Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (58)

Глава петдесет и пета

Мистър Соломон Пел, подпомогнат от група отбрани кочияши, урежда работите на старшия мистър Уелър

— Сам, намерих го — бяха първите думи на мистър Уелър към сина му на утринта след погребението. — Тъй си и мислех, Сами, че ще е там.

— Мислеше за какво, че е къде? — запита Сам.

— Завещанието на мащеха ти, Сами — отвърна мистър Уелър, — по него ще трябва да се правят онез работи, дето ти ги разправях снощи, за облизвациите де.

— Ама как? Не ти ли беше казала къде е? — учуди се Сам.

— Съвсем нищичко, Сами — отвърна мистър Уелър. — Ний си уреждахме нашите си малки разправии, аз я развеселявах и ободрявах, тъй че съвсем не се сетих да я питам за туй. Пък и не знам, дори да беше ми дошло на ума, дали щях наистина да я питам — добави мистър Уелър, — защото никак не иде, Сами, да ти се пощява имането на болен, дето го гледаш. То е също като да помагаш на някой пътник, дет’ е паднал от дилижанса, да се покатери пак и да си пъхаш ръката в джоба му, Сами, кат’ го питаш с въздишка к’во му е.

С това картинно пояснение на мисълта си мистър Уелър си разтвори портфейла и извади замърсен лист хартия, изписан гъсто и невероятно безредно.

— Ето, туй е документът, Сами — рече мистър Уелър. — Намерих го в черното чайниче, на най-горната полица в долапа край тезгяха. Едно време, преди да се оженим, тя си държеше там банкнотите. Виждал съм я много, много пъти, кат’ дигаше капака му, за да плаща сметки. Горкичката, можеше да напълни със завещания всичките чайници в къщи, без туй нещо да й навреди на нея лично, щото толкоз малко поемаше от тая напитка напоследък, освен на онез Вечери на трезвеността, когато пиеха чай само кат’ основа, пък отгоре го поливаха с бренди!

— К’во пише вътре? — запита Сам.

— Точно туй, дет’ ти го казах — отвърна родителят. — Двеста лири в облизвации на доведения ми син Самиуел, а всичко останало от мойто имущество от всякакъв вид — на моя съпруг Тони Уелър, когото оставям кат’ единствен изпълнител на завещанието.

— Туй е всичко, нали? — рече Сам.

— Туй е всичко — отговори мистър Уелър. — И мисля, щом всичко е ясно и както трябва за теб и мен, дето сме единствените, дето ги засяга, може просто да хвърлим в огъня таз хартишка.

— К’во правиш там, щурчо такъв? — извика Сам и грабна документа, защото родителят му, с цялата си наивност, разбутваше огъня, канейки се да премине от думи на дело. — Що за изпълнител на завещание си ми ти!

— Ама що не? — строго рече мистър Уелър, обръщайки се с ръжена в ръка.

— Що не! — възкликна Сам. — Щото трябва да се докаже и да се завери, и да се даде клетва, и всякакви там други формалности.

— Не думай! Истина ли? — рече мистър Уелър и остави ръжена.

Сам грижливо закопча завещанието в един страничен джоб, като даде да се разбере с поглед, че е истина и при това въпросът е сериозен.

— Ще ти кажа к’во ще направим сега — рече мистър Уелър след кратко размишление. — Туй е работа за оня пръв приятел на лорда-__канцелария__: Пел, Сами, той трябва да го види. Ето ти човека за объркан правен въпрос. Трябва веднага да го разгледа оня съд за състоятелност, Сами.

— Не съм виждал друг такъв изкуфял старчок в живота си! — викна раздразнено Сам. — В ума му все се въртят разни алибита, „Оулд Бейли“, съд за състоятелност и какви ли не бабини деветини! Ти по-добре си сложи дрехите за пред хора и ела до града да я свършим таз работа, отколкото да стоиш тук и да ги приказваш разни неща, дето хич не ги разбираш.

— Много добре, Сами — отвърна мистър Уелър. — Съгласен съм с всичко, дет’ ще я оправи таз работа. Но да знаеш, момчето ми: никой освен Пел, само Пел ни трябва за таквиз съвети.

— Не ми трябва никой друг — отвърна Сам. — Хайде, идваш ли?

— Чакай мъничко, Сами — отвърна мистър Уелър; завързал вече шала си пред малкото, провесено на прозореца огледало, а после захвана да се мъчи да надене горните си дрехи с неимоверни усилия. — Чакай мъничко, Сами, кат’ остарееш колкото баща си, няма да се намъкваш в жилетката си тъй лесно, както сега, момчето ми.

— Ако няма да мога да я намъквам по-лесно от теб, няма въобще да слагам жилетка, дявол да го вземе — отвърна синът.

— Тъй си мислиш сега — каза мистър Уелър с цялата тежест на годините си, — ама ще видиш, че като напълнееш, ще помъдрееш. Пълнотата и мъдростта, те ти идват винаги заедно, Сами.

Като изрече тази неопровержима максима — плод на многогодишен личен опит и наблюдение, — той успя, благодарение на ловко извиване на тялото, да накара най-долното си копче на жакета да изпълни своето предназначение. После спря за миг да си поеме дъх, бръсна шапката си с лакът и заяви, че е готов.

— Все пак четири чифта очи виждат по-добре, отколкото два чифта, Сами — рече мистър Уелър, докато се возеха с двуколка по лондонския път, — а понеже всичкото туй имущество лесно мож’ да съблазни един човек на закона, ний ще вземем с нас някои мои приятели, дето веднага ще го хванат за гушата, ако той стори нещо не в ред; с двама от тях те изпратихме до „Флийт“ тогаз. Те много разбират — добави мистър Уелър почти шепнешком, — те много разбират от коне; никой не разбира от коне толкоз, колкото тях.

— А от адвокати също ли? — запита Сам.

— Човек, дето мож’ добре да съди за животни, мож’ също добре да съди за всичко — отвърна баща му тъй безпрекословно, че Сам не се опита да обори твърдението.

В изпълнение на това важно решение бе потърсено съдействието на джентълмена с петнистото лице и на още двама много дебели кочияши с оглед на тяхната пълнота, съответно и на тяхната мъдрост; и когато тази помощ биде подсигурена, дружинката се запъти към кръчмата на Портюгъл Стрийт, отгдето изпроводиха вестител отсреща до Съда за несъстоятелност с просба до мистър Соломон Пел да дойде още начаса.

За щастие вестителят намери мистър Соломон Пел в съда да се гощава (тъй като работата му едва креташе) с едни солен бисквит и един кренвирш. Щом съобщението му бе прошепнато на ухото, той веднага пъхна студената си закуска в джоба, всред различните професионални документи, и се стрелна през улицата с такава скорост, че стигна до кръчмата, преди пратеникът да бе успял да излезе от съда.

— Господа — рече мистър Пел, докосвайки шапката си, — на разположение съм на всички ви. Не го казвам, за да ви лаская, господа, но надали има пет души на този свят, за които бих напуснал съда днес.

— Толкова зает, а? — подхвърли Сам.

— Зает! — отвърна Пел. — Направо съм съсипан, както много често ми е казвал моят приятел, покойният лорд-канцлер, излизайки от Камарата на лордовете, господа, гдето бе слушал интерпелации. Горкият човек! Той много лесно се уморяваше; и особено тежко изживяваше тези интерпелации. Неведнъж съм мислил, че те действително ще го довършат. Наистина съм го мислил.

Тук мистър Пел поклати глава и замълча; а по-възрастният мистър Уелър побутна с лакът съседа си, вероятно да го накара да обърне внимание на високопоставените връзки на юридическия пълномощник, и запита последния дали въпросните задължения са оказали някакви пагубни последици върху здравето на неговия благороден приятел.

— Смятам, че той не можа въобще да се съвземе заради това — отвърна Пел, — в същност съм сигурен, че до края не се съвзе по тези причини. „Пел — често ми казваше той, — как, по дяволите, издържате на вашата умствена работа: това за мен е загадка.“ — „Да — обикновено отговарях аз, — и аз лично не знам как го върша, честна дума.“ — „Пел — ще добави той, като въздишаше и ме поглеждаше с мъничко завист… приятелска завист, знаете, господа, само приятелска завист; на мен това не ми се зловидеше. — Пел, вие сте чудо; чудо.“ А, на вас той щеше много да хареса, господа, ако се бяхте запознали с него. Донесете ми ром за три пенса, драга моя.

Отправяйки тези последни думи към келнерката с тон на потисната скръб, мистър Пел въздъхна и погледна обувките си, после тавана; а тъй като ромът бе вече поднесен, той го изпи.

— Впрочем — каза Пел, придърпвайки стола си към масата — човек с мойта професия няма право да мисли за личните си приятели, когато се търси от него юридическа помощ. При това, господа, от последната ми среща с вас ние имаме да оплакваме едно много скръбно събитие.

Мистър Пел измъкна носната си кърпа, щом дойде до думата „оплакваме“, но я употреби по-нататък само да избърше леката влага от ром, останала по горната му устна.

— Видях съобщението в „Адвъртайзър“, мистър Уелър — продължи Пел. — Господа, едва на петдесет и две! Боже мой — помислете само!

Тези дълбокомислени изказвания бидоха отправени към човека с петнистото лице, чиито очи срещнаха случайно погледа на мистър Пел; тогава човекът с петнистото лице, чиито умствени възприятия бяха по начало от мъгляво естество, се размърда неспокойно на стола си и изрази своето мнение, че що се отнасяло до тия неща, не можело да се каже наистина как стават; а тъй като тази сентенция съдържаше едни дотолкова тънък и трудно оборим довод, никой не я оспори.

— Чувал съм да говорят, че тя била чудесна жена, мистър Уелър — рече съчувствено Пел.

— Да, сър, беше — отвърна мистър Уелър старши, не много възхитен от начина, по който се разискваше въпросът, но все пак мислейки, че правникът Пел трябва да знае най-добре всичко, отнасящо се до учтиви обноски, защото дълго е бил близък приятел на покойния лорд-канцлер. — Тя беше чудесна жена, кат’ се запознах с нея. Беше вдовица, сър, по онова време.

— А, това е странно — забеляза Пел, поглеждайки околните с печална усмивка. — Мисис Пел също беше вдовица.

— Туй е много чудновато — рече човекът с петнистото лице.

— Да, странно съвпадение — потвърди Пел.

— Ами, никак — възрази рязко възрастният мистър Уелър. — Повече вдовици се женят, отколкото моми.

— Да, да — съгласи се Пел, — напълно сте прав, мистър Уелър. Мисис Пел беше много елегантна и изискана жена; маниерите й бяха обект на възхищение на целия ни квартал. Гордеех се, когато гледах тази жена да танцува; имаше нещо смело и тържествено и все пак естествено в движенията й; а подскокът й, господа, беше самата простота. Ах, да, да! Простете, че ви задавам въпроси, мистър Самюъл — продължи адвокатът, понижавайки глас, — беше ли вашата мащеха висока?

— Не много — отвърна Сам.

— Мисис Пел беше с висок ръст — рече Пел, — разкошна жена с благородна осанка, а носът й, господа, моделиран да бъде заповеднически, величествен. Тя беше извънредно привързана към мен… извънредно… имаше също и високопоставени роднини. Вуйчо й, господа, фалира с дълг от осемстотин лири като търговец на съдебни канцеларски материали.

— Е — рече мистър Уелър, почнал да проявява неспокойствие, докато се водеше разговорът, — а сега за нашата работа.

Думата прозвуча като музика за Пел. Той непрекъснато се питаше дали щеше да му се възложи някаква работа, или го бяха извикали просто да го почерпят чашка грог или пунш, или за друга подобна любезност към него, като човек от професията; сега съмненията му бяха разсеяни, без той да бе издал по някакъв начин своето нетърпение те да бъдат изяснени. Очите му блестяха, когато сложи шапката си на масата и каза:

— Каква е работата… хм? Някой от господата иска да се яви пред съда? Да трябва някой да се арестува: по-приятелски, разбира се, а? Всички тук сме приятели, предполагам.

— Дай ми документа, Сами — и мистър Уелър взе завещанието от сина си, който явно страшно се забавляваше от деловата среща, — ето, сър, трябва да проверим ей туй.

— Да го заверим, драги мой сър, да го заверим — поправи го Пел.

— Добре де, сър — остро отвърна мистър Уелър, — да го проверим, да го заверим: все едно и също; ако не ми разбирате приказката, сър, ще се намерят таквиз, дето разбират.

— Не ви обидих, надявам се, мистър Уелър — рече Пел смирено. — Вие сте изпълнителят на завещанието, както виждам — додаде той, хвърляйки поглед върху документа.

— Да, сър — отвърна мистър Уелър.

— Допускам, че другите господа тук са наследници, нали? — запита Пел, като им честитеше с усмивка.

— Сами наследява — отвърна мистър Уелър. — Другите джентълмени са мои приятели, дошли да гледат дали всичко се върши както трябва: нещо кат’ рефери.

— О! — рече Пел. — Отлично. Нямам, разбира се, никакви възражения. Но преди да се заловя с този въпрос, ще са ми необходими някакви пет лири, ха-ха-ха!

Комисията най-първо реши да се дадат петте лири в предплата и мистър Уелър брои сумата; последва дълго съвещание, без да е ясно за какво точно, през време на което мистър Пел доказа на господата, дошли да гледат дали всичко се върши както трябва, че ако работата не била поверена в негови ръце, щяла да бъде напълно изпортена по причини доста мъгляви, но безспорно убедителни. Когато се изясни и тази съществена точка, мистър Пел се подкрепи с три пържоли и напитки — и малцови, и концентрирани — за сметка на наследството; след това всички отидоха до Доктърс Комънс.

На другия ден се наложи ново посещение на Доктърс Комънс; а там настъпи голяма суматоха заради един свидетел-коняр, който, бидейки пиян, отказа да даде каквито и да било клетвени показания освен най-страшни ругатни, за голямо възмущение на проктора и неговия главен помощник. През следващата седмица се заредиха още посещения до Доктърс Комънс, а също и едно посещение до отдел „Наследство“ в данъчното управление; трябваше да се изготвят договорите за прехвърляне правото върху наемите и заведението, да се заверят тези договори, да се правят описи, да се дават вечери, да се ядат обеди и да се правят толкова други полезни неща и да се натрупат толкова много книжа, че мистър Соломон Пел и помощникът му, и синята чанта на това отгоре, всички се надуха толкова много, щото никой не можеше да ги разпознае като същите пълномощник, помощник и чанта, които само преди няколко дни се шляеха по Портюгъл Стрийт.

Най-накрая всички тези тежки въпроси бяха уредени, определен бе и денят за продажба и прехвърляне на облигациите и посещение на борсовия посредник Уилкинс Флашър, ескуайър, намиращ се някъде близо до банката и препоръчан от мистър Соломон Пел за целта.

Беше един вид празник и нашите приятели се бяха съответно издокарали. Ботушите на мистър Уелър бяха току-що изчистени и той се бе облякъл необикновено грижливо; джентълменът с петнистото лице си бе втъкнал голяма далия с няколко листа в петелката, а жакетите на двамата му приятели бяха украсени с китки от лавър и други вечнозелени растения. И тримата се бяха наконтили строго официално, а това означаваше, че си бяха надянали възможно най-много дрехи и се бяха увили до брадите: което е — и винаги е било — представата за пълно парадно облекло на един кочияш на дилижанс, откакто дилижансите са се появили на света.

Мистър Пел чакаше в уречения час на обичайното им сборно място; дори мистър Пел носеше ръкавици и чиста риза, доста протъркана на яката и ръкавелите от често пране.

— Два без четвърт — рече Пел, поглеждайки стенния часовник. — Ако отидем при мистър Флашър в два и четвърт, ще улучим тъкмо най-подходящото време.

— К’во ще кажете, господа, да си разквасим ли устата с малко бира? — предложи човекът с петнистото лице.

— И мъничко студено говеждо — рече вторият кочияш.

— Или някоя и друга стрида — додаде третият, пресипнал джентълмен, носен от много дебели нозе.

— Браво, браво! — одобри Пел. — Трябва да поздравим мистър Уелър с получаването на неговото наследство, а! Ха! Ха!

— Напълно съгласен, господа — отговори мистър Уелър. — Сами, я позвъни.

Сами изпълни заръката; портер, студено говеждо и стриди бяха бързо донесени и на закуската се отдаде дължимото. Тъй като всеки взе толкова живо участие в потреблението, несправедливо е да се изтъкват различия; но ако някой от джентълмените се отличи повече от другите, това бе кочияшът с пресипналия глас, който изпразни голяма чаша с оцет със своите стриди, без ни най-малка проява на вълнение.

— Мистър Пел, сър — рече по-възрастният мистър Уелър, разбърквайки своето бренди с вода, от което питие пред всеки бе сложена по чаша, когато разчистиха черупките от стриди. — Мистър Пел, сър, аз смятах да вдигна наздравица за облизвациите при ей тоз случай, но Сами ми пошушна…

Тук мистър Самюъл Уелър, който досега си хапваше мълчаливо от стридите със спокойна усмивка, извика: „Браво!“, колкото му глас държи.

— … ми пошушна — продължи баща му, — че ще е по-хубаво да дигнем грога за вас, кат’ ви желаем успех и благополучие и ви благодарим, задето тъй добре доведохте до края таз работа. Наздраве за вас, сър!

— Чакайте! — провикна се отведнъж джентълменът с петнистото лице много енергично. — Очите ви в мен, господа!

Казвайки това, джентълменът с петнистото лице се изправи, също и другите господа. Джентълменът с петнистото лице огледа компанията и бавно вдигна ръка, при което всеки един (включително и петнистоликият) пое дълбоко дъх и вдигна чаша към устните си. В един миг джентълменът с петнистото лице сне отново ръка и всички чаши се сложиха обратно на масата — празни. Невъзможно е да се опише вълнуващото въздействие на тази церемония: тържествена и внушителна, тя обединяваше всички отличителни черти на величието.

— Господа — заговори мистър Пел, — единственото, което мога да кажа, е, че подобни изяви на доверие са винаги крайно удовлетворителни за човек от моята професия. Не желая да кажа нещо, което би могло да прозвучи себично, господа, но съм много щастлив заради вас самите, че се обърнахте към мен: това е всичко. Ако се бяхте отнесли към някой недостоен колега от професията, твърдо съм убеден, уверявам ви искрено, че щяхте да се озовете в задънена улица. Бих искал моят благороден приятел да беше жив, за да види по какъв начин се справих с този казус. Не го казвам от възгордяване, господа, но смятам… не, господа, няма да ви отегчавам с това. Обикновено клиентите могат да ме намерят тук, господа, но ако не съм нито тук, нито отсреща, ето ви моя адрес. Както ще се убедите, аз съвсем не вземам много, а никой не гони тъй усърдно възложената му задача, както правя аз, при това, надявам се, разбирам нещо от професията си. Ако някога ви се отдаде случай да ме препоръчате на някои ваши приятели, господа, аз ще ви бъда много задължен, а и те също, когато ме опознаят. За ваше здраве, господа.

Изразявайки по този начин чувствата си, мистър Соломон Пел постави три малки визитни картички, писани на ръка, пред приятелите на мистър Уелър; после погледна отново часовника и заяви, че било време да тръгват. При това посещение мистър Уелър уреди сметката и изпълнителят на завещанието, наследникът, пълномощникът и „реферите“ отправиха стъпките си към Сити.

Кантората на борсовия посредник Уилкинс Флашър, ескуайър, беше на първия етаж, в един двор зад Английската банка; къщата на Уилкинс Флашър, ескуайър, беше в Брикстън, Съри; конят и откритата двуколка на Уилкинс Флашър, ескуайър, се намираха в съседен общ обор; лакеят на Уилкинс Флашър, ескуайър, беше на път към Уест Енд да отнесе някакъв дивеч; чиновникът на Уилкинс Флашър, ескуайър, беше отишъл да обядва; и тъй Уилкинс Флашър, ескуайър, сам извика „влезте“, когато мистър Пел и неговите придружители почукаха на вратата на кантората.

— Добър ден, сър — рече Пел, покланяйки се раболепно. — Бихме искали да направим едно прехвърляне, моля.

— О, влезте, ако обичате — покани ги Флашър. — Седнете за минута; ще се занимая с вас ей сега.

— Благодаря ви, сър — отговори Пел, — ние не бързаме. Седнете, мистър Уелър.

Мистър Уелър седна на стола, Сам седна на някакъв сандък, а „реферите“ седнаха, на каквото им попадне, и се загледаха в календара и в една-две илюстрации, залепени на стената, с широко отворени от благоговение очи, сякаш съзерцаваха някои велики творби на стари майстори.

— Да, обзалагам се на половин дузина бутилки кларет; хайде! — продължи Уилкинс Флашър, ескуайър, разговора, прекъснат за малко от появата на мистър Пел.

Тези думи бяха отправени към много изискано облечен млад джентълмен, който носеше шапката си кривната чак до левия бакенбард; той се бе навел небрежно над писалището и убиваше мухи с една линия. Уилкинс Флашър, ескуайър, се люлееше на двата крака на канцеларска табуретка, като мушкаше кутия лепенки с джобното си ножче и много ловко улучваше от време на време в средата една малка червена лепенка, издърпана навън. И двамата джентълмени бяха с твърде отворени жилетки, твърде извити яки, твърде къси ботуши, твърде големи пръстени, твърде малки часовници, твърде тежки верижки, еднородни панталони и парфюмирани носни кърпи.

— Аз никога не се обзалагам на половин дузина — рече другият джентълмен, — ако искате на една дузина.

— Дадено, Симъри, дадено! — съгласи се Уилкинс Флашър, ескуайър.

— Екстра качество, да знаете — подчерта другият.

— Естествено — отвърна Уилкинс Флашър, ескуайър. Уилкинс Флашър, ескуайър, го записа в малко тефтерче с молив със златен предпазител; и другият джентълмен също го записа в друго малко тефтерче, също с молив със златен предпазител.

— Видях съобщение за Бофър тази сутрин — забеляза мистър Симъри. — Изхвърлили са го от дома му, горкия!

— Обзалагам се на десет гвинеи срещу пет, че ще си пререже гърлото — рече Уилкинс Флашър, ескуайър.

— Дадено! — отвърна Симъри.

— Чакайте! Поправка — рече замислено Уилкинс Флашър, ескуайър. — Той може и да се обеси.

— Много добре — отвърна мистър Симъри и отново измъкна своя молив със златния предпазител. — Не възразявам на поправката. Да кажем: да свърши със себе си.

— Да се самоубие в същност — уточни Уилкинс Флашър, ескуайър.

— Точно тъй — отвърна мистър Симъри, записвайки: „Флашър: десет гвинеи срещу пет, че Бофър ще се самоубие.“ Да кажем, в какъв срок?

— Две седмици? — предложи Уилкинс Флашър, ескуайър.

— Не, дявол да го вземе — отвърна мистър Симъри, спирайки за миг, за да убие една муха с линията. Да кажем, една седмица.

— Нека преполовим разликата — рече Уилкинс Флашър, ескуайър. — Сложете десет дена.

— Добре, десет дена — прие мистър Симъри.

И тъй в малките тефтерчета биде отбелязано, че Бофър щял да се самоубие до десет дена, в противен случай Уилкинс Флашър, ескуайър, трябвало да връчи на Франк Симъри сумата от десет гвинеи; ако Бофър наистина сложи край на живота си до изтичане на този срок, Франк Симъри, ескуайър, щял да връчи срещу това сумата от пет гвинеи на Уилкинс Флашър, ескуайър.

— Много съжалявам, загдето банкрутира — рече Уилкинс Флашър, ескуайър. — Даваше знаменити вечери.

— Разкошно порто имаше при това — забеляза мистър Симъри. — Ще изпратим нашия иконом на разпродажбата утре да вземе няколко бутилки от онова, от петдесет и четвърта.

— Точно така — рече Уилкинс Флашър, ескуайър. — Моят човек също отива. На пет гвинеи, че моят човек ще надиграе вашия при наддаването.

— Дадено.

И това се вписа в малките тефтерчета с моливи със златни предпазители; а тъй като мистър Симъри бе вече убил всички мухи и направи всички облози, той се отправи към Борсата, за да види какво става там.

Уилкинс Флашър, ескуайър, благоволи най-сетне да изслуша мистър Соломон Пел, а след като попълни няколко печатни формуляра, покани дружинката да го последва до банката; това и сториха: мистър Уелър и тримата му приятели зяпаха всичко по пътя с безгранично удивление, а Сам наблюдаваше нещата с невъзмутимо спокойствие.

Те прекосиха извънредно шумния и оживен двор, отминаха няколко носачи, облечени сякаш в хармония с пожарникарската кола, изтикана в един ъгъл, и се озоваха в учреждението, гдето щеше да се разреши техният въпрос и гдето Пел и мистър Флашър ги оставиха за малко, защото се качиха на горния етаж в службата „Завещания“.

— К’ва е таз канцелария? — пошепна джентълменът с петнистото лице на старшия мистър Уелър.

— За юрис-консоли — отвърна също шепнешком изпълнителят на завещанието.

— К’ви са онез джентълмени, дет’ стоят зад тезгяха? — запита пресипналият джентълмен.

— Сигур са консоли — отвърна мистър Уелър. — Не са ли те консоли от по-долен чин, Сами?

— Ама ти да не мислиш, че конзолите са живи хора? — запита някак презрително Сам.

— От’де да знам? — отвърна Уелър. — Приличат ми на хора. Ами к’во са тогаз?

— Чиновници — отвърна Сам.

— Ами що все дъвчат сандвичи с шунка? — запита баща му.

— Щото туй сигур им влиза в задълженията — отвърна Сам. — То е част от системата; те винаги го вършат тук през целия ден!

Мистър Уелър и приятелите му едва успяха да се замислят върху това своеобразно правило на финансовите учреждения в страната, когато Пел и Уилкинс Флашър, ескуайър, се върнаха и ги заведоха до едно гише, над което имаше кръгла черна дъска с едно голямо „У“.

— К’во е това, сър? — запита мистър Уелър, привличайки вниманието на Пел върху въпросния предмет.

— Първата буква на фамилното име на покойната — отвърна Пел.

— Ама как може — обърна се мистър Уелър към „реферите“. — Тук има нещо, дето не е в ред. Нашата буква е „Ве“! Туй няма да го бъде.

„Реферите“ веднага изказаха своето авторитетно мнение, че работата не би могла да бъде извършена законно тук, под буквата „У“, и сигурно всичко щеше да се проточи поне още един ден, ако не беше бързата, макар и на пръв поглед непочтителна намеса на Сам, който грабна баща си за полите на жакета и го завлече до гишето, гдето го държа, докато старият джентълмен сложи подписа си на два-три документа; а това погълна толкова много тежък и продължителен труд (защото мистър Уелър пишеше с печатни букви), че обслужващият чиновник обели и изяде три големи ябълки, докато трая процедурата.

Тъй като мистър Уелър старши настояваше да продаде своята част незабавно, те се отправиха от банката към входа на Борсата, гдето Уилкинс Флашър, ескуайър, изчезна и се завърна много скоро с чек срещу „Смит, Пейн и Смит“ за петстотин и тридесет лири: това бе сумата, която се падаше на мистър Уелър по текущата пазарна цена на оставените в облигации спестявания на втората мисис Уелър.

Двестате лири на Сам бяха записани на негова сметка; а Уилкинс Флашър, ескуайър, получи полагащата му се комисиона, прибра небрежно парите в джоба си и пое обратно към своята кантора.

Отначало мистър Уелър упорито настояваше да му изплатят чека единствено в златни лири, но тъй като „реферите“ му изтъкнаха, че с това щял да си навлече разноски по покупка на малка торба, за да ги занесе до къщи, той се съгласи да получи сумата в банкноти от по пет лири.

— Синът ми — рече мистър Уелър, когато излязоха от банката, — синът ми и аз сме заети тоз следобед с нещо много специално, затуй искам таз работа да я свършим докрай по-скоро, нека идем сега някъде, дето можем да си уредим сметките.

Лесно намериха тиха стая, гдето отчетът бе предявен и проверен. Сметката на мистър Пел бе окастрена от Сам, някои от разноските не се приеха от „реферите“; но въпреки направеното от мистър Пел изявление, придружено с множество тържествени уверения, че действително се отнесли твърде сурово към него, това бе далеч най-доходната работа, възложена му някога, и тя му подсигури храна, жилище и разноски за пране за шест месеца.

„Реферите“ пийнаха малко, ръкуваха се и си отидоха, защото същата вечер им предстоеше да бъдат на капрата за извънградско пътуване. Мистър Соломон Пел разбра, че нищо повече няма да има от гледна точка на ядене и пиене, затова се сбогува приятелски; и Сам и баща му останаха сами.

— Тъй! — рече мистър Уелър, пъхайки портфейла си в страничния джоб. — С парите от предплатения наем и туй стават хиляда сто и осемдесет лири ей тука. Хайде, Сами, момчето ми, обръщай конете и карай към „Джордж и ястребът“!