Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (32)

Глава двадесет и девета

Разказ за таласъмите, отвлекли един гробар

В едно старо манастирско градче, в този край на страната, много, много отдавна — толкова отдавна, та историята трябва да е истинска, защото нашите прадеди твърдо вярвали, че не е измислена — живял някакъв клисар и гробар на име Гейбриъл Гръб. Ако някой е гробар и непрекъснато обкръжен от белезите на смъртта, не бива в никой случай да се смята, че той непременно е мрачен и унил човек. Та най-веселите хора на света работят в погребални бюра; по едно време имах честта да се сближа с един професионален оплаквач и в частния живот, вън от службата си, той беше извънредно шеговит и забавен дребен човек, ненадминат изпълнител на закачливи песнички, като паметта му никога не му изневеряваше, ненадминат бе и в начина, по който си изпиваше препълнената чаша, без да спре да си поеме дъх. Но въпреки тези примери Гейбриъл Гръб бил точно обратното: свадлив, неприятен, вечно намусен човек — мрачен и саможив, той не дружал с никого освен със себе си и с плетената бутилка, добре прилягаща в дълбочината на големия му джоб на жилетката; а минел ли някой с весело лице край него, той го изглеждал смръщено с толкова неприязън и злоба, че трудно било да го срещнете, без след туй да не ви гнети нещо крайно тягостно.

Малко преди да падне здрач на една Бъдни вечер, Гейбриъл нарамил лопатата, запалил фенера и се запътил към старите гробища; трябвало да доизкопае един гроб за следващата сутрин, а тъй като се чувствувал не особено разположен, решил, че може да си подобри настроението, като се залови за тая работа още веднага. Додето вървял по древните улици, той зървал светлина от веселите пламъци на разгорелия се огън през старинните прозорци и чувал високия смях и радостните викове на събралите се около камините; забелязвал трескавите приготовления за празненството на другия ден и подушвал множеството апетитни благоухания, изскачащи на облаци от кухненските помещения. Всичко това глождело и озлобявало сърцето на Гейбриъл Гръб; а когато група деца изскачали от някоя къща, прекосявали улицата и преди още да почукат на отсрещната врата, бивали посрещани от пет-шест къдрокоси малки палавници, които наобиколили гостенчетата и задружно се отправяли на горния етаж, за да прекарат вечерта в коледни игри, Гейбриъл се усмихвал зловещо, стискал дръжката на лопатата още по-здраво и си мислел за шарка, скарлатина, млечница, магарешка кашлица и доста още подобни източници на утеха.

В това щастливо разположение на духа Гейбриъл крачел напред, отвръщайки с късо враждебно изръмжаване на добродушните поздрави на някои свои съседи, минаващи от време на време край него, додето свърнал в тъмния път, водещ към гробищата. А Гейбриъл горял от нетърпение по-скоро да стигне тъмния път, защото мястото било, общо казано, славно: мрачно и потискащо и жителите на градчето не обичали много-много да ходят нататък, освен ако слънцето светело — посред бял ден; следователно той се възмутил не на шега, когато чул някакво хлапе, запяло с цяло гърло весела коледарска песничка, и то там, в светилището, наречено „алея на ковчезите“ от време оно, още когато съществувало абатството със своите монаси с обръснати глави. Додето Гейбриъл наближавал, песента се чувала все по-близо и той разбрал, че тя се носела от устата на някакво момченце, забързано да стигне една от дружинките по старата улица и отчасти да не се чувствува самотно, отчасти да се подготви за случая, ревяло песента си колкото му глас държи. Гейбриъл дочакал момченцето, после го натикал в едно кьоше и го тупнал пет-шест пъти с фенера по главата, за да го научи да овладява гласа си. А докато момченцето се отдалечавало тичешком с ръка на главата и пеело вече съвсем друга песен, Гейбриъл захванал да се хили сам от все сърце, влязъл в гробището и заключил портата след себе си.

Той снел връхната си дреха, сложил фенера на земята, влязъл в недовършения гроб и работил най-ревностно около час. Но земята била втвърдена от студа и съвсем не било лесно да се копае и изхвърля пръстта; макар че имало луна, тя била съвсем тънко сърпче и едва осветявала гроба, върху който падала сянка от църквата. При всеки друг случай тези затруднения щели много да потиснат и затормозят Гейбриъл Гръб, ала той бил толкова доволен, задето накарал момченцето да прекъсне своята песен, че не обръщал внимание на това, че работата му вървяла бавно, и щом привършил, каквото имал да върши за тази вечер, погледнал надолу към гроба с грозно задоволство и почнал да тананика, докато си прибирал нещата:

„Славно жилище за всеки, славно жилище за всеки!

Свърши ли живот човешки — в хладната земя навеки.

Тежък камък при главата, тежък камък при краката,

за гадините гощавка — сочна, тлъста и богата.

Бухнала трева отгоре, гъста кал околовръст.

Славно жилище за всеки — тази осветена пръст.“

— Хо-хо! — засмял се Гейбриъл Гръб, седнал на плоския надгробен камък, който бил любимото му място за почивка, и извадил плетената си бутилка. — Ковчег на Коледа! Подарък за празника. Хо-хо-хо!

— Хо-хо-хо! — повторил някакъв глас съвсем близо зад него.

Гейбриъл се поизплашил и не вдигнал до устните си плетената бутилка, от която тъкмо щял да отпие, а се обърнал. Най-отколешният гроб край него бил толкова тих и спокоен, колкото и цялото гробище на бледата лунна светлина. Побелелите от скреж студени надгробни плочи блестели и святкали като редици скъпоценни камъни около очертанията на старата църква. Твърд хрупкав сняг бил застлал земята, покрил също гъсто издигащите се една до друга могилки пръст с такава бяла и гладка пелена, сякаш труповете лежали там, увити само в техния покров. И най-малко шумолене не нарушавало дълбоката тишина на тази тържествена картина. Звукът сякаш вкочанясвал, толкова било всичко в леден покой.

— Навярно е ехо — рекъл Гейбриъл Гръб и отново надигнал бутилката към устните си.

— Не, не е — отвърнал плътен глас.

Гейбриъл скочил и останал на място като закован от почуда и ужас, защото очите му се спрели на някакво същество, от което кръвта му направо замръзнала.

На издигащия се най-близко до него надгробен камък било седнало странно неземно създание и Гейбриъл веднага почувствувал, че то не е от този свят. Дългите му фантастични крака можели да стигнат до земята, но били вдигнати и подвити по особен фантастичен начин; жилестите му ръце били голи, а дланите почивали върху коленете му. Неговото късо закръглено туловище било облечено в тясна дреха, украсена с малки разрези; късо наметало висяло на гърба му, а яката отпред била скроена на причудливи зъбци и служела на таласъма за жабо или връзка; обувките му при пръстите завършвали в дълги остри върхове. На главата си носел широкопола конусообразна шапка, накитена с едно-единствено перо. Шапката била цяла побеляла от скреж и въобще таласъмът изглеждал тъй, сякаш си бил седял удобно на този надгробен камък двеста или триста години. Стоял напълно неподвижно, изплезил език, сякаш се подигравал и се хилел на Гейбриъл Гръб, тъй както могат да се хилят само таласъмите.

— Не, не е ехо — рекъл таласъмът.

Гейбриъл Гръб се бих схванал целият и не можел да отговори.

— Що дириш тук на Бъдни вечер? — строго запитал таласъмът.

— Дойдох да изкопая един гроб, сър — изпелтечил Гейбриъл Гръб.

— Кой броди всред гробове и по гробища тази именно вечер? — провикнал се таласъмът.

— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб! — екнал див хор от гласове, сякаш гробищата били пълни.

Гейбриъл се огледал уплашен — нищо не се виждало.

— Какво има в тази бутилка? — попитал таласъмът.

— Холандски джин, сър — отговорил клисарят и се разтреперил още повече, защото го бил купил от контрабандисти и му минало през ума, че неговият разпитвач може да е от акцизния отдел на таласъмите.

— Кой пие джин самичък на гробища тази именно вечер? — рекъл таласъмът.

— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб! — отново се разнесли дивите гласове.

Таласъмът се усмихнал злобно на ужасения клисар, а после повишил тон и се провикнал:

— А кой в такъв случай ще бъде законната плячка, що ни се полага?

На този въпрос отговорил невидимият хор, звучащ като песен, изпълнявана от множество гласовити хористи при мощния съпровод на църковния орган — песен, която стигала до ушите на клисаря, сякаш носена от бучащ вятър и замирала, когато вятърът затихнел; но ответът бил пак същият:

— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб!

Таласъмът се усмихнал още по-широко и рекъл:

— Е, Гейбриъл, какво ще кажеш на това?

Клисарят не можел да си поеме дъх.

— Какво мислиш за всичко това, Гейбриъл? — рекъл таласъмът, като размахал крака от двете страни на надгробния камък и огледал острите извърнати върхове на обувките си с такова задоволство, сякаш се любувал на най-хубавия чифт уелингтънски ботуши по Бонд Стрийт.

— Туй е… туй е… много любопитно, сър — отвърнал клисарят, полумъртъв от страх. — Много любопитно и много хубаво, но смятам да се върна и довърша работата си, сър, ако ми позволите.

— Работа ли? — рекъл таласъмът. — Каква работа?

— Гроба, сър; да довърша гроба — измънкал клисарят.

— О, гроба, а? — подел таласъмът. — Кой копае гробове по време, когато всички други се веселят, и това да му прави удоволствие?

Отново тайнствените гласове отвърнали:

— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб!

— Струва ми се, че приятелите ми те изискват, Гейбриъл — рекъл таласъмът, като облизал бузата си с език (а езикът му бил нещо невероятно). — Струва ми се, че приятелите ми те изискват, Гейбриъл — повторил таласъмът.

— Мойте уважения, сър — отвърнал поразеният от страх клисар, — но мисля, че това е невъзможно, сър; те не ме познават, сър; мисля, че господата никога не са ме виждали, сър.

— О, да, виждали са те — отвърнал таласъмът. — Ние познаваме човека с навъсено лице и отблъскващ вид, който хвърляше злобни погледи към децата и стискаше по-здраво гробарската си лопата, додето идваше насам по улицата. Познаваме човека, който наби момченцето от завист и злоба, защото то може да е весело, а той не може. Познаваме го, познаваме го!

Тук таласъмът се закискал високо и пронизително, а ехото отекнало този смях двадесетина пъти; после той вдигнал нозе нагоре във въздуха, като се крепял на главата си или по-скоро на върха на конусовидната си шапка, върху тесния ръб на надгробния камък; оттам той се преметнал с необикновена пъргавина, озовавайки се право в краката на клисаря, и застанал, както обикновено шивачите сядат на своя тезгях.

— Аз… аз… смятам, че трябва вече да ви оставя, сър — рекъл гробарят, като се мъчел да помръдне.

— Да ни остави! — възкликнал таласъмът. — Гейбриъл Гръб иска да си отива. Хо-хо-хо!

Докато таласъмът се смеел, клисарят забелязал за миг ослепителна светлина, струяща от прозорците на църквата, сякаш била озарена цялата отвътре; светлината изчезнала, органът засвирил някаква весела мелодия и цели дружини таласъми, досущ като първия, изпълнили гробището и захванали да играят на прескачаница с надгробните плочи; те не спирали нито за миг да си поемат дъх, а се прехвърляли над най-високите паметници, един след друг, с невероятна ловкост. Първият таласъм се оказал наистина изумителен в това изкуство и никой от другите не можел да се равни с него; макар и да бил цял обхванат от ужас, клисарят не можел да не забележи, че докато приятелите му се задоволявали да прескачат паметниците с обикновени размери, първият таласъм се носел над семейните гробници ведно с железните им огради и прочие с такава лекота, сякаш били някакви крайпътни знаци.

Накрай играта стигнала до дяволски голямо напрежение; органът свирел все по-бързо и по-бързо и таласъмите скачали все по-живо и по-живо: увивали се на кълбо, премятали се презглава, отскачали като топки над паметниците. Главата на гробаря се въртяла със скоростта на буйните движения, що наблюдавал, а краката му се мотаели под него додето духовете прелитали пред очите му; най-после царят на таласъмите се впуснал отведнъж към него, грабнал го за яката и те потънали заедно под земята.

Когато Гейбриъл Гръб смогнал отново да си поеме въздух, защото в мига на слизането дъхът му секнал, той се видял в нещо прилично на голяма пещера, обграден отвсякъде от пълчища грозни мрачни таласъми; в средата на помещението, върху издигната седалка, се бил настанил приятелят му от гробищата; а съвсем близо до него стоял самият Гейбриъл Гръб, безсилен дори да се помръдне.

— Студена нощ — рекъл царят на таласъмите. — Много студена. Хей, дайте чаша с нещо сгряващо!

При тази заповед половин дузина раболепни таласъми, с неслизаща от устните им усмивка (по тази причина Гейбриъл Гръб си помислил, че са царедворци), бързо изчезнали и веднага се върнали с купа течен огън и го поднесли на царя.

— А! — извикал таласъмът, чиито бузи и гърло станали прозрачни, додето гълтал пламъка. — Туй наистина ще сгрее всекиго! Донесете чаша от същото за мистър Гръб!

Напразно възразявал злополучният гробар, че нямал навика да взема нещо сгряващо по вечерни доби; един таласъм го държал, а друг наливал пламтящата течност в гърлото му; той кашлял и се задушавал и бършел сълзите, течащи като порой от очите му, след като глътнал горящата напитка.

— А сега — рекъл царят, комуто хрумнало да навре острия връх на конусообразната си шапка в окото на клисаря и му причинил много остра болка, — а сега покажете на този човек, любител на униние и скръб, няколко картини от собствената ни богата колекция!

Едва таласъмът изрекъл тези думи и гъстият облак, затулващ самото дъно на пещерата, се разнесъл постепенно и някъде в далечината се появила малка и бедно обзаведена, но чиста и спретната стая. Група малки дечица се тълпели край ярко горящия огън, гушели се в полата на майка си и лудували около нейния стол. Майката ставала от време на време, отдръпвала пердето и гледала през прозореца, сякаш очаквала някого; скромна вечеря била вече сложена на масата, а едно кресло било придърпано край огнището. Почукало се на вратата: майката отворила, а наобиколилите я дечица запляскали с ръце, щом видели, че влиза баща им. Той бил мокър, уморен, изтърсвал снега от дрехите си, додето децата, струпани около него, грабвали в ревностна надпревара палтото, шапката, бастуна, ръкавиците му и ги изнасяли тичешком от стаята. После, когато седнал да вечеря край огъня, децата се катерели по коленете му, майката седяла до него и сякаш от всичко лъхало щастие и уют.

Но в гледката настъпила промяна почти незабелязано. Мястото било вече малка спалня, дето умирало най-хубавото и най-малко детенце; руменината била изчезнала от бузите му, а светлината — от очите му; и точно в мига, когато клисарят го погледнал с непознат досега интерес, дето усещал за първи път, момченцето умряло. Неговите малки братчета и сестрички заобиколили малкото му легло и сграбчвали малките ръчички, тъй студени и натежали, но се отдръпвали след този допир и гледали ужасени детското му личице; защото, колкото и спокойно и тихо да почивало в мир красивото дете, също като заспало, те виждали, че то е мъртво и знаели, че било сега ангелче, дето ги гледа отгоре и ги благославя от ясните щастливи небеса.

Отново лек облак минал през картината и отново друго нещо се появило. Бащата и майката били вече остарели и безпомощни, а от многобройната им челяд била останала по-малко от половината; но доволство и радост се четели по всяко лице и сияели във всеки поглед, додето били насядали заедно около огнището и разправяли и слушали за предишни събития от отдавна преминали дни. Мирно и безшумно слязъл бащата в гроба, а до мястото му на покой го последвала скоро онази, споделила с него грижи и неволи. Малкото останали на този свят след тях коленичили край гроба им и пролели сълзи върху покриващата го пръст; след туй се изправили и си отишли — скръбно, печално, но без сърцераздирателни вопли и отчаяни жалби, защото знаели, че пак ща се срещнат един ден; и отново се включили дейно в живота и пак си възвърнали доволството и радостта. Облакът пак се появил и закрил картината от очите на гробаря.

— Как ти се вижда това? — запитал таласъмът, обръщайки широкото си лице към Гейбриъл Гръб.

Гейбриъл промълвил, че било много хубаво, но някак се позасрамил, щом таласъмът го стрелнал с огнените си очи.

— Ти… мизерни човече! — рекъл таласъмът с безкрайно презрение. — Ти!… — Той, изглежда, бил разположен да добави още нещо, но негодувание задушило гласа му, затова вдигнал крак (а кракът му бил много гъвкав), размахал го над главата си, за да се прицели точно, и ударил хубав силен ритник на Гейбриъл Гръб; веднага след туй всички придворни таласъми се стълпили около нещастния гробар и го заритали безмилостно: според установения неизменен обичай на царедворците да ритат, когото монархът рита, и да прегръщат, когото монархът прегръща.

— Покажете му още нещо — рекъл царят на таласъмите.

При тези думи облакът се разсеял и пред погледа изплувал красив, разкошен пейзаж — точно такъв има и до ден-днешен на половин миля от стария манастирски град. Слънцето греело от чистото синьо небе, реката блещукала под неговите лъчи, а дърветата изглеждали още по-зелени, цветята — още по-весели под животворното му въздействие. Реката се носела по течението си и ручала приятно; лек ветрец поклащал листата на дърветата и им шепнел нещо; птици пеели по клонките; а чучулигата извивала високо гласа си, за да поздрави утрото. Да. Било утро; ясно, дъхаво лятно утро; и най-малкото листенце, и най-късото стръкче трева пращели от жизненост. Мравката тръгвала към ежедневната си работа, пеперудата пърхала и се къпела в топлите слънчеви лъчи; безброй насекоми разпервали прозрачни крилца и се реели в своето краткотрайно, но щастливо съществуване. Един човек вървял напред, въодушевен от тази гледка; и всичко излъчвало блясък и великолепие.

— Ти, мизерни човече! — рекъл царят на таласъмите още по-презрително от преди. И отново царят на таласъмите размахал крак над главата си; отново го стоварил върху плещите на гробаря; и отново приближените му последвали примера на своя вожд.

Много пъти се появявал и изчезвал облакът и много поуки извлякъл Гейбриъл Гръб; и той — макар че плещите му парели болезнено от честите ритници на таласъмски нозе — продължавал да гледа с неотслабващ интерес въпреки всичко. Видял, че хората, които работят усилено и печелят насъщния си хляб с ежедневен труд, са весели и щастливи; че и за най-невежите чаровният лик на природата е непресъхващ източник на радост и наслада. Видял, че отгледаните най-грижливо под най-нежно покровителство често бодро посрещат неволите и понасят страданията, що биха сломили много по-груби по природа от тях, защото носят в собствените си сърца начало на щастие, доволство и мир. Видял, че жената, най-крехкото и нежно от всички божи създания, обикновено побеждава скръбта, несполуките и отчаянието; и разбрал, че е тъй, защото в нейната душа блика неизчерпаем извор на любов и преданост. И преди всичко видял хора като себе си — озлобени от щастието и радостта на другите — и разбрал, че те са най-грозните плевели върху прекрасната повърхност на земята; и като претеглил вътрешно всичко добро и всичко лошо на този свят, стигнал до заключението, че все пак това е един напълно пристоен и порядъчен свят. Едва-що си решил, че е тъй, когато облакът, затуляйки последната картина, обхванал и неговите сетива и започнал да го приспива. Един по един изчезвали таласъмите от погледа му и точно когато се изгубил и последният, гробарят потънал в дълбок сън.

Било се напълно развиделило, когато Гейбриъл Гръб се събудил и се видял проснат с цялата си дължина на плоската надгробна плоча; до него лежала празна плетената му бутилка, а палтото, лопатата и фенерът, напълно побелели от скреж през нощта, били пръснати по земята. Камъкът, върху който най-първо видял седналия таласъм, стоял изправен пред него, а гробът, дето копал предишната вечер, бил някъде наблизо. Отначало се усъмнил дали приключенията му са действителни, но острата болка в плещите, щом опитал да се повдигне, го уверила, че ритниците на таласъмите съвсем не били измислени. Той отново се поколебал, когато забелязал, че няма никакви следи от стъпки по снега, дето таласъмите играли на прескачаница с паметниците, но бързо си дал сметка за това обстоятелство, като си припомнил, че бидейки духове, те естествено няма да оставят видими следи след себе си. И тъй Гейбриъл Гръб се надигнал някак си на крака, чувствувайки болки в гърба, и като изтърсил скрежа от палтото си, облякъл се и се запътил към града.

Но той бил вече друг човек и му станало непоносимо при мисълта, че е тръгнал към място, дето ще се надсмиват над неговото покаяние и няма да вярват в коренната му промяна. Подвоумил се за миг, после се обърнал и тръгнал да си търси хляба, дето му видят очите.

Още същия ден намерили фенера, лопатата и плетената бутилка на гробищата. Имало безброй предположения относно съдбата на клисаря отначало, но скоро стигнали до убеждението, че той бил отвлечен от таласъми; и се намерили няколко напълно достоверни свидетели, които ясно го били видели да профучава във въздуха, възседнал дорест кон, сляп с едното око, със задни крака на лъв и опашка на мечка. Най-накрая искрено повярвали на тези приказки; и новият клисар често показвал на любопитните, срещу нищожно възнаграждение, парче от църковния ветропоказател — неволно отчупено с ритник на горепоменатия кон при неговия въздушен полет, — което сам той бил намерил на гробищата една-две години по-късно.

За нещастие тия разкази нещо се пообъркали от неочакваното завръщане на самия Гейбриъл Гръб, около десет години по-късно, като благодушен старец, дрипав и ревматичен. Той разправил историята си на пастора, а после и на кмета; с течение на времето започнали да я приемат като исторически факт и в този си вид стигнала чак до наши дни. Онези, които повярвали отначало на приказката за ветропоказателя, чувствувайки, че веднъж са злоупотребили с доверието им, не били склонни да го гласуват отново; затова си давали възможно най-мъдър вид, свивали рамене, почуквали чело и разпръсквали мълвата, че Гейбриъл Гръб бил изпил всичкия холандски джин и заспал на плоския надгробен камък, като се опитвали да обяснят всичко, що бил видял в таласъмската пещера, казвайки, че додето скитал по света, той бил помъдрял. Но това тълкуване никак не допаднало на хората нито тогава, нито по-късно, затова то постепенно отпаднало. Е, било що било, ала тъй като Гейбриъл Гръб страдал от ревматизъм до края на живота си, от тази история може ако не друго, то да се извлече поне една поука, а именно: ако човек се озлоби спрямо другите и пие съвсем сам по Коледа, може да е сигурен, че не ще му стане по-хубаво — дори питието да повдигаме на духа да е тъй добро и с толкова неизмерими градуса повече, като онова на духовете, що Гейбриъл Гръб видял в таласъмската пещера.