Джаки Колинс
Холивудски мъже (52)

51

Влязоха в Бистрото със самочувствието на двойка на годината, каквато всъщност и бяха. Силвър Андърсън и новият й съпруг Уес Мъни.

Фотографите, дебнещи край входа, откачиха, когато се появиха с лъскавата лимузина. Силвър беше с блещукаща дълга рокля от златно ламе и с широка усмивка. Уес носеше наскоро купен официален костюм и бяла копринена риза с копчета за ръкавели от злато и брилянти — сватбен подарък от Силвър.

Не беше свикнал с внезапните атаки на фотографите и за малко не се спъна. Улови здраво Силвър за ръката и я вкара вътре с мрачно изражение.

— Какво има? — запита го тя със закачлива усмивка.

— Тези хора са истински зверове — оплака се той. — Не им позирай, само ги насърчавай, дрипльовци нещастни.

— Очарователно! Каква изключително живописна дума.

— Повярвай ми, много добре им подхожда.

Тя намести горнището на роклята си, преди да се изкачат по стълбите до залата на втория етаж, където щеше да е тържеството.

— Трябва да свикваш, мили — подхвърли небрежно. — Където и да отиде Силвър Андърсън, журналистите са по петите й. Понякога е забавно, но най-често не е. Просто оголвам зъби и ускорявам крачка.

— Аз не мога.

— Скоро ще се научиш.

— На колко се обзалагаш?

— Ще видим.

Бяха женени точно от пет седмици. Сватбата бе в Лае Вегас. Бърза, тиха и съвсем тайна. Толкова тайна, че дори пресата не надуши какво става и Силвър, неузнаваема с дълга руса перука и тъмни очила, успя да подлъже възрастната двойка в църквата до момента, когато погледнаха в регистъра и видяха името й. Докато новината обиколи телевизионните екипи и вестникарите, Силвър и младоженецът бяха заминали в усамотена къща на Хаваите, отстъпена им от продуцента на „Палм Спрингс“. Прекараха няколко прекрасни седмици, изолирани от света, доволни от възможността да се отпуснат и опознаят по-добре. Всъщност почти цялото време прекараха в леглото. По-късно Силвър, в пристъп на откровеност, довери на Нора:

— Беше съвършен меден месец. Секс, сън, секс, храна и секс, секс, секс!

Нора, както винаги, не можа да не се учуди на енергията й.

След като Силвър реши, че да, ще се омъжи за Уес, всичко си дойде на мястото като идеално планирана шахматна игра. Каза само на Нора, на адвоката си и на продуцента на „Палм Спрингс“. Заедно успяха да й осигурят лишена от публичност сватба. Не беше лесно, но успяха. Най-вече защото Уес не беше свързан с нея в очите на обществото, пък и никой не го познаваше.

Естествено, всички се постараха да я разубедят. Тя изслушваше по една минута дежурните фрази: „Кой е той? Не знаеш нищо за него. Сигурно го прави заради парите ти“ и тъй нататък, и тъй нататък. Тогава много вежливо им заявяваше да бъдат така добри и да не се бъркат в личния й живот. Което и направиха. Макар и неохотно.

Съвсем разумно накара адвоката си да подготви документ, изключващ Уес от подялба на имуществото й в случай на развод. Той жизнерадостно го подписа.

— Имаш ли семейство, на което би желал да съобщиш? — заинтересува се тя малко преди церемонията.

Той поклати глава.

— Не. Идвам при теб чист и свободен от всякакви майки, бащи, братя, сестри, деца и бивши съпруги.

— Хммм… Идваш и чист и свободен от всякакви земни блага.

— Е, и аз имам нещичко, но не ми се занимава точно сега. Ще си прибера всичко, когато се върнем.

Времето на сватбата беше отлично избрано. След още един ден снимки Силвър излизаше в тримесечна ваканция, защото през лятото сериалът спираше да се излъчва. Смяташе да участва във „Филми на седмицата“, но за щастие не беше подписала договор.

Няколко дни след предложението му Силвър Андърсън стана госпожа Уес Мъни. Всъщност Уес Мъни стана господин Силвър Андърсън, защото такъв беше законът на Холивуд. Запомняше се известното име. Тъй че шофьори на лимузина, портиери и носачи се обръщаха към него с „господин Андърсън“. Хич не му пукаше. Беше в безопасност. Вече не беше никой, за една нощ Уес Мъни бе станал някой.

Сега бяха пак в Лос Анджелис, все още относително непознати един за друг, макар че той вече знаеше, че любимата й храна е червен хайвер, който той не понасяше. Любимият й алкохол бе шампанското, от което той получаваше тежък махмурлук. А любимата й сексуална поза — всичко, всякога, навсякъде.

Случилото се му приличаше на дива фантазия. Непрекъснато му се струваше, че ще се събуди и ще се намери на пода на къщата в Лоръл Каньон с пистолета в ръка и ченгетата пред вратата.

Исусе! Всеки път, когато се сещаше за този кошмар, го побиваха тръпки. Но беше ги надлъгал по всички линии. Първо, беше избягал, преди да го открият. Второ, беше се оженил добре. Сега не можеха да му прикачат нищо. Вече не беше Джо Смръдльото. Щеше да ги остави да точат лиги за парите си. Почти успяха да го унищожат и сега трябваше да си сърбат лайната. Парите и кокаинът бяха скрити в банков сейф като застраховка в случай, че Силвър му биеше дузпата.

— Попи, миличка, това е Уес — рече Силвър между целувките, които си размениха. Бузите им се разминаха с половин километър. — Искам ти първа да се запознаеш с него.

Уес съзря пред себе си дребна блондинка със силиконови цици (винаги ги познаваше), забележителни истински брилянти (имаше нюх и към тях) и самодоволна усмивка.

— Ах, значи ти си тайнственият любим — възкликна тя задъхано. — Колко вълнуващо!

За една бройка да се задави от парфюма й.

— Запознай се със съпруга ми Хауард Соломан — притегли тя за ръкава един дребосък с очевидни подплънки на обувките и тупе. — Хауард, кукличко, кажи здрасти на Уес.

Хауард Соломан му намигна, докато Силвър говореше:

— Няма ли да ме поздравиш, Хауард? Реших се отново!

— Поздравявам те, дечко — любезно откликна Хауард. Бузата му се сгърчи от тик. — Радвам се да се запознаем, Лес.

— Уес.

Една фотографка пристъпи към тях и ги снима.

— Не, не — заяви енергично Уес. — Никакви снимки.

— Не се притеснявай — мило демонстрира трапчинките си Попи. — Това е момичето на Джордж.

— Какво значи „момичето на Джордж“? — обърна се той към Силвър.

— На Джордж Кристи, мили. Той подготвя прекрасната задна корица на „Холивуд Рипортър“.

— Нима на подобни вечери се допускат фотографи?

— Само с предварително разрешение. Я виж, там е Дъдли. Чудесен е. Обожавам го. Гледал ли си го в „Десет“? Толкова е забавен.

Следващият половин час бе посветен на присъстващите звезди. Личеше, че всички — от Джони Карсън до Кърк Дъглас — се бяха явили да огледат новия съпруг на Силвър.

Уес се постара да остане хладнокръвен, докато се здрависваше с Жаклин Бисе, Уитни Валънтайн Кейбъл и Анджи Дикинсън — три жени, които открай време намираше за безкрайно съблазнителни.

След това дойдоха мъжете. Запозна се със самия Карлос Брент. Беше израснал, чукайки се под звуците на плочите на легендарния Карлос Брент. Каква вечер го очакваше!

 

 

Попи прие новината за непредвидената поява на Закари К. Клингър неочаквано добре. Премести картичката с името на Хауард от почетното място до Силвър и умно я смени със Закари. След това размени своята картичка с тази на Уитни Валънтайн Кейбъл и се постави от другата страна на новия гост. Премести Хауард и Уитни на маса номер две. Ако ставаше дума за някой друг, дълго време щеше да му трие сол на главата. Но сега се чувстваше окрилена. Присъствието на Закари К. Клингър беше висше постижение за всяка домакиня.

Междувременно мина осем и половина, а Закари още не се появяваше.

— Къде е? — просъска тя на Хауард. — След петнайсет минути трябва да поканя всички на масата.

— Бъди спокойна, ще дойде. — Хауард говореше безгрижно, но… щеше да пати, ако Закари му вържеше тенекия!

Загледа се в Уитни, застанала в другия край на залата и направо сияйна в лимоненозелена рокля без презрамки. Нарочно я избягваше преди вечеря, защото щеше да седи до нея. Може би най-сетне бе прочела сценария и щеше да приеме ролята. А и как би отказала да партнира на Карлос Брент във филм на Орвил Гузбъргър? Щеше да премине в категорията на сериозните актриси, и то благодарение на него. Дано му се отплати както подобава.

Появи се Манън Кейбъл. Разбира се, пак закъсня. Колкото по-голяма беше звездата, толкова по-късно пристигаше. След като списъкът с гостите надхвърли трийсет души, Попи реши, че няма нищо неудобно да поканят и Уитни, и Манън.

— В края на краищата — логично отбеляза тя, — ако човек спре да кани хора, които са били женени за някои от гостите, в Холивуд човек няма да има кого да покани!

Самата истина.

Манън помаха на Хауард. Хауард му отвърна. Ако завъртеше любов с Уитни и Манън разбереше… Не му се мислеше за това.

 

 

Закари К. Клингър поздрави отмерено шофьора си и влезе в кафявия ролс-ройс. Колата беше не много нова, но в отлично състояние. Закари рядко посещаваше Калифорния, но обичаше да има кола и шофьор във всеки голям град в света. Беше достатъчно богат да поддържа десетки коли където пожелаеше. Състоянието му беше толкова голямо, че можеше да прави каквото му скимне до края на живота си.

Въздъхна и се облегна на плюшената тапицерия. Пари.

Можеха да му купят всичко и почти всички. С изключение на… Старата банална фраза, че с пари не се купува щастие, каквото тъй пламенно желаеше, напоследък не излизаше от ума му.

 

 

— Забавляваш ли се? — Силвър хвърли на Уес лукава усмивка. Наслаждаваше се на всяка секунда внимание.

Той кимна. В интерес на истината, беше като замаян. Всички тези хора, тези познати лица. Знаеше със сигурност, че ако не беше станал господин Силвър Андърсън, нямаше да го погледнат. Богаташите имаха друг поглед върху живота. Държаха да общуват само с други богаташи. Уес го знаеше от опит. Беше прислужвал зад достатъчно много барове в достатъчно много модни заведения, за да не забележи как стоят нещата.

Същото се отнася и за прочутите. Покажи на някоя звезда друга звезда и са готови да си изпотрошат краката да са заедно, освен ако не са съперници на живот и смърт. В такива случаи цареше ледена вежливост.

Исусе! Само ако знаеха какъв е всъщност Уес Мъни:

За щастие клюкарите от пресата не бяха открили нищо. Оставаше си най-тайнственият мъж.

Нора беше дала за печата съобщение от името на Силвър. Беше кратко и ясно.

„Силвър Андърсън, звездата на «Палм Спрингс», наскоро се омъжи за трети път. Новият й съпруг, Уесли Мъни-младши, е бизнесмен.“

Уес избухна гневно, като го прочете във вестниците.

— Какъв е този шибан „младши“? — извика той.

— Идеята е на Нора — обясни Силвър. — И трябва да призная, че наистина ти придава ореол на потомък на старо семейство.

— Като искаш ореол, защо не се омъжи за Теди Кенеди?

— Малко е пълничък за мен — усмихна се тя. — Не обичам пумпалите, а ти?

Не можеше да не й се възхити. Не даваше пет пари за нищо и никого. Беше силна, нахакана жена, която правеше каквото й скимне и плюеше на всяка критика.

— Животът ми невинаги е бил лек — беше споделила тя в една благоуханна нощ на сладострастния им меден месец. — Преди четири години имах нервно разстройство. Мислех, че всичко е свършено.

— Тъй ли? — Нямаше интерес да обсъждат миналото си.

Не можеше да си представи Силвър на друго място, освен на върха. А щом се ожениха, спря да си представя, че може да бъде другаде, освен редом с нея.

Това не беше любов, а приятно съжителство.

 

 

Попи се суетеше между гостите си, докато те сядаха по масите. Търсеше Хауард. Трябваше й главата му. Закари К. Клингър не беше дошъл.

Точно когато беше готова да запищи, наум, разбира се, Закари К. Клингър се появи на вратата. Позна го веднага и без да губи време, забърза към него.

— Господин Клингър — запревзема се тя, — какво неочаквано удоволствие! Очарована съм, че успяхте да дойдете.

— Ти пък коя си? — залита той със зловещо хриптене.

— Но аз съм Попи Соломан. — Усмихна се сладко. — Вашата домакиня.

Какъв грубиян, мислеше тя, и то преди вечеря. Може би не трябваше да го слага до Силвър. Очевидно имаше лоши маниери.

Спря Манън, който се връщаше от тоалетната.

— Виждал ли си Хауард? — запита разтревожено. Беше толкова нервна, че едва след това се сети да го представи на Закари. Двамата не бяха се виждали досега. Здрависаха се, като всеки се мъчеше да надстиска ръката на другия.

— Хауард е в тоалетната — информира я Манън.

— Можеш ли да му кажеш, че го викам? — помоли го тя.

— Ще отида да го доведа — рече Закари, без да сваля пронизващ поглед от Манън. — Ще поговорим по-късно. Като чуеш какво имам за теб, ще подскочиш.

— Аз не подскачам — непринудено отвърна Манън. Единствено стиснатите му устни не съответстваха на тази непринуденост.

— Не познавам актьор, който да не подскача — заяви Закари със самоувереността на човек, свикнал да постига своето.

— Той е пред вас — натърти Манън.

— Не мисля.

И Закари се отправи да търси Хауард. На Манън му стана неприятно.

— Ама че гнусен тип — отбеляза насмешливо той.

— Не, сигурна съм, че не е — реагира бързо Попи, без да разбира защо защитава човек, към когото бе развила антипатия от пръв поглед.

— Попи, няма ли най-сетне да пораснеш? Всички типове, които започват да се разпореждат с бизнес, от който нямат представа, са гадни лайна. Можеш да събереш всичките му познания за филмовата индустрия, да ги натикаш в задника на Хауард и пак ще остане място за един-двама импресарски агенти.

— Манън!

— Вярвай ми. Познавам ги.

Запъти се към масата си, която за нещастие беше същата, на която трябваше да седне Закари.

 

 

Заключен на сигурно място в кабинката на мъжката тоалетна, Хауард смъркаше от вълшебния бял прах. С въздишка на дълбоко удовлетворение усети почти мигновен ефект. Нищо не можеше да се сравни с него. За секунда се превърна в царя на джунглите. Кинг Конг с ташаци от бетон. Несравним и непобедим! Изплува от кабинката и се сблъска със Закари К. Клингър.

— Господин К! Все пак дойдохте — възкликна той.

— Да не би да си се съмнявал?

— Никога. Ни-ко-га.

— Когато кажа, че ще отида някъде, отивам.

— Разбира се.

Когато ти отърва. Хауард отиде до раковината и започна да си мие ръцете.

— Току-що разговарях с Манън Кейбъл — изхриптя Закари.

— Чудесно.

— Искам го за „Орфей“.

Хауард се погледна в огледалото и забеляза следи от бял прах под носа си. Изтри го бързо.

— Опитвах на няколко пъти да го ангажирам. Лошото е, че винаги е зает с нещо друго — поясни Хауард.

— Искам го — повтори Закари.

Хауард неволно си зададе въпроса дали старият Зак някога се е усмихвал. Едва ли.

— Ще опитам пак — рече той.

— Не само ще опиташ, а и нещо повече! — троснато заяви Закари.

— Какво по-точно?

— Имам предложение. Чуе ли го, наш е.

— Не разчитай на това. Манън е много по-придирчив, отколкото изглежда.

— Парите ще си кажат думата.

— Само при някои хора.

— При всички.

— Казах ти, ще опитам пак.

Тръгна към вратата, но Закари му препречи пътя.

— Не вярвам на опити. Вярвам на резултати. Искам Манън Кейбъл и ще го имам.

— Щом казваш. — Лайно, помисли си Хауард. Въобразява си, че живеем в петдесетте години. Няма да стане, миличък.

 

 

— Е — прошепна Силвър и посегна под масата към бедрото на Уес. — Забавляваме ли се?

Не беше очарован от този неин нов полупокровителствен маниер. Благоразположена стопанка, която показва новото си кученце на тълпите.

— Всичко това е празна шумотевица, Силвър, и ти го знаеш.

Тя се изкиска като момиченце и рече:

— И още как! Половината жени те поглъщат с очи. Умират от любопитство да разберат откъде съм те изкопала.

— Въобще не си ме изкопавала. Ако трябва да сме точни, аз те измъкнах от лапите на банда педали, които бяха готови да те разкъсат на парченца. Забрави ли?

— Как мога да забравя? Това, което ме плени още тогава, беше силата ти.

— Силвър, миличка! — Кармел Гузбъргър ги връхлетя като кошмар в огромно жълто фру-фру. — Това ли е младоженецът?

— Да — отвърна Силвър. — Уес, запознай се с Кармел Гузбъргър.

Ръкува се с огромното женище.

— Знам, знам — избоботи Кармел гръмовито, — Уесли Мъни-младши. Мисля, че познавам баща ти.

Уес се разтревожи.

— Тъй ли? — запита той, като си припомни английския сводник с крадлив поглед, когото не беше виждал, откак навърши осем години, и американския си втори баща с биреното шкембенце, който присъства в живота му около пет минути.

— Да — кимна Кармел. — Не си ли от рода Мъни от Сан Франциско?

Силвър го срита под масата.

— Да, разбира се — съгласи се той.

— Какво семейство! Помня ги отлично. Беше преди доста години. Орвил и аз тъкмо бяхме започнали да излизаме. Заминах за Сан Франциско на снимки, тогава бях актриса.

Силвър се наклони напред, светнала от удоволствие.

— Продължавай, Кармел. Признай си всичко. Имала си нещо с бащата на Уес, нали?

Кармел се изсмя високо и неприлично.

— Дори и да съм имала, ти си последният човек, на когото ще призная.

— Какво няма да признаеш на Силвър? — Карлос Брент им се усмихна лъчезарно и седна на масата, придружен от Ди Ди Дайони.

— Кармел твърди, че е спала с бащата на Уес. Изневерявала е на Орвил — осведоми го Силвър с видима наслада.

— Допускам, че Кармел си е лягала с всеки симпатичен котарак в този град, преди Орвил да я открие и да я прибере от улицата — присъедини се Карлос с широка усмивка. — Прав ли съм, красавице?

— Млъкни! — изрева Кармел, силно развеселена. — Карлос, толкова си лош!

— Не можеш да ни излъжеш, сладка моя — продължи той шегата. — Веднъж се бях наредил на опашката, но беше толкова дълга, че не ми стигнаха силите да изчакам реда си!

— Ще съсипеш репутацията ми — изквича Кармел, потупа захаросаната си фризура и фру-фруто се надигна над монументалния бюст.

— Каква репутация? — засмя се Карлос.

Размяната на закачки продължи, докато масата постепенно се запълваше. Дойдоха Манън и Мелани-Шана, седна и Орвил Гузбъргър, който бе по-гръмогласен дори от жена си.

Силвър беше в прекрасна форма. Бляскава като кралица. Приемаше комплиментите и поздравленията като нещо, което й се полага. Преди много години двамата с Карлос Брент бяха имали кратка и изпълнена със страст връзка. Някой беше подшушнал на пресата, че ще се женят, и Карлос бързо даде заден ход, убеден, че Силвър е в дъното на всичко. Бяха се разделили враждебно. Сега, след толкова време, тя се чувстваше сигурна благодарение на бляскавата си кариера и новия си съпруг — полов атлет.

Попи се навърташе наоколо в очакване Закари да излезе от тоалетната, за да го отведе на мястото му. Хауард вече беше седнал на своята маса между Уитни и Айда Уайт. Погледът на Айда беше особено изцъклен. Попи се надяваше, че ще изкара вечерята. Айда беше известна с това, че по време на сбирки отиваше в тоалетната и потъваше в блажен наркотичен сън. Никой не знаеше какво взема, но каквото и да беше, тя се намираше в състояние на унес, като плуваше спокойно по течението и само главата й се подаваше на повърхността. Закари се появи и Попи го грабна под ръка.

— Вие сте на моята маса — изгука тя и започна да изрежда имена. — Ще седите с Карлос Брент, Манън Кейбъл, Силвър Андърсън — знаете, че вечерята е в нейна чест, нали? — Без да дочака отговор, бързо продължи: — О, и Орвил Гузбъргър. Какъв образ! Невероятна компания за една маса, не намирате ли?

— До Силвър Андърсън ли ще седна? — запита отчетливо той.

— Всъщност точно там съм ви предвидила.

Закари кимна одобрително.

Попи гордо го преведе през залата. Няколко души се опитаха да го поздравят, но Закари изпълни с ново съдържание думата „пренебрегвам“.

Стигнаха до маса номер едно и Попи започна да представя най-важния си гост.

Силвър беше поднесла чаша шампанско към устните си, когато вдигна очи и го видя.

Лицето й загуби цвета си.

Закари К. Клингър беше „Бизнесменът“ от миналото й.

Закари К. Клингър беше бащата на Хевън, въпреки че не го знаеше.

Закари К. Клингър беше голямата омраза на нейния живот.