Джаки Колинс
Холивудски мъже (6)

5

Спрингстийн пееше, без да спира. Беше разопаковала три кашона и апартаментът започна да прилича на дом. На вратата се позвъни и тя по стар нюйоркски навик надникна през шпионката.

— Кой е?

— Пицата ви.

— Не съм поръчвала пица.

— Не може да бъде.

— Кори! — Отвори вратата със замах. — Подлец такъв! Беше ми казал, че няма да те има още цяла седмица.

— Работих като вол, за да видя по-скоро сладката си сестричка.

Остави кутията с пицата на пода и нежно я прегърна. Не си приличаха. Кори беше по-нисък от Джейд и няколко години по-млад. Имаше приятна външност с правилни черти, но без обаянието на сестра си.

— Толкова се радвам!

— На мен или на пицата?

— На пицата, разбира се. Хайде да хапнем. Умирам от глад! Надявам се, че е с двойно количество гъби.

— Плюс кашкавал, салам, малки кюфтенца и чушки. Доволна ли си?

— Кори, миличък, доволна съм, че си тук. Страшно се затъжих за глупавото ти ухилено лице.

Той се усмихна широко.

— И аз, како. Отдавна не сме се виждали.

— Знам.

Вдигна пицата.

— Да влизам ли, или ще ядем във вестибюла?

— Извинявай! Влизай бързо. Чакам с нетърпение да хапна и да чуя всички новини.

— Дадено.

Последва я в ултрамодерната кухня и сложи кутията на масата за готвене. Джейд извади чинии и нож.

— Как са Марита и наследникът?

Кори се огледа.

— Много приятен апартамент — възхити се той.

— Във всеки случай е по-хубав от нюйоркската ми бърлога, нали?

— И по-голям.

— Какво искаш да пийнем? Да се отдадем ли на порока и да отворим бутилка вино?

Той погледна часовника си.

— Няма дванайсет и половина.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че никога не си живял в голям град.

— А на мен понякога ми се иска наистина да не бях стъпвал в голям град. — Погледна през прозореца и се обърна към нея: — Говорила ли си скоро с мама и татко?

Подаде му бутилка бяло вино и тирбушон.

— Утре ще им се обадя. Винаги ги търся в неделя. Ако сменя графика, се паникьосват и мислят какво ли не. Защо питаш? — Тонът й стана загрижен. — Да не се е случило нещо лошо?

Той се бореше с бутилката.

— Не, добре са. Вчера говорих с мама.

— Слава Богу! — Започна да реже пицата на две големи парчета.

— Просто реших, че ако си говорила с тях, вече си научила — измънка Кори.

Загледа го внимателно. Явно имаше да й казва нещо, но не беше сигурна дали иска да го чуе.

— Какво по-точно?

— Марита и аз се разделихме.

— По дяволите!

Брат й сви предизвикателно рамене.

— Чудо голямо.

— Голямо е — отвърна мрачно тя. — Имаш дете и затова е голямо.

— Не ми чети морал, моля те — ядоса се той. — Особено докато самата ти си в такова тъпо положение.

— Вече не съм — натърти тя и челюстите й се стегнаха.

Усети слабото й място и атакува:

— Пропиля шест години от живота си с женен мъж, тъй че ако смяташ да ми даваш съвети, просто не желая да ги чуя.

— Не се зъби — тросна се тя. — Не можеш да се сравняваш с мен.

Веднага съжали, че го изрече. През целия си живот Кори стоеше на втори план. Тя беше успялото дете в семейството, той — неудачникът. Тя беше на върха на професията си, а той заемаше дребна службица в рекламна фирма в Сан Франциско.

Докато не срещна хавайката Марита и не се ожени за нея преди четири години, не беше напускал дома на родителите си.

— Извинявай — продума тихо тя. — Просто се разстроих. Ти и Марита винаги ми се струвахте идеалната двойка. Какво стана?

Той направи безпомощен жест.

— Не знам.

Джейд усети, че изведнъж е загубила апетит. Много държеше на брат си и новината я удари като гръм от ясно небе. Изгаряше от нетърпение да поговори с майка си.

— Исках сам да ти кажа. — Изправи се и се заразхожда нервно из кухнята. — Мама и татко знаят, но без подробности.

— Няма ли изгледи да се съберете пак?

— Боя се, че не. Местя се в Лос Анджелис. Прехвърлят ме от Сан Франциско.

— Най-сетне добра новина. Можеш да живееш тук.

Той поклати глава.

— Вече имам квартира. Не съм сам.

Нещата започнаха да се изясняват. Кори беше хлътнал по някаква жена. Може би като му минеше хормоналният прилив, щеше да се върне при Марита и детето.

— Смея ли да ти дам един съвет?

— Не, благодаря. Е, сестричке, трябва да бягам. Имам да уреждам сума ти неща.

— Но ти току-що дойде — запротестира тя.

Целуна я по челото.

— Скоро и двамата ще заживеем в този град. Не ни се е случвало от деца. Ще бъде като в доброто старо време, нали? — Настроението й бе помръкнало, но тя кимна с глава. — Щом се настаня, ще ти се обадя.

Затвори вратата зад гърба му и се втурна към телефона.

Майка й не знаеше нищо повече и бе много разстроена.

— Говорихте ли с Марита? — запита Джейд.

— Кори каза, че се е върнала на Хаваите при родителите си с детето.

— Дано не е за постоянно.

— Не знам.

Сложи слушалката и изпита нужда да поговори с Марк. Бяха разделени от пет седмици и още не беше свикнала с мисълта, че вече го няма. Цели шест години бяха споделяли всичко. Само че той си имаше друг живот в Англия, за който тя не трябваше да знае нищо.

Кретен.

Което не значеше, че не й липсва.

Погълна пицата, без да усети вкуса й, и моментално съжали. Марк щеше да й се смее. Понякога, когато си позволяваше да се нахрани според апетита си, я наричаше „тлъста американка“. Определението едва ли беше подходящо за стройната й фигура. Когато се караха, защото шестте години не бяха минали безоблачно, тя му викаше „английски сухар“. Обичаха да си представят на шега, че пишат сценарий, подписан с комбинация от тези епитети.

— Ще има страхотен успех — смееше се Джейд. — „Съдружници по неволя“ ряпа да яде.

— Само ако ти си в главната роля — отбелязваше той.

Често пътуваха заедно. Тя харесваше неговия свят точно толкова, колкото той се забавляваше с нейния. Два пъти в годината го придружаваше на фотосафаритата му в Африка и главозамайващата красота на пробуждането сред дивата природа с невероятно оцветеното небе и странните звуци наоколо щеше да й липсва.

Марк Ранд.

Вече част от миналото.

Трябваше да спре да мисли за него.