Джаки Колинс
Холивудски мъже (50)

49

Холивуд, Калифорния

Август 1985 година

Попи Соломан беше сменила пет тоалета. Изпаднала в паника, тя просто не можеше да реши какво да облече. Коя рокля? На „Валентино“? На „Шанел“? На „Сен Лоран“? Тропна с крак и издаде сърцераздирателен писък. Хауард се втурна тичешком от банята си в стаята й за обличане. Беше по шорти, без тупе, с привичното си маниакално изражение и следи от бял прах между носа и горната устна. Изкрещя нервно:

— Какво, по дяволите, става тук?

Попи, по прозрачен бежов чорапогащник и неописуема огърлица от брилянти, с вдигната в сложна фризура руса коса, се нацупи.

— Женичката ти не знае какво да облече — изскимтя жално тя.

— Велики Боже! — изрева той. — Помислих, че някой те коли! — Размаха опасна на вид ножица. — Щях да си отрежа оная работа!

— Що ще ножицата около оная ти работа? — запита тя с интерес.

— Косих трева — отвърна саркастично той. — А ти какво си помисли?

Попи въздъхна. Не беше в настроение за глупостите на Хауард.

— Трябва да ми помогнеш, сладурче. — Вдигна от пода тъмнорозово творение на „Бил Блас“. — Кажи ми честно, коя рокля да облека?

— Най-скъпата — кисело подхвърли той.

— Не помня сметката за всяка покупка — отвърна остро тя. — Моля те, бъди разумен и ми съдействай. Иначе ще закъснеем.

— Не можеш да закъснееш за вечеря, на която си домакиня — напомни й той.

— Точно така!

Двайсет и пет минути по-късно, след като му се наложи да изтърпи мини модно ревю, изборът бе направен — шикарен къс жакет на „Оскар де ла Рента“, нашарен като калейдоскоп с блестящи мъниста, върху дълга рокля от черно кадифе. Беше му струвал близо шест хилядарки, а още не бе го обличала!

— Благодаря ти, сладък. — Прегърна го и едва тогава забеляза, че е по шорти. — Обличай се, Хауард — скара му се тя. — Ако закъснеем заради теб, ще те убия!

Затвори се на сигурно място в банята си, като мърмореше застрашително. Попи наистина го влудяваше! Десет пъти промени датата и мястото на вечерята, както и списъка на поканените. Сега всичко беше уговорено. Интимна малка сбирка за седемдесет и пет човека. Тази вечер. Въпреки че още не можеше да проумее защо точно те даваха изискан сватбен прием в чест на Силвър Андърсън и тайнствения й жених в залата на втория етаж на Бистрото. Той познаваше Силвър съвсем бегло, а и Попи не беше близка с нея. Разбира се, две минути след като се ожени за Попи, разбра, че тя съчетава по най-свиреп начин качествата на човек, драпащ към висшето общество, и тотално неуважение към звездите. Лично на него не му пукаше. Щом това я правеше щастлива…

Посегна към тупето и го забоде на място с две фиби, след което среса отгоре истинската си коса.

Телефонът до тоалетната чиния иззвъня. Вдигна слушалката и заканително рече:

— Да?

— Господин Клингър ви търси, господин Соломан.

Защо ли Закари К. Клингър го търсеше вкъщи в събота вечерта? Този човек беше най-непостоянното лайно, което познаваше. Седем пъти беше го заплашвал, че ще долети при него за лична среща, и седем пъти се беше отказвал. Прекрасно. Хауард нямаше нужда от него. Справяше се чудесно и без Закари К. Клингър да диша във врата му. „Орфей“ беше в отлична форма. Подготвяше три филма, които бяха почти готови за снимки. Единият беше блестящата идея на Хауард за ретро мюзикъл с Карлос Брент и Уитни Валънтайн в главните роли. Уитни още се запознаваше със сценария, възстановка на оригинална класика. Продуцент щеше да бъде Орвил Гузбъргър.

— Здравей, Закари — заговори той с най-дружелюбния тон, който можа да докара, в очакване на поредната отмяна на обещаното за понеделник пристигане.

— Имам изненада за теб, Хауард — заяви Закари. Говореше със зловещ шепот, малко като Марлон Брандо в „Кръстникът“.

— Знам, знам — отвърна весело Хауард. — Няма да успееш да дойдеш в понеделник. Не се тревожи, Зак. — Използва уверено съкращението на името му. — Ние те разбираме. Тук всичко върви като по часовник.

— Но аз съм тук — обяви Закари. — Искам да се видим довечера.

— Ти си тук? — повтори пресипнало Хауард. — Наистина?

— Долетях преди петнайсет минути.

— Тъй ли? — Хауард усети, че тялото му се покрива с пот. Само тази изненада му липсваше. След няколко месеца размотаване дъртият пръдльо реши да се появи точно вечерта, когато Попи организираше празненство в чест на Силвър Андърсън. — За Бога, Зак, да беше ме предупредил по-отрано.

— Защо? — благо запита Закари.

Хауард знаеше, че кроткият му глас е признак на необуздана ярост. Когато Закари К. Клингър искаше нещо, никой не възразяваше. Беше легендарен в това отношение.

— Ъъъ… Жена ми. Попи, дава… ъъъ… официална вечеря. В чест на Силвър Андърсън. — Засмя се нервно. — Нали ги знаеш жените! Ако не отида, ще ме замъкне при адвоката си още утре преди закуска!

— Нямаш проблеми — рече Закари с разбиране.

Хауард пое дъх.

— За щастие имам официални костюми и на двата бряга — продължи Закари. — Което значи, че ще мога да дойда и аз. Къде и кога?

За част от секундата Хауард занемя. Къде? И кога? Попи беше прекарала три дни в разполагане на гостите по масите. Цели три дни! Появата на Закари К. Клингър щеше да я хвърли в бяс, от който вероятно никога нямаше да се съвземе. А той, Хауард Соломан, щеше да го чувства на гърба си седмици, месеци, а може би и години наред!

— Страхотна новина, Зак — успя да продума все пак. — Сам ли ще дойдеш?

— Да.

— Добре, добре. В осем часа в Бистрото. С папийонка… е, ти ги знаеш тия работи.

— Знам ги. — Пауза. — И още нещо, Хауард.

— Кажи, Зак!

— Не ме наричай Зак. Името ми е Закари или господин Клингър. Избери едно от двете и се придържай към него.

Телефонът се затвори.

— Кучи син! — изкрещя Хауард.

Попи никога вече нямаше да му духа!

 

 

Хевън нервно надзърна в третия комплект снимки, подаден й от една от асистентките на Антонио. Не можа да повярва, че образът, който видя в черно и бяло, е тя. Снимките бяха главозамайващи.

— Харесват ли ти? — запита я приличащата на лесбийка асистентка.

— Фантастично — едва пое дъх Хевън. — Това наистина ли съм аз?

— Да. Антонио няма равен, когато работи с камерата. Разбира се, трябва да намери и подходящ модел, а ти си точно такава.

— Мислите ли? — реагира скромно Хевън.

— Погледни внимателно. Излъчваш индивидуална неповторимост. Камерата може свободно да си играе с теб и никога няма да се разочарова.

Хевън се вгледа почтително в снимките. Вярно беше. Успехът й се дължеше не само на Антонио. Индивидуалността й бликаше от очите и придаваше живот на фотографиите. С малка помощ от страна на гримьора, фризьора и един невероятен стилист, които си бяха свършили отлично работата.

Радваше се, че прояви настойчивост и не се отказа от обещанието на Антонио да я снима. Трябваше й доста време, но накрая успя да се настани пред камерата му и резултатите бяха главозамайващи! Беше се забавлявала по време на снимките точно колкото и той. Пусна да гърми рок музика и я поощряваше да се движи в такт и да се забавлява.

Когато Хевън подписа договора, постави едно ограничение — независимо от това къде ще публикува снимките, да не споменава, че е дъщеря на Силвър Андърсън.

— Bene — рече той и това беше всичко. Вярваше му. Оле-ле! Как ли щеше да позеленее Силвър, когато видеше снимките!

— Какво ще прави с тях?

Асистентката отвърна:

— Нямам представа. Радвай се, че ги хареса. Много е специален в това отношение.

— Мога ли да си поръчам няколко?

— Шегуваш ли се? Антонио никога не дава снимките, които прави. Съжалявам.

Хевън се замисли дали не може да открадне някой негатив. Какъв беше смисълът да се снима и да не може да получи нито една снимка?

— Е — смили се асистентката, — ще го питам за плановете му. Обади ми се след две седмици.

Хевън напусна неохотно студиото наполовина въодушевена, наполовина разочарована. Все пак беше отбелязала някакъв напредък. Колко други шестнайсетгодишни момичета можеха да позират на великия Антонио? И колко от тях можеха да прекарат лятото на плажа с прочутите си вуйчовци? Тази мисъл я караше да не усеща земята под краката си, въпреки че мястото, избрано от Джак, не й се струваше особено привлекателно. Всичко интересно ставаше в Санта Моника. Все пак… къщата сигурно бе страхотна и нямаше търпение да я види. Вуйчо й беше върхът — само как я покани въпреки огромната си заетост.

Майка й дори не беше се обадила да се поинтересува как смята да прекара лятото.

Майка й…

Понякога се питаше кой е баща й и ако го познаваше, дали би го обичала. Или щеше да е като Силвър?

Страхуваше се да попита за името му. Анонимността бе за предпочитане пред поредното отритване.

Спря в големия магазин на ъгъла на „Ла Сиенега“ и „Бевърли“ и въодушевено накупи цял куп плажни масла и кремове. Тази вечер в шест часа вуйчо Джак щеше да дойде да я вземе и лятото на плажа започваше. Както беше предсказал Джак, дядо Джордж почти не реагира. Дори му стана приятно. Чакаха я шест седмици пълна свобода! Ако можеше да пораздвижи и кариерата си, всичко би било идеално.

Докато караше през хълма, се сети за Еди. Какъв скапаняк! Не харесваше вече нито свиренето му, нито самия него. Може би и двамата имаха нужда от тази раздяла.

Когато се прибра, завари къщата празна. Дядо й беше в работилницата, а икономката я нямаше. Обади се на една–две приятелки, не научи нищо ново и започна да си стяга багажа.

Какво ли щеше да й трябва за шест седмици на плажа? Бикини, шорти, бюстиета, тениски, панталони. Видя дългото си палто, закачено в гардероба. Преди няколко месеца й бе любима дреха, но след рождения ден на Силвър не го беше облякла нито веднъж. Измъкна го и го навлече. Страшно й отиваше, защо го беше изоставила?

Защото й напомняше за нежната й майчица. За грижовната майчица, която наскоро се беше омъжила за трети път, а дори не си беше направила труда да й съобщи. Беше прочела за сватбата на Силвър Андърсън във вестниците — като всички обикновени американци.

Завъртя се пред огледалото и огромното палто я обгърна. Не изглеждаше твърде подходящо за плажа. Много топлеше.

Бръкна с ръце в дълбоките джобове и напипа смачкана салфетка. На нея пишеше РОКИ и някакъв телефон.

За миг я загледа неразбиращо. Роки ли? След това се сети. Типът от рождения ден на Силвър, който сервираше на бара и имаше приятел в бизнеса със записи. Беше го забравила напълно, особено след като се добра до Антонио и успя да го накара да направи обещаните снимки.

Набра номера, без да мисли. Никой не се обади.

Внимателно сгъна салфетката и я мушна в ъгъла на куфара. Роки. Щеше да му се обади и да разбере наистина ли има такъв приятел. В края на краищата скоро щеше да навърши седемнайсет. Младостта си отиваше.