Джаки Колинс
Холивудски мъже (45)

44

Пред очите му плуваше синкава мъгла. Усети убийствена болка в главата. Когато отвори очи, нямаше никаква представа къде се намира.

По дяволите! Трябваше да спре с тези познанства за една нощ. Събуждането в леглата на непознати жени започваше да му дотяга.

Само че не се намираше в легло. Беше на пода. В дясната си ръка стискаше пистолет. И… Божичко, синкавата мъгла се вдигна и той проумя, че е в голяма опасност.

Опита се да стане, като се мъчеше да координира мислите и действията си. Изтърва пистолета.

Намираше се във вестибюла на къщата в Лоръл Каньон в компанията на двата трупа, които беше успял да зърне преди удара.

Усети как му прилошава, довлече се до близката тоалетна и повърна. В окото му се стече кръв от пукнатата глава и разбра, че трябва веднага да се маха оттук. По незнайни причини беше попаднал в капан и нямаше намерение да се мотае наоколо, докато разбере защо.

С бърз поглед към часовника установи, че от влизането му в къщата бяха минали седем минути. Явно черепът му бе от бетон.

Наоколо цареше зловещ покой. Тишината пищеше в ушите му: бягай!

Още му се виеше свят и му се гадеше, но се наведе и взе пистолета. Носеше отпечатъците му, естествено. Човекът, който го бе фраснал по главата, очевидно точно това е целял.

Дали с него бяха убити жертвите?

Вероятно.

„Не искаме да намерят връзка между нас и непослушното момче и гаджето му.“

Разбира се, връзка нямаше. Убиват и двамата, след това изпращат малоумния глупак да поеме вината. Залавят малоумника с окървавени ръце, а онзи се измъква, без някой да направи връзката.

Мамка им!

Бяха го купили за хиляда долара. Идеалният балама. Кой би повярвал на думите на Уес Мъни?

Сърцето му биеше толкова бързо, че едва се осмели да помръдне, за да не се пръсне. Мрачно се постара да си припомни всички кримки, които бе гледал. Отпечатъци от пръсти. Изтрий отпечатъците.

Мушна пистолета в джоба си. Нямаше смисъл да го чисти сега. Той беше важна улика и трябваше да се отърве от него както подобава, за да е абсолютно сигурен, че никой никога няма да го свърже с него.

Втурна се като луд в тоалетната, грабна шепа хартиени кърпички и изтри всичко, до което евентуално се бе докосвал.

Бягай! Бягай! Бягай!

Входната врата още беше открехната. Избърса старателно дръжката. И звънеца. По дяволите! Чу звука на приближаваща кола и се хвърли тежко в гъсталака.

Сърцето му туптеше така, че можеше да го издаде.

След секунди само се появи полицейска кола на пълна скорост и закова пред отворената врата, като изскърца със спирачки. Уес зърна вътре двама полицаи, които сякаш не бързаха да напуснат закрилата на колата.

Всичко съвпадаше.

Вкарай идиота в клопката.

Обади се в полицията.

Откриват идиота с оръжието на убийството в ръка. Какво значение има, че е ударен по главата и в безсъзнание? Нали стиска оръжието, с което са пречукани и двамата? Натикай го в панделата и хвърли някъде ключа от килията му.

С върховно усилие си наложи да диша бавно и равномерно. Щом влезеха в къщата, цялата околност щеше да загъмжи от полиция. Трябваше веднага да се измъква.

Откъслечни мисли се носеха в главата му. Много полезно щеше да е да се отърве от пистолета. Но как да рискува?

Към кръвта, която капеше в окото му, се прибави пот. Пълзеше бавно по влажната земя, скрит от дебелите дървета и храсталаците, които шибаха лицето, косата и тялото, впиваха се и раздираха кожата му.

Уес Мъни не беше набожен. Но сега реши, че молитвите може да му помогнат, и започна трескаво да ги реди.

Един от полицаите излезе от колата. Беше висок и плещест, точно каквито трябваше да бъдат полицаите. Каза нещо на партньора си, но Уес не можа да го чуе. За щастие вече доста се бе отдалечил от това, което щяха да открият.

И другият полицай излезе от колата. Двамата се посъветваха, преди да извадят пистолетите и да се приближат до вратата. Бяха с гръб към него.

Като прецени момента, реши, че вече може да се изправи, да се промъкне в сенките и да побегне с всички сили далеч от мястото на престъплението.

Тичаше надолу по алеята, сякаш го гонеше самият дявол. Продължи по частния път. После нагоре по другата алея, където така предвидливо беше скрил колата. Трескаво измъкна ключовете от джоба си. Запали двигателя. Не прекалено рязко! Не привличай внимание!

Дишането му беше затруднено, а гърлото му смъдеше, сякаш току-що бе напуснал горяща сграда. В гърдите усещаше остър бодеж, а главата го цепеше непоносимо. Не знаеше, че е в толкова лоша форма.

Подкара бавно надолу по алеята и стигна частния път, като едва се удържаше да не натисне педала на газта до пода. Когато стигна Лоръл Каньон, направи остър десен завой и си позволи да поеме дъх. Извади с треперещи пръсти пистолета от джоба и го напъха под празната предна седалка. Надолу по хълма имаше достатъчно голямо движение и той се вмъкна между една хонда и един джип. Отново си позволи да поеме дъх.

Когато преполови баира надолу, видя откъм „Сънсет“ една зад друга две полицейски коли. Профучаха нагоре с надути сирени и святкащи буркани.

Отби встрани да им направи път заедно с другите коли. Като дишаше тежко, извади от жабката книжни носни кърпички и попи челото си. Кръвта бе започнала да засъхва и приличаше на желирана маса.

Усети нов напън за повръщане, но не посмя да спре.

Беше в безопасност. Временно.

Само че какво, по дяволите, трябваше да прави оттук нататък?

 

 

Силвър за кой ли път погледна сърдито часовника. Минаваше девет. Не беше свикнала да я карат да чака и най-малко подобните на Уес Мъни можеха да си позволят подобно нещо.

Обзета от внезапна ярост, тя се обади на Денис Денби. Беше си вкъщи. Щеше да е много учудена, ако отсъстваше.

— Онази маса в „Спаго“ — замърка тя — дали ни чака още?

Денис, който се опитваше да се свърже с нея от деня на погрома в педерасткия ресторант, не се поколеба.

— За теб, прекрасна Силвър, всичко е възможно.

— Ела да ме вземеш след петнайсет минути — нареди тя.

Дойде с една минута закъснение, което заслужаваше уважение, тъй като междувременно беше успял да се отърве от гостенката си (четирийсет и пет годишна съпруга на режисьор с гарвановочерна коса и тайна страст към млади момчета), да се обади в „Спаго“ и да поиска маса веднага. Не беше лесно, но като чуха името на Силвър Андърсън, склониха. И да се облече. Носеше бяло спортно сако от „Биджан“, италиански панталон и бледорозов кашмирен пуловер.

— Простила си ми! — възкликна той и целуна ръката й — жест, който по негови наблюдения се практикуваше успешно от Джордж Хамилтън.

— Не съм била сърдита. — Беше небрежно-елегантна във велурения костюм с панталон, прибрана назад коса и с пълен снимачен грим на лицето.

— Не се обаждаше, когато те търсех — изтъкна той.

— Скъпи Денис, трябва да разбереш, че нямам време да отида до тоалетната.

Той разбираше. Силвър Андърсън беше много заета жена.

На хълмчето досами модния „Спаго“ стоеше група фоторепортери и почитатели в очакване на знаменитости. Тъй като знаменитостите винаги влизаха през задния вход, вероятността да издебнат хубава снимка беше минимална.

Силвър реши Денис да кара ролса. Почитателите се скупчиха на входа на паркинга и заподвикваха с копнеж името й. Махна им с ръка като кралица и се шмугна в ресторанта през задния вход. Денис послушно подтичваше след нея.

Преди да стигнат готовата вече маса, минаха през парад от усмивки, целувки и приятелски поздрави. „Спаго“, с дискретната си атмосфера, умопомрачителни пици и невероятния избор от десерти, беше любим ресторант на знаменитостите. А Волфганг Пък — главен готвач и собственик, и мургавата му съпруга Барбара се грижеха всички да се чувстват удобно като у дома си.

— Направо обожавам начина, по който са подредени тук цветята — отбеляза Силвър, когато най-сетне седнаха.

— И аз — съгласи се Денис.

— Това е най-приятният ресторант.

— Съгласен съм.

Кога ли не беше съгласен? Непрекъснато й поддакваше. Можеше да прави с него каквото си иска.

С Уес Мъни не беше така. В него имаше нещо… нещо неуловимо… затаена опасност.

Потрепери от възбуда. Пък и не беше прочетен вестник. Поне за познатите й жени. А никак не бе изключено половината от жените в ресторанта да са минали през ръцете на Денис.

Тази вечер щеше да даде урок на Уес. Трябваше да разбере с кого си има работа. Изрично бе наредила на Владимир, ако се обади господин Мъни, да го осведоми, че е излязла, и да й се обади на другия ден. А ако лично се появи в дома й, да го отпрати.

Нека разбере, че не е единственият й избор, че и други мъже имат голям член и убедителен език.

Усмихна се при мисълта за тези части от анатомията му.

— На какво се усмихваш? — разтревожи се Денис.

Силвър взе филийка хляб, загледа я с копнеж и я постави обратно.

— Нищо, което да те интересува, скъпи Денис. Ще поръчваме ли? Умирам от глад.

* * *

Мъжката тоалетна в бензиностанция на „Сънсет“ му разкри образ, който го потресе. От огледалото го гледаше мъж с див поглед, разчорлена коса и издрано лице. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, а на темето, където го бяха ударили, имаше гадна подпухнала като сюнгер рана.

По-добре, отколкото да лежи с куршум в черепа.

Усети как жлъчката отново се надига в гърлото му, започна да се дави, но не изкара нищо от стомаха си. Изми се набързо. Не заприлича на Пол Нюман, но трябваше да се примири с това. Изглеждаше като сдъвкан и изплют.

Затърси из джобовете си пакета с цигари и откри два непознати предмета. Голям целофанен пакет с бял прах, който подозрително напомняше кокаин, и пачка смачкани хилядадоларови банкноти на обща стойност двайсет и две хиляди.

По дяволите! Очевидно бяха част от капана. Искаха да го помислят за търговец на наркотици.

Започна люто да псува и натика всичко обратно в джоба. Точно навреме, защото влязоха двама мексиканци, свалиха си циповете и започнаха да се облекчават.

Излезе бързо навън и отиде до телефонния автомат. Първата му мисъл беше да се обади на Роки. Какво ли знаеше приятелчето му?

Поигра си с монетите. Да се обади ли? Да не се ли обажда?

Незнайно откъде изникна проститутка с оранжеви мрежести чорапи и почти нищо друго.

— Искаш ли да идем в града на любовта?

Не й обърна внимание. Май нямаше да е много умно да се обажда на Роки. В края на краищата той го забърка в тази каша.

Замисли се дали да се прибере вкъщи. Не беше ли опасно? Разбира се, че не. Какво повече биха могли да му сторят?

Ами можеха да дойдат да си потърсят парите. Сумата не беше дребна. Щяха да дойдат да си приберат и кокаина — струваше най-малко хиляда и петстотин долара.

Нямаше намерение да се разделя нито с едното, нито с другото. Беше спечелил тези пари. Плюс хилядарката, скрита при Юнити.

Не, връщането вкъщи в момента не беше добра идея.

Замисли се за други възможности. И тогава се сети за Силвър Андърсън. Никой нямаше да отиде да го търси в къщата й. При Силвър щеше да е в безопасност.