Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (8)

Глава пета

Тя е къса. Показва между другото как мистър Пикуик се нае да кара кабриолет, а мистър Уинкл да язди кон и как те двамата го сториха

Чисто и светло беше небето, благоухаеше въздухът и всяко творение наоколо изглеждаше прекрасно, когато мистър Пикуик, облегнат на перилата на Рочестърския мост, се любуваше на природата, докато чакаше утринната си закуска. Гледката действително бе такава, щото можеше да омае и много по-несъзерцателна душа от тази, пред чийто взор се бе разгърнала в момента.

Наляво от нашия наблюдател се бе проточила старата стена, порутена на много места, другаде надвесила над тясната ивица пясък грубото си тежко туловище. Огромни повесма водорасли, вкопчени о назъбените остри камъни, потрепваха при всеки полъх на вятъра; а зеленият бръшлян печално се виеше около потъмнелите развалини на бойниците. Отвъд се извисяваше древният замък със своите останали без покрив кули и ронещи се дебели стени, горди свидетели на слава и мощ, когато преди седемстотин години тук бе кънтял звън на оръжие или се бе носила глъч на пиршества и веселие. От двата бряга на Медуей започваха житни поля и пасища, като тук-таме се мяркаше по някоя църква или вятърна мелница; додето ви стига окото, земята се бе ширнала разкошна и разнообразна и още по-разхубавена от менящите се сенки, пробягващи бързо над нея, а леките пухкави облачета се стопяваха в блясъка на утринното слънце. Реката струеше безшумно, святкаше и блещукаше, отразила небесния лазур, и плисъкът от рибарските весла, спускащи се плавно във водата, се чуваше съвсем ясно, докато тежките, но живописни лодки се плъзгаха надолу по течението.

Мистър Пикуик биде изтръгнат от приятния унес, в който го бяха потопили красотите пред него, от нечие докосване по рамото и от нечия дълбока въздишка. Той се обърна: печалният човек беше пред него.

— Съзерцавате гледката? — запита печалният човек.

— Да — рече мистър Пикуик.

— И сте доволен от себе си, загдето сте на крак толкова рано, нали?

Мистър Пикуик кимна в знак на съгласие.

— Ах, хората трябва да стават рано, за да видят слънцето в цялото му великолепие, защото блясъкът му рядко трае до вечерта. Утрото на деня и утрото на живота твърде много си приличат.

— Истина говорите, сър — съгласи се мистър Пикуик.

— Колко често казваме: „Денят невинаги се познава от сутринта“ — додаде печалният човек. — Точно тъй е и в нашето сиво съществуване. Господи! Какво не бих дал да се върнат годините на моето детство или пък да мога да ги забравя завинаги!

— Сигурно сте минали през много изпитания, сър? — съчувствено рече мистър Пикуик.

— Да, да — бързо отговори печалната личност, — да. Повече, отколкото ония, дето ме виждат сега, биха допуснали. — Той млъкна за миг, а след това каза внезапно: — Минавало ли ви е някога през ума в утро като днешното, че ако човек се удави, би намерил щастие и покой?

— Опазил ме бог, не! — отвърна мистър Пикуик и се поотдръпна от перилата, защото изведнъж му се натрапи мисълта, че тоя печален човек би могъл, ей тъй за опит, да го прекатури от моста.

— Аз пък често съм си го мислил — рече печалният човек, без да обърне внимание на тази проява. — Тихата, хладна вода, струва ми се, шепти обещания за мир и покой. Един скок, водни пръски, кратка борба; за миг се образува въртоп, той бавно замира в леки бразди на повърхността; водата ви е погълнала навеки, навеки е свършено с житейските ви мъки и неволи. — Хлътналите очи на печалния човек блестяха неистово, докато говореше, но неговата възбуда бърже премина; той спокойно се извърна и поде: — Достатъчно, край на това. За друго исках да ви видя. Вие ме поканихте да прочета ония мои записки по-миналата вечер и ги изслушахте с голямо внимание.

— Да, да отвърна мистър Пикуик. — Аз действително намирам…

— Не ви питам за вашето мнение — прекъсна го печалния човек, — съвсем не ми е необходимо. Вие пътешествувате не само за удоволствие, но и с научна цел. Ако, да речем, ви поверя един любопитен ръкопис, любопитен не защото изглежда налудничав и неправдоподобен, а защото е страница от романтиката на истинския живот, бихте ли го предали на вашия клуб, тъй често споменаван във вашите разговори?

— Разбира се, стига да желаете — отвърна мистър Пикуик. — И той ще бъде съответно включен в протоколите.

— В такъв случай непременно ще ви го изпратя — рече печалният човек. — Вашият адрес?

Мистър Пикуик му съобщи вероятния им маршрут, печалният човек старателно го записа в някакъв омазнен бележник и устоявайки на настоятелната покана за закуска на мистър Пикуик, изпрати великия джентълмен до странноприемницата и бавно се отдалечи.

Мистър Пикуик свари тримата си последователи станали от сън — чакаха го да дойде, за да наченат закуската, вече готова и поднесена в много съблазнителен вид. Те седнаха на масата: и шунка на скара, яйца, чай, кафе и прочие захванаха да изчезват със скорост, явно свидетелствуваща както за отличното качество на храната, така и за охотата на потребителите й.

— А сега към Манър Фарм — рече мистър Пикуик, — но как да идем?

— Най-добре е да попитаме прислужника, а? — предложи мистър Тъпман и прислужникът биде надлежно повикан.

— Дингли Дел, господа — петнайсет мили, господа — селски път. Кабриолет, сър?

— Кабриолет няма да побере повече от двамина — забеляза мистър Пикуик.

— Вярно, сър. Извинете, сър. Много хубав кабриолет, с четири колелета, сър — място за двама отзад, едно отпред за джентълмена, който кара. О, извинете, сър, значи, побира само трима.

— Какво да правим? — рече мистър Снодграс.

— Може някой от господата да иска да язди, сър? — предложи прислужникът и погледна към мистър Уинкл. — Много добри коне за езда, сър. Хората на мистър Уордл ще ги върнат, кат идват в Рочестър, сър.

— Прекрасно — успокои се мистър Пикуик. — Уинкл, искате ли да яздите?

Мистър Уинкл таеше дълбоко, в най-скритите кътчета на собственото си сърце, доста голямо съмнение относно изкуството си на ездач; но тъй като в никой случай не желаеше другите дори да се усъмнят, той тутакси отвърна най-дръзновено:

— Разбира се, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Мистър Уинкл бе вече предизвикал съдбата — за връщане назад не можеше да става и дума.

— Нека конете бъдат пред вратата в единадесет — разпореди се мистър Пикуик.

— Бъдете спокоен, сър — отвърна прислужникът.

Прислужникът се оттегли; закуската приключи; а пътниците се качиха в съответните си стаи — да вземат по една смяна дрехи за предстоящата си експедиция.

Мистър Пикуик бе завършил всичките си приготовления и надничаше през жалузите на столовата към минувачите по улицата, когато прислужникът влезе и доложи, че кабриолетът бил готов — съобщение, потвърдено от самото превозно средство, появило се незабавно пред гореспоменатите жалузи на столовата.

То, возилото, представляваше странен зелен сандък на четири колела с място за двама отзад и висока капра за един човек отпред. Теглеше се от огромен дорест кон, който се перчеше с прекрасното си телосложение. Недалеч стоеше коняр, хванал юздите на друг грамаден кон — очевидно близък сродник на животното, впрегнато в каручката, — оседлан за мистър Уинкл.

— Боже господи! — извика мистър Пикуик, докато чакаха на плочника да сложат връхните им дрехи в кабриолета. — Боже господи! А кой ще кара кабриолета? Не съм и помислял за това.

— О, вие, разбира се — рече мистър Тъпман.

— Разбира се — потвърди мистър Снодграс.

— Аз? — възкликна мистър Пикуик.

— Ама хич да не ви е страх, сър — намеси се конярят. — Кротък е, сър, аз гарантирам; дори пеленаче може да го кара.

— Да не е плашлив? — запита мистър Пикуик.

— Плашлив ли, сър? Ако ще цяла каруца маймуни с изгорели опашки да срещне, пак няма да се подплаши.

Последното уверение се оказа решаващо. Мистър Тъпман и мистър Снодграс се наместиха в сандъка, мистър Пикуик кацна на капрата и положи краката си върху меко постлана поставка, нарочно издигната за тази цел.

— Хайде, Лъскав Вилям — рече конярят на помощник-коняря. — Давай юздите на господина.

„Лъскавият Вилям“, вероятно наречен тъй заради гладката си коса и лъскаво лице, постави поводите в лявата ръка на мистър Пикуик, а главният коняр мушна камшик в дясната му.

— Тпру-у! — викна мистър Пикуик, когато високото четириного прояви решително намерение да се навре в прозорците на странноприемницата на заден ход.

— Тпру-у! — откликнаха на свой ред мистър Тъпман и мистър Снодграс от сандъка.

— Само щото му се играе, господа — рече главният коняр насърчително. — Я го спипай ти, Вилям.

Помощникът обузда буйното животно, а главният изтича да помогне на мистър Уинкл да възседне своя кон.

— От другата страна, моля, сър.

— Главата си режа, ако този джентълмен знае от’де да възсяда — пошушна едно захилено момче пощаджийче на извънредно развеселения прислужник.

Бидейки тъй напътствуван, мистър Уинкл се качи на седлото, но с такова усилие, сякаш трябваше да се покатери до борда на голям военен кораб.

— Всичко наред ли е? — запита мистър Пикуик, а в същност предчувствуваше, че нищо не е наред.

— Да, да — едва чуто отвърна мистър Уинкл.

— Хайде, карайте! — подвикна конярят. — Дръжте здраво юздата му, сър. — И кабриолетът потегли, също и обязденият кон, с мистър Пикуик на капрата на първия, а мистър Уинкл на седлото на втория, за радост и веселие на цялата странноприемница.

— Защо върви тъй на верев? — обърна се мистър Снодграс от сандъка към мистър Уинкл на седлото.

— И понятие нямам — отвърна мистър Уинкл.

Конят му наистина напредваше по улицата по много загадъчен начин: кривнал единия хълбок, главата към едната страна на пътя, а опашката към другата.

Мистър Пикуик бе твърде зает, за да може да наблюдава тази или друга някоя подробност; цялото му внимание бе съсредоточено да управлява впрегнатия в кабриолета кон, който проявяваше разни особености, необикновено любопитни за страничния наблюдател, но съвсем не тъй забавни за кой и да е от седящите зад него. Той не само непрестанно виреше глава по много неприятен, обезпокоителен начин и опъваше поводите до такава степен, че задачата на мистър Пикуик да ги задържа ставаше почти непосилна, но и от време на време показваше странната склонност да се спуска ненадейно встрани от пътя, после да се закове отведнъж и тогава мигновено да се втурне напред със скорост, напълно невъзможна да се овладее.

— Защо ли ги прави тия неща? — запита мистър Снодграс, когато конят бе вече повторил същата игра двадесетина пъти.

— Съвсем не знам — отвърна мистър Тъпман. — Изглежда нещо като подплашен, нали?

Мистър Снодграс нема̀ време да отговори, защото бе прекъснат от мистър Пикуик.

— Тпру-у! — извика този джентълмен. — Изпуснах си камшика!

— Уинкл! — рече мистър Снодграс, когато ездачът, подкарал в тръс високия си кон, ги приближи; шапката му се бе нахлупила до ушите и той целият се друскаше, сякаш щеше да се разпадне на съставните си части от бурното упражнение. — Уинкл, подайте камшика, хайде, бъдете тъй любезен.

Мистър Уинкл дръпна тъй силно юздите на високия кон, че лицето му стана мораво, и когато накрая успя да го спре, спусна се на земята, подаде камшика на мистър Пикуик и сграбчвайки юздите, понечи отново да се метне на седлото.

Дали високият кон, игрив по природа, имаше желание да се позабавлява малко, съвсем невинно, с мистър Уинкл, или му хрумна, че би могъл да довърши пътуването си за собствено удоволствие (по-добре без ездач, отколкото с такъв), са въпроси, по които ние, разбира се, не можем да стигнем до определено и решително становище. Но каквито и да са били неговите подбуди, едно бе сигурно: едва-що мистър Уинкл бе докоснал юздите, животното ги прехвърли през главата си и с един скок назад ги опъна в цялата им дължина.

— Горкичкият ми — заприказва успокоително мистър Уинкл. — Горкичкият ми, доброто ми конче!

Ала „доброто конче“ не се поддаваше на ласкателства: колкото повече мистър Уинкл се опитваше да го доближи, толкова повече то се дърпаше настрана; и въпреки всички примамки и придумки мистър Уинкл и конят все се въртяха и въртяха в кръг, цели десет минути, и накрая пак си останаха на същото разстояние един от друг, както в самото начало — неприятна работа при всякакви обстоятелства, особено пък на усамотен път, където отнийде не можеше да дойде помощ.

— Какво да правя? — извика мистър Уинкл, след като тази неприятна гоненица трая доста дълго време. — Какво да правя? Не мога да го възседна!

— Най-добре да го водите за юздата до следващата пътна бариера^[1] — отвърна мистър Пикуик от кабриолета.

— Но той не ще да тръгне! — изрева мистър Уинкл. — Моля ви, елате и го подръжте.

Мистър Пикуик бе самото олицетворение на доброта и човечност: той хвърли поводите върху гърба на своя кон, слезе от капрата, внимателно отби кабриолета до живия плет, да не би нещо да се зададе по пътя, и се върна няколко крачки назад, за да помогне на изпадналия в неволя другар. Мистър Тъпман и мистър Снодграс останаха в превозното средство.

Щом конят зърна мистър Пикуик да се приближава с файтонджийския камшик в ръка, той замени дотогавашното си въртеливо движение с отстъпателно, и то с такава решителност, щото мистър Уинкл, който още държеше края на юздите, захвана да се движи със скорост доста по-голяма от бърз ход в посоката, от която бяха току-що дошли. Мистър Пикуик се притече на помощ, но колкото по-бързо тичаше мистър Пикуик напред, толкова по-силно бягаше конят назад. Чифт нозе застъргаха юнашки земята, а риещи копита задигаха облаци прах. Най-сетне мистър Уинкл, чиито ръце едва-що не изхвръкнаха от ставите, чисто и просто изпусна юздите. Конят спря за миг, опули се, разтърси глава и като се обърна спокойно, побягна в тръс назад към Рочестър, оставяйки мистър Уинкл и мистър Пикуик да се гледат един друг, зяпнали от недоумение. Шум от трополящи наблизо колела привлече вниманието им. Те погледнаха нататък.

— Боже господи! — извика изтерзаният мистър Пикуик. — И другият кон се разлудува.

Това, уви, беше самата истина. Животното се бе стреснало от шума, а поводите бяха върху гърба му. Последиците могат да се отгатнат. То се втурна в галоп, кабриолетът на четири колела след него, а в кабриолета на четири колела бяха мистър Тъпман и мистър Снодграс. Възбудата не трая дълго. Мистър Тъпман се хвърли в храстите, мистър Снодграс последва примера му, конят блъсна кабриолета на четири колела о близкия дървен мост, раздели колелата от каруцата и капрата от сандъка, а накрая застана като прикован да се любува на опустошението, което бе причинил.

Първата грижа на двамата непрекатурени приятели бе да измъкнат своите злощастни другари от трънливото им ложе; това дело им донесе безмерно облекчение, когато установиха, че и двамата бяха останали невредими, единствено бяха поиздраскани от къпиновите бодли и дрехите им бяха разкъсани тук-таме. Следващата неотложна задача бе да разпрегнат коня. Това сложно дело биде осъществено и дружината тръгна бавно по пътя, водейки коня по средата, а кабриолетът биде изоставен на собствената си съдба.

Едночасов ход доведе пътниците до малка кръчма край друма; пред нея — два бряста, корито за водопой и стълб с пътепоказател; отзад се виждаха две-три криви купи сено, отстрани някаква зеленчукова градина, а прогнили навеси и порутени бараки в невероятен безпорядък надничаха една през друга. Червенокос мъж работеше в градината. Към него именно мистър Пикуик се провикна енергично:

— Хей, вие там!

Червенокосият се изправи, засенчи очи с ръка и отправи продължителен студен поглед към мистър Пикуик и неговите другари.

— Хей, вие там! — повтори мистър Пикуик.

— Ъ-хъ! — беше ответът на червенокосия.

— Колко има оттук до Дингли Дел?

— Седем мили и повечко.

— Добър ли е пътят?

— Не струва.

След този кратък отговор и задоволявайки любопитството си с още един недружелюбен поглед, червенокосият отново се залови за работа.

— Искаме да оставим този кон тук — поде мистър Пикуик, — мисля, че може, нали?

— Искате да оставите коня тук, а? — каза червенокосият и се опря на мотиката си.

— Естествено — отвърна мистър Пикуик, стигнал вече градинската ограда, като водеше коня след себе си.

— Хей, мисис! — ревна червенокосият и изскочи от градината, без да изпуша из очи коня. — Мисис!

Висока, кокалеста жена, плоска от горе до долу, в груба синя дреха, с талия един-два инча под мишниците, се отзова на този вик.

— Може ли да оставим този кон тука, добра ми госпожо? — рече мистър Тъпман с най-прелъстителен тон и пристъпи напред.

Жената хвърли продължителен навъсен поглед към цялата дружина; червенокосият й пошепна нещо на ухото.

— Не — отвърна жената, след като премисли малко. — От туй ме е страх.

— Страх? — възкликна мистър Пикуик. — Та от какво се страхува тази жена?

— Миналия път си взех такваз беля — рече жената, като си влизаше в къщата. — Не ща и да чуя за таквиз.

— Не съм срещал по-странно нещо в живота си — заяви смаяният мистър Пикуик.

— Аз… аз в същност смятам — зашепна мистър Уинкл на събралите се около него приятели, — те мислят, че сме се снабдили с този кон по някакъв нечестен начин.

— Какво-о! — изкрещя мистър Пикуик в изблик на бурно негодувание. Мистър Уинкл скромничко повтори своето предположение.

— Хей, приятелю! — викна ядосаният мистър Пикуик. — Мислиш, че сме откраднали този кон, така ли?

— Откраднали сте го я — ухили се червенокосият, като разтегли устни от единия си звукоприемателен орган до другия. След това той влезе в къщата и тръшна вратата подире си.

— Сякаш е сън — вълнуваше се мистър Пикуик, — отвратителен сън. Как може! Да вървиш цял ден с този проклет кон и да не можеш да се отървеш от него!

Отчаяните пикуикисти тръгнаха унили, а по петите бавно ги следваше високото четириного, към което те всички изпитваха безкрайна неприязън.

Беше късно следобед, когато четиримата приятели и техният четирикрак другар свърнаха по пътя, водещ към Манър Фарм: но дори и сега, вече тъй близко до крайната цел, удоволствието, което иначе биха изпитали, беше чувствително помрачено от съзнанието за странния им външен вид и глупавото им положение. Изпокъсани дрехи, изподраскани лица, изпрашени обувки, изнурен вид и на всичко отгоре — конят! О, как проклинаше мистър Пикуик този кон! Колко пъти през този ден бе хвърлял към благородното животно погледи, пълни с омраза и жажда за мъст; и неведнъж бе пресмятал вероятния размер на обезщетението, дължимо, в случай че му прережеше гърлото; сега изкушението да го унищожи или прогони да скита по света го обхвана с десеторна сила. Той бе изтръгнат от черните си помисли от внезапната поява на двама души край един завой на пътя. Това бяха мистър Уордл и неговият верен помощник, шишкавото момче.

— Ей, къде се изгубихте? — запита гостоприемният възрастен джентълмен. — Зачакал съм ви от сутринта. Я, ама вие изглеждате доста уморени. Какво? Драскотини. Надявам се, няма нищо страшно, а? Е, много се радвам, че сте живи и здрави. Много. Трябва да сте се прекатурили, а? Няма нищо. Често се случва по тия места. Джо! Пак е заспал! Джо, вземи коня от този джентълмен и го закарай в обора.

Шишкото пое коня и се затътри тежко подир тях; а възрастният джентълмен съвсем непринудено изказваше съчувствието си към гостите за тази част от техните приключения, която те счетоха за необходимо да му разкажат, и ги поведе към кухнята.

— Тук ще ви пооправим — говореше възрастният джентълмен, — а после ще ви представя в гостната. Ема, донеси вишновка; а ти, Джейн, игла и конец. Кърпи и вода, Мери. Хайде, момичета, хайде, чевръсто! — Три-четири напети девойки веднага се пръснаха да търсят поръчаните им различни предмети, а двама широколики мъжаги скочиха от местата си край огнището (защото, макар и да бе майска вечер, тяхната привързаност към горящите пънове изглеждаше тъй сърдечна, сякаш бе Коледа), мушнаха се в някакви тъмни кътове, отгдето бързо измъкнаха шише с вакса и към половин дузина четки.

— Хайде, чевръсто! — повтори възрастният джентълмен; но това подканване се оказа съвсем излишно, тъй като едно от момичетата вече наливаше вишновка; друго донесе кърпи, а един от мъжете сграбчи тъй неочаквано мистър Пикуик за крака, че едва не го накара да загуби равновесие, и тъй усърдно зачетка чепика му, че мазолите му взеха да парят; другият пък почистваше мистър Уинкл с тежка четка за дрехи и по време на това си предприятие издаваше някакъв свистящ звук, също както правят по навик ратаите, когато трият някой кон.

Мистър Снодграс, вече измит и изчистен, застана с гръб към огъня и заоглежда кухнята, като отпиваше от вишновката си с видимо задоволство. В своето описание той говори за обширно помещение с червен тухлен под и огромно огнище; таванът — окичен с бутове шунка, парчета бекон и плитки лук. Стените — украсени с ловджийски камшици, две-три юзди, седло и някаква стара ръждясала пушка, а под нея надпис, гласящ, че била „заредена“, и то, съдейки от същия източник, поне от половин век. Стар стенен часовник с внушителен и важен вид тържествено цъкаше в ъгъла. Друг също тъй античен сребърен джобен часовник висеше на една от многобройните куки по кухненския шкаф.

— Готови ли сте? — запита възрастният джентълмен, когато гостите му бяха измити, закърпени, изчеткани и напоени.

— Напълно — отвърна мистър Пикуик.

— Хайде да вървим тогава. — И след като преминаха няколко тъмни коридора и бяха застигнати от мистър Тъпман (поостанал назад да открадне целувка от Ема, за което си получи заслуженото: избутаха го и едва не му издраскаха очите), нашите хора стигнаха до вратата на гостната.

— Добре дошли, господа — рече гостоприемният домакин и широко отвори вратата, като пристъпи напред да ги въведе, — добре дошли в Манър Фарм.