Джаки Колинс
Холивудски мъже (37)

36

Реба пристигна по обед. Отключи със собствен ключ и застана с ръце на кръста и буря на лицето пред леглото, в което хъркаше Уес.

Той не помръдна под злобния й поглед, способен да пробие стена.

Реба ритна крака на леглото и кресна:

— Смрадливо лайно!

Уес отвори едното си око и усети надвисналата беда. Щеше да е най-добре да хване бика за рогата. Седна бързо и рече:

— Исусе! Радвам се да те видя. Не можах да разбера какво стана снощи. Закарах Силвър Андърсън у тях и веднага се върнах, но ти си беше отишла. — Загледа я с укор. — Защо си тръгна без мен?

Тя зяпна като смаяна риба. Не очакваше да чуе подобно нещо.

— Реба, Реба — продължи той да кове горещото желязо. — Ти избяга и аз се оказах на сухо. Трябваше да пренощувам у един приятел. Прибрах се едва сутринта.

Намръщена, тя потропваше с орловите си нокти по ръба на леглото.

— Не знаех, че ще се върнеш. Помислих, че си ме зарязал.

Направи усилие да изобрази обида.

— Как можа?

— Ами всичко говореше именно за това — оправда се тя.

— Може и да е така, но поне ти би трябвало да ме познаваш по-добре. Ключовете на колата и номерчето на палтото ти бяха у мен. Щях да си потроша краката да бързам да се върна. — Млъкна, за да не прекали. — А ти как се прибра?

— Винаги си нося резервни ключове — призна Реба.

Той се протегна и се прозя.

— Радвам се, че си добре. Снощната сцена беше истински цирк. Трябваше да измъкна онази нещастница оттам, преди да е загазила сериозно.

Реба седна на крайчеца на леглото.

— Предполагам, че ти дължа извинение — рече неловко тя. — И през ум не ми мина, че познаваш Силвър Андърсън.

— Казах ти, че сме стари приятели.

Тя се оживи.

— Много бих искала да се запозная с нея.

— Всички искат.

— Защо не отидем на вечеря тримата? — предложи с надежда.

Той протегна ръка към цигарите и небрежно подметна:

— Може и да отидем. — Изгледа я сурово. — Каква беше онази мила бележка, която ме чакаше на вратата, когато се прибрах сутринта? Що за гадост?

— А! — смути се тя. — Ама ти наистина ми дължиш пари, Уесли.

— И ще ти платя. Следващата седмица. Но не обичам да ме пъдят.

Реба облиза кокетно яркочервените си устни.

— Смяташ ли, че бих го направила?

Той поде играта. В края на краищата не му се искаше да остане на улицата.

— Не знам какво би направила с мен, ако ти падна в ръчичките.

Реба се засмя похотливо и се понамести по-близо до него.

— Искаш ли да научиш, Уесли?

— Не мога, миличка — светкавично реагира той. — Трябва да излизам. Имам среща с един човек, който ми предлага работа. Нали все пак искаш да си получиш наема?

Тя стана.

— Не че те насилвам, Уесли, но сега, когато съм сама, не мога да си позволя финансови загуби.

— Напълно те разбирам — сериозно изрече той.

Тя стисна устни и промълви:

— Следващия път, когато излизам…

— Ще ме поканиш.

— Ще си помисля — закачливо се закипри тя.

— Вечно твоят ще те чака.

Реба се накани да тръгва и в гласа й прозвучаха делови нотки.

— Моля те, обади ми се, щом приготвиш парите.

— Не знам телефона ти. Би ли ми го дала?

Обмисли предложението му и отказа.

— Не се тревожи. Ще намина другата седмица.

— Чак тогава — закачи я той с дружелюбно намигване.

Щом тя си тръгна, Уес взе указателя и се обади на най-близкия ключар. Не можеше да допусне Реба Винограцки да влиза и излиза от дома му когато пожелае.

 

 

— Поведението ти е осъдително — строго говореше Нора. — Въпреки това, след един ден размисъл, госпожица Андърсън е решила да не те уволнява, макар че лично аз не проумявам защо. — Тя дръпна от цигарата.

Владимир стоеше с наведена глава. Лицето му пламна от облекчение.

— Госпожа Силвър е много добра — промърмори той.

— Естествено. Дано отдаваш дължимото на този факт.

— Да.

— И внимавай.

— Да, да — измъкна се той признателно от стаята.

— И да знаеш, че си в пробен период — подвикна му Нора. — Тъй че отваряй си очите на четири, синко!

Не й отговори. Нора звънна в спалнята по телефона.

— Готово.

— Слава Богу! — възкликна Силвър. — Така мразя сцените!

— Ще слезеш ли, или аз да се кача?

— Нито едното, нито другото, скъпа Нора. Смятам да взема дълга гореща вана. Уес ще дойде в осем. Благодаря, че ми свърши черната работа. Ще се видим в студиото.

— Не искаш ли да остана и да се запозная с новото момче чудо?

— Не е нужно — отчетливо отвърна Силвър. — Освен това той не е момче, Нора, той е мъж.

— Колко е годишен?

— Не съм го питала.

— Петдесет? Шейсет?

— Не се излагай.

— Деветнайсет? Двайсет?

— Пеленачетата не са по вкуса ми.

— Подскажи ми нещо.

— Лека нощ. Нора.

И това ако не беше покана да се разкара! Нора взе чантата си и купчината снимки, които Силвър беше подписала за раздаване на почитатели. Почувства се уморена след дългия ден. Защо Силвър никога не се уморяваше? Поклати глава и се отправи към апартамента си в западен Холивуд и самотната вечеря пред телевизора.

Горе Силвър се отпусна в парфюмираната вана. Франк Синатра й правеше серенада от една касета. Обичаше Франк. И той не се предаваше. Щеше да участва в играта до сетния си дъх, също като нея.

 

 

Обличането се оказа проблем. Не можеше да се яви със същия костюм, а нямаше друг. Не можеше да сложи и единствената бяла риза, защото не лъхаше на свежест.

Уес прегледа гардероба си. Потискаща гледка. Притежаваше два чифта изтъркани джинси и един черен панталон от габардин с отварящ се цип. Две сини ризи с не по-малко протрити яки от бялата. Няколко безлични пуловера, кожено яке „бомбър“ и излиняло спортно сако с големи старомодни ревери. Не беше поклонник на модата. Обикновено навличаше каквото му падне, без много да се замисля.

Но срещата със Силвър Андърсън изискваше размисъл.

Погледна часовника. Беше седем без четвърт, а се бяха разбрали да отиде в осем. Беше споменала също така, че ще прекарат вечерта в дома й, тъй че тази вечер нямаше да се чуди какво ще стане. Значи джинсите ще свършат работа. Може би със синя риза, ако можеше да скрие липсващото копче на едната или лекето на другата, и износеното кожено яке. Разбира се, утре пак трябваше да мисли. Ако имаше утре.

Изкъпа се, откри малка кутия с талк, забравена от някакво гадже, и щедро напудри тялото си. Бельото не беше проблем, защото не носеше.

Тегли си една контра, облече избраните дрехи и бе готов.

* * *

Силвър все не можеше да реши как да изглежда — семпла или издокарана? А може би нещо смесено? Отхвърли няколко тоалета и се спря на много широк черен панталон от копринено жарсе под черно сако с широки рамене. Парфюмира се и събра на тила хубавата си черна коса.

Когато видът й я удовлетвори, слезе долу и изненада Владимир в кухнята.

Той скочи и застана мирно.

— Да, госпожо? Желаете ли нещо, госпожо?

Посещенията й в кухнята не бяха особено чести. Опита се да забрави, че го беше виждала гол, в пълния му руски блясък.

— Да, Владимир. Бих искала чаша шампанско. Освен това искам да сложиш масата за вечеря. За двама. Извади най-хубавите прибори и сервизи. След това се обади на „Трейдър Дик“ и поръчай вечеря за двама. Като докарат храната, остави съдовете на горещата плоча в трапезарията и се прибери в покоите си. С други думи, не искам да се мяркаш тук до сутринта.

— И масата ли да не раздигам, госпожо?

— Глух ли си, Владимир?

— Не, госпожо.

Остави го да действа и подбра още песни на Синатра, които да пусне на сложната стереосистема. Намали осветлението, за да бъде по-благосклонно към лицето й.

Отдавна не беше изпитвала подобно нещо към мъж. Уес Мъни вълнуваше кръвта й. Нямаше търпение да го види.

 

 

Точно когато тръгваше, на вратата се почука. Уплаши се да не е Реба. Нищо чудно да се върне.

— Да — извика той.

Ключалката беше надлежно сменена. Поне нямаше да се втурне вътре неканена.

— Зает ли сте?

Позна гласа на съседката. „Божичко, и тя ли смята да ме пощури?“, помисли Уес.

— Тъкмо излизам — високо отвърна той. Мълчание. Сигурно е разбрала намека. Изключи телевизора в спалнята, взе ключовете от мерцедеса на Силвър от масата и тръгна.

Отвън на стената стоеше подпряна Юнити с новопридобитото им куче.

— Здрасти — поздрави тя.

— Здравей — отвърна той.

Беше разпуснала меката си кестенява коса, която се виеше около сърцевидното личице. С всяко свое посещение ставаше все по-хубава.

— Заведох Помияра на ветеринарен лекар.

— Браво.

— Не се ли интересувате какво каза?

— Какво каза?

— Прегледа лапата му, почисти я и сложи нова превръзка.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Прекрасно. Ако не се лъжа, ти вече беше направила всичко това.

— Да, но трябваше да сме сигурни.

— Колко?

— Вашата половина е девет долара.

— Да не искаш да кажеш, че е взел осемнайсет долара за прегледа на една лапа?

— И за напръскване с препарат против бълхи.

— Какво напръскване? Какъв препарат? Не сме се договаряли за подобно нещо.

— Трябваше. Бедното животно направо се гърчеше.

Уес поклати глава. Имаше само петдесет долара и сега трябваше да се раздели с девет от тях, защото идиотското куче имало бълхи. Исусе! Ако даваха награда за глупак на годината, положително щеше да я спечели.

Неохотно порови в тънката пачка и измъкна една петарка и четири омачкани еднодоларови банкноти.

Тя взе парите, преди да взриви следващата бомба.

— Купих му нашийник и каишка.

— Ти, изглежда, си едно щедро малко същество.

— Значи ли това, че няма да искате да платите половината?

— Виж какво — започна търпеливо той. — Аз съм разорен. Нямам пукнат цент. Бих искал да ти помогна, но не съм в състояние да дам повече от девет долара за едно куче.

— А храната?

— Исусе!

— Обещахте да платите половината.

— Колко?

— Вашата част е един долар и петдесет и седем цента. Взех пакет „Грейви Трейн“. Смятам, че ще му стигне за една седмица.

— Но ако не стигне — рече свирепо Уес и посегна пак към тънката пачка, — помиярът ще си стои гладен.

Тя прие още два долара и започна да търси да му върне рестото.

— Няма нужда — отсече той недоволно. — Приспадни го към нашийника и каишката.

— Това значи, че участвате в тях с пет процента.

Не можа да не се засмее. Кучето залая. Потупа го енергично по главата.

— Оправихте ли се с чудовищната ни хазяйка? — заинтересува се тя.

Той кимна.

— Казах ви, че няма да се затрудните.

— Е, човек трябва да има подход към нея.

— Убедена съм, че подход не ви липсва.

Флиртуваше ли с него? Не можа да разбере. Божичко, колко млада беше. Твърде млада, за да флиртува.

— На колко си години? — не можа да се стърпи той.

— По-възрастна съм, отколкото изглеждам — отвърна загадъчно тя.

Изглеждаше около дванайсетгодишна, тъй че това не го ориентира.

— Щастливка. Аз пък съм с десет години по-млад, отколкото изглеждам.

Момичето почти си позволи да се усмихне. Уес не можа да отгатне какво се крие зад очилата й тип „Джон Ленън“.

— Е, трябва да тръгвам — обяви той. — Довиждане.

Отдалечи се с бърза крачка и я остави пред вратата си.

Самотна малка фигурка. Нямаше ли приятели?

Какво му влизаше в работата? Хайде, Уесли, размърдай си задника. Звездата чака.