Джаки Колинс
Холивудски мъже (33)

32

Хауард имаше право да ползва самолета на студията. Не виждаше причина да се откаже от услугите му до Лас Вегас и обратно, а едва след това да го изпрати в Ню Йорк да вземе Закари Клингър, който пристигаше да го тормози. Този човек го влудяваше. Вече на два пъти отменяше в последния момент две твърдо договорени посещения. Явно обича да държи хората на нокти.

Когато Манън предложи да отидат в Лас Вегас, Хауард подскочи от радост. И то каква! Имаше нужда от разтоварване. Събота и неделя, прекарани без Попи, му се струваха празник.

Попи не беше във възторг.

— Роузлайт и аз ще дойдем с теб — твърдо заяви тя.

— И дума да не става — възрази Хауард. — С вашия багаж самолетът няма да може да излети!

— Не ни ли искаш? — нацупи се Попи.

— Искам ви, мила — излъга той. — Само че няма да мога да ти обърна достатъчно внимание и ще скучаеш.

— Защо?

— Защото пътуването е делово, сладурче. Обясних ти го хиляда пъти.

— Какви делови въпроси решават хората тъкмо в Лас Вегас? Не могат ли да ги решат в Лос Анджелис? — запита тя подозрително.

— Колко пъти да ти обяснявам? — Преглътна раздразнението си и й разправи отново защо отива с Манън във Вегас. Беше съчинил твърде оригинална история за стар комарджия с печална слава, който живее близо до Вегас и не иска да пътува. Манън бил решил да се срещне с него, за да филмира историята на живота му. Разбира се, в „Орфей“. Попи знаеше, че Хауард отдавна преследва Манън да участва във филм на „Орфей“, и най-сетне повярва.

— Ще ми липсваш — рече сълзливо тя, сякаш Хауард заминаваше не за два дена, а за два месеца.

— И ти, съкровище.

— Какво ще правя по цял ден сама?

— Похарчи някой долар.

Изглежда, предложението й допадна, защото видимо се разведри и му даде възможност да се измъкне от къщи без повече пререкания.

На път за летище „Бърбанк“ смръкна кокаин на задната седалка на лимузината и когато се качи в самолета на студията, беше в блестяща форма.

— Приятно пътуване — кротко рече Мелани-Шана. Манън не можеше да не признае, че разбира от жени. Мелани-Шана, дали поради бременността или по друга причина, изглеждаше олицетворение на блестящо здраве, когато се сбогува с него на прага на имението им на булевард „Сънсет“. За миг забрави Уитни.

— Какво ще правиш, докато ме няма? — За първи път се сещаше да я попита.

— Не знам, ще измисля нещо. Може да понакупя някои бебешки неща.

— Чудесно. — Целуна я по бузата. Тя обърна лицето му към себе си и го целуна по устните. Вкуси свежия й черешов дъх и нежно я отблъсна.

— Ако продължаваш, ще изпусна самолета — пошегува се той.

— Мислех, че самолетите чакат големи звезди като теб — отбеляза кисело тя.

Знаеше, че й е нужен. Посланието беше недвусмислено. Поколеба се. Не бяха правили любов от седмици. Струваше му се нередно поради бременността й.

— Трябва да тръгвам — рече решително той. — Забавлявай се добре.

Тя го гледаше как се втурва към дългата лимузина, качва се и изчезва.

Съпругът кинозвезда замина за уикенда и щеше да й липсва. Щеше да прекара времето си в тревоги какво ли прави. Когато ставаше дума за кинозвезди, жените нямаха срам. Неизреченото послание „Готова съм, ако поискаш“ винаги висеше във въздуха.

Мелани-Шана се прибра вкъщи с надеждата, че няма да поиска.

Чу телефона. Икономката мексиканка се обади преди нея.

— За вас, госпожо.

Мелани-Шана се учуди кой ли може да я търси. Избягваше всякакви приятелства, искаше да е винаги свободна за Манън. В началото, когато я доведе в Холивуд, съпругите от Бевърли Хилс се надпреварваха да я канят по обеди, благотворителни сбирки, модни ревюта. Отказваше вежливо на всички, докато накрая я оставиха на мира.

— Ало — обади се нерешително тя.

— Здравей, сладурано — звънна гласът на Попи Соломан, който не можеше да се сбърка. — Да знаеш, че не приемам никакви откази. Мъжете ни ни изоставиха и затова утре ще обядваме в Бистрото, а после ще пообиколим „Родео“.

— О, Попи, не смятам, че…

— Вече казах, скъпа, не приемам никакви извинения. Ще обядваме заедно и толкоз.

— Добре дошъл на борда — поздрави го Хауард. Манън се ухили. Всякакви мисли за Мелани-Шана и трогателната й свежест бяха излетели от главата му.

— За мен е удоволствие да летя с вас, господин Соломан.

— И нека пътешествието ни бъде благословено. Господи, каква нужда имам от малко смяна на климата!

— Кой ли няма — съгласи се Манън и се отпусна в коженото кресло.

Вътрешността на самолета беше оформена като луксозна заседателна зала — кожа и месинг, полирани маси и кръгъл бар. Имаше и две привлекателни стюардеси — австралийка и червенокоса англичанка. И двете носеха тесни бежови поли от габардин с подходящи сака с колани и малки значки на десния горен джоб, на които можеше да се разчете КЛИНГЪР, ИНК.

— Мога ли да ви предложа нещо, господин Кейбъл? — попита австралийката.

— Какво имате предвид? — Стандартните отговори се удаваха на Манън. Обичаше двусмислиците.

— Водка, уиски, ром, перие, сода, севън-ъп, кока…

— Стига! — Засмя се. — Уиски с много лед.

— Да, сър. — Усмихна се и се отдалечи. Манън се загледа в задника й. Под целомъдрения габардин се криеше нещо твърде обещаващо.

— Къде е Джак? — обади се Хауард.

— Не знам. Закъснява ли? — Манън се протегна.

Хауард погледна часовника си.

— Няколко минути. Вероятно е на път за насам. Ходил да оглежда някаква къща.

— Каква къща?

— Ами с четири стени и прозорец.

Стюардесата австралийка донесе на Манън питието му, ленена салфетка и сребърна чинийка с ядки. Като потисна импулса си да я ощипе по задника, той отново се обърна към Хауард:

— За какво му е притрябвала къща? Да не е намислил нещо сериозно?

— Знам ли?

— „Юнивърсъл“ иска да се снимам заедно с Клариса — небрежно подхвърли Манън. — Не съм сигурен обаче, че лесно ще работя с нея. Как смяташ?

— Смятам, че трябва да направиш филм за „Орфей“ — с глас на обидено дете заяви Хауард. — За Бога, нямаш ли капчица приятелско чувство?

— Предложи ми нещо, приятелю, и тогава ще говорим.

— Мръсно актьорско племе — ядоса се Хауард. — Докато пълзите нагоре, дупе давате и за една реплика. Когато успеете, ставате невъзможни задници. А пък ако, не дай Боже, станете звезди, до такава степен се вговнявате, че само като отворите уста, и засмърдява! Помни, че не съм те забравил… приятелю!

— И ти си незабравим — засмя се Манън.

Джак ги накара да чакат двайсет минути.

— Движението беше кошмарно — рече той, преди някой да му направи забележка.

— Какво чувам за някаква къща? — попита Манън.

— Видях. Одобрих. Наех.

— Хайде да си чешем езиците, като излетим — нетърпеливо отсече Хауард. — Достатъчно дълго чакахме тази събота. Ако не си отлепим задниците, ще я прекараме в проклетия самолет. — Вдигна слушалката и нареди на пилота: — Всички сме на борда. Да излитаме!