Джаки Колинс
Холивудски мъже (2)

1

Холивуд, Калифорния

Април 1985 година

Джак Питън прекоси фоайето на хотел „Бевърли Хилс“, сподирен от погледите на всички присъстващи. Излъчваше обаяние, магнетична сила и неудържимото усещане за много пари, ум като бръснач и слава. Беше висок около метър и осемдесет и пет и красивото му лице преливаше от мъжествена енергия. Имаше пронизващи зелени очи, стегнато тяло, двудневна четина върху дълбок загар, а гъстата черна коса бе малко дългичка за модата на деня. Общественото мнение беше единодушно — на трийсет и девет години той бе хванал Господ за брадата.

Джак Питън бе един от най-известните водещи на телевизионни интервюта в Америка.

— Здравей, Джак — изгука гальовно пищна дама, символично облечена с мини тенис рокличка.

Джак моментално включи усмивката убиец. Зъбите му бяха безукорни. Очите му на познавач се плъзнаха настойчиво по всички съществени места. Отвърна й със стандартното:

— Как е положението?

Беше готова да му обясни надълго и нашироко, но той не забави крачка, устремен към „Поло Лаундж“.

По пътя го поздравиха още няколко души. Две туристки спряха и го зяпнаха възхитени, а извънредно кльощаво девойче с къса червена тениска му помаха с ръка. Джак не спря, докато не стигна целта си — маса номер едно: кожено сепаре, обърнато към входа на „Поло Лаундж“.

В сепарето вече се бе разположил посетител — мъж леко откачен на вид, с бейзболна шапка и бял анцуг. Джак седна до него.

— Здравей, Хауард.

— Здрасти — отвърна Хауард Соломан и намигна. Лицето му непрекъснато се гърчеше, поради което изглеждаше налудничаво. Гримасничеше, кривеше очи, всмукваше бузи. В покой чертите му бяха приятни — приличаше на лекар евреин, заел се с неподходящ бизнес, а гримасите сякаш идваха да прикрият този факт. — Как мина снощи? — Не спираше да върти нервен показалец по ръба на стъклена чаша.

— Ако си бил друг път на предварителна прожекция у Гузбъргър, трябва всичко да ти с ясно — отбеляза непринудено Джак.

— А филмът?

— Слаба работа.

— Това можех да ти кажа и аз — заяви самодоволно Хауард.

— И защо не го направи?

Хауард отпи глътка кафе.

— Човек не може да избяга от съдбата си.

Джак се засмя.

— Според теб само филмите на твоята студия си струва да се гледат.

Хауард облиза устни и завъртя очи.

— Взе ми думите от устата.

— Тогава защо не ме поканиш на твоя предварителна прожекция?

— Винаги те каня — възнегодува Хауард. — Кой ти е крив, че не идваш. Попи ти е много сърдита.

— Знаеш, че Клариса има особен вкус — заобяснява внимателно Джак. — Не желае да гледа филми, в които не играе или не е отхвърлила главната роля.

— Актриси — изсъска Хауард.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Джак и си поръча френска минерална вода „Перие“ и две пържени яйца.

Съботните закуски в „Поло Лаундж“ навремето бяха традиционен ритуал за Джак, Хауард и кинозвездата Манън Кейбъл, който още не се беше появил. Напоследък обаче бяха прекалено заети и рядко успяваха да закусят заедно.

* * *

Наскоро Хауард беше оглавил студията „Орфей“ — пост, към който отдавна се стремеше. Ръководенето на филмова студия си беше голямата му амбиция и сега я бе постигнал — властваше над целия шибан персонал, макар че не знаеше докога. В Холивуд беше всеизвестно, че шеф на студия е крайно проветрива длъжност, чиято огромна и смазваща власт можеше да бъде мигновено пометена от безлики корпоративни чиновници, които управляваха филмовата индустрия, сякаш бе банка. Шефът се подвизаваше на плъзгавата ничия земя между всемогъщи импресарии и независими продуценти. Спасителното прощално слово на всеки детрониран студиен шеф беше: „Имам нужда от повече творческа свобода. Талантът ми тук направо се задушава, пък и работата, която трябва да се свърши за нула време, е прекалено много. Разделям се с вас като с приятели. Смятам да стана незапрод.“ В бранша незапрод (за непосветените — независим продуцент) означаваше шут в задника за вечни времена. „Не ни търси, ние ще ти се обадим.“ Повечето незапроди потъваха в забвение след първия си несполучлив филм.

 

 

Хауард Соломан знаеше това прекалено добре и се боеше. Беше се борил прекалено дълго и яростно и нямаше да се остави да го изритат. Единствената утеха, която го крепеше, бе, че в Холивуд, ако пропаднеш на едно място, изплуваш на друго. Правилото „ти на мен, аз на теб“ действаше без изключение. Освен това беше извадил късмет. Магнатът мултимилионер Закари К. Клингър, собственик на „Орфей“, лично го беше поканил и назначил.

Като барабанеше по масата с дълбоко изгризани нокти, Хауард рече:

— Клариса не играе в снощния филм, значи го е отхвърлила.

— Това решение я направи особено щастлива — заяви мрачно Джак. — Филмът не може да стъпи на малкия пръст на „Нежност“.

Извади от страничното джобче очила с дебели рогови рамки и ги надяна. Зрението му беше в ред, но си въобразяваше, че очилата и двудневната четина, която тъй внимателно култивираше на лицето си, го предпазват от проклятието на привлекателната му външност. Не можеше да разбере, че тъкмо те го правеха неотразим за жените. Тези жени бяха неотменна част от живота му. Кой би помислил, че свенливият и прилежен седмокласник Джак Питън ще се превърне в един от великите любовници на столетието? Нямаше сили да овладее въздействието си върху нежния пол. Един поглед беше достатъчен. Дори рок звездите не можеха да се похвалят с подобна слава.

Джак нямаше нужда да сваля. От началото на пубертета и първото завоевание на петнайсетгодишна възраст жените се изпречваха на пътя му с монотонна последователност. Беше прекарал голяма част от живота си в безсрамно сладострастие. Една, две, три седмично — струваше ли си да ги брои? На двайсет и пет години преживя кратък брак и попрестана с похожденията. Само късметът и шестото чувство го бяха предпазили от венерически болести. Разбира се, сега, в края на осемдесетте години, здравият разум, ако не друго, изискваше повече предпазливост. А и чувстваше, че вече е време да си изгради по-солидна репутация в обществото, и през последната година отчаяно се бореше със славата на разюздан женкар. Това бе и причина за връзката му с Клариса Браунинг. Клариса — една от най-сериозните актриси на Холивуд. Беше носителка на „Оскар“ плюс две номинации. Никой не можеше да я нарече маце.

— Бих искал Клариса да направи филм за „Орфей“ — рече Хауард, докато дъвчеше кифличката си.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Не. Нека сама избере. Тя е звездата. — Посегна към маслото и добави: — Защо не й кажеш да ми се обади? Ако ще трябва да установя връзка чрез импресариото й, нищо няма да се получи. — Кимна, удовлетворен от хрумването си. — Клариса трябва само да ми пошепне в ушенцето какво иска и ще й свърша работа за хиляда импресарии.

— Ами обади й се ти — предложи Джак. Хауард не беше се сетил за толкова прост ход.

— Да не се разсърди?

— Не мога да ти отговоря вместо нея. Опитай и ще видиш.

— Идеята не е лоша… — Вниманието му внезапно се отклони. — Божичко! Какъв забележителен задник!

Джак хвърли изпитателен поглед към впечатляващите части, покрити с впит бял панталон, възбудили духовете в „Поло Лаундж“. Позна полюшването и се подсмихна. Чика Ернандес — кралицата на мексиканските сериали. И насън би познал тази походка, въпреки че не го каза на Хауард. Самохвалството не беше в стила му. Оставяше жълтите вестничета да се пръскат от догадки. Джак не афишираше неизброимите си завоевания, макар че с това вбесяваше Хауард и другите, които очакваха имена и пикантни подробности, а получаваха усмивка и дискретно мълчание.

Откак преди една година започна връзката си с Клариса, нямаше много за разправяне. Две асистент-режисьорки, една възторжена актриса на малки ролички и една евро-азиатска манекенка. Всички за по една нощ. Според собствените си стандарти беше безукорно верен на Клариса. С жена като нея не можеше да си позволи да кръшка — романът им заемаше първи страници и корици.

Джак Питън беше умен, обаятелен и сериозен гражданин с планове за бъдеща политическа кариера. (Защо не? А Роналд Рейгън?) И макар да си въобразяваше, че добре разбира жените, все още, макар и подсъзнателно, изповядваше осветената от времето двойна мярка. За него беше в реда на нещата да се поразнообрази от време на време — в края на краищата бързата свалка не значи нищо за мъжа. Но пази Боже да го направи Клариса.

Не. Клариса не беше такъв човек. Джак изобщо не се съмняваше в нея.

 

 

— По-бързо — страстно простена Клариса Браунинг. — Хайде де! По-бързо!

Младият актьор върху нея се подчини. Успя да се справи, макар и в състояние на шок. Все пак беше на двайсет и три години, а на тази възраст можеше да го вдигне и от ръкостискане.

А Клариса Браунинг беше направила доста повече. Малко след първата им среща в състава на филма, който снимаха, беше изискала присъствието му в гримьорната си. Той отиде охотно. Все пак Клариса беше звезда, а той снимаше едва втория си филм.

Предложи му чаша бяло вино и оживен разговор за ролята. Въпреки че беше едва десет сутринта, прие и двете с благоговение. След малко Клариса отметна кестенявите кичури коса от деликатните си и интересни черти и със сдържана интонация му каза:

— Знаеш, че същността на един филм е в неговата истинност. — Той кимна почтително. — Ти играеш главната любовна роля.

Клариса беше на двайсет и девет години, имаше продълговато лице, бистри очи, нос, на който не достигаха милиметри да мине за дълъг, и малка уста с тънки устни. В живота никой не би я нарекъл красавица, но пред камерата невзрачната й външност раждаше бляскавата магия, наречена кино.

— Очаквам с нетърпение снимките — ентусиазира се младият актьор.

— Аз също — отвърна тя безстрастно. — Трябва обаче да разбереш, че голото очакване не върши работа. Когато сме заедно на екрана, всичко трябва да е истинско. Длъжни сме да породим у зрителя възбуда, страст и копнеж. — Млъкна. Той се покашля. — И така — продължи деловито тя, — аз съм поклонница на репетициите зад камера. По този начин никога няма да ни хванат без гащи — образно казано, разбира се.

Актьорчето направи опит да се усмихне и се попита наум защо ли започва да се поти.

— За да решим този проблем, трябва да се любим. — Настойчивите й кафяви очи го предизвикваха.

Кой беше той, че да спори? Мигом забрави фантастичната си руса калифорнийска приятелка с деветдесетте й сантиметра гръдна обиколка и най-дългите крака в града.

Клариса протегна ръка, смъкна ципа на джинсите му и се заловиха за работа. Във всеки случай той беше шокиран до мозъка на костите си. Да го направи с Клариса Браунинг! Самата Клариса Браунинг! Кой би повярвал?

Когато свършиха, отривисто заяви:

— Сега и двамата ще съумеем да се съсредоточим и филмът ще стане великолепен. Трябва само да знаеш ролята си по вода. Слушай съветите на превъзходния ни режисьор и стани човека, когото играеш. Вживей се в ролята. Ще се видим на снимките.

Това беше всичко. Можеше да си върви.

 

 

Когато младокът напусна гримьорната, Клариса посегна към термоса със зеленчуков сок и си сипа чашка от хранителната течност. Отпи замислено. Взаимодействие с партньора — това беше същността на истинския театър. Сексът с нея щеше да го накара да се държи свободно, да му вдъхне увереността, толкова необходима за ролята. Вече нямаше да замира пред великата Клариса Браунинг — носителка на „Оскар“. Щеше да вижда в нея страстна жена от плът и кръв и да реагира съответно. Това беше най-важното, въпреки че много хора биха я сметнали за откачена, ако имаше глупостта да им се довери, че винаги се чука с любовниците от филмите си.

Пийна още глътка сок. Системата работеше. Доказателство беше полученият „Оскар“.

Ако Джак Питън научеше, направо би припаднал. Мъжкар шовинист. Типичен жребец. Дали наистина си въобразяваше, че не знае за дребните му флиртове?

Усмихна се на себе си. Джак Питън, мъжът с палавата пишка… Какво толкова… Щом не прекалява… В момента връзката с него й беше от полза. Можеше ли да знае какво крие бъдещето?

 

 

— Вчера получих дяволска аритмия — обяви с мрачно изражение Хауард Соломан.

— Какво? — Джак не повярва на ушите си.

— Проклетото ми сърце — продължи Хауард с отчаян глас — започна да се мята като топка за пинг-понг.

Джак отдавна беше решил, че Хауард е безнадежден хипохондрик, и смени темата.

— Къде се губи Манън? Ще идва ли въобще, или пак е захлупил нещо?

— Манън би го правил всеки ден, стига да можеше — ехидно изкоментира Хауард.

— Това е всеизвестно — съгласи се Джак.

Манън Кейбъл — много търсен като кинозвезда, режисьор и продуцент (в Холивуд, ако си търсен — нямаш проблеми, ако не — по-добре да те няма), влезе в „Поло Лаундж“ и също като Джак преди малко събра погледите върху себе си. Дори разговорите стихнаха. Беше невероятно красив. Клинт Истууд, Бърт Рейнолдс и Пол Нюман, взети заедно, се доближаваха до Манън Кейбъл. Имаше кобалтовосини очи, галена от слънцето кожа до шоколадов и много секси тен, и пепеляворуса коса. Беше висок метър и деветдесет и изключително силен физически, със стегната и пъргава фигура.

Навършил беше четирийсет и две години. По касов успех се мереше със Сталоун и Истууд. Манън Кейбъл беше на гребена на вълната.

— Здравейте, умирам от глад — усмихна се той широко и се вмъкна в сепарето. Дежурната му усмивка просто крещеше „Аз съм голяма кинозвезда“. Великолепните порцеланови зъби (беше загубил блясъка на истинските по време на двегодишната си работа като фокусник) му даваха възможност да се усмихва до безкрайност. — Какво ядете?

— Яйца — посочи очевидното Джак.

— Приличат на плоски цици — засмя се Манън.

— На теб всичко ти прилича на цици — реагира Джак. — Трябва да идеш на психоаналитик, явно имаш големи проблеми.

Манън се заля в гръмогласен смях.

— Единственото голямо нещо, което имам, е оная ми работа. Пожелавам и на вас такъв проблем.

Махна на сервитьора и започна да си поръчва обилна закуска.

Джак се вглеждаше в Манън и Хауард. Понякога се чудеше защо точно те тримата бяха станали такива приятели. Пътищата им бяха тъй различни.

Хауард беше минал през три брака и в момента тънеше до шия в дебрите на четвърти със закръглената Попи. Навсякъде след себе си беше ръсил деца. Манън още не можеше да се съвземе от развода с първата си жена Уитни, която продължаваше да обича, а новата му съпруга Мелани-Шана се оказа напълно безпомощна да промени каквото и да била. Джак имаше Клариса и въпреки че дълбоко в сърцето си чувстваше, че не е подходяща за него, упорито отказваше да го признае дори пред себе си.

— Имам страхотна идея — рече внезапно Манън. — Защо не прескочим другия месец до Вегас? Само тримата. Вече почти не се виждаме. Ще поиграем комар, ще побезобразничим и ще вдигаме скандали като в доброто старо време. Какво ще кажете?

— Без жените ли? — запита Хауард с надежда.

— Естествено — отсече Манън. — Ще ги оставим в някой скъп магазин и няма да усетят отсъствието ни.

Хауард загримасничи възбудено.

— Идеята ми допада. — Забрави, че Попи бе готова да му издере очите, ако опита да отиде някъде без нея. За разлика от трите си предшественички, които само гледаха да измъкнат нещо от него, тя беше и лепка.

— А ти, Джак? — Манън загледа очаквателно приятеля си.

Джак беше обещал на Клариса да прекарат една седмица в Ню Йорк. Знаеше какво го чака — дълги разходки из Гринич Вилидж и посещения на театри „оф-Бродуей“, безкрайни вечери с необикновените й, изпаднали приятели. Разбира се, за негова сметка.

Мразеше разходките, не можеше да гледа друго, освен филми, а тъй наречените й приятели направо го отвращаваха.

— Съгласен съм — реши той. — Започвай организацията. Ако ми позволи работата, ще дойда.