Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

Весела, коледна глава, съдържаща описание на една сватба, а също на други някои развлечения, които, макар и сами по себе си да са хубави обичаи, като самата сватба, не се спазват вече тъй свято в тези изродени времена

Пъргави като пчели, макар и не тъй леки като феи, четиримата пикуикисти се събраха сутринта на двадесет и втория ден от декември в годината господня, през която бяха замислени и превърнати в дела приключенията, записани тук най-добросъвестно. Коледа наближаваше с цялата си суетня; беше време за гостоприемство, радост и добросърдечие; старата година — като някой древен философ, заобиколен от своите приятели — се готвеше всред забавления и пиршества да премине тихо и мирно във вечността. Весело и радостно бе това годишно време, весело и радостно бе поне в четири от множеството сърца, които очакваха с нетърпение настъпването на празника.

А множество са действително сърцата, на които Коледа носи поне кратки мигове на щастие и доволство. Колко много семейства, чиито членове са се пръснали надлъж и нашир по света в непрекъснатата борба за живот, се събират отново заедно с щастливи души, преизпълнени от обич и доброжелателство едни към други. Коледа — този извор на чиста и искрена наслада — кара хората да забравят ежедневните си скърби и грижи и както най-цивилизованите народи с дълбоката си вяра, така и най-примитивните диваци с грубите си обичаи я считат за една от първите радости в тяхното съществуване, отредена за благословените и щастливите! Колко много отколешни възпоминания и дремещи съчувствия пробуждат коледните празници!

Пишем сега тези редове на много мили разстояние от мястото, гдето години наред сме се събирали на този ден, кръг от близки, весели и радостни. Много сърца, що туптяха тъй щастливо тогава, са престанали вече да бият; много погледи, що искряха тъй лъчисто тогава, вече не греят; ръцете, що стискахме тогава, са вече изстинали; очите, които сме търсили тогава, са скрили светлината си в гроба; и все пак старата къща, стаята, веселите гласове и усмихнати лица, шегите, смехът, най-малките и незначителни подробности, свързани с тези щастливи мигове, се тълпят в нашата памет всеки път при настъпването на този празник, сякаш последната от тези срещи е станала едва вчера! Щастлива, щастлива Коледа, която може да ни върне обратно към очарованието на детските ни години; която може да припомни на стареца удоволствията на младостта му; която може да пренесе моряка или пътника на хиляди мили, край неговото собствено огнище, в неговия спокоен дом!

Но ето че се увличаме, погълнати от очарованието на светия празник, и оставяме мистър Пикуик и неговите приятели да чакат на студа върху покрива на Мъгълтънския дилижанс, гдето току-що са се покачили, добре загърнати в топлите си палта, шалове и шалчета. Куфарите и пътническите торби са вече прибрани, а мистър Уелър и кондукторът се мъчат да вмъкнат в предния багажник една огромна моруна (чиито размери надминават отреденото й място), грижливо увита и положена в дълъг кафяв кош с пласт слама отгоре, оставена за най-подир, за да може спокойно да почива върху половин дузина качета с първокачествени местни стриди — всички собственост на мистър Пикуик, — подредени най-изрядно в дъното на багажника. Върху лицето на мистър Пикуик е изписано напрегнато внимание, докато мистър Уелър и кондукторът се мъчат да натъпчат рибата с главата напред, после с опашката напред, после обърната нагоре, после обърната надолу, след това малко полегато, след това на една страна — но на всички тези хитрости непокорната моруна се съпротивлява най-упорито, докато кондукторът не я удря неволно по средата и тя отведнъж изчезва в багажника заедно с главата и раменете на самия кондуктор, който, не смятайки, че рибата тъй внезапно ще се откаже от пасивната си съпротива, преживява съвсем неочаквано сътресение, за неудържим възторг на всички носачи и зяпачи. Мистър Пикуик се усмихва много добродушно и вадейки от джоба на жилетката си един шилинг, замолва кондуктора, успял вече да излезе от багажника, да пие за негово здраве чаша топъл грог; при това кондукторът също се усмихва, а господата Снодграс, Уинкл и Тъпман тоже се усмихват задружно. Кондукторът и мистър Уелър изчезват за пет минути: по всяка вероятност да опитат горещия грог, защото силно дъхат на това питие, когато се завръщат; кочияшът се качва на капрата, мистър Уелър скача след него, пикуикистите придръпват палтата около нозете си, а шаловете около носовете си, ратаите отмахват чуловете от конете, кочияшът жизнерадостно се провиква: „Хайде!“, и те потеглят.

Дилижансът затрополява по улиците, подрусва се от камъните и накрая стига широките открити поля. Колелата едва докосват твърдата замръзнала земя; конете преминават в лек галоп при ловкото изплющяване на камшика и се носят по пътя, сякаш товарът след тях — кола, пътници, моруна, качета стриди и всичко останало — е по-лек и от перце. Те се спускат по полегатия хълм и навлизат в равнина, пустинна и корава като единен къс мрамор, дълъг две мили. Ново изплющяване на камшика и те полетяват напред в бърз галоп; конете вирят глави и подрънкват с хамутите си, сякаш зарадвани от скоростта на движението; а в това време кочияшът, взел камшик и поводи в едната ръка, отмахна шапката си с другата, слага я на коленете си, изважда носна кърпичка и си бърше челото: отчасти, защото му е станало навик, а отчасти, защото е приятно да покаже своето хладнокръвие на пътниците и колко е лесно да се кара четворка с една ръка при придобитата от него опитност. И извършвайки всичко това без всякаква припряност (иначе предизвиканото впечатление би било много по-незначително), той скрива кърпичката, слага шапката и оправя ръкавиците си, изравнява лакти, изплющява отново с камшика и те продължават да летят напред още по-весело от преди.

Няколко къщички, пръснати от двете страни на пътя, показват близостта на някое градче или село. Живо отекват звуците от рога на кондуктора в чистия студен въздух и събуждат заспалия в каретата стар джентълмен; той внимателно отваря наполовина прозореца, застава като караул срещу нахлуващия хладен въздух, хвърля бърз поглед навън, затваря наново и осведомява другия пътник вътре, че ще сменят конете; тогава другият пътник вътре решава да отложи следващата си дрямка за след спирката. Отново рогът прозвучава жизнерадостно и стресва жената и децата в близката къщурка — те надзъртат от вратата и наблюдават дилижанса, докато той се загубва зад ъгъла, а след туй отново се свиват край разпаленото огнище и хвърлят още един пън в огъня, очаквайки завръщането на бащата; докато самият баща, на цяла миля разстояние от дома, току-що си е кимнал дружелюбно с кочияша и се обръща да погледа след носещата се като вихрушка кола.

Сега рогът извива игрива мелодия, докато дилижансът трополи по лошо павираните улички на малкия градец, а кочияшът откопчава токата, стягаща всичките поводи заедно, като се готви да ги отхвърли настрана в самия миг на спирането. Мистър Пикуик подава глава от яката на палтото си и оглежда всичко наоколо с явно любопитство; виждайки това, кочияшът осведомява мистър Пикуик за името на градчето и също, че вчера тук е бил пазарен ден, а мистър Пикуик предава тези данни на своите спътници; тогава и те подават глави от яките на своите палта, оглеждайки също всичко наоколо. Седналият на самия край мистър Уинкл, с провесен навън крак, едва не бива прекатурен, когато дилижансът свърва зад острия ъгъл край млекарницата и навлиза в пазарния площад; а преди седящият пред него мистър Снодграс да се съвземе от уплахата си, те спират в двора на ханчето, където вече чакат нови коне, покрити с чулове. Кочияшът хвърля юздите и сам скача долу, долу слизат и пътниците от горната платформа освен ония, които нямат голямо доверие в своето умение, че лесно ще се изкачат пак горе; те остават по местата си, потропват крака по покрива на колата, за да се стоплят, и обръщат жадни погледи и червени носове към буйния огън в камината на пивницата и към клончетата зеленика с червени зрънца, украсяващи прозорците.

Кондукторът е предал в житарския дюкян увития в кафява хартия пакет, който е извадил от висящата на кожен ремък през рамото му торбичка; погрижил се е с нужното внимание за смяната на конете, хвърлил е на плочника седлото, донесено от Лондон на покрива на дилижанса; присъствувал е на съвещанието между кочияша и коняря по въпроса за сивата кобила, наранила крака си миналия вторник; и той, и мистър Уелър вече са се настанили отзад, кочияшът се е настанил отпред, старият джентълмен в каретата е затворил отново прозореца, останал два пръста отворен през цялото това време, чуловете са свалени и те всички са готови да поемат отново с изключение на „двамата пълни джентълмени“, за които кочияшът пита с известно нетърпение. Тогава кочияшът, кондукторът, Сам Уелър, мистър Уинкл, мистър Снодграс и всички коняри, и всички зяпачи (по-многобройни от всички останали, взети заедно) започват да викат липсващите джентълмени колкото им глас държи. Чува се отговор някъде далеч от двора и мистър Пикуик и мистър Тъпман идват тичешком, запъхтени, защото си били поръчали по чаша бира, а пръстите на мистър Пикуик били тъй вкочанели, че му били необходими цели пет минути, докато намери шест пенса, за да плати. Кочияшът извиква едно предупредително: „Хайде, господа!“, кондукторът го повтаря; старият джентълмен вътре в каретата смята за доста необикновено хората на всяка цена да слизат долу, когато знаят, че няма време за това. Мистър Пикуик с мъка се качва от едната страна, мистър Тъпман — от другата; мистър Уинкл подвиква „готово“ и те се впускат по пътя. Шалове се увиват, яки на палта се вдигат, калдъръмът свършва, къщите изчезват и те отново се понасят през откритото поле, а чистият свеж въздух брули лицата им и ги радва до дъното на сърцето.

Тъй протече пътешествието на мистър Пикуик и неговите приятели с „Мъгълтънският телеграф“ в посока към Дингли Дел; и в три часа същия следобед те всички бяха застанали цели-целенички, здрави и читави, весели и доволни на стълбите на „Синият лъв“, а тъй като бяха пийнали достатъчно бира и бренди по пътя, издържаха геройски на студа, що сковаваше земята в железните си окови и плетеше прекрасни дантели по дървета и шубраци. Мистър Пикуик беше напълно погълнат да брои качетата със стриди и да надзирава изтеглянето на моруната обратно, когато почувствува, че го дърпат лекичко за полите на палтото. Извръщайки се назад, той откри, че лицето, прибягнало до този способ да привлече вниманието му, беше не друг, а любимият прислужник на мистър Уордл, по-добре познат на читателите на тази неподправена хроника под изисканото название „шишкавото момче“.

— Ехей! — рече мистър Пикуик.

— Ехей! — рече шишкавото момче.

А докато го казваше, очите му зашариха от моруната към качетата със стриди и то се захили радостно. Беше по-шишкаво от когато и да било.

— Е, изглеждате ми доста поруменял, млади мой приятелю — рече мистър Пикуик.

— Поспах си точно пред огъня в кръчмата — отвърна шишкавото момче, зачервило се от кратката си едночасова дрямка като нова керемида. — Господарят ме прати с кабриолета да закарам багажа ви до къщи. Щеше да ви прати и коне за яздене, ама после каза, че сигур ще искате да дойдете пеша, защото днеска е студено.

— Да, да — отвърна бързо мистър Пикуик при спомена за неотдавнашния им преход по същите места предишния път. — Да, предпочитаме да походим пеша. Хей, Сам!

— Да, сър — отзова се мистър Уелър.

— Помогнете на прислужника на мистър Уордл при товаренето на багажа и го придружете в превозното средство. Ние веднага тръгваме пешком.

След като даде това нареждане и уреди сметката за дилижанса, мистър Пикуик и тримата му приятели поеха по пътечката през полето и се отдалечиха с бодра стъпка, оставяйки мистър Уелър и шишкавото момче, които се срещаха за първи път. Сам огледа шишкото много учудено, но не каза ни дума и захвана бързо да нарежда багажа в кабриолета, а в това време шишкото си стоеше спокойно встрани и, изглежда, намираше, че е доста любопитно да наблюдава как мистър Уелър работи съвсем сам.

— Така — рече Сам, хвърляйки вътре последната пътническа торба. — Всичко е готово.

— Да — отвърна шишкавото момче с голямо задоволство, — всичко е готово.

— Е, младежо, понатрупал си тегло — рече Сам. — Като нищо спечелваш премия за тежестта си, честна дума.

— Благодарности — отвърна шишкавото момче.

— Тебе май нищо не ти тревожи душичката, а? — запита Сам.

— Не се сещам за таквоз нещо — отговори шишкото.

— Аз пък, представи си, отначало помислих, че те тормози някаква любов по момиче, дет не ти обръща внимание — рече Сам.

Шишкавото момче поклати глава отрицателно.

— Добре — рече Сам, — драго ми е да го чуя. Пиеш ли понякога нещичко?

— По̀ обичам да ям — отвърна момчето.

— А — забеляза Сам, — така си и мислех, но сега рекох да те питам дали не искаш да пийнеш мъничко, просто да се сгрееш; ама тебе май никога не ти е студено с тези допълнителни подплънки, а?

— Понякога — отвърна момчето — обичам и да пийна мъничко, когат’ е нещо хубаво.

— А, тъй било, значи — рече Сам. — Ела насам тогава!

Те бързо стигнаха пивницата „Синият лъв“ и шишкавото момче погълна чашата си с алкохол, без да му мигне окото; това геройство доста го издигна в очите на мистър Уелър. А след като мистър Уелър на свой ред привърши своята задача, те се качиха в кабриолета.

— Можете ли да карате? — запита шишкавото момче.

— Има си хас да не мога — отвърна Сам.

— Ей ви тогава — рече шишкавото момче, като сложи поводите в ръцете на Сам и му посочи пътя, — карайте все направо; няма как да сбъркате.

При тези думи шишкавото момче се обтегна разнежено край моруната, сложи едно каче със стриди под главата си вместо възглавница и заспа още в същия миг.

— Брей — рече Сам, — срещал съм спокойни хора, но такъв спокоен млад джентълмен не бях виждал досега. Хей, събуди се, млади дебеланко.

Но тъй като младият дебеланко не проявяваше никакви признаци на жизненост, Сам Уелър се настани отпред в кабриолета, подкара стария кон, дърпайки рязко юздата, и се задруса бавничко към Манър Фарм.

През това време мистър Пикуик и неговите приятели, вече разгорещили кръвта в жилите си от движението, вървяха весело напред. Земята беше скована; замръзналата трева хрущеше, въздухът бе сух и студен, но възхитително свеж; а бързо спускащият се сив сумрак (бихме го нарекли по-скоро оловен при това мразовито време) приятно им напомняше, че скоро ги очаква уютното жилище на гостоприемните им домакини. Беше такава една привечер, че би могла да вдъхне желание на двама позастарели господа да хвърлят горните си дрехи и както им беше леко на сърцето, да заиграят радостно на прескочикобила по самотното поле; и ние твърдо вярваме, че ако в един миг мистър Тъпман бе извикал: „Хайде, навеждайте се!“, мистър Пикуик би приел неговото предложение с невероятен възторг.

Ала все пак мистър Тъпман не се поддаде на това изкушение и приятелите продължаваха да крачат, разговаряйки весело. А щом свърнаха в една пътека, която трябваше да преминат, до ушите им достигнаха гласове на множество хора и преди да им остане време дори да почнат с догадки кои можеха да бъдат, те се озоваха всред очакващата ги компания — факт, ознаменуван най-напред от високото „ура“, разнесло се от гърлото на стария Уордл, щом се зададоха пикуикистите.

Там беше на първо място самият Уордл, още по-весел наглед (ако е възможно) от когато и да било; след това там бяха Бела и нейният верен Тръндл; и най-сетне там беше и Емили с осем или десет девойки, дошли всичките за сватбата, предвидена да стане на следния ден, и те се чувствуваха тъй щастливи и важни, както обикновено биват девойките при такъв един тържествен случай. А от смеха и лудориите им полята кънтяха нашир и надлъж.

При такива обстоятелства церемонията на запознаването се извърши много бързо или по-скоро би трябвало да кажем, че запознаването скоро свърши без каквато и да било церемония. Две минути след това мистър Пикуик се шегуваше с девойките, които не искаха да се прехвърлят през оградата, докато той ги гледал — или с притежателните на хубави крачета и безупречни глезени, които предпочитаха да поостанат поне пет минути горе върху оградата, заявявайки, че ги било страх просто да се помръднат, — с толкова непосредственост и без излишни задръжки, сякаш се познаваше с тях от край време. Заслужава също да отбележим, че мистър Снодграс помагаше на Емили далеч по-усърдно, отколкото повидимому бе необходимо при изпитанието, създадено от оградата (тя наистина бе висока три фута, но имаше няколко камъка като стъпала); а една черноока девойка, с много кокетни ботушки, поръбени с пухкава кожа, запищя доста високо, когато мистър Уинкл й предложи своята помощ да се прехвърли от другата страна.

Всичко това бе много мило и весело. А щом трудностите на оградата бидоха най-после преодолени и те пак излязоха на откритото поле, старият Уордл уведоми мистър Пикуик, че те всички заедно са ходили да огледат мебелите и цялата подредба на къщата, гдето младоженците щели да се преместят след коледните празници; при това съобщение Бела и Тръндл поруменяха не по-малко от шишкавото момче, когато бе спало пред огъня в кръчмата; а девойката с черните очи и поръбените с пухкава кожа ботушки пошепна нещо в ухото на Емили, а след това дяволито погледна към мистър Снодграс; Емили й отговори, че е глупачка, но все пак почервеня цялата; а мистър Снодграс, скромен както почти всички гениални люде, почувствува как поруменява дори челото му и пожела от дълбините на своето сърце, щото горепоменатата млада дама да отхвръкне чак в съседното графство заедно с черните си дяволити очи и поръбените с пухкава кожа ботушки.

Дружелюбни и щастливи бяха по пътя, а когато стигнаха къщата, с каква топлота и сърдечност бяха посрещнати! Дори прислужниците се усмихнаха радостно, щом видяха мистър Пикуик; а Ема, разпознавайки мистър Тъпман, му хвърли такъв полусдържан-полудързък, но напълно очарователен поглед, че накара живата статуя на Бонапарт да разтвори обятията си в един от коридорите и да я притисне до себе си.

Старата дама бе седнала на обичайното си място в малкия салон, но беше доста сърдита и следователно още по-глуха от обикновено. Тя никога не излизаше сама навън и като много други стари дами с подобен нрав имаше склонност да счита, че щом се вършеше нещо, което тя не можеше да прави, то бе един вид измяна към семейството. Ето защо — да благослови бог старата й душа — тя седеше с възможно най-изправени рамене в голямото си кресло и изглеждаше страшно разгневена, но имаше някакво благодушие в цялото й държане въпреки всичко.

— Майко — рече Уордл, — това е мистър Пикуик. — Нали се сещаш?

— Няма значение — отвърна старата дама с много достойнство. — Не отегчавай мистър Пикуик със старо създание като мене. Никой вече не го е грижа за мен и туй си е съвсем естествено. — После старата дама вирна глава и прокара треперещи пръсти по светлолилавата си копринена рокля.

— Недейте, недейте, госпожо — рече мистър Пикуик. — Как бих могъл да допусна, че ще отблъснете един ваш стар приятел. Аз дойдох тук нарочно да си поприказваме надълго с вас и да изиграем по още някоя партия вист; а ние двамата ще покажем на тази младеж как се танцува менует, преди да прибавят към годините си четиридесет и осем часа.

Старата дама бързо захвана да отстъпва, но не искаше да го направи отведнъж. Затова само каза:

— А? Не мога да го чуя.

— Празни приказки, майко — рече Уордл. — Хайде, хайде, не се сърди, моля ти се. Не забравяй Бела; та ти трябва да ободряваш сега милото момиче.

Старата дама явно чу това, защото устните й трепнаха, докато синът й говореше. Но напредналата възраст е свързана с някои малки слабости и тя не се бе още изцяло отсърдила. Тъй че прокара още веднъж пръсти по светлолилавата си рокля и се обърна към мистър Пикуик с думите:

— О, мистър Пикуик, младежта беше съвсем друга, когато аз бях девойка!

— Не ще и съмнение, госпожо — рече мистър Пикуик, — и точно затова високо ценя малцината, които са запазили някои черти от старото поколение. — И казвайки това, мистър Пикуик нежно притегли Бела към себе си и като я целуна по челото, я помоли да седне на табуретката до нозете на баба си. Дали изразът на девойката, вдигнала лице към това на старата жена, предизвика спомени от миналото, или старата дама се трогна от ласкавата добродушност на мистър Пикуик, или пък имаше някаква друга причина, но тя напълно се разтопи; и тъй тя се хвърли на врата на своята внучка и лошото й настроение изцяло се изпари в порой мълчаливи сълзи.

Щастливи бяха всички тази вечер. Спокойно и тържествено преминаха двете партии вист, в които мистър Пикуик и старата дама играха заедно; шумно бе веселието край кръглата маса. И дълго след като дамите се бяха оттеглили, топлото старо вино, щедро примесено с бренди и подправки, обходи много пъти мъжката компания; и дълбоко заспаха, и приятни сънища сънуваха след това. Забележително явление бе, че съновиденията на мистър Снодграс бяха винаги някак свързани с Емили Уордл, а в тези на мистър Уинкл непрекъснато се мяркаше една девойка с черни очи, дяволита усмивка и чифт необикновено хубави ботушки, поръбени с пухкава кожа наоколо.

Рано на следната утрин мистър Пикуик се събуди от оживени гласове (които успяха да пробудят дори шишкавото момче от дълбокия му сън). Той седна в леглото си и се ослуша. И прислуга, и гости от нежния пол непрекъснато тичаха нагоре-надолу; дочуваха се толкова многобройни заръки за топла вода, толкова нескончаеми подвиквания за игли и конци, толкова чести полусподавени молби като: „О, елате да ми помогнете, за бога!“, та мистър Пикуик, с цялото си простодушие, помисли, че нещо ужасно трябва да се е случило; но когато се пробуди още малко, той си спомни за сватбата. А защото случаят беше забележителен, той се облече особено грижливо и слезе долу в столовата.

Всички прислужнички в нови-новенички еднакви рокли от розов муселин, с бели панделки на шапчиците, тичаха из къщата в такова състояние на неспокойствие и възбуда, че не би могло да се опише. Старата дама се бе издокарала с рокля от брокат, която не бе виждала бял свят от двадесет години, с изключение на зареяните лъчи, прокраднали се през цепките на раклата гдето бе стояла скътана през цялото това време. Мистър Тръндл беше в прекрасно разположение на духа, но все пак малко нервен. Сърдечният възрастен домакин се стараеше да изглежда много радостен и спокоен, но опитите му бяха безспорно несполучливи. Всички девойки бяха в бял муселин и облени в сълзи, с изключение на две-три избранички, удостоени с честта да видят предварително булката и шаферките на горния етаж. Всички пикуикисти бяха превъзходно наконтени, а от поляната пред къщата се чуваше страхотен шум, вдиган от всички мъже, юноши и момчетии от фермата, като всеки носеше бяла фльонга в петелката и всички викаха възторжено с все гърло: а към това дело ги подстрекаваше и въодушевяваше мистър Самюъл Уелър със своите съвети и пример — той бе успял вече да стане невероятно популярен и се чувствуваше съвсем като у дома си, сякаш беше роден в този край.

Една сватба винаги става прицел на шеги, но в същност шегите съвсем не са на място при това събитие; ние говорим единствено за обреда и молим ясно да се разбере, че няма да си позволим никакви подигравателни намеци относно съпружеския живот. Удоволствието и радостта при този случай се примесват с дълбокото съжаление, загдето се напуска родният дом, със сълзите на раздялата между родители и деца, със съзнанието, че се напускат най-скъпите и добри приятели от най-щастливия промеждутък на човешкия живот, за да започнат неговите грижи и тревоги с други, още неизпитани и не добре опознати хора: естествени са тези чувства, но ние не бихме желали да ги описваме, за да не хвърляме сянка на скръб върху тази глава, а още по-малко бихме желали да се предположи, че ги осмиваме.

Нека кажем тогава накратко, че обредът бе извършен от стария пастор в малката църква на Дингли Дел и името на мистър Пикуик още стои в енорийския архив, запазен в тамошната църковна канцелария; че девойката с черните очи написа името си с много несигурен и треперлив почерк, а подписите на Емили и на третата шаферка са почти напълно нечетливи; че всичко мина изключително добре и съвсем не бе толкова страшно, колкото си бяха мислили девойките преди това; и макар и притежателната на черните очи и дяволитата усмивка да уведоми мистър Уинкл, че тя никога не би се подложила на нещо тъй ужасно, ние имаме основателни причини да смятаме, че тя грешеше. Към всичко това може да добавим, че мистър Пикуик пръв поздрави булката и след поздравите си й сложи на шията разкошен златен часовник с ланец, който никой смъртен не бе виждал дотогава освен бижутера. Тогава камбаната на старата църква зазвъня по най-веселия възможен начин и всички се върнаха обратно да закусят.

— Къде отиват баничките с кълцано месо, млади потребителю на опиум? — запита мистър Уелър шишкавото момче, докато помагаше да подредят лакомствата от този вид, които не бяха сложени от предишната вечер.

Шишкавото момче му показа къде да постави баничките.

— Отлично — рече Сам, — сложѝ едно коледно клонче към тях. В другото блюдо от другата страна. Така, сега май видът е приличен и приятен, както казал бащата, кат отрязал главата на момченцето си, за да му оправи кривогледството.

Докато мистър Уелър правеше това сравнение, той отстъпи една-две крачки да види цялостния ефект и надзираваше всички приготовления с най-голямо задоволство.

— Уордл — рече мистър Пикуик едва щом всички седнаха на масата, — чаша вино в чест на този щастлив случай.

— С най-голямо удоволствие, приятелю — рече мистър Уордл. — Джо!… Дявол да го вземе, това момче пак е заспало.

— Не, не съм, сър — отвърна шишкавото момче, изскочило от най-далечния ъгъл, гдето, подобно на светия патрон на шишкавите момчета — безсмъртния Хорнър[1], — лакомо ядеше една коледна баничка, но не прояви спокойствието и хладнокръвието, присъщи на този млад джентълмен.

— Напълни чашата на мистър Пикуик.

— Да, сър.

Шишкавото момче напълни чашата на мистър Пикуик и се оттегли зад стола на господаря си, отгдето наблюдаваше играта на вилиците и ножовете и пътя на вкусните късчета от чиниите към устата на насядалите около масата с някаква мрачна, меланхолична наслада, която действително беше внушителна.

— Да ви благослови господ, стари приятелю — рече мистър Пикуик.

— И вас също, приятелю — отвърна Уордл; и те пиха задружно сърдечна наздравица.

— Мисис Уордл — рече мистър Пикуик, — ние, старите хора, трябва да вдигнем по чаша вино заедно в чест на това радостно събитие.

Старата дама в този момент заемаше много величествено председателското място на масата, седнала с роклята си от брокат между своята внучка — младоженка, от едната страна и мистър Пикуик, комуто бе възложено да нарязва месото, от другата. Мистър Пикуик не бе казал тези думи много високо, но тя веднага го разбра и изпи отведнъж пълна чаша вино за негово щастие и дълголетие; след това достойната старица се спусна в подробен и пълен доклад за своята собствена сватба, придружен от дисертация за модните на времето обувки с високи токове, като вмъкваше и някои подробности от живота и приключенията на красивата покойна лейди Толимглауър; на всичко това старата дама се засмя от все сърце и всички девойки последваха примера й, тъй като се питаха една друга за какво изобщо говори милата бабка. Когато те се засмяха, старата дама захвана да се смее десет пъти по-весело и заяви, че тези истории били винаги считани за забележителни, а това ги накара отново да се разкикотят и старата дама изпадна в чудесно настроение. След това бе нарязана сватбената торта, като всеки получи своя дял, а девойките си оставиха по едно парченце, за да го сложат под възглавниците си и да сънуват бъдещите си съпрузи; това предизвика много изчервявания и закачки.

— Мистър Милър — обърна се мистър Пикуик към своя стар познайник, твърдоглавия джентълмен. — Чаша вино?

— С най-голямо удоволствие, мистър Пикуик — тържествено отвърна твърдоглавият джентълмен.

— Може ли и аз да се присъединя към вас? — рече добродушният пастор.

— И аз — добави съпругата му.

— И аз, и аз — провикнаха се от другия край на масата двама бедни роднини, които хубаво си хапваха и пийваха и се смееха на всичко.

Мистър Пикуик изразяваше искреното си задоволство при всяко ново предложение и очите му искряха весело и радостно.

— Дами и господа — рече мистър Пикуик, ставайки отведнъж.

— Браво! Браво! Браво! — извика мистър Уелър в изблик на силни чувства.

— Повикайте тук цялата прислуга — високо го прекъсна старият Уордл, за да предотврати публичното мъмрене, което иначе мистър Уелър несъмнено щеше да получи от своя господар. — Дайте по чаша вино всекиму, за да пием обща наздравица… Продължавайте, Пикуик.

Мистър Пикуик подхвана словото си всред смълчаните гости, шепнещите прислужнички и смутените ратаи.

— Дами и господа… не, няма да ви наричам дами и господа, а приятели, мили приятели, ако дамите ми разрешат тази волност…

Тук мистър Пикуик бе прекъснат от шумните ръкопляскалия на дамите, съпроводени от тези на господата, а междувременно отчетливо чуха притежателката на изключителните очи да казва, че й идвало да разцелува този сладък мистър Пикуик. Тогава мистър Уинкл галантно запита дали не можело да стане чрез посредник, на което девойката с черните очи отговори: „Безсрамник“, но придружи думите си с поглед, ясно говорещ — доколкото ясно може да говори един поглед: „Ако имате смелост, сторете го.“

— Драги мои приятели — продължи мистър Пикуик, — предлагам да вдигнем чаши за булката и младоженеца, нека ги благослови всевишният (възгласи и сълзи). Моят млад приятел Тръндл аз считам за чудесен, мъжествен човек; а неговата съпруга познавам като много мила, прекрасна девойка, напълно способна да пренесе в друга сфера на действие щастието, което тя двадесет години е разпръсквала около себе си в бащиния дом. (Тук шишкавото момче се разрева гръмогласно, а мистър Уелър го хвана за яката и го отведе навън.) Бих искал — добави мистър Пикуик, — бих искал да съм достатъчно млад, за да бъда съпруг на нейната сестра (възторжени възгласи), но защото е невъзможно, щастлив съм, задето съм достатъчно възрастен да й бъда баща; при това положение няма да бъда заподозрян в никакви скрити помисли, като заявявам, че съм пълен с възхита, уважение и обич и към двете (ръкопляскания и хълцания). Бащата на младоженката, този мил наш приятел, е благороден човек и аз се гордея, че го познавам (шумно одобрение). Той е благ, превъзходен, свободомислещ, добросърдечен, гостоприемен, щедър човек (възторжени викове на бедните роднини при всички прилагателни; а особено при последните две). Дано дъщеря му бъде толкова щастлива, колкото той желае; и дано, виждайки това щастие, той самият винаги изпитва онова удовлетворение в сърцето и онова спокойствие в душата, които толкова много заслужава — ето, това е, убеден съм, общото желание на всички ни. И тъй, нека пием за тяхно здраве и нека им пожелаем дълъг живот и всичко най-хубаво!

Мистър Пикуик завърши сред истинска буря от ръкопляскания; и още веднъж дробовете на допълнително поканените заработиха с пълна пара под командата на мистър Уелър. Мистър Уордл вдигна наздравица за мистър Пикуик; мистър Пикуик вдигна наздравица за старата дама. Мистър Снодграс вдигна наздравица за мистър Уордл; мистър Уордл вдигна наздравица за мистър Снодграс. Един от бедните роднини вдигна наздравица за мистър Тъпман; а другият беден роднина вдигна наздравица за мистър Уинкл; цареше щастливо празнично настроение, докато двамата бедни роднини изчезнаха тайнствено под масата, а това даде знак, че е време да прекъснат увеселението.

Събраха се отново на вечеря след една разходка от двадесет и пет мили, предприета от мъжете по съвета на мистър Уордл, за да отстранят последиците от изпитото на закуската вино. Бедните роднини останаха в легло цял ден, за да са годни отново за същото необикновено достижение, но тъй като не успяха, спряха пиршеството дотам. Мистър Уелър караше прислугата да се смее непрекъснато, а шишкавото момче разпредели свободното си време на кратки, строго редуващи се промеждутъци, посветени ту на ядене, ту на спане.

Вечерята премина не по-малко сърдечно от закуската и също тъй шумно, но без сълзи. После дойде десертът с още наздравици. След това — кафе и чай. И най-накрая — балът.

Приемната на Манър Фарм беше голяма, дълга, облицована в тъмно дърво зала с висока камина, чийто комин беше тъй широк, че оттам можеше да мине цял файтон от новия патентован вид заедно с колелата и прочие. В горния край на залата, в кът, образуван от зеленика и борови клонки, бяха седнали двамата най-добри цигулари и единственият арфист в цял Мъгълтън. В многобройните ниши върху най-различни подставки бяха сложени тежки сребърни свещници с по четири свещи. Килимът беше вдигнат, свещите пламтяха ярко, огънят гореше и пращеше в камината, а весели гласове и безгрижен смях се носеха из залата. Ако някои йомени от старата английска гвардия се бяха превърнали след смъртта си в елфи, щяха да изберат точно това място за своите веселби.

Ако имаше нещо, годно да направи тази очарователна сцена още по-любопитна, то бе единствено забележителният факт, че мистър Пикуик се бе появил в залата без своите гетри — за първи път, откакто го помнеха неговите най-стари приятели.

— Да не искате да танцувате? — учуди се Уордл.

— Разбира се — отвърна мистър Пикуик. — Не виждате ли, че съм облечен нарочно за целта? — Мистър Пикуик привлече вниманието върху копринените си чорапи на точки и елегантно вързаните си лачени обувки.

— Вие с копринени чорапи! — възкликна мистър Тъпман закачливо.

— А защо не, сър… защо не? — разгорещено се обърна към него мистър Пикуик.

— О, разбира се, не виждам каквато и да било причина да не ги носите — отговори мистър Тъпман.

— И аз тъй мисля, сър, и аз тъй мисля — отвърна мистър Пикуик с доста рязък тон.

Мистър Тъпман беше готов да се засмее, но виждайки, че работата става сериозна, той също стана сериозен и каза, че десенът им бил много красив.

— Радвам се, че ви харесват, сър — рече мистър Пикуик и настойчиво погледна своя приятел. — Надявам се, че не виждате нищо странно в тези чорапи.

— Не, разбира се. О, не, разбира се — отвърна мистър Тъпман. Той се отдалечи и лицето на мистър Пикуик пак придоби обичайния си благ израз.

— Готови сме всички, струва ми се — рече мистър Пикуик, застанал начело със старата дама за танца, като четири пъти вече се бе спущал напред преждевременно, тъй като гореше от нетърпение да започне.

— Захващайте веднага тогава — рече Уордл. — Хайде!

Двете цигулки и арфата засвириха и мистър Пикуик се впусна в първите стъпки, когато се разнесе всеобщо пляскане и някой извика: „Спрете, спрете!“

— Какво има? — запита мистър Пикуик, който се прикова на място, щом цигулките и арфата млъкнаха, защото никаква друга земна сила не можеше да го спре, дори къщата да се беше запалила.

— Къде е Арабела Алън? — попитаха десетина гласа.

— И Уинкл — добави мистър Тъпман.

— Тук сме! — възкликна този джентълмен, като изскочи от един ъгъл с хубавата си събеседница; а когато се появиха, трудно бе да се каже дали той или девойката с черните очи имаше по-червени бузи.

— Странно нещо, Уинкл — рече мистър Пикуик доста раздразнено. — Не можехте ли да заемете мястото си по-рано?

— Съвсем не е странно — отвърна мистър Уинкл.

— Да — рече мистър Пикуик с изразителна усмивка, щом очите му се спряха на Арабела, — да, в края на краищата не мога да кажа, че е странно наистина.

Но нямаше време да се размишлява повече по въпросите, защото и цигулки, и арфа действително засвириха този път. Мистър Пикуик полетя напред… По средата на двете редици до самия край на залата… висок подскок пред камината… отново обратно… Кръжеше непрекъснато около партньорката си… тупна силно с крак… следващата двойка бе на линия… тя се впусна напред… направи същите фигури на свой ред… ново ритмично тупване с крак… следващата двойка затанцува… и следващата… и следващата… небивало оживление! Най-накрая, когато се изредиха и четиринадесетте двойки, а старата дама се оттегли съвсем изтощена и биде заместена от съпругата на стария пастор, мистър Пикуик продължаваше (без да е необходимо това упражнение) да танцува на място в такта на музиката, усмихвайки се през всичкото време на своята партньорка по такъв любезен начин, че не се поддава на описание.

Много преди мистър Пикуик да се почувствува уморен от танците, младоженците се бяха оттеглили от веселбата. Но без оглед на това разкошни закуски бидоха поднесени на долния стаж, а после всички останаха на сладки приказки; и когато мистър Пикуик се събуди късно на следващата утрин, в съзнанието му изплува смътно възпоминание, че бе тайно поканил поотделно около четиридесет и пет души на вечеря в „Джордж и ястребът“, щом имат път към Лондон; така мистър Пикуик правилно стигна до съвсем сигурното заключение, че покрай танците е имало и нещо друго предишната вечер.

— Е, семейството урежда игри в кухнята тази вечер, нали, мила моя? — зададе Сам въпроса на Ема.

— Да, мистър Уелър — отвърна Ема. — Тъй е винаги при нас на Бъдни вечер. Господарят много държи да се спазва този обичай.

— Вашия господар много го бива да спазва всички обичаи, мила моя — рече мистър Уелър. — Не съм виждал досега толкова разумен човек и такъв уреден джентълмен.

— О, такъв си е — намеси се в разговора шишкавото момче. — Само какви прасета отглежда! — Шишкото се усмихна на мистър Уелър едва ли не по канибалски при мисълта за печените бутове и техния сос.

— А, ти си се събудил най-после? — рече Сам.

Шишкавото момче кимна.

— Виж к’во ще ти кажа, млади питоне — рече внушително Сам. — Ако не почнеш да спиш мъничко по-малко и да се движиш мъничко повече, когато станеш мъж, сигур и ти самият ще си изпатиш като оня стар джентълмен, дет носел плитка.

— А к’во му направили? — осведоми се с разтреперан глас шишкавото момче.

— Ще ти го кажа — отвърна мистър Уелър. — Той бил от партията на най-обемистите, истински дебел човек, и не можел да си зърне обувките от четирийсет години.

— Божичко! — възкликна Ема.

— Да, това е самата истина, мила моя, и ако вие бихте сложили пред него на масата точно копие от собствените му крака, той нямало да ги познае. И тъй той винаги си ходел до кантората с много красив златен ланец, провесен около една стъпка и четвърт, и със златен часовник в предното джобче, дето струвал… не ми е удобно да кажа колко, във всеки случай не по-малко от най-скъпия часовник… голям, тежък, с кръгла направа, тъй дебел кат часовник, колкото той кат човек, и съответно с голяма лицева част. „По-добре ще е да не носите тоз часовник — викали на стария джентълмен приятелите му, — ще ви го откраднат“ — тъй му викали. „Ами!“ — викал той. „Да, непременно“ — викали му те. „Е-хе — викал той, — ще ми се да видя кой крадец може да извади тоз часовник, щото, мътните да ме вземат, ако аз мога въобще да го измъкна, толкоз е пристегнат на мястото си — викал той. — Когат’ искам да знам колко е станало, гледам часовника в хлебарницата“ — тъй отговарял. На туй отгоре се смеел до пръсване и пак си излизал с напудрената перука с плитка, минавал по Странд с ланеца си, провисен още повече, а големият кръгъл часовник напирал тъй, а… а… да скъса сивите му вълнени панталони. Нямало джебчия в цял Лондон, дет не опитал да дръпне тоз ланец, но ланецът никога не се късал, а и часовникът никога не излизал от джоба, тъй че те скоро се уморили да теглят такъв тежък джентълмен по плочника; а той се връщал в къщи и се смеел, докато плитката му захващала да се люлее като махало на часовник с кукувица. Най-после един ден старият джентълмен върви по улицата и зърва към него да идва един джебчия, дето вече бил виждал, хванал за ръка едно момченце с много голяма глава. „Ей, че майтап — вика си старият джентълмен, — искат да опитат пак, ама да имат да вземат!“ И той захваща да се кикоти от все сърце, когато изведнъж момченцето отпуска ръката на джебчията, спуска се право в корема на стария джентълмен с главата напред и за миг го кара да се превие одве от болка. „Убийство!“ — крещи старият джентълмен. „Всичко е наред, сър“ — казва му шепнешката на ухото джебчията. А когато пак се изправя, часовникът и ланецът му ги няма, пък и нещо по-лошо: оттогава насетне храносмилането на стария джентълмен не се оправило до края на живота му; тъй че внимавай, млади приятелю, и гледай да не дебелееш толкоз.

Когато мистър Уелър привърши своята история, явно направила силно впечатление на шишкавото момче, и тримата се отправиха към голямата кухня, гдето семейството се бе вече събрало, съгласно обичая, спазван всяка година на Бъдни вечер от прародителите на стария Уордл от незапомнени времена.

На средата на тавана в кухнята старият Уордл беше току-що закачил собственоръчно огромен клон хмел и този именно клон хмел тозчас предизвика всеобщо приятно смущение и блъсканица; всред тази суматоха мистър Пикуик, с галантност, която би била високо оценена от самата лейди Толимглауър, взе старата дама под ръка, заведе я под символичния клон и я целуна с много почит и уважение. Старата, дама се подчини на тази осезаема проява на вежливост с цялото достойнство, подобаващо на такъв значителен и тържествен обред, обаче по-младите дами, не бидейки тъй всецяло изпълнени със суеверно благоговение към обичая или въобразявайки си, че цената на подобна целувка, получена след известно усилие, е значително по-голяма, пищяха и се бореха, и бягаха в ъглите, и заплашваха, и възразяваха — с една дума, правеха всичко освен да напуснат помещението, докато по-несмелите господа бяха готови да се откажат, а тогава всички девойки отведнъж решиха, че е безполезно да се съпротивляват повече и любезно позволиха да ги целунат. Мистър Уинкл целуна девойката с черните очи, мистър Снодграс целуна Емили, мистър Уелър, без да се съобразява напълно с обичая да бъде непременно под хмела, целуваше и Ема, и другите прислужнички, щом ги хванеше. А що се отнасяше до бедните роднини, те целуваха всяка дама, без да изключват и по-грозничките гостенки, които се бяха втурнали под клона още щом го закачиха, без да разберат какво са сторили. Уордл се беше изправил с гръб към огнището и гледаше сцената, преизпълнен от задоволство; а шишкавото момче се възползува от случая, за да обсеби за лична изгода една особено хубава баничка с кълцано месо, отделена за другиго, и незабавно я излапа.

После писъците стихнаха: лицата бяха поруменели, а къдриците поразчорлени и мистър Пикуик, след като бе целунал старата дама, както вече споменахме, се бе изправил под хмела, наблюдавайки с радостна усмивка всичко около себе си, когато девойката с черните очи зашепна нещо на своите дружки, после се втурна отведнъж, обви ръка около шията на мистър Пикуик и го целуна нежно по лявата буза; и преди мистър Пикуик да си даде сметка какво точно става, той се видя заобиколен от всички девойки вкупом и всяка една го целуна на свой ред.

Приятно бе да се гледа застаналият в средата на групата мистър Пикуик: дърпаха го ту на една, ту на друга страна и го целуваха по брадичката, по носа, по очилата — приятно бе да се слуша също носещият се от вси страни искрен смях, но още по-приятно бе да се наблюдава мистър Пикуик малко след това, когато с вързана през очите копринена носна кърпичка се натъкваше на стената, навираше се в ъглите, с една дума, преминаваше през всички тайнства, свързани с играта „сляпа баба“, и то с най-голямо удоволствие, докато най-сетне залови един от бедните роднини, а после самият той гледаше да избяга от сляпата баба с такава пъргавина и ловкост, че заслужи възхищение и ръкопляскане от всички присъствуващи. Бедните роднини ловяха онези, които според тях биха искали да бъдат заловени, а когато играта ставаше мудна, оставяха се да ги хванат. Щом тази игра омръзна, заловиха се за нова: вадеха стафиди от блюдо с горещ коняк, а щом достатъчно много пръсти се опариха и не останаха повече стафиди, всички седнаха на питателна вечеря край буйно горящите в камината пънове; коледната напитка бе приготвена във внушителен, мъничко по-малък от обикновен перален казан съд, гдето топлите ябълки, добили чудесен цвят, шушнеха тъй приятно в горещата течност, че никой не можеше да устои на изкушението.

— Това — рече мистър Пикуик, оглеждайки всичко около себе си, — точно това се казва уют.

— Да, такъв ни е обичаят открай време — отвърна мистър Уордл. — На Бъдни вечер всеки е добре дошъл на нашата трапеза, както виждате, и прислуга, и всички други; тук чакаме да дойде Коледа, додето часовникът удари дванайсет, а времето дотогава прекарваме, като играем разни игри и слушаме стари приказки. Тръндл, моето момче, разбутайте огъня.

Хиляди искри хвърчаха нагоре, докато ръгаха пъновете. Тъмночервена светлина озари с разкошна багра дори най-далечните ъгли на помещението, като играеше весело по всяко лице.

— Хайде — рече Уордл, — нека чуем някоя песен, коледна песен… Е, щом няма по-добър певец, аз ще ви изпея моята.

— Браво! — възкликна мистър Пикуик.

— Пълнете чашите — провикна се Уордл. — Ще минат най-малко два часа, преди да видим дъното на съда през хубавия тъмен цвят на тоя еликсир; пълнете всички чаши и хайде, ето ви и песента.

Казвайки това, веселият стар джентълмен не чакаше да го подканят, а веднага запя с приятния си силен, плътен глас своята

Коледна песен

„Не искам ваш’та пролет — в неверния си полет

тя носи цвят и пъпки, и листа,

зове ги в път съдбовен със своя дъжд лъжовен

и пръсва ги навред пред утринта.

Капризна нимфа тя е — сама дори не знае

след час какво ли може да реши.

С усмивка те поглежда, а сетне изпод вежда

най-свежия ти цвят ще съкруши,

Не искам слънце лятно — да си върви обратно!

Аз нивга няма да го диря сам.

Щом облака го скрие, на смях ще ме избие —

не ме е еня, че се муси там!

Че рожбата му свидна е лудостта ехидна,

що в свитата на треската върви.

Щом силна страст ви хласне, тя скоро ще угасне —

туй много са изпитали, уви!

 

Нощта на сенокоса под светлината ко̀са

на скромната и нежната луна

аз доста предпочитам и по-приятна считам

от пладнешката нагла светлина.

Но видя ли листото да пада от дървото,

пробужда се у мен тъга безкрай.

Разправят, че наесен бил въздухът чудесен,

но той не ми понася твърде май.

 

Затуй аз песен пея за Коледа — за нея —

сърдечна, вярна, храбра и добра —

обръщам тази чашка и виквам с мощ юнашка

за Коледата три пъти ура!

Ще я посрещнем с врява и с радостна гълчава

сърце й ведро ще развеселим.

Ще я поим, додето не свърши питието,

и по другарски ще се разделим.

 

С достойна честност тя ни показва свойте рани,

нанесени от вятър, мраз и сняг.

Не са те срам — такива следи човек открива

по бузите на всеки смел моряк.

Доде таз песен секне, потонът нека екне

и кънне от стена, та до стена —

през тази нощ честита приветстваме с възхита

Царицата на всички времена.“

Песента бе посрещната с шумно одобрение — по начало приятели и подчинени са знаменита публика, — а бедните роднини изпаднаха едва ли не в прехлас. Отново разбутаха огъня и отново напълниха всички чаши с вкусното питие.

— Я, сняг заваля — тихо рече един от ратаите.

— Сняг заваля, а? — рече Уордл.

— Студена зимна вечер, сър — отвърна ратаят, — пък е задухало по полето, носят се цели облаци, бели и гъсти.

— Какво казва, Джем? — попита старата дама. — Да не би да е станала някоя беля?

— Не, не, майко — отвърна Уордл, — казва, че има снежна буря, силен студен вятър; и не е трудно човек да се досети, защото подвява чак долу в камината.

— А — рече старата дама, — имаше точно такъв вятър и точно тъй трупаше сняг преди доста много години, да, да: точно пет години, преди да умре горкият ти баща. Помня, че беше също Бъдни вечер и точно тогава той ни разправи случката със стария Гейбриъл Гръб, дето го отвлекли таласъмите.

— Каква е тази случка? — запита мистър Пикуик.

— О, нищо особено, — отвърна Уордл. — Хората разправят някаква история как един стар гробар бил уж отвлечен от таласъми.

— Уж! — възмути се старата дама. — Нима ще се намери някой да не го вярва? Уж! Не си ли чувал още като дете, че той наистина бил отвлечен от таласъмите, и не го ли знаеш, че е точно тъй?

— Добре, добре, майко, бил е отвлечен, щом настояваш — засмя се Уордл. — Той наистина бил отвлечен от таласъми, Пикуик, и слагаме точка на въпроса.

— Не, не — възрази мистър Пикуик, — няма да сложим точка, уверявам ви; защото искам непременно да чуя как и къде са го отвлекли и изобщо цялата история.

Уордл се усмихна, виждайки как всички глави се наведоха напред, готови да слушат; той отново щедро напълни чашите с коледната напитка, кимна в знак на наздравица към мистър Пикуик и започна да разправя следното…

Но гледай ти, що за издатели сме ние, щом допуснахме тази глава да стане тъй дълга! Признаваме чистосърдечно — бяхме забравили подобни дребни ограничения, каквито са главите. Затова ето, пускаме таласъма да се подвизава в нова глава! Свободна улица и никакви изключения за таласъмите, дами и господа, моля ви!

Бележки

[1] Малкият Джек Хорнър е описан като извънредно лакомо дете в една детска песничка.