Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (46)

Глава четиридесет и трета

В която се вижда как мистър Самюъл Уелър попада в затруднено положение

Във висока стая, лошо осветена и още по-зле проветрена, на Портюгъл Стрийт, Линкълнс Ин Фийлдс, има почти през цялата година, според случая, един, двама, трима или четирима джентълмени с перуки, а пред тях — малки писмени маси, по образец на тия, с които си служат съдиите в страната, само че неполирани. Надясно се намира адвокатската ложа; наляво се намира оградено място за несъстоятелните длъжници; а точно отпред — полегат подиум с най-невероятни, неизмити лица. Джентълмените са синдици от Съда за несъстоятелност, а мястото е самият Съд за несъстоятелност.

Този съд има и е имал от незапомнени времена забележителна съдба: тъй или иначе, той е считан по всеобщо единомислие на всички изискано опърпани бедняци на Лондон за тяхно специално заведение и ежедневен пристан. Той е винаги препълнен. Изпарения от бира и алкохол постоянно се издигат до тавана и сгъстени от топлината, се плъзгат надолу по стените като дъжд; има повече стари костюми наведнъж в залата, отколкото се предлагат за продан в цял Хаундсдич за една година; повече неумити образи и прошарени бради, отколкото всички кладенци и бръснарници между Тайбърн и Уайтчапъл биха могли да оправят между изгрев и залез-слънце.

Не бива да се предполага, че някои от тези люде имат и помен от някаква работа тук или пък каквото и да е делово отношение към мястото, тъй неуморно посещавано от тях. Ако случаят бе такъв, нямаше да е учудващо и самата странност на явлението не би съществувала. Някои спят през по-голямата част от заседанието; други носят малък обяд, увит в носна кърпа или стърчащ от оръфан джоб, и дъвчат и слушат с еднаква наслада; но нито един от тях никога не е проявил и най-малък личен интерес към някое от разглежданите дела. Каквото и да вършат тези хора, те остават там от начало до край. Когато вали силно, всички влизат намокрени до кости; и в дъждовни дни изпаренията в залата напомнят тези на яма за гъби.

Случайният посетител би помислил, че това място е храм, посветен на Духа на нищетата. Нито един призовкар или служител от съда не носи куртка по своя мярка; няма нито един що-годе свеж и здрав на вид човек в цялото учреждение освен някакъв беловлас, кръглолик разсилен, а и той, подобно на скапана вишна, консервирана в спирт, изглежда поизсъхнал и посбръчкан до някаква изкуствена степен на съхраняване, нямаща никаква връзка с природата. Дори перуките на пледиращите адвокати са зле напудрени и техните къдри не са стегнати.

Но най-любопитните са все пак юридическите съветници, които стоят край голяма непокрита маса под местата за синдиците. Професионалните принадлежности на по-заможните от тези господа се състоят от една синя чанта и едно момче, обикновено младеж от израилтянско вероизповедание. Те нямат постоянна кантора и техните делови срещи стават в отделни стаи на кръчми или по дворовете на тъмници, към които се отправят на тълпи, и си набират клиенти като омнибусни търгаши^[1]. Видът им е омазнен, мухлясал; и ако може да се каже, че имат въобще някакви пороци, то пиянството и мошеничеството заемат най-видно място. Тяхната резиденция е обикновено в края на „Дъ Рулс“^[2], което означава на една миля околовръст обелиска на Сейнт Джорд’с Фийлд. Външността им е непривлекателна, а маниерите — своеобразни.

Мистър Соломон Пел, един от представителите на тази учена групировка, беше пълен, отпуснат, блед човек в сюртук, изглеждащ ту кафяв, ту зелен, с кадифена яка със същите менящи се багри. Челото му беше тясно, лицето — широко, главата — голяма, а носът — изкривен целият на една страна, сякаш Природата, възмутена от склонностите, които бе съзряла в него още при раждането му, бе гневно извъртяла носа му и той си бе останал такъв. Но бидейки късоврат и астматичен, той дишаше главно с този си орган: тъй че недостигът на красота в случая се наваксваше от допринасяната полза.

— Сигурен съм, че ще уредя неговата работа — рече мистър Пел.

— Ама наистина ли? — запита лицето, пред което се даваше това уверение.

— Напълно сигурен — отвърна Пел, — но ако беше отишъл при някой неопитен колега, не щях да отговарям за последиците.

— А! — рече другият със зяпнала уста.

— Не, не щях — подчерта мистър Пел; и той сви устни, смръщи се и загадъчно поклати глава.

Мястото, гдето се водеше този разговор, беше кръчмата точно срещу Съда за несъстоятелност; а лицето, на което Пел говореше, не беше никой друг, а мистър Уелър старши, дошъл тук да успокои и утеши един приятел, чиято просба — да не се приложи към него съответната мярка — щеше да бъде разгледана същия ден, и старият джентълмен разговаряше с неговия адвокат в този миг.

— А къде е Джордж? — осведоми се мистър Уелър.

Мистър Пел тръсна глава в посоката на една задна стая, накъдето мистър Уелър се отправи незабавно и биде веднага поздравен най-топло и сърдечно от около половин дузина свои събратя по професия, в знак на тяхното задоволство, че го виждат там. Несъстоятелният джентълмен — изпаднал в настоящото си затруднено положение поради преголямата си, доходна, но неразумна страст да снабдява с коне дилижанси на дълги разстояния — изглеждаше извънредно добре и облекчаваше развълнуваните си чувства със скариди и портър.

Поздравът между мистър Уелър и неговите приятели се ограничаваше строго във франкмасонския обичай на занаята: състоеше се в рязко, въртеливо изхвърляне на дясната китка, с едновременно вдигане кутрето нагоре. Ние познавахме едно време двама прочути кочияши (сега са покойници, горките те), които бяха близнаци и помежду им съществуваше искрена и предана обич. Те се разминаваха по Доувърския друм всеки ден в продължение на двадесет и четири години, без да разменят какъвто и да е друг поздрав освен горепосочения; и все пак, когато умря единият, другият залиня и го последва скоро след това.

— Е, Джордж — рече мистър Уелър, като свали връхната си дреха и седна с обикновения си сериозен вид. — Как сме? Много добре на края, пък вътре пълно, а?

— Добре съм, стари друже — отвърна джентълменът в затруднение.

— Прехвърлена ли е някому сивата кобила? — загрижено попита мистър Уелър.

Джордж кимна утвърдително.

— Добре, туй е наред — рече мистър Уелър. — Ами с колата к’во стана?

— Прибрана е на сигурно място — осведоми го Джордж, като откъсна главите на половин дузина скариди и ги налапа без повече церемонии.

— Много добре, много добре — рече мистър Уелър. — Винаги трябва здраво да дърпаш, кат вървиш нанадолу. Пътният лист написан ли е като хората, както му е редът?

— Описът, сър — рече Пел, досетил се какво иска да каже мистър Уелър, — е напълно удовлетворителен, по-ясно не би могъл да се направи с перо и мастило.

Мистър Уелър кимна с явно вътрешно задоволство от тези мерки, а после се обърна към мистър Пел, сочейки приятеля си Джордж.

— Кога му махате чула?

— О — разбра мистър Пел, — той е трети по списъка и смятам, че редът му идва след около половин час. Казах на чиновника ми да прескочи и ни каже, когато му дойде времето.

Мистър Уелър изгледа с възхищение адвоката от глава до пети и рече енергично:

— А какво ще пийнете, сър?

— Вие наистина — отвърна мистър Пел — много сте… честна дума, аз нямам навика да… Толкова рано сутрин аз в действителност почти… Е, добре, донесете ми ром за три пенса, драга моя.

Прислужващата, предугадила поръчката, преди да бе направена, постави чашата с питието пред мистър Пел и се оттегли.

— Господа — подхвана мистър Пел, поглеждайки наобиколилата го дружина, — успех на вашия приятел! Не обичам да се хваля, господа, не ми е в природата; ала не бих могъл да не кажа, че ако приятелят ви не бе имал щастието да попадне в ръцете на… Но аз няма да кажа това, което щях да кажа. На вашите услуги, господа. — След като изпразни чашата си в миг, мистър Пел млясна с устни и погледна снизходително събраните кочияши, които явно гледаха на него като на някакво божество.

— Чакайте — добави юридическият авторитет, — какво точно говорех, господа?

— Казвахте май, че нямате нищо против още едно от същото, сър — забеляза мистър Уелър със закачлива сериозност.

— Ха, ха! — разсмя се мистър Пел. — Не е лошо, не е лошо. При това човек от професията! По това време, сутринта, ще бъде прекалено да… Ех, не знам, драги… но можем да повторим същото, ако настоявате. Хм!

Този последен звук представляваше тържествено, пълно с достойнство покашлюване, което мистър Пел счете за необходимо да си позволи, защото бе забелязал непочтителни признаци на развеселяване у някои от своите слушатели.

— Покойният лорд-канцлер много ме обичаше, господа — рече мистър Пел.

— И това му прави чест — обади се мистър Уелър.

— Тъй, тъй ами! — съгласи се клиентът на мистър Пел. — А защо не?

— Наистина, защо не? — рече един много червенолик мъж, който не бе казвал нищо дотогава и нямаше по всяка вероятност да каже нищо повече след това. — Защо пък не?

Одобрителен шепот обходи събранието.

— Помня, господа — поде мистър Пел, — обядвахме заедно с него при един случай; бяхме само двамата, но всичко беше тъй разкошно, сякаш се очакваха двайсет души: големият печат на масичка на колелца вдясно от него, а страж с перука, прибрана отзад в мрежа, целият в броня, пазеше жезъла с гола сабя и копринени чорапи; а това се прави непрекъснато, денонощно, господа; та тогава той ми каза. „Пел — казва, — няма защо да скромничим. Вие сте талантлив човек; можете да прекарате всекиго през Съда за несъстоятелност, Пел; и страната трябва да се гордее с вас.“ Тъй ми рече, дума по дума. „Милорд — казвам аз, — вие ме ласкаете.“ — „Пел — отвръща той, — да ме вземат дяволите, ако не говоря истината.“

— Туй каза ли го? — запита мистър Уелър.

— Точно това — отвърна Пел.

— Е — рече мистър Уелър, — за таквоз нещо Парламентът трябваше да се намеси. Ако беше някой сиромах, сигурно щяха да го оправят.

— Но, драги мой приятелю — възрази мистър Пел, — разговорът ни беше поверителен.

— Какъв беше? — запита мистър Уелър.

— Поверителен.

— О, добре тогаз — отвърна мистър Уелър, след като се позамисли. — Ако го е казвал поверително, да го вземат дяволите, то вече е друго нещо.

— Разбира се — потвърди мистър Пел. — Разликата е очевидна, както сам забелязвате.

— Случаят става съвсем различен — рече мистър Уелър. — Карайте нататък, сър.

— Не, аз няма да продължа, сър — отвърна мистър Пел с нисък, решителен тон. — Вие ми напомнихте, сър, че този разговор се водеше насаме — насаме и поверително, господа. Господа, аз принадлежа на моята професия. Възможно е да ме ценят извънредно много в моята професия, а може и да не ме ценят. Това е известно на мнозина. Аз нищо не казвам. В тази стая се направиха вече забележки, обидни за репутацията на моя благороден приятел. Моля да ме извините, господа; бях непредпазлив. Чувствувам, че нямам никакво право да говоря по този въпрос без неговото съгласие. Аз ви благодаря, сър; благодаря ви. — Облекчен след тези думи, мистър Пел мушна ръце в джобовете си и смръщи мрачно вежди, като подрънкваше три половин пенита със застрашителна упоритост.

Едва-що бе изразено това високонравствено решение, когато момчето и синята чанта — които бяха неразделни другари — нахълтаха стремително в стаята с вестта (това стори момчето, понеже синята чанта не взе никакво участие в съобщението), че на делото щяло да се даде ход още начаса. При това сведение цялата дружина се юрна към отсрещната страна на улицата, стараейки се да си проправи път до Съда: предварителна церемония, която, според точни изчисления, трае обикновено от двадесет и пет минути до половин час.

Мистър Уелър, бидейки порядъчно пълен, се спусна отведнъж всред тълпата с отчаяна надежда да се озове на края на някое подходящо за него място. Надеждите му не се увенчаха напълно с очаквания успех, защото бе забравил да си свали шапката и тя му биде нахлупена над очите от неизвестно лице, чиято нога той бе настъпил порядъчно силно. Това лице очевидно още веднага се разкая за своята разгорещеност, защото, промърморвайки някакво неясно възклицание на изненада, то завлече възрастния човек към преддверието и с немалко усилие освободи лицето и главата му.

— Сами! — извика мистър Уелър, щом му бе дадена възможност да съгледа своя спасител.

Сам кимна.

— Ти си ми бил мила и предана рожбица, няма що — рече мистър Уелър. — Взел да захлупва шапката на баща си, на стария си баща!

— От’де да знам кой може да е? — отвърна синът. — Мислиш ли, че трябваше да позная по тежестта на крака ти?

— Да, туй е съвсем вярно, Сами — съгласи се омекналият отведнъж мистър Уелър. — Ами ти що търсиш тук? За твойто началство нищо не мож’ се направи тук, Сами. Те няма да гледат отново онуй дело, няма да го гледат отново, Сами. — И мистър Уелър поклати глава с юридическа тържественост.

— Пак ли почваш да ги нареждаш старите глупости?! — провикна се Сам. — Стига с твоите гледания на дела и алибита. Кой ти говори за ново гледане на делото?

Мистър Уелър нищо не отговори, но поклати глава като начетен правник.

— Престани да си бъхтиш главата с тез неща, иначе съвсем ще ти се раздрънкат пружините — нетърпеливо рече Сам. — Дръж се умната. Снощи отидох чак до „Маркиз Гранби“, за да те търся.

— Видя ли маркиза Гранби? — запита мистър Уелър с въздишка.

— Да, видях я — отвърна Сам.

— Как изглеждаше милото създание?

— Много чудновато — отвърна Сам. — Вижда ми се, че се съсипва малко по малко: май е от повечко ананасов ром и други там силни лекове от същия род.

— Ама наистина ли тъй смяташ, Сами? — настойчиво запита старшият Уелър.

— Да, наистина — отвърна младшият.

Мистър Уелър сграбчи ръката на сина си, стисна я и я отпусна. При това действие на лицето му се четеше… не опасение или покруса, а по-скоро нещо сродно на кротка, сладка надежда. Израз на примирение, дори на радост, премина по лицето му, докато казваше бавно:

— Не съм напълно сигурен, Сами; не ща да казвам, че е точно тъй, за да няма разочарования по-после, но струва ми се май, момчето ми, струва ми се май, че пастира го боли джигерът!

— Лошо ли изглежда? — запита Сам.

— Достичка е бледен — отвърна бащата, — само носът му, той е по-червен от всякога. Нещо не му се яде много-много, ама си смуче чудесно.

Мисълта за рома сякаш се натрапи в ума на мистър Уелър, докато казваше тези думи; защото се начумери и помръкна; но скоро се съвзе, за което свидетелствуваше цяла серия от подмигвания, обичайни за него, щом биваше особено доволен.

— А сега — рече Сам — да минем на мойта работа. Ти само си отваряй добре ушите и не се обаждай, докат’ не свърша. — След този кратък увод Сам предаде, колкото можеше по-сбито, състоялия се неотдавна паметен разговор между него и мистър Пикуик.

— Да остане там сам-самичък, горкият! — възкликна по-възрастният мистър Уелър. — И да няма кой да го защити! Не може тъй, Сами, не може тъй!

— Разбира се, че не може — потвърди Сам. — Знаех си го, преди да дойда.

— Ама там жив ще го изядат, Сами! — вълнуваше се мистър Уелър. Сам кимна в знак, че напълно споделя това мнение.

— Та той влиза съвсем суров, Сами — продължи метафорично мистър Уелър. — А ще излезе тъй препечен, дори прегорял, че и най-добрите му приятели няма да го познаят. Гълъб на жарава е нищо в сравнение, Сами.

Сам Уелър кимна отново.

— Туй не бива да става, Сами — тържествено рече мистър Уелър.

— Не, не трябва — рече Сам.

— Ами не, разбира се — рече мистър Уелър.

— Е — рече Сам, — захванал си чудесно да пророкуваш, истински червенолик Никсън^[3], дето му дават портрета в шестпенсовите книжки.

— Кой е той, Сами? — запита мистър Уелър.

— Няма значение — отвърна Сам. — Не е бил кочияш и туй ти е достатъчно.

— Познавах един коняр, дето тъй се казваше — рече замислено мистър Уелър.

— Не е същият — рече Сам. — Този джентълмен е бил пророк.

— К’во е туй пророк? — запита мистър Уелър, поглеждайки строго сина си.

— Туй е човек, дет ще ти каже к’во ще се случи — обясни Сам.

— Ех, да можех да се видя с него — рече мистър Уелър. — Щеше може би да познае нещо за таз болка в джигера, дето говорихме преди малко. Ама щом е умрял и не е оставил занаята си никому, няма що, не може… Продължавай, Сами — додаде мистър Уелър с въздишка.

— Е добре — рече Сам, — ти пророкуваш к’во ще се случи с началството, ако остане самичък. Не виждаш ли някакъв начин да се грижа за него?

— Не, не се сещам, Сам — рече мистър Уелър с вглъбен израз.

— Съвсем нищо ли? — запита Сам.

— Съвсем нищо — рече мистър Уелър — освен… — И някаква мисъл озари лицето му, когато понижи гласа си до шепот и приближи устни до ухото на своя потомък. — Освен да го измъкнем в сгъваем креват, Сами, без да усетят ключарите, или пък да го предрешим кат стара госпожа със зелено було.

Сам Уелър изслуша двете предложения с неочаквано пренебрежение и отново постави своя въпрос.

— Не — рече старият джентълмен, — ако той не ще да те остави там, съвсем нищо не ми идва наум. Задънена улица, Сами, задънена улица.

— Тогаз виж к’во ще ти кажа аз — рече Сам. — Ще те помоля да ми заемеш двайсет и пет лири.

— К’ва е ползата от таз работа? — запита мистър Уелър.

— Остави на мене — отвърна Сам. — Ти можеш да си ги поискаш пет минути след туй; пък аз може да кажа, че няма да платя и да се разядосам. А ти да не вземеш да арестуваш собствения си син за парите и да го пратиш във „Флийт“, а, стари вагабонтино?

При този отговор на Сам баща и син си размениха шифрована телеграфическа поредица от кимвания и жестове, след което мистър Уелър старши седна на каменната стълба и се смя, докато стана морав.

— К’ва си ми ти вехта картинка! — възмути се Сам от загубата на време. — Защо си седнал тук и си превръщаш лицето в мандало на улична порта, когато има да се върши толкоз нещо! Къде са парите?

— В багажника, Сами, в багажника — отвърна мистър Уелър, като придобиваше естествен образ. — Дръж ми шапката, Сами.

Като се освободи от обременяващата вещ, мистър Уелър извърна отведнъж тялото си на една страна и с ловко движение успя да мушне дясната си ръка в необикновено обемист джоб, отгдето, след доста много пъшкане и усилие, измъкна портфейл (колкото лист хартия с размер голяма осмина), закрепен на огромен кожен ремък. От това хранилище той извади две горни части за камшик, три-четири катарами, мъничка торбичка със зоб за мостра и най-подир неголяма пачка много замърсени банкноти: от тях отброи исканата сума и я подаде на Сам.

— А сега, Сами — рече старият джентълмен, щом частите от камшик, катарамите и зобът мостра бидоха всички сложени обратно, а портфейлът мушнат на дъното на същия джоб, — сега, Сами, знам един джентълмен тук, той ще ни свърши бързо-бързо работата, дет остава: човек на закона, Сами, пък мозъкът му кат на жабите, пръснат по цялото му тяло, та до върха на пръстите; приятел на лорда-канцелария, Сами, и само да му каже к’во иска, веднага, ще те затворят до края на живота кат нищо.

— А, не — рече Сам, — нищо подобно.

— Подобно на що? — запита мистър Уелър.

— Нищо няма да се прави по втория начин — уточни Сам. — „Хванах-му-кожата“ е истинска благословия, не е измислено по-хубаво нещо. Чел съм за туй във вестниците много често.

— Ама к’во общо има с нашта работа? — почуди се мистър Уелър.

— Ето к’во: аз се пиша за туй изобретение и ще ме опандизят по този начин — отвърна Сам. — Никакво подшушване на Канцеларията не ми е по вкуса. Пък е и доста опасно във връзка с излизането отново.

Прекланяйки се пред съображенията на сина си по тази точка, мистър Уелър веднага потърси високообразования Соломон Пел и му изрази желанието си да се издаде неотложно заповед за изплащане сумата от двадесет и пет лири, плюс разноските по процедурата; да се приложи мярка за неотклонение върху лицето, наименувано Самюъл Уелър; съответните разходи да се платят на Соломон Пел предварително.

Второразредният адвокат беше извънредно радостен, защото съдът беше освободил от отговорност изпадналия в затруднение кочияш. Той оцени високо привързаността на Сам към своя господар; заяви, че това силно му напомняло собствените му чувства на преданост към приятеля му лорд-канцлера; и начаса поведе по-възрастния мистър Уелър към Темпл, за да даде писмена клетвена декларация за дължимата сума, която помощникът му със синята чанта беше изготвил без отлагане.

Междувременно представиха официално Сам на оневинения джентълмен и неговите приятели и в качеството си на потомък на мистър Уелър от „Красивата дивачка“ той бе приет с подчертано уважение, като го поканиха на угощение по случай събитието; една покана, която той съвсем нямаше намерение да отказва.

Увеселенията на господата от тази прослойка обикновено се провеждат тържествено и кротко; но настоящият повод имаше подчертано празничен характер и те се отпуснаха съответно. След няколко доста шумни наздравици в чест на главния синдик и мистър Соломон Пел, отличил се този ден със своите блестящи качества, един джентълмен с петнисто лице и син шал предложи някой да изпее песен. Това естествено подсказваше, че щом джентълменът с петнистото лице тъй горещо желаеше да се пее, то това трябваше да стори сам той; но джентълменът с петнистото лице упорито и някак обидено отказа да пее. При което, нещо обикновено при подобни обстоятелства, последва доста остро пререкание.

— Господа — рече доставчикът на коне, — нека не изпортваме общото настроение на този чудесен повод: възможно е мистър Самюел Уелър да достави туй удоволствие на компанията.

— Истина, господа — рече Сам, — нямам много-много навика да пея без съпровод, но… само мир да има, както казал оня човек, дето се условил за пазач на някакъв фар.

След това предисловие мистър Самюъл Уелър запя следващото вълнуващо и прекрасно сказание, което ние смятаме за не твърде известно и поради това си позволяваме да го отразим дословно.

Романс

„I

Храбрият Търпин препускаше Беси,

свойта кобила, със плам — Ъ.

Мигом епископа в скъпа карета

зърна да иде насам — Ъ.

Чак при нозете на коня се свлече,

мушна в купето глава.

«Ако съм буден — епископът рече, —

храбрият Търпин е т’ва!»

Хор

«Ако съм буден — епископът рече, —

храбрият Търпин е т’ва!»

II

Търпин му викна: «Разбъбри се много!

На̀! Задави се с куршум!»

Бързо пищова в устата му пъхна,

стреля му в гърлото — бум!

На кочияша това не хареса —

шибна конете си, бре!

Търпин с олово перчема му среса

и го предума да спре.

Хор (саркастично)

Търпин с олово перчема му среса

и го придума да спре.“

— Аз твърдя, че таз песен обижда професията — прекъсна тук песента джентълменът с петнистото лице. Искам да зная името на тоз файтонджия.

— Никой не го знае — отвърна Сам. — Той нямал визитна картичка в джоба.

— Не позволявам да се вмъква тук и политиката — бунтуваше се джентълменът с петнистото лице. — Аз поддържам, че в таз компания таз песен е политическа. И че е лъжлива: в същност то си е същото. Аз казвам, че файтонджията не се избягал; станал е жертва, прострелян кат фазан. И няма да дам никому да казва противното.

А тъй като джентълменът с петнистото лице говореше извънредно поривисто и решително и тъй като мнението на компанията по въпроса, изглежда, беше разделено, нова кавга застрашаваше да избухне, когато мистър Уелър и мистър Пел пристигнаха тъкмо в подходящия момент.

— Нареди се, Сами — рече мистър Уелър.

— Длъжностното лице ще бъде тук в четири часа — рече мистър Пел. — Вярвам, че няма да избягате междувременно, а? Ха! Ха!

— Жестокият татко може да се смили до тогаз — отвърна Сам с широка усмивка.

— Как не — рече по-възрастният мистър Уелър.

— Смили се — рече Сам.

— В никой случай — отвърна непреклонният кредитор.

— Ще ти изплащам сумата по шест пенса на месец — предложи Сам.

— Не ги ща — възрази мистър Уелър.

— Ха, ха, ха! Отлично, отлично — рече мистър Соломон Пел, който изчисляваше дължимите разноски, — много забавен случай наистина. Бенджамин, препиши това! — И мистър Пел се усмихна отново, показвайки сметката на мистър Уелър.

— Благодаря, благодаря — говореше джентълменът юрист, докато поемаше омазнените банкноти, които мистър Уелър издърпваше от своя портфейл. — Три лири, десет шилинга и една лира, десет шилинга прави пет лири. Много съм ви признателен, мистър Уелър. Вашият син е извънредно достоен младеж, много достоен наистина, сър. Това е много приятна черта в характера на един младеж, много приятна наистина — добави мистър Пел, като се усмихваше любезно на вси страни, прибирайки парите.

— Ей, че майтап! — захили се старшият мистър Уелър. — Истински блудник син.

— Блуден, блуден син, сър — поправи го меко мистър Пел.

— Няма значение, сър — отвърна мистър Уелър с достойнство. — Зная колко е часът, сър. А когато не знам, ще ви попитам, сър.

Докато дойде длъжностното лице, Сам се бе тъй много харесал на събраните господа, че те решиха да го изпратят вкупом до затвора… И тъй те тръгнаха: ищецът и ответникът вървяха под ръка; длъжностното лице — отпред; а осем дебели кочияши завършваха шествието. Цялата дружина се отби в кафенето на Сарджънт’с Ин, за да се подкрепи, а когато привършиха правните формалности, процесията потегли отново.

Известно малко вълнение бе предизвикано по Флийт Стрийт заради шеговитите осем джентълмени от фланга, които упорствуваха да вървят по четирима в редица; наложи се също да оставят джентълмена с петнистото лице да се бие с един носач, като се споразумяха, че приятелите му ще минат да го вземат на връщане. Само тези малки инциденти станаха по пътя. Когато стигнаха до портата на затвора, компанията нададе трикратно оглушително „ура“ по знак на ищеца в чест на ответника; сетне всички останали се ръкуваха с последния и си отидоха.

След като Сам мина надлежно през управителя на затвора, за голяма изненада на Рокър и явно недоумение дори на флегматичния Неди, той тръгна навътре, отправяйки се към стаята на господаря си, и почука на вратата.

— Влезте — рече мистър Пикуик.

Сам влезе, сне шапката си и се усмихна.

— А, Сам, доброто ми момче! — рече мистър Пикуик, явно доволен, че вижда пак невисокопоставения си приятел. — Нямах намерение да ви обиждам с това, което казах вчера, мои верни друже. Оставете шапката си, Сам, и нека ви обясня по-надълго значението на моите думи.

— Не може ли след малко, сър? — запита Сам.

— Естествено — рече мистър Пикуик. — Но защо не сега?

— По-добре не сега, сър — отговори Сам.

— Защо? — учуди се мистър Пикуик.

— Щото… — проточи колебливо Сам.

— Но кажете защо — разтревожи се мистър Пикуик от държането на своя последовател. — Говорете открито, Сам.

— Щото — подхвана Сам, — щото имам малко работа, трябва сега да я свърша.

— Каква работа? — запита мистър Пикуик, озадачен от смущението на Сам.

— Нищо особено, сър — отвърна Сам.

— О, ако не е особено и лично — рече мистър Пикуик с усмивка, — можете да го кажете най-напред на мене.

— Смятам по-добре да отметна таз работа веднага — колебаеше се все още Сам.

Мистър Пикуик изглеждаше смаян, но не каза нищо.

— В същност… — започна Сам и се запъна.

— Е? — рече мистър Пикуик. — Говорете открито, Сам.

— Да, в същност — поде Сам с отчаяно усилие — трябва май най-първо да си намеря легло, преди да се захвана с нещо друго.

— Легло ли? — възкликна мистър Пикуик в почуда.

— Да, легло, сър — отвърна Сам. — Аз съм затворник. Арестуваха ме точно тоз следобед, за дългове.

— Вие, арестуван за дългове? — извика мистър Пикуик и се отпусна в близкото кресло.

— Да, за дългове, сър — отвърна Сам. — И оня, дето ме натика вътре, няма никога да остави да се измъкна, докато сам вие не излезете.

— Боже господи! — възкликна мистър Пикуик. — Какво искате да кажете?

— Туй, коет’ ви казвам, сър — отвърна Сам. — И четирийсет години да остана в затвора, туй дори ми е драго, па даже да беше „Нюгейт“, пак ми е все то. Сега вече си признах греховете и, по дяволите, да му сложим пепел.

С тези думи, които той повтори много енергично и смело, Сам Уелър запрати шапката си на земята, изпаднал в съвсем необичайно състояние на възбуда; а после скръсти ръце и погледна господаря си твърдо и решително право в лицето.