хауард Соломан. Той беше Хауард Соломан. Не беше момче за всичко и нямаше да допусне да го третират като такъв.

Какви бяха всички тия „искам“ и „плати им двойно“? Идиотщини! Нима говореше сериозно? Да, за съжаление тъпото копеле говореше най-сериозно. И Хауард Соломан трябваше да изпълнява. А, не. Хауард Соломан не се въртеше на пета пред никого.

Седна на тоалетната чиния, стиснал главата си в ръце, и се помъчи да мисли трезво.

Закари Клингър му плащаше астрономическа заплата, за да ръководи „Орфей“, и през изминалата година, откак пое поста, се справяше добре. Когато Закари го назначи, студията беше в плачевно състояние. Задникът, който я беше управлявал преди него, беше натрупал баснословни дългове, без да има налице някаква продукция. За няколко месеца Хауард я превърна в работеща структура. Успя да сведе дълговете до минимум, съкрати всички безделници и лентяи и сключи договори за разпространение на филми, произведени от други студии. Освен това три филма бяха в процес на подготовка за снимки и около двайсетина сценария се разглеждаха с оглед евентуално сключване на договори.

Е, не беше успял да ангажира суперзвезди или световноизвестни актьори. Голяма работа! Имаше филми, които щяха да спечелят пари. А не беше ли това най-важното.

А сега Закари Клингър се изтърсваше от Ню Йорк и искаше да се прави на Дядо Коледа. Плати им двойно. Дай им допълнителни суми.

Хауард трябваше да обърне положението в своя полза или да напусне. Нямаше избор, в противен случай щеше да спечели наградата „путьо на годината“.

 

 

Чък Нил сън беше с насинено око и разцепена устна.

— Ще съдя кучия син! — бяха първите му думи, когато се събуди в леглото на Уитни.

— Ставай и изчезвай — отсече деловито тя. — Днес имам две интервюта и среща с новите рекламни агенти. Не смятам, че трябва да присъстваш.

— Какви нови агенти? — попита заядливо той. — И защо да не присъствам?

Мразеше разпитите му. В края на краищата не бяха женени и не виждаше причина да отговаря на въпросите му. Лошото при Чък беше, че неговата много успешна в началото кариера се беше се сблъскала с необясним и внезапен застой и това го побъркваше. И което беше по-лошо, побъркваше и нея. Определено обмисляше вече съвета на Зепо Уайт: „Разкарай го, скъпа. Той е като камък на шията ти. Отърви се от него.“

Трябваше да го стори. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Но нямаше да е лесно. Чък можеше да се превърне за нула време от голямо игриво пале в буен луд.

Завиждаше на кариерата й, която имаше изгледи скоро отново да отхвръкне нагоре благодарение на Зепо. Завиждаше и на Манън. Всъщност завиждаше бясно на всичко и всички около нея. Добре, че не живееха заедно. Прекарваше доста време в къщата му на плажа. От време на време той оставаше да спи при нея в къщата й на Лома Виста. Не беше обвързана с него и слава Богу!

— Ще ти бъде скучно — рече търпеливо тя.

— Да, права си — призна той. — Кой е новият ти рекламен агент? И защо ти е? Мислех, че си доволна от стария.

— Доволна съм, но Зепо смята, че трябва да променя облика си, затова се прехвърлих към „Брискин и Бауър“.

— Какъв ще е новият ти облик?

— По-сериозен.

Той се задави от смях.

— Ти? Сериозна?

Устните й се свиха недоволно. Чък не вярваше в качествата й на актриса. Не беше й го казвал в очите, но тя го знаеше и това я гнетеше.

Зепо беше прав. Беше настъпил моментът да се раздели с Чък Нилсън.

 

 

Кокаинът отвори път на ясни, логични разсъждения. Светла, логична пътека през машинациите на Закари К. Клингър. Хауард излезе от банята нов човек. Щеше да направи обходна маневра и да преобърне идиотското положение така, че да извлече полза.

Позвъни на секретарката си. Тя влезе в кабинета му, същинска зряла черешка. Устните й трепкаха, а обемистият бюст бе обгърнат в ангора.

— Да, господин Соломан?

Как я беше изпуснала Попи да се промъкне през ситото? Тогава се сети, че постоянната му секретарка е в отпуск, а този бонбон само я замества.

— Намери ми имената на импресариите на Силвър Андърсън, Манън Кейбъл и Клариса Браунинг. — Нямаше нужда да пита за импресариото на Уитни — представляваше я Зепо Уайт, легенда в собствените си очи.

— Да, господин Соломан.

— Актриса ли си? — не можа да се стърпи той.

Тя кимна.

Ами я поиграй с това тук, едва се сдържа да не й каже той. Усети набъбващата ерекция. Сигурно от предизвикателството, че ще може евентуално да надхитри Закари.

Извади от чекмеджето на бюрото си кутийка с клечки за зъби, счупи една и яростно атакува венците си. Трябваше да добави „зъболекар“ към списъка на прегледите. Сигурен беше, че една корона му се клати и има дупка в кътника. Но нямаше време за зъболекари.

След няколко минути секретарката му даде имената. Разгледа ги внимателно.

Клариса Браунинг се представляваше от „Артистс“ — голяма импресарска корпорация. Представителят й се казваше Сирил Мейс — умен и нахакан мъж.

Манън Кейбъл плащаше десетте си процента на Сейди Ла Сал. Ах, Сейди… кралицата на импресариите. Приятно се работеше с нея.

Силвър Андърсън бе наела Куин Латимор. Дребна риба.

Беше десет часът. Извика отново секретарката.

— Свържи ме със Сейди Ла Сал. След това искам да говоря със Сирил Мейс, Зепо Уайт и Куин Латимор, в този ред. И не ме свързвай с никой друг, включително жена ми, по-точно с никоя от жените ми.

Секретарката кимна послушно.

— Да, господин Соломан.

 

 

— Смятам — говореше Уитни с необичайно сериозно изражение на главозамайващото си лице, — че публиката ме приема като доста леконравна.

— Защо? — попита Бърни Брискин — старши партньор в „Брискин и Бауър“. Беше печен холивудчанин с кръгло като месечина лице, плътни устни и черна превръзка на едното око. Злите езици твърдяха, че го загубил при сбиване с Хъмфри Богарт за някаква жена.

Уитни махна нетърпеливо с ръка.

— Разголвала съм се прекалено често.

— Снимали ли сте се в „Плейбой“? — заинтересува се жадно Бърни. Наближаваше седемдесетте, но мераците не бяха го напуснали.

Намеси се Норман Гузбъргър.

— Струва ми се, че госпожица Валънтайн иска да каже, че е играла твърде много второстепенни роли в оскъдно облекло и предимно с декоративна цел, а не че се е снимала гола.

Лицето на Уитни грейна, когато се усмихна на тъмнокосия младеж, който очевидно беше обратен.

— Точно така. И през ум не ми е минавало да позирам гола. Никога.

Бърни Брискин остана разочарован.

— Разбирам проблемите, пред които сте изправена — заяви бързо Норман, който пое интервюто в ръцете си. — И съм сигурен, че „Брискин и Бауър“ могат да ги решат удовлетворително.

— Тъй ли? — развълнува се Уитни.

— Разбира се — уверено изрече Норман.

— О, това е прекрасно — въздъхна тя.

Бърни Брискин засмука един от изкуствените си зъби. Отдавна нямаше решаващ глас във фирмата, на която стоеше начело, но не пропускаше да присъства на първите интервюта с красиви актриси.

— С какво ще започнем? — нетърпеливо запита Уитни.

Норман отговори незабавно.

— Първо, ще трябва да махнете от името си „Кейбъл“. Напомня за бившия ви съпруг, а от това в момента няма полза. След това ще си отрежете косата.

— Какво? — В гласа й прозвуча паника.

— С тази коса няма да мръднете и на милиметър от сегашния си облик. Тъй че сбогом, „Кейбъл“, и сбогом, дълга коса.

— А няма ли да се наложи да намаля по хирургичен път бюста си? — саркастично реагира тя.

— Не е необходимо — отвърна Норман с весела гримаса.

— Слава Богу! — успя да се включи в разговора Бърни.

Норман започна да крачи наоколо.

— Имате индивидуалност — възторжено започна той. — И когато свършим с вас, тази индивидуалност ще бъде на силна и красива актриса. При цялото си уважение към вас, госпожице Валънтайн, трябва да ви кажа, че в момента ви поставят в леката категория. След като „Брискин и Бауър“ се заемат с вас, смея да твърдя, че продуцентите ще ви преценяват, сякаш сте на нивото на Джесика, Клариса и Сали.

— Наистина ли? — засия Уитни.

— Не забравяйте, че Джесика Ланг започна в лапите на Кинг Конг, а Сали Фийлд беше Гиджет. Щом те можаха да се променят така… — Норман млъкна, сякаш той беше причината за това.

Уитни беше видимо развълнувана. Бърни Брискин кимна одобрително. Момчето на Орвил си го биваше. Имаше дарбата да убеждава, а в рекламния бизнес тя се ценеше повече от злато. Бърни беше доволен, че го назначи преди пет години по лично настояване на Орвил. Роднините обикновено се оказваха бездарници. Този обаче беше печеливша карта.

— Ще договоря цената със Зепо — обади се той. — Самият Норман ще се заеме с вас. Той е един от най-добрите. А и аз винаги ще бъда на разположение. Винаги когато ви потрябвам. Абсолютно винаги… — Посмука още малко изкуствения си зъб и пръдна в белия й диван. — Добре дошла в „Брискин и Бауър“, скъпа Уитни. Няма да ви разочароваме.

През следващите два часа Хауард доста се поизпоти, докато направи няколко творчески маневри и си спаси задника от оголване пред цял Холивуд.

Със Сейди и Зепо не беше трудно. Те разбираха значението на думите власт, пари и сделка. Разбираха какво значи „ти на мен, аз на теб“. Предлагането на сделка с едната ръка над масата и връщането й с другата ръка под масата им беше добре известно. Сейди смяташе, че може да убеди Манън, стига сценарият на „Убийства“ да не е пълен боклук. А Зепо каза за Уитни:

— Ще ти оближе оная работа от радост.

Де го този късмет?

— Държа да присъствам, когато й го съобщиш. Смятай го за част от сделката — настоя той.

— Ще бъдем заедно — обеща Зепо. След малко му се обади да му съобщи, че могат да се срещнат в шест часа с Уитни, която ще е свободна.

Със Сирил Мейс говори направо. На него творческите ходове не му минаваха. Трябваше да направи предложението без увъртания.

— Изпрати ми сценария и предложението в писмен вид — рече Сирил. — Добре ли си, Хауард?

— Добре и в щедро настроение — отвърна той. — Искам отговора ти до двайсет и четири часа. След това считай предложението ми за невалидно.

— Една седмица.

— Изключено.

— Клариса е в Ню Йорк. Ще ми трябва един ден да й изпратя сценария. След това трябва да го прочете.

— При толкова пари няма какво да чете. За Бога, ще се появи на екрана за десет минути! Давам ти четирийсет и осем часа.

— Три дни.

— Добре.

Хауард се обади на Джак, за да се презастрахова. Каза му за сделката и го помоли да настоява пред Клариса да я приеме. Когато Джак спомена, че е на път за Ню Йорк, Хауард разбра, че е улучил момента, и му изпрати копие от сценария да й го предаде лично.

Оставаше Куин Латимор. Честен импресарио със средни възможности и темперамент на заспал слон. Хауард опипваше внимателно почвата с Куин. Честните копелета причиняваха най-големите главоболия. Беше научил, че Градската телевизия плаща на Силвър Андърсън много по-малко, отколкото заслужава. Куин й беше уредил договор, който направо смърдеше до небесата. Хауард реши да удвои сумата, която получаваше за шест седмици работа в „Палм Спрингс“, и да опита да я ангажира по време на ваканцията. За него сумата беше нищожна, въпреки че Куин се задави от възторг.

Когато предложенията бяха написани, Хауард почувства увереност за структурата на сделките. Разполагаше с всичко на хартия плюс страничните уговорки със Сейди и Зепо. И двамата щяха да му прехвърлят половината от комисионите си върху сумите свръх определените хонорари на клиентите им. Това устройваше всички. Манън и Уитни щяха да удвоят цената си. Сейди и Зепо щяха да получават по-големи комисиони в бъдеще. А Хауард получаваше звездите плюс допълнително възнаграждение. Върнатите под масата пари щяха да постъпят директно в сметката му в швейцарска банка.

Това не беше кражба от „Орфей“, а творческа дейност в холивудски стил.