Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (30)

Глава двадесет и седма

Самюъл Уелър отива на поклонение в Доркинг и се вижда със своята мащеха

Оставаше един промеждутък от два дена преди уреченото време за отпътуване на пикуикистите до Дингли Дел и мистър Уелър, след като бе вечерял доста рано, седеше в една от задните стаи на „Джордж и ястребът“, обмисляйки по какъв начин би могъл да оползотвори най-добре времето си. Беше забележително хубав ден; и не бяха изминали дори десет минути, откакто умът му бе погълнат от този въпрос, когато отведнъж го обхвана топло синовно чувство; необходимостта да отиде и види баща си и да засвидетелствува своето уважение към мащеха си го облада тъй силно, щото се чудеше как дотогава не бе и помислял за това свое морално задължение. Горящ от желание да заглади още начаса своята досегашна небрежност, той веднага отиде на горния етаж при мистър Пикуик и го помоли да му даде отпуска, за да изпълни похвалното си намерение.

— Естествено, Сам, естествено — рече мистър Пикуик, със светнали от задоволство очи при това доказателство за синовните чувства на своя помощник. — Естествено, Сам.

Мистър Уелър направи благодарствен поклон.

— Много ме радва, като виждам вашето дълбоко съзнание за синовен дълг, Сам — рече мистър Пикуик.

— Винаги съм го имал, сър — отвърна мистър Уелър.

— Това ваше отношение е много мило — одобрително забеляза мистър Пикуик.

— Много, сър — отвърна мистър Уелър. — Когато и да съм искал нещо от моя баща, винаги е било с много почит и учтивост. А пък ако не искаше да ми го даде, аз самичък си го вземах, да не би да направя нещо лошо, задето не са ми го дали. По тоз начин съм му спестявал сумата и неприятности, сър.

— Не точно това исках да кажа, Сам — рече мистър Пикуик, като поклати глава леко усмихнат.

— Все с добри чувства, сър, с най-добри намерения, както казал оня джентълмен, дето избягал от жена си, щото му се виждало, че тя не била щастлива с него.

— Може да тръгвате, Сам — рече мистър Пикуик.

— Благодарности, сър — отвърна мистър Уелър; и като направи най-хубавия си поклон, облечен в най-хубавите си дрехи, Сам се настани на покрива на Аръндълския дилижанс и тръгна да пътешествува към Доркинг.

„Маркиз Гранби“ беше по времето на мистър Уелър истински образец на крайпътна пивница от по-горна категория — достатъчно голяма, за да бъде удобна, но и достатъчно малка, за да бъде уютна. На висок стълб от другата страна на пътя бе провесена голяма табела, изобразяваща главата и раменете на джентълмен с апоплектична физиономия в червен жакет с тъмносини кантове, а над тривърхата му шапка имаше някакво петно от същата синя боя, вероятно вместо небе. Над петното пък имаше чифт знамена; а под последното копче на жакета му се подаваха чифт пищови; и всичко заедно представляваше изразително и безспорно подобие на славния и незабравим маркиз Гранби^[1].

На прозореца на пивницата се виждаше отбрана сбирка от саксии с мушкато и редица добре избърсани от праха шишета със спиртни напитки. На отворените капаци бяха окачени разни надписи, възхваляващи със златни букви удобните легла и добрите вина; а шляещите се край вратата на обора и коритото за водопой групи от селяни и коняри даваха основание да се предположи, че в заведението се продаваха първо качество силни напитки и бира. Сам Уелър поспря, след като слезе от дилижанса, за да огледа с опитното си око на пътешественик всички тези малки указания, че търговията тук преуспява; и след като стори това, той веднага влезе вътре, много доволен от всичко видяно.

— Хей, вие там! — чу се креслив женски глас в момента, когато Сам подаде глава през вратата. — Какво искате, младежо?

Сам обърна поглед в посоката, отгдето се носеше гласът. Гласът принадлежеше на една доста пълна дама с приятна външност, която седеше край огнището и раздухваше огъня, за да заври чайникът. Тя не беше сама; от другата страна на огнището, на стол с висока облегалка, седеше като истукан някакъв човек с изтъркани дрехи, а гърбът му бе почти тъй дълъг и вдървен, като самия стол — и тази личност веднага привлече особено силно вниманието на Сам.

Човекът имаше червен нос и дълго лице с превзет като на стара мома израз, а очите му някак напомняха тези на гърмяща змия: доста живи, но безспорно зли. Той носеше много къси панталони и черни памучни чорапи, които, подобно на цялото му облекло, бяха с подчертано ръждив оттенък. Изглеждаше колосан целият с изключение на бялата му яка, чиито дълги меки краища висяха върху закопчаната му жилетка по много нескопосен и неживописен начин. Чифт стари износени ръкавици от дебел вълнен плат, широкопола шапка и избелял зелен чадър с множество спици от китова кост, стърчащи през плата сякаш в замяна на липсващата дръжка: всички тези вещи лежаха на стола до него, положени много спретнато и грижливо, и като че искаха да подскажат, че червеноносият човек, който и да бе той, съвсем нямаше намерение да си отиде бързешката.

Но нека бъдем справедливи към джентълмена с червения нос: той би бил много неблагоразумен, ако би имал подобни намерения; защото, съдейки по всички външни белези, би трябвало да има крайно завиден кръг от познанства, за да се чувствува по-добре където и да било другаде. Огънят гореше ярко под влияние на духалото, а чайникът пееше весело под задружните усилия на духалото и огъня. Прибори за чай бяха наредени на малък поднос на масата, блюдо с топли, намазани с масло препечени филийки тихичко цвърчаха на решетката пред камината, а червеноносият джентълмен усърдно се бе заловил да превърне в горепоменатото лакомство голям резен хляб, с помощта на нарочна за целта дълга медна вилица. До него стоеше чаша горещ димящ грог с ананасов ром и резен лимон. И всеки път, щом червеноносият откъснеше поглед от приготовлението на печената си филия, той отпиваше по малко от горещия грог и се усмихваше на доста пълната дама, която раздухваше огъня.

Сам тъй се захласна в съзерцание на тази уютна сцена, че не обърна внимание на първия въпрос на доста пълната дама. И чак когато въпросът биде зададен още два пъти с все по-креслив тон, той си даде сметка за неподходящото си поведение.

— Тук ли е стопанинът? — запита Сам вместо отговор.

— Не, не е тук — отвърна мисис Уелър; защото доста пълната дама беше не друга, а бившата вдовица и единствена законна наследница на изчезналия от този свят покоен мистър Кларк. — Не, не е тук, нито пък го очаквам скоро.

— Сигур кара дилижанса днес — осведоми се Сам.

— Може и да кара, може и не — рече мисис Уелър, като мажеше с масло току-що препечената от червеноносия филия. — Не знам, пък право да ви кажа, не искам и да знам. Помолете се за божия благословия, мистър Стигинс.

Човекът с червения нос изпълни това й желание и мигновено се нахвърли най-настървено върху препечените намазани с масло филии.

Външността на червеноносия мъж бе накарала Сам да се усъмни още от пръв поглед, и то доста основателно, че тази личност бе заместникът на пастира, за когото му бе говорил неговият достопочтен родител. А в момента, когато го видя да яде, всички съмнения по този въпрос бидоха отстранени и Сам веднага схвана, че ако има намерение да остане временно там, гдето се намираше, трябваше да си подготви почвата без отлагане. Следователно той направи първата стъпка, като сложи ръка върху ниската портичка, отвори я съвсем хладнокръвно и спокойно се озова от другата страна на преградата.

— Здравейте, втора ми майчице — рече Сам.

— И този трябва да е Уелър! — отвърна мисис Уелър, вдигайки очи към лицето на Сам не особено зарадвана.

— И аз тъй мисля — отвърна невъзмутимият Сам — и се надявам този тук преподобен джентълмен да ме извини, дето ще кажа, че ми се иска аз да бях онзи Уелър, на когото сте съпруга, втора ми майчице.

Това беше ласкателство с двоен заряд. То едновременно подсказваше, че мисис Уелър беше много привлекателна жена, а също, че мистър Стигинс имаше осанка на свещеник. Впечатлението, което направи, беше очевидно и Сам се възползува от това преимущество и веднага целуна мащеха си.

— Я го вижте! — рече мисис Уелър, като го отблъсна.

— Засрамете се, млади човече! — рече червеноносият джентълмен.

— Нищо лошо няма, сър, нищо лошо — отвърна Сам. — Но все пак сте прав; не е съвсем редно, щом вторите майки са млади и хубави, кат в този случай, а, сър?

— Всичко туй е суета — рече мистър Стигинс.

— Ах, разбира се — рече мисис Уелър, пооправяйки шапчицата си.

Сам мислеше същото, но си замълча.

Заместникът на пастира съвсем не бе възхитен от появата на Сам; а когато първоначалната възбуда от ласкателството на Сам отмина, даже мисис Уелър изглеждаше, сякаш би могла да се лиши от неговото присъствие без особено съжаление. Обаче той беше там; а защото щеше да е неприлично да го отпратят, седнаха да пият чай и тримата.

— Как е баща ми? — рече Сам.

При това запитване мисис Уелър вдигна ръце и обърна очи нагоре в знак, че това бе мъчителен въпрос, за който не биваше да се намеква.

Мистър Стигинс изстена.

— Какво му е на тоз джентълмен? — попита Сам.

— Той е възмутен от начина, по който се държи баща ви — отвърна мисис Уелър.

— О, тъй било, значи? — забеляза Сам.

— И причините са съвсем основателни — добави мисис Уелър строго.

Мистър Стигинс взе нова филия и изстена още по-тъжно.

— Той е ужасен, непоправим — рече мисис Уелър.

— Въплъщение на гнева! — откликна мистър Стигинс. Той отхапа голям полукръг от печената филия и отново изстена.

Сам изпита силно желание да накара преподобния мистър Стигинс да застене истински, но потисна чувствата си и само запита:

— Е, какво става със стария?

— Какво става! — рече мисис Уелър. — О, сърцето му е от камък. Всяка вечер този прекрасен човек… не се мръщете, мистър Стигинс: трябва да кажа, че вие сте прекрасен човек… идва тук и остава часове наред, а това не може да му подействува ни най-малко.

— Чудна работа — рече Сам, — на мене доста щеше да ми подействува, ако аз бях на негово място, сигурен съм.

— Истина е, млади мой приятелю — тържествено взе думата мистър Стигинс, — неговата душа е закоравяла. О, млади мой приятелю, кой друг би устоял на молбите на шестнадесет от най-хубавите ни сестри да подпомогне нашето благотворително общество за снабдяване на негърчетата-младенци от Антилите с фланелени палтенца и душеспасителни носни кърпички.

— Какво е туй душеспасителни кърпички? — учуди се Сам. — Не съм виждал подобна стока.

— Те обединяват приятното с полезното, млади мой приятелю — обясни мистър Стигинс. — Те целите са щампосани с картини от избрани притчи.

— А, сещам се — рече Сам, — онези, дет висят в дюкяните за платове, с разни молби на просяци и тям подобни по тях.

Мистър Стигинс кимна утвърдително, начевайки третата си препечена филия.

— И той не се остави да го кандърдисат дамите, а? — рече Сам.

— Седеше и си пушеше лулата, а после каза, че негърчетата-младенци били… какво каза, че били малките негърчета? — не си спомни мисис Уелър.

— Малки шмекери — отвърна мистър Стигинс, дълбоко засегнат.

— Каза, че негърчетата били малки шмекери — повтори мисис Уелър. И двамата изстенаха, спомняйки си отвратителното поведение на стария джентълмен.

Още много прегрешения от подобно естество щяха да бъдат разкрити, но тъй като всичките филии бяха вече изядени, чаят бе станал много слаб, а Сам не даваше никакви указания, че има намерение да си тръгва, мистър Стигинс отведнъж си спомни за някаква много спешно обсъждане с пастира и следователно си отиде.

Едва-що чайните прибори бидоха отнесени, а огнището изметено, когато лондонският дилижанс доведе мистър Уелър старши до пивницата; краката му го въведоха вътре, а очите му го зарадваха, съзирайки първородното му чедо.

— Здравей, Сами! — възкликна бащата.

— Здравей, стара костилко! — отвърна синът.

И те сърдечно си стиснаха ръцете.

— Много ме радва да те видя, Сами — рече по-възрастният мистър Уелър, — ама как си успял да се справиш с мащеха си, туй е гатанка за мене. Ще те моля да ми напишеш рецептата, нищо повече.

— Шът! — предупреди го Сам. — Тя е в къщи, стари друже.

— Няма да ни чуе — отвърна мистър Уелър. — След чая тя винаги отива за час-два на долния етаж и си ругае; тъй че можем да си поизплакнем двамцата гърлото, Сами.

Докато говореше, мистър Уелър размеси в две чаши някакви спиртни напитки с вода и извади две лули. Бащата и синът седнаха един срещу друг: Сам от едната страна на огнището на стола с високо облегало, а мистър Уелър от другата страна на друг удобен стол; те продължиха да се радват един на друг с подобаващата за случая тържественост.

— Някой да е бил тук, Сами? — сухо запита мистър Уелър старши след продължително мълчание.

Сам отговори утвърдително, като кимна многозначително с глава.

— Червеноносият ли? — запита мистър Уелър.

Сам кимна отново.

— Обичлив човек е този, Сами — рече мистър Уелър, като пушеше настървено.

— Тъй ми изглежда — потвърди Сам.

— Бива го по сметките — рече мистър Уелър.

— Хайде де! — отвърна Сам.

— Взема назаем осемнайсет пенса в понеделник и идва във вторник за един шилинг, да стане половин крона; пак пристигна в петък за още половин крона, да станат пет шилинга; и все тъй я кара, кат удвоява и додето видиш, станало петлирова банкнота: също кат задачите по смятане за гвоздеите при подковаване на конете, Сами.

Сам даде да се разбере с кимане, че си спомня задачите, за които го подсещаше неговият родител.

— Ти, значи, не си подпомогнал за фланелените палтенца? — рече Сам след ново затишие, посветено на пушене.

— Не, разбира се — отвърна мистър Уелтър. — За к’во им са фланелени палтенца на малките негърчета там на юг? Но виж к’во ще ти кажа, Сами — добави мистър Уелър, като сниши глас и се наведе към него, — готов съм да се изтърся здравата не за палтенца, а за усмирителни ризи за някои хора тука.

Като каза това, мистър Уелър бавно се върна в предишното си положение и намигна на първородния си син с много задълбочен вид.

— Наистина ми се струва чудно да се пращат носни кърпички на хора, дет и не знаят к’во да правят с тях — забеляза Сам.

— Те винаги правят разни таквиз щуротии, Сами — отвърна баща му. — Миналата неделя си вървя по пътя и кого да видя, застанала пред църковната врата със синя супена чиния в ръце: твоята мащеха, представи си! Ами истина, Сами, вътре имаше половинпенсови монетки, дет като нищо правеха няколко златни лири; а щом хората захванаха да излизат, задрънчаха отгоре им пенита, та да се чудиш как някаква си супена чиния, правена на тоз свят, може да издържи на туй чудо. А за к’во, мислиш, беше таз работа?

— За още едно чаено празненство може би подхвърли Сам.

— Съвсем не за туй — отвърна бащата, — ами за пастировата водна такса.

— Пастировата водна такса! — учуди се Сам.

— Ъхъ — обясни мистър Уелър, — дължал за три тримесечия, не бил платил пастирът нито една пара, пък и защо ли, щом водата надали му трябва много-много: той не пие от тоз край, Сами, съвсем не пие оттам. А умее да ги увърта, еша си няма. Та тъй, не бил си платил и му спират водата. Отива пастирът на църква и захваща да приказва, че го преследвали кат светец и че сърцето на водопроводчика, дето му спрял водата, щяло да се смекчи и да се извърти в правилна посока; но все пак мислел, че са го сложили в някакъв списък, за да му правят неприятности. Тогаз женорята се събират на заседание, изпяват молитва, избират мащеха ти на председателското място, решават да се събере доброволна помощ и я изсипват цялата в ръцете на пастира. И ако не са му дали достатъчно, за да си плати таксата за вода до края на живота си, Сами — рече мистър Уелър в заключение, — да пукна, а и ти също; ето такваз е цялата история.

Мистър Уелър попуши мълчаливо известно време, а след това продължи:

— Най-лошото на тези ми ти пастири е, че объркват главите на всички млади жени по нашия край, момчето ми. Да поживи бог добрите им сърчица, та те си мислят, че всичко туй е много хубаво и нищо по-хубаво не знаят; ама са жертви на шарлатани, Сами, жертви са на шарлатани.

— И на мен тъй ми се струва — съгласи се Сам.

— Само щуротии — продължаваше мистър Уелър, клатейки тъжно глава, — и ми е най-болно, Сами, кат ги виждам да си дават времето и силите да правят дрехи за тъмнокожи хора, дрехи, дет хич не им трябват, а не виждат другите християни, с кожа като кожа, дет им трябват дрехи. И ако останеше до мене, Сами, щях да ги туря тези мързеливци, пастирите, зад тежки колички, да ги тикат цял ден по тесни дъски от четиринайсет пръста, та кат нищо щяха да им се изпарят всички глупости от главите, тъй да знаеш.

Мистър Уелър изказа приятната си рецепта с много енергичен тон, с най-разнообразни кимания и извъртане на очи в допълнение, пресуши чашата си на един дъх и си изтърси пепелта от лулата с вродено достойнство.

Той тъкмо извършваше това действие, когато креслив женски глас се дочу от коридора.

— Ето я и драгоценната ти роднина, Сами — осведоми го мистър Уелър; и мисис Уелър се втурна в стаята.

— О, върнал си се вече, а? — рече мисис Уелър.

— Да, драга моя — отвърна мистър Уелър, като пълнеше отново лулата си.

— А мистър Стигинс дойде ли отново? — запита мисис Уелър.

— Не, драга моя, не — отвърна мистър Уелър, палейки лулата си по много находчив начин: подържа взетия с машата жив въглен от камината върху тютюна в лулата, — и освен това, драга моя, май няма да умра от мъка, даже той изобщо да не дойде.

— Уф, окаяник неден! — рече мисис Уелър.

— Благодарности, любов моя — рече мистър Уелър.

— Хайде, хайде, татко — намеси се Сам, — без любовни излияния пред чужди хора. Пък ето го и преподобния джентълмен, тъкмо влиза.

При това съобщение мисис Уелър набързо избърса сълзите, които току-що бе успяла да изтръгне от очите си, а мистър Уелър придърпа намусено своя стол в един ъгъл до камината.

Мистър Стигинс лесно се остави да го придумат да изпие още една чаша топъл грог с ананасов ром и втора чаша, и трета; а след това се подкрепи с лека вечеря, преди да започне с нови сили. Мистър Уелър седеше до него и всеки път, когато успяваше да го направи, без да го види съпругата му, този джентълмен показваше на своя син бушуващите в гърдите му чувства, като размахваше юмрук над главата на заместник-пастира: действие, доставящо истинска наслада и задоволство на сина, още повече, че мистър Стигинс продължаваше спокойно да си пие от топлия грог с анасонов ром, без да забелязва какво става около него.

Разговорът се водеше главно от мисис Уелър и преподобния мистър Стигинс; а разискваните въпроси засягаха най-вече добродетелите на пастира, заслугите на неговото паство и ужасните престъпления и прегрешения на всички останали: изказвания с висока научна стойност, прекъсвани понякога от по-възрастния мистър Уелър с далечни намеци за някой си джентълмен на име Уокър и други текущи коментарии от този вид.

Най-после мистър Стигинс, показвайки множество съвсем явни признаци, че е погълнал повечко грог с ананасов ром, отколкото можеше въобще да поема, си взе и шапката, и сбогом; а Сам биде веднага след това заведен до стаята си от своя баща. Почитаемият възрастен джентълмен му стисна поривисто ръката и бе явно склонен да размени няколко думи със сина си, но съглеждайки мисис Уелър, запътена към него, вероятно се отказа от това си намерение и отведнъж му пожела спокойна нощ.

Сам стана рано на следната сутрин и след като закуси на бърза ръка, бе готов да се завърне в Лондон. Едва бе прекрачил прага на портата, когато баща му се изправи пред него.

— Отиваш си, а, Сами? — рече мистър Уелър.

— Да, веднага — отвърна Сам.

— Иска ми се да можеше да го завържеш хубавичко тоз Стигинс и да го вземеш с тебе — рече мистър Уелър.

— Срамно ми е за теб! — укори го Сам. — Защо го оставяш въобще да си показва червения нос в „Маркиз Гранби“?

Мистър Уелър старши впи замислен поглед в сина си и отговори:

— Щот съм женен човек, Сами, щот съм женен човек. Когато станеш и ти женен човек, Сами, ще разбереш доста неща, дет не ги разбираш сега; но дали си струва да се измъчиш толкоз, за да научиш толкоз малко, както казало момчето от приюта, когат’ стигнало до края на азбуката, туй е въпрос на разбиране. Аз мисля, че не си струва.

— Е, хайде — рече Сам, — довиждане.

— Стой бе, Сами, стой — отвърна баща му.

— Едно само мога да ти кажа — рече Сами и се спря, — ако аз бях стопанинът на „Маркиз Гранби“ и тоз ми ти Стигинс идеше да си пече филии на мойто огнище, щях…

— К’во? — прекъсна го много развълнуван мистър Уелър. — К’во?

— Щях да му сипя отрова в грога — рече Сам.

— Хайде де! — възкликна мистър Уелър, като стискаше здраво ръката на сина си. — Ама наистина ли, Сами? Щеше ли наистина?

— Наистина — отвърна Сам. — Отначало щях да почна по-излеко и щях само да го пусна в голямата бъчва с вода и да затворя капака; но ако видех, че не разбира от добро, щях да обърна дебелия край.

По-възрастният мистър Уелър погледна своя син с голямо, безгранично възхищение; а след като отново му сграбчи ръката, тръгна бавно обратно, прехвърляйки в ума си многобройните мисли, породени от съвета на неговия син.

Сам го проследи с очи, докато кривна зад ъгъла, а после тръгна пешком към Лондон. Той се замисли първоначално относно съответните последици на своя съвет и доколко бе вероятно или невероятно баща му да го приложи. Най-накрая се отърси от тази си грижа, стигайки до утешителното заключение, че времето само ще покаже; това заключение предлагаме също и на нашия читател.