Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (15)

Глава дванадесета

Описва много съществено начинание, предприето от мистър Пикуик; отбелязва важен момент не само за неговия живот, но и за това повествование

Жилището на мистър Пикуик на Гозуъл Стрийт, макар и ограничено по размери, беше не само много спретнато и удобно, но и особено подходящо да служи за резиденция на човек с неговата гениална дарба за наблюдение. Дневната му беше на първия етаж към главната улица, спалнята му — на втория етаж към главната улица; и тъй, дали седеше на бюрото си в салона, или стоеше изправен пред огледалото в спалнята си, той имаше еднаква възможност да съзерцава човешката природа във всичките й многолики проявления на тази колкото оживена, толкова и прочута градска артерия. Хазайката му, мисис Бардел — вдовица и единствена изпълнителка на завещанието на покоен митнически чиновник — беше мила жена с приятна външност и жив нрав, а вродената си готварска дарба тя бе развила благодарение на проучвания и дълга практика в изтънчено изкуство. Нямаше ни пеленачета, ни слуги, нито пък домашни птици. Останалите обитатели бяха само един едър мъж и едно малко момче: първият — наемател, вторият — възпроизводство на мисис Бардел. Едрият мъж се връщаше в къщи точно в десет часа вечерта и винаги в този час успяваше някак да се побере в рамките на миниатюрен френски креват в малката задна стая; а детските игри и гимнастически упражнения на младия мистър Бардел се провеждаха изключително в съседните улици и канавки. Чистота и спокойствие царяха из цялата къща; и тук волята на мистър Пикуик беше закон.

Всеки, разучил тези подробности в домашните порядки на пансиона и запознат с превъзходния ред в мислите на мистър Пикуик, би намерил съвсем тайнствени и необясними както външния му вид, така и неговото държане сутринта преди насроченото пътешествие до Ийтънсуил. Той бързо кръстосваше стаята надлъж и нашир, подаваше глава през прозореца на всеки три минути, непрекъснато гледаше часовника си и издаваше много други признаци на нетърпение, съвсем необичайно за него. Ясно бе, че обмисля нещо извънредно важно, но какво именно това дори мисис Бардел не беше в състояние да открие.

— Мисис Бардел — рече най-после мистър Пикуик, когато тази любезна жена беше към края на доста продължилото бърсане на прах в неговите стаи.

— Да, сър? — отзова се мисис Бардел.

— Вашето момченце излезе доста отдавна, нали?

— Та доста път е до Бъро, сър — възрази мисис Бардел.

— А — рече мистър Пикуик, — точно така; права сте.

Мистър Пикуик пак млъкна, а мисис Бардел пак се залови да бърше праха.

— Мисис Бардел — рече мистър Пикуик, след като бяха минали няколко минути.

— Да, сър? — рече мисис Бардел отново.

— Смятате ли, че разходите за двама души са много по-големи, отколкото за един човек?

— Боже мой, мистър Пикуик — рече мисис Бардел, като се изчерви чак до крайчеца на бонето си, понеже й се стори, че забелязва нещо като искри на съпружески намерения в очите на своя наемател. — Боже мой, що за въпрос, мистър Пикуик!

— Какво мислите вие, мисис Бардел? — запита мистър Пикуик.

— Зависи — рече мисис Бардел, като доближи съвсем бърсалката за прах до облегнатия на масата лакът на мистър Пикуик. — Много зависи от другия човек, разбирате, нали, мистър Пикуик, дали може да пести и дали е внимателен в харчовете, сър.

— Да, това е съвсем вярно — съгласи се мистър Пикуик, — а човекът, на когото съм се спрял (и той погледна мисис Бардел много настойчиво), притежава, смятам, тези качества; и освен това доста добре познава живота и е много буден, мисис Бардел, а това ще е от съществена полза за мен.

— Боже мой, мистър Пикуик — рече мисис Бардел; руменината отново се разля до ръба на бонето й.

— Тъй смятам, тъй смятам наистина — продължи мистър Пикуик, разпалвайки се все повече, както обикновено, когато говореше върху някоя вълнуваща го тема. — И право да ви кажа, мисис Бардел, вече съм се решил окончателно.

— Господи боже, сър! — възкликна мисис Бардел.

— На вас ще се види странно може би — подхвана пак любезният мистър Пикуик и весело обърна очи към мисис Бардел, — загдето никога досега не съм се допитал до вас по този въпрос, докато не отпратих нашето момченце тази заран — а?

Мисис Бардел можа да отговори само с поглед. Тя отдавна благоговееше пред мистър Пикуик, но от разстояние, а ето че сега, съвсем внезапно тя се озоваваше на седмото небе — това бе нейният безумен и недостижим блян, за който не смееше и да мечтае: мистър Пикуик щеше да й направи предложение — предварително замислен план, при това — отпраща момченцето й до Бъро — да не пречи с присъствието си; какъв такт — каква изтънченост!

— Е — рече мистър Пикуик, — какво ще кажете?

— О, мистър Пикуик — отговори мисис Бардел, трепереща от вълнение, — вие сте тъй добър, сър.

— Това ще ви спести доста много грижи, нали? — забеляза мистър Пикуик.

— О, не съм и помисляла за грижите, сър — отвърна мисис Бардел. — А пък тогава аз, разбира се, ще се грижа повече от всякога да сте доволен; колко е мило от ваша страна, мистър Пикуик, да помислите за моята самотност.

— А, наистина — рече мистър Пикуик, — не бях се сетил за това. Когато изляза из града, ще има винаги някой край вас. Да, да, ще има някой.

— Трябва да ви кажа, че съм най-щастливата жена на света — рече мисис Бардел.

— А вашето момченце… — захвана мистър Пикуик.

— Да го поживи бог! — прекъсна го мисис Бардел и изхлипа от майчинска любов.

— То също ще си има другар — продължи мистър Пикуик, — и такъв един, жизнерадостен — за няколко дена ще го научи на повече дяволии, отколкото иначе би научил за цяла година, сигурен съм. — И мистър Пикуик кротко се усмихна.

— О, мили мой! — извика мисис Бардел.

Мистър Пикуик се стресна.

— О, мили мой, тъй добър, тъй весел и сърдечен! — И без повече церемонии мисис Бардел стана от стола си и поривисто обви ръце около врата на мистър Пикуик с водопад от сълзи и концерт от хлипания.

— Боже милостиви! — извика поразеният мистър Пикуик. — Мисис Бардел — любезна хазайке — боже мой — какво положение — моля, помислете — мисис Бардел, недейте — ако някой влезе…

— О, нека влязат! — неистово изкряска мисис Бардел. — Аз никога не ще ви оставя — вие, добра, мила прекрасна душа! — И с тези думи мисис Бардел го притисна още по-плътно.

— Милост, господи — говореше мистър Пикуик, докато мъжки се бореше да се освободи. — Чувам стъпки по стълбата. Недейте, недейте. — Но всички молби и възражения бяха напразни; защото мисис Бардел бе припаднала в ръцете на мистър Пикуик; и преди той да успее да я положи обратно на стола, младият мистър Бардел влезе и въведе в стаята мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс.

Мистър Пикуик остана като вкаменен, без да може да промълви и дума. Той стоеше насред спалнята с прелестния си товар на ръце, вперил невиждащ поглед в лицата на своите приятели, и нито ги поздрави, нито пък се опита да даде някакво обяснение. И те от своя страна го бяха зяпнали, а младият мистър Бардел оглеждаше всички поред.

Изумлението на пикуикистите бе тъй пълно, а и самият мистър Пикуик бе тъй стъписан, че можеха да останат в съвсем същото положение едва ли не докато припадналата дама се свести, ако не бе крайно трогателната, прекрасна изява на синовна обич от страна на нейния невръстен син. Облечено в стегнато костюмче от рипсено кадифе, осеяно с порядъчно големи пиринчени копчета, момчето се бе изправило отначало до вратата неуверено и слисано; но впечатлението, че майка му вероятно е станала жертва на някакво лично покушение, постепенно проникна до неговия още не напълно развит ум и считайки мистър Пикуик за нападателя, то нададе някакъв грозен, получовешки вой и спускайки се със застрашително наведена глава, захвана да обсипва гърба и нозете на този безсмъртен джентълмен с юмруци и ритници, съответствуващи на силата на крайниците и степента на възбудата му.

— Дръпнете малкия негодник — рече измъченият мистър Пикуик. — Той е полудял.

— Какво става? — запитаха едногласно онемелите дотогава пикуикисти.

— Не зная — раздразнено отвърна мистър Пикуик. — Махнете хлапето. (Тук мистър Уинкл завлече до другия край на помещението чудатото момче, което пищеше и се съпротивляваше.) А сега ми помогнете да пренесем тази жена на долния етаж.

— О, сега ми е по-добре — промълви мисис Бардел.

— Позволете ми да ви отведа долу — предложи вечно галантният мистър Тъпман.

— Благодаря ви, сър, благодаря! — истерично извика мисис Бардел и биде съответно отведена на долния етаж, следвана от любещия си син.

— Не мога да разбера — рече мистър Пикуик, когато приятелят му се върна, — не мога да разбера какво й стана на тази жена. Аз просто й съобщих моето намерение да си взема личен прислужник, а тя получи невероятния припадък, в който я заварихте. Много странно нещо.

— Много — отвърнаха тримата приятели.

— Постави ме в извънредно неудобно положение — продължи мистър Пикуик.

— Много — беше отговорът на тримата му последователи; те покашляха леко и се спогледаха многозначително.

Тяхното поведение не убягна от очите на мистър Пикуик, той забеляза недоверието им. Те явно го подозираха.

— Има някакъв човек в коридора — рече мистър Тъпман.

— Сигурно е прислужникът, за когото ви споменах — рече мистър Пикуик. — Изпратих да го повикат от Бъро тази сутрин. Бъдете тъй любезен и му кажете да дойде тук, Снодграс.

Мистър Снодграс изпълни повелята и мистър Самюъл Уелър се появи след миг.

— Е… надявам се, не сте ме забравили? — рече мистър Пикуик.

— Как ще ви забравя — отвърна Сам и му смигна снизходително. — Странна особа, оня, а? Как няма да ви метне. Не само че не е вчерашен, ами и ланшен не е.

— Оставете това сега — побърза да каже мистър Пикуик. — Искам да поговорим с вас за нещо друго. Седнете, моля.

— Благодарности, сър — отвърна Сам. Той седна, без да чака втора покана, след като остави старата си бяла шапка в преддверието. — Не е от най-красивите наглед — рече Сам, — ама е приятно да я носиш; преди да й падне периферията, беше много свястна капела, макар че без нея е по-леко — това едно; но пък и от дупките иде въздух — това второ; фина вентилация, тъй й викам. — И като завърши това изказване, мистър Уелър се усмихна приветливо на събраните пикуикисти.

— А сега, с оглед на въпроса, за който аз, със съгласието на тези господа, съм ви призовал… — започна мистър Пикуик.

— Да, това е, сър — прекъсна го Сам, — „изплюй, изплюй го де“, както казал бащата на детенцето, когато лапнало парата.

— На първо място бихме желали да знаем — продължи мистър Пикуик — дали имате някакви причини за недоволство от сегашната си работа.

— Преди да ви отговоря на ей тоз въпрос — отвърна мистър Уелър, — аз трябва да знам дали имате намерение да ми намерите нещо по-добро.

Кротка усмивка озари добродушните черти на мистър Пикуик, когато той каза:

— Аз почти съм се решил да ви взема при себе си.

— Ама истина ли? — рече Сам.

Мистър Пикуик кимна утвърдително.

— Заплата? — попита Сам.

— Дванадесет лири на година.

— Дрехи?

— Два костюма.

— К’ва работа?

— Да се грижите за мен; и да пътувате заедно с мен и тези трима джентълмени.

— Пишете договора — живо рече Сам, — нает от джентълмен — ерген — съгласен с условията.

— Значи, приемате тази служба? — запита мистър Пикуик.

— Разбира се — отвърна Сам. — Ако дрехите ми харесат и наполовина колкото мястото — дадено!

— Ще можете естествено да ми дадете препоръчително писмо, нали?

— Туй ще искате от стопанката на „Белият елен“, сър — отвърна Сам.

— Можете ли да дойдете тази вечер?

— Ще намъкна дрехите още сегичка, ако са тук — отвърна Сам с голяма готовност.

— Обадете ми се довечера в осем часа — рече мистър Пикуик. — И ако сведенията за вас са добри, дрехите ще ви бъдат набавени.

Като изключим едно-единствено прегрешение, в което участвувала също и една от приходящите камериерки, сведенията за поведението на мистър Уелър бяха толкова безспорно добри, щото мистър Пикуик реши с пълно основание да го вземе на служба още същата вечер. С бързината и решителността, присъщи на този забележителен мъж — не само в обществените, но и в частните дела, той веднага заведе своя нов помощник в една от онези безценни търговски къщи, гдето продават нови и малко носени дрехи за джентълмени и гдето се спестяват всякакви грижи и формалности да се вземат мерки и т.н., и преди да падне нощта, мистър Уелър бе снабден със сив жакет, украсен с копчето П. К., черна шапка с кокарда, розова раирана жилетка, светли бричове и гетри и разни други потребности, твърде многочислени, за да ги изброяваме всичките.

— Хм — каза си тази внезапно добила друг облик личност, когато се настани върху откритата платформа на Ийтъисуилския дилижанс следната заран, — чудя се какво в същност трябва да съм — лакей, чистач, пазач или разносвач — май че някакво мешано от всичкото. Няма значение — нали има смяна на въздуха, много да се види и малко да се работи. А туй пък ми е съвсем по сърце. И тъй — да живеят пикуикистите — викам аз.