Джаки Колинс
Холивудски мъже (3)

2

Джейд Джонсън обожаваше Брус Спрингстийн. Нямаше желание да се запознава с него, изпитваше страст отдалече, като палава четиринайсетгодишна ученичка. Сложи на уредбата „Роден в САЩ“ и затанцува из новия апартамент.

Джейд Джонсън беше на двайсет и девет години. Имаше дълга до раменете, буйна и гъста медноруса коса, раздалечени, напръскани със златисти точици кафяви очи, плътни и сочни устни и силна четвъртита челюст, която предпазваше лицето й от квалификацията „просто хубаво“ и му вдъхваше предизвикателност и живот.

Беше висока метър и седемдесет и пет, тежеше шестдесет килограма и имаше много дълги крака, подвижна и гъвкава фигура, широки рамене и невероятна лебедова шия.

Освен че беше с добро сърце и при нужда се проявяваше като верен приятел, тя се отличаваше и с остър език, както и с необуздано чувство за хумор. На всичко отгоре беше умна, независима и един от най-добре платените фотомодели и телевизионни рекламни звезди в света.

На вратата се позвъни и тя се втурна да отвори. Носеше джинси и свободно вееща се около тялото фланелка.

Беше шефът на носачите, които току–що бяха стоварили във вестибюла петнайсет големи кашона.

— Ето, госпожо — рече той и й подаде квитанция за подпис. — Всичко е налице и сметката е готова. Надявам се да сте доволна.

Тя подписа и мушна в ръката му банкнота от петдесет долара.

— Почерпете се с момчетата по една бира.

Мъжът доволно прибра парите и си помисли какво готино парче е. Не само хубава с тесните джинси и огромна тениска, но и щедра.

Благодари й и промърмори с глуповата усмивка:

— Оная ваша реклама, дето я пускат по телевизията, си е направо динамит!

Тя се усмихна и разкри безупречно бели и равни зъби и сърдечна сексапилна усмивка.

— Радвам се, че ви харесва.

Започна неуловимо да го избутва към вратата. Щом започнеха да говорят за всеизвестната й телевизионна реклама за кафе, знаеше, че е назрял моментът да ги разкара. В самото начало на кариерата си бе научила, че трябва да е приветлива, но и недосегаема за почитателите си. Накрая успя да парира напъните му да получи снимка с автограф и затвори вратата под носа му.

Най-сетне сама! В Лос Анджелис. Кой би допуснал, че отново ще се навие да прекоси континента? Нейният град открай време си беше Ню Йорк. Калифорния не я привличаше. Е, веднъж, когато беше двайсетгодишна, я призова и тя наивно прие предложението за пробни снимки. Глупачка. Не я биваше за актриса и не хранеше никакви амбиции в тази насока. Но беше млада и любопитна, пък и какво толкова, пътешествието си беше пътешествие.

На летището я чакаше километрична лимузина с млад на вид импресарио, разположен на задната седалка. Носеше безчет златни верижки, разкопчана до пъпа копринена риза и грижливо изгладени джинси от скъпа модна къща. Имаше оредяваща над челото коса и заучена поза на поведение. В колата й предложи марихуана и да я заведе на вечеря.

Тя отхвърли и двете, което предизвика появата на недоволни бръчки по безукорния му тен.

Настани се в отрупан с цветя и плодове резервиран специално за нея апартамент в хотел „Бевърли Хилс“. Остана пет дни, снима се с някакъв разсеян актьор, който заглушаваше всичките й реплики, отклони още няколко покани от страна на бронзовия импресарио, върна се в Ню Йорк и оттогава ни вест, ни кост.

След няколко години, когато името й нашумя, Холивуд я привика отново.

— В никакъв случай — отсече тя пред нюйоркския си импресарио. — И без това смятам да стана не само най-добрият, но и най-високоплатеният фотомодел. Трънливият път на старлетка не ме влече. Просто не съм такъв човек.

И се оказа права. Джейд Джонсън наистина се оказа най-добрата. А според наскоро подписания договор — и най-високоплатената.

Тъкмо този договор стана причина да дойде отново в Лос Анджелис. „Клауд Козметикс“ й направи предложение, което не можеше да не приеме, а част от изпълнението му налагаше да прекара цяла година на Западния бряг и да заснеме серия телевизионни реклами за един милион долара. При нормални обстоятелства и през ум нямаше да й мине да напуска Ню Йорк. Току-що обаче бе изплувала от шестгодишна връзка с женен мъж и смяната на обстановката й се виждаше желана перспектива.

Изрита маратонките от краката си и спусна ципа на джинсите под звуците на „Роден в САЩ“. Дрезгавият глас изпълни стаята и я успокои. Беше на прага на нещо ново, започваше напълно различен живот. Нямаше я вече тайната любовница Джейд Джонсън. Край, господа. Тази песен вече бе изпята. Каква идиотка е била! Каква лековерна празноглавка. Налапваше всички възможни въдици. Не се смяташе за наивница и все пак той в продължение на шест години, с помощта на езика си (не само в преносния смисъл), я беше направил своя пленница.

Замисли се и за него. Марк Ранд. Английски лорд. Английски задник. Световноизвестен фотограф на диви животни. Запознаха се в Африка по време на работа. Тя позираше за реклама на леопардови бански костюми във „Вог“, а той правеше снимките. Имаше къдрава коса, засмени сини очи и беше обаятелен събеседник. Изтърколи се една седмица на луда страст, когато в обаятелния му разговор изплува името на съпругата — лейди Фиона Ранд.

Джейд си спомни яростта, която изпита тогава. Беше се хванала на най-древната лъжа в света… „Жена ми и аз живеем формално… Когато децата пораснат…“

И Джейд Джонсън, умната светска жена, която сама се бореше с живота, се бе вслушала в тази гадост и дори й беше повярвала! И сигурно още щеше да вярва, ако лейди Фиона не беше родила поредното лордче — наследник на фамилията Ранд, и ако Джейд не го бе прочела случайно в някакво английско списание.

Разривът беше ожесточен, а преместването й в Калифорния — незабавно.

Като разгледа внимателно новото си жилище, тя реши, че е истинска находка. Намираше се на булевард „Уилшър“, близо до „Уестуд“, и беше мебелирано. Във всеки случай не можеше да си представи как ще изкара цяла година без свои вещи наоколо — книги, плочи, колекцията от порцеланови кученца, видеокасети с любими филми, дрехи, семейни снимки и други лични неща. Поради това именно преди малко получи кашоните от Ню Йорк. Огледа купа във вестибюла, като се чудеше дали ще събере сили да се залови веднага с тях. С въздишка осъзна, че така ще е най-добре. Взе от кухнята кутийка кока–кола и започна.

Някъде в Средния запад…

Някъде през седемдесетте години…

За малкото момиче кошмарът започна, когато на четиринайсетгодишна възраст остана само с баща си. Братята и сестрите му отдавна се бяха махнали от дома. В момента, в който ставаха достатъчно големи да се издържат, бързо заминаваха и повече не се мярваха наоколо. Не идваха дори на гости. Майката беше в болница — „женски болести“, бе въздъхнала една съседка. Момичето не знаеше какво означава това, знаеше само, че мама отчаяно му липсва въпреки едва двудневното си отсъствие.

Това дете беше случайност. Майката често го наричаше така. „Ти си моята закъсняла случайност, която ми отваря толкова много работа. Вместо да си почивам, гледам дете.“ Усмихваше се, прегръщаше дъщеричката си и нежно добавяше: „Не мога да си представя живота без моето момиченце. Не бих издържала. Нали ме разбираш, миличка?“

Да. Тя разбираше, че изпитата женица с грижливо изкърпени дрехи, която переше чуждо бельо и се отнасяше с мъжа си като с господар, наистина много я обича.

Живееха в една съборетина в покрайнините на града. През зимата мръзнеха, а през лятото не можеха да си намерят място от жега. В кухнята пъплеха пълчища тлъсти и лакоми хлебарки, а нощем по покрива се гонеха гигантски плъхове. Детето растеше със страх в сърцето, страх не от гадините, а от ужасените писъци на майката, които често цепеха нощта, когато бащата я смазваше от бой. Писъците неизменно биваха последвани от дълго, зловещо мълчание, нарушавано единствено от неговото грухтене и пъшкане и сподавени женски ридания.

Бащата беше огромен зъл лентяй и момичето го ненавиждаше. Някой ден, също като братята и сестрите си, щеше да се махне и то. Искаше да се измъкне тихичко преди разсъмване, както бяха сторили те. Само че това дете имаше по-вълнуващи планове. Щеше да навлезе в света и да преуспее, а когато спечелеше достатъчно пари, смяташе да прибере майка си и да се грижи за нея както подобава.

Бащата изрева за вечерята си. Сипа му пълна паница гореща шкембе чорба с чесън, приготвена по рецепта на майка й. „Помия!“, изръмжа той, след като я погълна и гръмко се оригна. Тя бързо взе чинията и я смени с петата му за вечерта кутия бира. Изгледа я с гуреливи очички и разплуто лице. Плесна я отзад и се изкикоти. Момичето се свря в кухнята. Откак се помнеше, живееше с него, а я плашеше повече от всеки непознат. Беше брутален и жесток. Често усещаше острата болка, причинена от тежката му ръка, върху лицето, раменете или краката си. Обичаше да се перчи с физическата си сила.

Изми чинията в купа с вода и се замисли кога ли майка й ще се върне от болницата. Страстно се надяваше да е скоро. Може би след ден–два. Избърса ръцете си и мина през тясната всекидневна, където баща й хъркаше пред прескачащите образи на черно–бял телевизор. Токата на колана бе разкопчана и шкембето му отблъскващо издуваше мръсната тениска. Празната бирена кутия балансираше, опряна на гърдите му.

Измъкна се навън и отиде в тоалетната. В къщата нямаше канализация. Единствената възможност за миене беше спуканото корито, пълно с хладка вода. Понякога се къпеше в кухнята, но не се осмеляваше да го направи, когато баща и си беше вкъщи. Напоследък бе започнал да я дебне, шпионираше я, когато се преоблича, и гнусно се хилеше на появилите се отскоро женствени извивки на тялото й.

Момичето уморено съблече блузата и смъкна шортите си. Започна да се плиска под мишниците, по гърдите и между краката.

Прииска й се да има огледало да види как изглежда новата й фигура. Прекара предпазливо пръст по издутите си малки зърна и дъхът й секна от странното усещане на докосването.

Беше толкова увлечена в изучаване на тялото си, че не чу стъпките на баща си, които приближиха към тоалетната на двора. Той блъсна, без да чука, паянтовата врата и тя не свари да се прикрие. Ципът на панталона му беше спуснат.

— Трябва да се изпикая — изломоти той. След това добави, сякаш сетивата му работеха със закъснение: — Какво се мотаеш тук гола, момиче?

— Мия се, татко — отвърна тя, почервеняла до корена на косите си. Хвърли се към пешкира, който си беше донесла.

Но той я превари. С пиянско залитане успя да настъпи излинелия плат и прегради вратата с туловището си.

— Срещаш ли се с момчета? — запита той. — Хойкаш ли?

— Не. — Задърпа отчаяно пешкира изпод ботуша му.

Заклатушка се към нея — грамада с дъх на бира и кървясали очи.

— Сигурна ли си, госпойце?

— Да, татко, сигурна съм — прошепна тя с желанието да потъне в земята от срам. Единствената й мисъл беше да успее да се добере до леглото си и да се завие през глава.

Той дълго я гледа. След това бръкна в панталона си и силно изгрухтя.

Сърцето й се блъскаше в гърдите и сигнализираше: „Опасност! Опасност!“ Спря да диша. Инстинктът й подсказа, че е попаднала в капан.

Бащата продължи да се опипва, докато членът му се показа през отвора на панталона като свирепо червено оръдие.

— Виждаш ли го? — изръмжа той.

Момичето стоеше вцепенено и занемяло.

— Виждаш ли го? — повтори той с почервеняло като члена си лице. — Това си търсиш. Това ще поиска да ти завре всяко момче, с което се срещаш.

Посегна към нея и тя закрещя.

— Не! Не! Не!

Гласът й звучеше пискливо и нереално като на чужд човек.

Но нямаше кой да я чуе. Нямаше кой да я защити.

След това започна кошмарът.