Джаки Колинс
Холивудски мъже (47)

46

— Госпожа Андърсън отсъства — твърдо обяви Владимир в домофона.

— Знам — отвърна безизразно Уес. — Но колата й е у мен и ме помоли да й я върна.

— Ах… — страдалчески въздъхна Владимир.

— Ах… — изимитира го Уес.

Последва пауза, през която Владимир обмисляше как да постъпи. Госпожата не беше споменала нищо за колата. Очевидно щеше да си я иска. Освен това изгаряше от любопитство да види кой беше изместил отвратителния Денис Денби от леглото й. Натисна копчето, за да отвори вратата на имението, и тръгна към входа на къщата. Когато Уес пристигна с мощния червен мерцедес, Владимир вече го чакаше.

Уес спря колата и изскочи от нея.

— Здрасти, приятел — поздрави той иконома и се опита да се шмугне покрай него в къщата.

Владимир се извиси в целия си ръст от метър и седемдесет и два сантиметра и му препречи пътя. Беше шокиран от неспретнатия му външен вид.

— Извинете, господине — заяви величествено той, — но госпожата нареди да й се обадите утре. Тази вечер ще отсъства.

— Тъй ли? — Уес прецени положението. Безпомощен лакей педераст. Никакъв проблем. — Предполагам, че ще се наложи да я изчакам. Тя няма да възрази.

Без повече церемонии той се провря покрай занемелия от ярост Владимир и се отправи към библиотеката и барчето, където се зае да си налива тъй нужната му напитка.

Владимир нахлу след него с уронен престиж и тъмночервено лице.

— Какво си въобразявате! — властно запита той. — Не можете да влизате тук без разрешението на госпожа Силвър.

Уес гаврътна половин чаша неразредено уиски. Усети благодатната топлина, която се плъзна от стомаха по цялото му тяло. Хвърли застрашителен поглед на иконома.

— Къде пише?

— Аз ви казвам! — Владимир се вгледа в нахалния натрапник. Лицето му бе обезпокоително познато. — Тук аз отговарям за всичко. Ще бъдете ли тъй добър да напуснете къщата?

Уес се отпусна в едно кресло. Честно казано, не му беше до пререкания. Просто не му достигаха силите.

— Няма да мръдна оттук, слънце мое. И не се навирай между шамарите. Трай и си гледай кефа.

— Какво? — изпухтя Владимир.

— Спокойно. Отпусни се. Остави се на течението.

Владимир усети как го завладява мигрена. Той щеше да понесе отговорността за това. Сигурен беше. Госпожа Силвър щеше да побеснее и да го уволни, особено след онзи случай в банята. Не знаеше какво да прави. За физическа разправа не можеше да става и дума. Мъжът изглеждаше направо необуздан. Истински побойник.

Прокара пръсти през пшениченорусата си коса, докато се мъчеше да реши как да се справи с неприятното положение.

Уес се облегна на креслото и затвори очи.

— Чувствам се смачкан — промърмори той. — Ако имаш капка ум, ще ме оставиш на мира. Стой настрана и всичко ще се уреди. Ще говоря с господарката ти. Не се тревожи.

Потъна в лека дрямка, с която нямаше сили да се бори.

Владимир го загледа. Не сваляше очи от него. Паметта му работеше, но не можа да си припомни къде беше срещал този тип.

Още малко… още малко… Отговорът му убягваше.

 

 

— Е, Денис — запита войнствено Силвър, — защо посрещаш поражението като скопен бик? — Беше погълнала половин бутилка шампанско, боднала от салатата с омари, опитала десерта (ябълков сладкиш с главозамайващ карамелен сос) и беше в настроение да спори.

— Moi? — запита Денис с напевна нотка в гласа.

— Да не си двупосочен? — подозрително се заинтересува тя. Никога досега не беше се замисляла, но тази вечер маниерът му навяваше на подобни мисли.

Той реагира рязко. Прекалено рязко.

— Пияна ли си? — кресна. — Как се осмеляваш? Как можеш… точно ти… да ме обвиняваш в хомосексуални наклонности? Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Кротко, Денис — успокоително заговори тя. — Някои от най-добрите ми приятели са обратни. Разликата е, че нямам желание да спя с тях.

— Крайно съм засегнат — сурово реагира той. — Как би се почувствала, ако и аз ти задам същия въпрос?

Очите й се зареяха из ресторанта. Денис Денби я отегчаваше. Всичко в него беше тъй сладникаво. Лице, дрехи, разговор.

— Да сменим темата — рече кротко тя.

— Защо? — Гледаше я злобно. — Да не би да те настъпих по мазола? Да не би ти да го даваш в двете посоки?

Усмивката й можеше да замрази цяло езеро.

— Поискай сметката и ме изпрати до вкъщи. И ако имаме късмет, вече никога няма да се видим.

 

 

Владимир не се осмели да безпокои госпожа Силвър в ресторанта. Направи това, което му се стори най-разумното — смути покоя на Нора в апартамента й.

— Какво искаш? — раздразнително се изрепчи тя. Беше я прекъснал по средата на телевизионния сериал и сандвича с пиле.

Владимир обясни затруднението си.

Нора беше раздвоена. Сериалът й харесваше, а сандвичът бе превъзходен. От друга страна, възможността да хвърли едно око на новото гадже на Силвър се оказа силно изкушение.

— Да не искаш да кажеш, че е нахлул в къщата и е заспал? — Не вярваше на ушите си.

— Госпожа Силвър ще обвини мен — хленчеше Владимир.

По дяволите… Изключи телевизора, включи телефонния секретар, отхапа огромен залък от сандвича и потегли.

Владимир я поздрави на входа.

— Още ли спи? — беше първият й въпрос.

— Да — просъска Владимир, все още бесен от неописуемата натрапчивост на недодялания тип. Денис Денби поне се обличаше прилично и имаше вид на преуспял. Оня изглеждаше, сякаш се е въргалял по улицата. Понякога на Владимир му се струваше, че госпожа Силвър има извънредно лош вкус.

Нора забърза към библиотеката. Гледката, която представляваше Уес, проснат на креслото и кротко похъркваш, я вцепени.

— Това ли е екземплярът? — гръмогласно попита тя.

Владимир, който вървеше по петите й, кимна.

— Ще го изгоните ли, преди да се върне госпожата? — запита с надежда.

Уес продължаваше да спи, без да чува разговора около себе си. Нора го доближи. Този едър, подчертано мъжествен и мърляв тип въобще не отговаряше на очакванията й. На вид сякаш доскоро бе копал ями, а това не бе в стила на Силвър. Или може би точно това е стилът й?

Намести очилата си и духна дим към него.

— Извинете — заговори с дрезгавия си тютюнджийски глас. — Тук не е хотел.

Той отвори око с лешников цвят и се взря в нея.

— Здрасти, скъпа. — Мина на лондонския диалект, с който говореше като дете. — Искаш ли да ми разтриеш гърба?

Владимир цъкна с език от отвращение.

Уес се прозя и се протегна с широко разперени ръце.

— Знам, че ти би го направил с удоволствие — обърна се той към Владимир, — само че аз няма да ти се дам.

Нора се намръщи. В никакъв случай не беше типичният ерген от Бевърли Хилс. Нито пък холивудски жребец. Имаше усещането, че го е виждала и преди.

— Срещали ли сме се някъде? — попита тя.

Той отново бавно се протегна. После ги загледа — лакея на Силвър и старицата по рекламата й. Предположи, че искат да го изхвърлят.

— Къде е Силвър? — заинтересува се той, за да спечели време. — Каза ми да дойда тук, а я няма.

— Кога ви каза да дойдете? — изграчи Нора.

— Последния път, когато говорихме.

— И кога беше това?

Исусе! Само тази сцена му липсваше. Загледа нахално лесбийката.

— Не е ваша работа.

— Всичко, което върши Силвър Андърсън, е моя работа — кисело го сряза тя. — И предлагам да размърдаш дебелия си задник, преди госпожица Андърсън да се прибере и да те завари тук.

Не можа да понесе „дебелия задник“. С кого си въобразява, че разговаря дъртата му брантия? Какво право имаше да го пъди? Единственият човек, който би могъл да го стори, беше Силвър.

— Я духай в гъза си — нагло рече той.

Нора се стресна.

— Моля?

— Чу много добре.

— Ако не напуснете веднага къщата, господин… Мъни — Нора говореше бавно, като мереше всяка своя дума, — ще извикам полицията и тя ще ви изгони както се полага.

Той се изправи.

— Можеш да постъпиш както искаш. Силвър ме покани. И няма да мръдна оттук, докато тя не ми каже.

— В такъв случай нямам друг избор — строго пророни Нора.

Той не се трогна.

— Хайде, давай. Жълтата преса ще даде бал в твоя чест.

— Да. Предположих, че равнището ти е точно такова. Готов си на всичко за пари. Улучих ли?

— Улучи гъза ми, старо. Не обичам да ме заплашват, когато съм персонално поканен гост.

Владимир наблюдаваше разгорещената сцена като зрител на Уимбълдън. Наслаждаваше се на всеки миг! Как щяха да се възхитят всички в кръчмата. Във всеки случай беше по-интересно от Денис Денби.

— Господин Мъни — много бавно заговори Нора, — ще си отидете ли тихо и мирно, или да се обадя в полицията?

— Защо не се обадиш на Силвър и не ни спестиш цялата тази суматоха? — предложи той.

Идеята й беше минала през ума. Въпреки че би предпочела да го извлекат с белезници. Беше обзета от спонтанна ненавист.

— Щом настоявате — сухо изрече тя. Обърна се към Владимир и му нареди да се обади в ресторанта, където вечеряше Силвър.

Междувременно Уес взе чашата и се отправи към барчето. Имаше нужда да поеме още малко алкохол. Държеше се по-спокойно, отколкото се чувстваше. Стомахът му гореше, главата още го болеше. Ами ако Силвър му кажеше да се разкара? Пък и последното нещо, от което се нуждаеше, беше среща с полицията.

Напълни си чашата. Усещаше краката си кухи. Дори да се наливаше цяла нощ, нямаше да усети нищо. Включително и удоволствие.

Изведнъж станаха три неща едновременно. Владимир отдалечи слушалката от ухото си и обяви:

— Госпожата е на път за вкъщи.

Силвър се втурна в стаята, зачервена и видимо пийнала, следвана от Денис.

Нора, която наблюдаваше как Уес си сипва уискито, подскочи, защото се сети къде го беше виждала, и възкликна:

— Вече знам откъде те познавам. Ти беше един от барманите на рождения ден на Силвър!

— Да, да — заприглася Владимир и едва не подскочи във въздуха от възбуда. — И аз го помня!

Силвър погледна Уес. Уес погледна Силвър.

Настъпи драматична пауза.