Джаки Колинс
Холивудски мъже (23)

22

Холивуд, Калифорния

Юни 1985 година

— Какво очаквате от живота, госпожице Андърсън? — запита английската журналистка — жена на средна възраст с крехък вид и боядисана в жълто коса. Беше неуспяла актриса, неуспяла певица и неуспяла новелистка. Накрая се бе спряла на седмична колона в лондонски ежедневник и бе прословута с убийственото си неодобрение към преуспели актриси, певици и новелистки. Атакуваше ги със слово когато и както можеше.

Силвър докара на лицето си многозначително изражение.

— Щастие — рече с копнеж. — След трийсет години на сцената смятам, че го заслужавам.

Журналистката, която носеше несполучливото име Синди Лу Плантър и приличаше на преоблечен като жена мъж, се наклони към нея да потърси следи от козметична операция по лицето и очите. Уви, нищо, с изключение на маска от равен, умело положен грим. По-късно, когато пишеше статията си, щеше да отбележи:

„Силвър Андърсън съществува под петсантиметров слой фон дю тен. Въпреки трийсетгодишната си гонитба на артистична слава тя продължава неуморно да търси щастието. Може би шансовете й да го намери щяха да бъдат по-големи, ако остърже част от грима си.“

— Напълно го заслужавате — съгласи се охотно Синди Лу Плантър. Отровата се лееше от перото, не от устата й. Беше прекалено страхлива да обижда знаменитости в лицето.

— Благодаря — усмихна се достолепно Силвър. — Много сте мила.

„По дяволите, къде се губи Нора?“, мислеше тя. Тая Плантър започваше да лази по нервите й с фалшивата си усмивка и баналните въпроси. На всичкото отгоре миришеше на пот и стаята бе започнала да се увонява.

„Нора!“, призова наум Силвър.

Като по чудо Нора се появи. Времето на Синди Лу Плантър беше изтекло и тя най-добре знаеше как да я разкара.

Силвър стана и приятелски се ръкува с журналистката. Знаеше, че е кучка, в и извън печата. Но какво от това? Някой беше казал: „Щом изписват правилно името ти…“ Така си беше. А госпожица Плантър едва ли бе способна на нещо повече.

Силвър се оттегли в спалнята си, докато Нора се отърваваше от журналистката. Беше последното за деня интервю, предназначено за Англия. Скоро щяха да пускат „Палм Спрингс“ по британската телевизия и търсеха незабавна реклама. Английската фирма, откупила сериала, искаше Силвър да отиде в Лондон за една седмица, но тя не беше убедена. Англия будеше смесени спомени. Тя бе свидетел на най-дълбокото й падение и въпреки фантастичното си завръщане не беше сигурна, че иска отново да се озове там. Поради това домът й гъмжеше от английски журналисти.

Нора се втурна в стаята.

— Край — обяви триумфално.

— Слава Богу! — Силвър лениво се протегна. — И никой да не е посмял да каже, че печеля лесно парите си.

Нора не можеше да не се съгласи. Силвър никога не почиваше. Енергията й беше неизтощима. Двайсетгодишните не можеха да стъпят на малкия й пръст.

— Довечера е откриването на новия ресторант и обеща на Фернандо да отидеш — напомни й Нора. — Трябва ли да идвам с теб?

— Денис ще ме заведе — въздъхна Силвър.

Денис Денби бе последният от дълга върволица придружители. Беше трийсетгодишен, умерено красив, син на известен продуцент и светската му съпруга. Денис имаше собствена рекламна агенция, беше забавен и болезнено амбициозен. Представяше се прилично и в леглото. Но имаше сериозен недостатък — от двайсет и първата си година насам системно преспиваше с всички омъжени жени в Холивуд, минали трийсет и петте. Бе вманиачен на тази тема и на Силвър не й се нравеше мисълта, че е пореден номер в много дълъг списък.

Излизаха от няколко седмици и без съмнение беше представителен придружител. Проблемът се състоеше в това, че не можеше да го приеме на сериозно.

— Не ти ли омръзна? — сякаш прочете мислите й Нора.

Силвър се засмя.

— Когато чинията е празна, обираш и трохите. — Кимна мъдро и добави: — Особено ако си гладна.

Нора примижа от удоволствие. Сексуалният апетит на Силвър Андърсън бе легендарен още от времето, когато не бе прието жените да изискват равни права в леглото. Силвър винаги се беше противила на установената практика, свързана с половия живот на мъжете. Ако някога напишеше автобиография, щеше да прилича на „Кой кой е“ за известни и привлекателни мъже, макар и не без гордост да подчертаваше, че никога не е спала с мъж заради кариерата си.

— Коя съм аз, че да съдя за глада ти? — цинично отбеляза Нора. — Но все пак близането на чинията ми изглежда малко прекалено.

Силвър вулгарно се изсмя.

— Не чинията е това, което ближа!

Нора беше единственият човек, който можеше безнаказано да я критикува. Силвър обичаше пиперливата откровеност на рекламната си агентка, която считаше и за добра приятелка. Израснала в средите на шоубизнеса, Силвър не бе намерила време да изгради приятелства. Стотици, а откак беше отново звезда, дори хиляди познанства. Но никой от тях не я ценеше като личност. Всички целяха единствено да попаднат в лъчите на славата й с надеждата, че ще огреят и тях. Денис Денби бе прекрасен пример за това. Обожаваше да излиза с нея. Разтапяше се от вниманието, фотографите и почитателите.

Не я обичаше. Нищо лошо в това, и тя не го обичаше. Използваха се взаимно за собствени цели.

Силвър се помъчи да си спомни кога за последен път е била влюбена и не можа. Бяха минали години, откак бе изпитала опияняващата тръпка от това да е с някой само защото…

Беше на четирийсет и седем години. Твърде опитна, твърде помъдряла, твърде известна.

* * *

Уес Мъни така и не разбра как се случи, че точно той трябваше да кавалерства на Реба Винограцки, неговата хазяйка, и да я изведе на вечеря. „Чист късмет“, мислеше той, докато навличаше единствения си костюм и се мъчеше да скрие протритите места около яката на не по-малко единствената бяла риза.

Миналата седмица Реба се бе отбила сама, без да влачи със себе си мексиканската прислужница или дебелия син. Събра старите наеми, които й дължеше, пошари из къщата, просна се на дивана и му довери какъв мръсник е мъжът й. Беше го хванала в леглото със секретарката му и беше вдигнала грандиозен скандал.

— Ще осъдя долния му кучи син да ми даде и последния цент, който е припечелил — заяви тя. — Ще наема най-добрия адвокат в Америка!

— Чудесно — отвърна Уес и пожела час по-скоро да опразни дивана му от наболите с косми крака и отмъстителната си физиономия.

— Той е влечуго — съскаше тя. — По-низък и от влечуго!

Гневни сълзи се затъркаляха по наплесканите с руж бузи.

Естествено, добрият стар Уес трябваше да я утешава. Кой знае как, утешаването завърши с това, че се оказа легнал отгоре й, зает с проучването на интимните части на жената, която караше нов мерцедес, искаше само пари в брой и наричаше съпруга си по-низък от влечуго кучи син.

Не че имаше нещо против, но не получи дори отстъпка в наема. Само покана за откриването на някакъв ресторант, в който беше инвестирала. Вече знаеше, че Реба изпитва страст към парите и секса. В тази последователност.

Не трябваше да се забърква с нея, но вече бе късно.

Пристигна, облечена за случая с най-тясната възможна зелена лъскава рокля, проститутски сандали с каишки около глезена и тънки токчета и палто от сребрист визон. Боядисаната й червена коса беше сплетена на върха на главата като птиче гнездо, а грубото лице и стоманените очи бяха неумело наплескани с най-доброто, което можеше да предложи „Елизабет Арден“. Миришеше на „Синя трева“.

— Здравей, моряче — рече тя с отблъскваща похотливост и той усети дъх на алкохолни излишества.

— Здравей, Реба — отговори на поздрава й и се зачуди как ще успее едновременно да се откопчи от нея и да извоюва отсрочка за наема.