Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (27)

Глава двадесет и четвърта

В която мистър Питър Магнус захваща да ревнува, а дамата на средна възраст да се страхува; а това става причина пикуикистите да попаднат в ръцете на закона

Когато мистър Пикуик слезе в стаята, гдето бяха прекарали заедно с мистър Питър Магнус предишната вечер, той завари този джентълмен, изложил голяма част от съдържанието на двете си чанти, кожената кутия за шапки и пакета върху собствената си личност по възможно най-ефектен начин, да крачи нагоре-надолу из стаята в състояние на крайна възбуда и вълнение.

— Добро утро, сър — рече мистър Питър Магиус. — Какво ще кажете за това, сър?

— Много ви отиват наистина — отвърна мистър Пикуик, оглеждайки с добродушна усмивка дрехите на мистър Питър Магнус.

— Да, и аз тъй смятам — рече мистър Магнус. — Мистър Пикуик, пратих й визитката си картичка.

— Наистина ли? — рече мистър Пикуик.

— И прислужникът ми донесе нейния отговор: тя е съгласна да ме види в единадесет — в единадесет, сър, само след четвърт час.

— Наближава мигът — рече мистър Пикуик.

— Да, наближава, наближава — отвърна мистър Магнус, — твърде е скоро, затова не е приятно — нали, мистър Пикуик?

— Доброто самочувствие е от голямо значение при подобни случаи — забеляза мистър Пикуик.

— Напълно съм съгласен, сър — отговори мистър Питър Магнус. — Аз имам доста добро самочувствие, сър. Действително, мистър Пикуик, не виждам защо човек трябва да чувствува някакво стеснение при такъв един случай. Та какво представлява в същност той, сър? Нищо, от което да се срамува човек; това е въпрос на взаимно нагаждане, нищо повече. Съпругът — от една страна, съпругата — от друга. Това е моето гледище по въпроса, мистър Пикуик.

— Съвсем философско гледище — отвърна мистър Пикуик. — Но закуската ни чака, мистър Магнус. Елате.

Те седнаха на закуска, но беше явно, че въпреки хвалбите си мистър Питър Магнус се намираше в порядъчно нервно състояние, главните признаци на което се проявяваха в липса на апетит, склонност към събаряне чайните прибори, вяли усилия за духовитост и неудържим подтик да поглежда към стенния часовник всяка втора секунда.

— Хи-хи-хи! — захили се мистър Магнус в старанието си да изглежда весел, като се задъхваше от вълнение. — Остават само две минути, мистър Пикуик. Бледен ли съм, сър?

— Не много — отвърна мистър Пикуик.

Последва кратко мълчание.

— Извинете, моля, мистър Пикуик, но… предприемали ли сте някога нещо от този вид? — запита мистър Магнус.

— Искате да кажете дали съм правил предложение за женитба? — уточни мистър Пикуик.

— Да.

— Никога! — енергично отсече мистър Пикуик. — Никога.

— Следователно нямате представа как е най-добре да се започне — рече мистър Магнус.

— Е, може и да съм си изградил някаква представа по този въпрос — отвърна мистър Пикуик, — но тъй като никога не съм прилагал възгледите си на дело, не бих желал да се ръководите от тях при вашите постъпки.

— Много ще ви бъда задължен, ако ми дадете някакъв съвет — настоя мистър Магнус, поглеждайки отново часовника: стрелките показваха почти единадесет и пет.

— Добре, сър — заговори мистър Пикуик с дълбок тържествен тон, с който великият мъж умееше, когато пожелае, да придаде на думите си извънредна внушителност и тежест, — бих почнал, сър, с възхвала на красотата на дамата и нейните изключителни качества; след това, сър, бих намекнал колко недостоен съм самият аз…

— Много добре — рече мистър Магнус.

— Недостоен, но само за нея, имайте това пред вид, сър — изясни мистър Пикуик, — а за да покажа, че не съм напълно недостоен, бих направил кратък преглед на живота си до този момент и на сегашното си положение. С помощта на някои сравнения бих подсказал, че всяка друга жена би приела с радост моето предложение. Тогава бих се разпрострял върху силата на моята любов и дълбочината на моята преданост. В този миг може би бих се поддал на изкушението да хвана ръката й.

— Да, разбирам — рече мистър Магнус. — Това вече е много важна стъпка.

— После, сър — продължи мистър Пикуик все по-разгорещено, докато картината придобиваше все по-ярки очертания пред очите му, — тъкмо тогава бих поставил въпроса си просто и ясно: „Искате ли да се омъжите за мене?“ Имам основателни причини да допусна, че в този миг тя би извърнала глава.

— Смятате ли това за неминуемо? — попита мистър Магнус. — Защото, ако не го стори в подходящия момент, ще се почувствувам доста неловко.

— Смятам, че ще го стори — успокои го мистър Пикуик. — Тогава, сър, бих стиснал нейната ръка и предполагам, предполагам, мистър Магнус, че след като съм направил това — ако естествено не е последвал отказ, — бих нежно отстранил кърпичката (а воден от скромните си познания за човешката природа, смятам, че дамата ще е сложила кърпичка на очите си в този миг) и бих си откраднал една почтителна целувка. Смятам, че бих я целунал, мистър Магнус, точно в този момент и твърдо съм убеден, че ако дамата въобще е склонна да се омъжи за мен, тя би свенливо промълвила на ухото ми своето съгласие.

Мистър Магнус скочи и впи мълчаливо поглед за няколко секунди в умното лице на мистър Пикуик; след това — часовникът показваше единадесет и десет — стисна топло ръката му и изскочи като безумен навън.

Мистър Пикуик закрачи нагоре-надолу из стаята, малката стрелка на часовника последва наполовина примера му и се бе придвижила към единадесет и половина, когато изведнъж вратата се отвори. Той се обърна, очаквайки да види мистър Магнус, но вместо него погледът му срещна веселото лице на мистър Тъпман, спокойния образ на мистър Уинкл и интелектуалните черти на мистър Снодграс. Докато мистър Пикуик ги приветствуваше, мистър Питър Магнус се появи в стаята.

— Моите приятели… джентълменът, за когото ви говорех, мистър Магнус — запозна ги мистър Пикуик.

— Ваш покорен слуга, господа — поздрави мистър Магнус, по видимому крайно развълнуван. — Мистър Пикуик, позволете да ви кажа няколко думи, сър.

И докато говореше, мистър Магнус вмъкна показалеца си в илика на дрехата на мистър Пикуик, замъкна го в нишата до прозореца и рече:

— Може да ми честитите, мистър Пикуик; последвах дословно вашите съвети.

— И всичко мина благополучно, нали? — запита мистър Пикуик.

— Всичко, сър. По-добре не можеше да бъде — отвърна мистър Магнус. — Мистър Пикуик, тя ще бъде моя.

— Честитя ви от все сърце — рече мистър Пикуик и горещо стисна ръката на новия си приятел.

— Вие трябва да я видите, сър — рече мистър Магнус. — Насам, моля. Извинете ни за малко, господа. — Мистър Питър Магнус тръгна бързо в съответната посока, след като измъкна мистър Пикуик от стаята. Той спря до съседната врата в коридора и почука тихичко.

— Влезте — рече нечий женски глас. И те влязоха.

— Мис Уидърфийлд — рече мистър Магнус, — позволете да ви представя моя най-добър приятел, мистър Пикуик. Мистър Пикуик, имам честта да ви представя на мис Уидърфийлд.

Дамата беше в другия край на стаята. Докато се покланяше, мистър Пикуик си измъкна очилата от джоба на жилетката и ги сложи. Но едва-що извършил последното действие, мистър Пикуик възкликна от изненада и се отдръпна няколко стъпки, а дамата нададе полусподавен писък, закри лицето си с ръце и се отпусна в едно кресло. Мистър Магнус пък остана като вкаменен, гледайки ту единия, ту другия, а по чертите му се четеше ужас и безкрайна почуда.

Подобно държане беше, без всякакво съмнение, съвършено необяснимо; но ето коя бе причината: едва-що мистър Пикуик си бе сложил очилата, и той позна в лицето на бъдещата мисис Магнус дамата, в чиято спалня се бе вмъкнал като нежелан гост предната вечер; а щом очилата бидоха надянати върху носа на мистър Пикуик, дамата разбра, че това е същият образ, който бе видяла в целия му ужас, обкръжен от нощно боне. Ето защо изпищя дамата, а мистър Пикуик изтръпна.

— Мистър Пикуик! — извика мистър Магнус, извън себе си от изумление. — Какво означава това, сър?… Какво означава, сър? — добави мистър Магнус с по-висок и заплашителен тон.

— Сър — рече мистър Пикуик с известно негодувание поради внезапното повелително наклонение, прозвучало в гласа на мистър Магнус. — Отказвам да отговоря на този въпрос.

— Отказвате ли, сър? — рече мистър Магнус.

— Да, решително! — възрази мистър Пикуик. — Не желая да кажа каквото и да било, излагащо тази дама или навяващо неприятни спомени в нейната душа, без нейно съгласие и разрешение.

— Мис Уидърфийлд — рече мистър Магнус, — познавате ли този човек?

— Дали го познавам? — колебливо рече дамата на средна възраст.

— Да, познавате ли го, госпожице? Запитах дали го познавате! — свирепо отвърна мистър Магнус.

— Виждала съм го — рече дамата на средна възраст.

— Къде? — запита мистър Магнус. — Къде?

— Това — отвърна дамата на средна възраст, като стана от креслото и извърна глава — не бих разкрила за нищо на света.

— Аз ви разбирам, госпожице — рече мистър Пикуик, — и уважавам вашата деликатност; бъдете сигурна, че то никога не ще бъде разкрито и от мен.

— Честна дума, госпожице — поде мистър Магнус, — имайки пред вид положението, в което съм поставен спрямо вас, вие се отнасяте към този въпрос с невероятно спокойствие, да, с невероятно спокойствие, госпожице.

— Жесток сте, мистър Магнус! — възкликна дамата на средна възраст и заплака с обилни сълзи.

— Отправяйте забележките си към мен, сър — намеси се мистър Пикуик. — Аз единствен съм виновен, ако въобще някой е виновен.

— О, вие единствен сте виновен, тъй ли, сър? — рече мистър Магнус. — Аз… аз започвам да прозирам цялата работа, сър. Сега се разкайвате за вашето решение, нали?

— Моето решение?! — учуди се мистър Пикуик.

— Да, вашето решение, сър. О, не ме гледайте така, сър. Нали бяхте дошли тук, за да разобличите измяната и коварството на една личност, в чиято честност и почтеност сте имали безгранична вяра — е?

Тук мистър Магнус изля чувствата си в продължителна саркастична усмивка; и снемайки сините си очила (които вероятно смяташе излишни в прилива на своята ревност), захвана да върти малките си очи по такъв страшен начин, че всяваше ужас.

— Е? — рече мистър Магнус; а после се усмихна отново още по-саркастично. — Но вие ще трябва да отговаряте за станалото, сър.

— За какво да отговарям? — запита мистър Пикуик.

— Не е важно, сър — отвърна мистър Магнус, като шареше нагоре-надолу из стаята. — Не е важно.

Изразът „не е важно“ сигурно е изключително широко понятие, защото не можем да се сетим за коя и да е свада, наблюдавана от нас на улицата, в театъра, в кръчмата или другаде, гдето тези думи да не са били вечният отговор на всички войнствени въпроси: „Да не се смятате за джентълмен, сър?“ — „Не е важно, сър.“; „Искал съм да кажа нещо на младата дама ли, сър?“ — „Не е важно, сър.“ — „Желаете май да ви разбия главата, сър?“ — „Не е важно, сър.“ Забележително е, че в това повсеместно „не е важно“ има, както изглежда, някаква скрита подигравка, която възбужда повече негодувание в гърдите на този, към когото е отправена, отколкото би могла да предизвика и най-тежката обида.

Нямаме намерение да твърдим, че тази именно кратка реплика възбуди в душата на мистър Пикуик онова негодувание, що неминуемо би възбудила в гърдите на един обикновен човек. Ние само отбелязваме факта, че мистър Пикуик отвори вратата на стаята и рязко извика:

— Тъпман, елате тук!

Мистър Тъпман веднага се появи с опулени от изненада очи.

— Тъпман — рече мистър Пикуик, — една тайна от деликатно естество, засягаща тази дама, стана причина да възникне недоразумение между този джентълмен и самия мен. Държа да го уверя във ваше присъствие, че това няма никаква връзка със самия него или с неговите намерения и едва ли е необходимо да ви замоля да имате пред вид, че ако той не промени своето отношение, това би означавало недоверие към моята честност и аз ще го изтълкувам като безспорно оскърбление. — Завършвайки своето слово, мистър Пикуик хвърли към мистър Питър Магнус многозначителен поглед.

Достойното и честно държане на мистър Пикуик заедно с онази ненадмината сила и енергия на знаменития мъж, когато вземаше думата, биха убедили всеки разумен човек в неговата правдивост; но за нещастие мислите на мистър Питър Магнус съвсем не се подреждаха разумно в този момент. Следователно, вместо да приеме обясненията на мистър Пикуик както подобава, той все повече се разгорещяваше, докато изпадна в бясна, неудържима, изпепеляваща ярост и захвана да говори за дължимото уважение към личните му чувства и разни други неща от този род; той подсилваше своята патетична реч, като крачеше насам-натам и скубеше косите си — забавление, което разнообразяваше понякога, като размахваше пестник пред човеколюбивата физиономия на мистър Пикуик.

Мистър Пикуик от своя страна, съзнавайки собствената си невинност и правота, и ядосан загдето бе тъй злощастно въвлякъл дамата на средна възраст в тази неприятна история, не беше в присъщото му спокойно разположение на духа. Като последица думите ставаха громки, а гласовете още по-громки: накрая мистър Магнус каза на мистър Пикуик, че ще има да види, на което мистър Пикуик с похвална учтивост отвърна, че колкото по-скоро види, каквото има да види, толкова по-добре; чувайки това, дамата на средна възраст изскочи ужасена от стаята, от която мистър Тъпман издърпа мистър Пикуик, като остави мистър Магнус на собствените му размишления.

Ако дамата на средна възраст бе общувала с деловия свят или ако поне бе малко запозната с обичайното държане на онези, които коват законите и установяват порядките, щеше да й е известно, че този вид ожесточение е нещо съвсем безобидно за човешката природа. Но тя бе живяла почти винаги далеч от града и никога не бе чела за дебатите в парламента, така че не бе осведомена относно тези особени тънкости на цивилизования живот. Ето защо тя изтича до своята стая, залости се вътре и като се замисли върху току-що разигралото се пред очите й събитие, най-страшни картини на кръвопролитие и сеч се представяха в нейното въображение; между тях тялото на мистър Питър Магнус в цялата му дължина, разкрасено от множество куршуми в лявата страна на гърдите, понесено към къщи от четирима души, беше най-покъртителната картина. Колкото повече размишляваше дамата на средна възраст, толкова повече я обхващаше ужас; в края на краищата тя реши да се отнесе до главния магистрат в града с просба за неотложно задържане на лицата мистър Пикуик и мистър Тъпман.

Дамата на средна възраст се реши на тази стъпка, подтиквана от най-различни съображения, най-важното от които бе безспорното доказателство, което би дала за своята преданост към мистър Питър Магнус и за своята загриженост за неговата безопасност. Тя твърде добре познаваше ревнивия му нрав и не се осмели да намекне, дори съвсем бегло, за истинската причина на своето вълнение, когато зърна мистър Пикуик; но се надяваше, че благодарение на мощното си въздействие върху дребния мъж и силата на своите убеждения ще съумее да укроти неговата буйна ревност, при условие обаче мистър Пикуик да го няма, за да не избухне нова свада. Изпълнена с тези мисли, дамата на средна възраст се нагизди с шапката и шала си и незабавно се отправи към жилището на кмета.

Гореупоменатият главен магистрат, мистър Джордж Нъпкинс, беше бележита личност, както най-големият бързоходец на света би могъл да се увери на двадесет и първи юни между зори и здрач, — а тъй като според календара този ден е най-дългият в годината, бързоходецът разполагаше с възможно най-дългия период за своето търсене. Тази именно утрин мистър Нъпкипс беше в състояние на крайна възбуда и раздразненост, защото в града имаше метеж: всички ученици от най-голямото тамошно училище се бяха наговорили да изпочупят стъклата на един досаден продавач на ябълки, бяха освиркали общинския глашатай и хвърляли камъни по полицията, състояща се от един възстар джентълмен с високи ботуши — повикан да потъпче размирицата, — който бе служил като стражар поне петдесет години, от съвсем младо момче. Мистър Нъпкинс седеше в своето кресло, сключил величествено вежди и цял кипящ от гняв, когато му съобщиха, че е дошла една дама по важна, лична и спешна работа. Мистър Нъпкинс придоби спокоен, но въпреки това страшен израз и заповяда да поканят дамата; тази заповед, подобно на всички разпореждания, изхождащи от императори, магистрати и други властници по земния шар, биде веднага изпълнена; и много развълнуваната мис Уидърфийлд бе съответно въведена вътре.

— Мъзл! — рече магистратът.

Мъзл беше недорасъл на височина разсилен, с дълго туловище за късите му крака.

— Мъзл!

— Да, ваша милост.

— Поставете стол и напуснете стаята.

— Да, ваша милост.

— А сега, госпожо, бихте ли изложили вашия въпрос? — рече магистратът.

— Той е от извънредно мъчително естество, сър — рече дамата.

— Твърде е вероятно, госпожо — рече магистратът. — Успокойте се, госпожо. — Тук мистър Нъпкинс придоби благ вид. — И ми разкажете каква работа, изискваща намесата на закона, ви води при мен, госпожо. — Тук чувствата му на магистрат взеха връх над човечността и той наново придоби строг вид.

— Много ми е тежко да ви съобщя тази новина, сър — рече мис Уидърфийлд, — но се страхувам, че се готви дуел.

— Тук, госпожо? — запита магистратът. — Къде, госпожо?

— В Ипсуич.

— В Ипсуич, госпожо? Дуел в Ипсуич? — възкликна магистратът, цял обхванат от ужас при тази мисъл. — Невъзможно, госпожо. Нищо подобно не би могло да стане в този град, уверен съм. Боже мили, госпожо, нима не си давате сметка колко дейна е нашата местна власт? Може случайно да сте чували, госпожо, как на миналия четвърти май аз се втурнах на боксовата площадка, придружен само от шестдесет полицаи-доброволци, и при грозяща ме опасност да стана жертва на развихрените страсти на разярената тълпа, забраних юмручното състезание между „Мидълсекският дундьо“ и „Съфъкският петел“? Дуел в Ипсуич, госпожо! Невъзможно, не е възможно двама души, които и да са те, да имат дързостта да подготвят такова едно нарушение на закона в този град — говореше магистратът, като убеждаваше и себе си.

— За нещастие сведенията ми са напълно верни — рече дамата на средна възраст. — Аз лично присъствувах на свадата.

— Невероятна работа — рече потресеният магистрат. — Мъзл!

— Да, ваша милост.

— Пратете ми мистър Джинкс! Незабавно!

— Да, ваша милост.

Мъзл се оттегли; и бледен, остронос, недохранен, опърпан писар на средна възраст влезе в стаята.

— Мистър Джинкс — рече магистратът. — Мистър Джинкс.

— Да, сър — отзова се мистър Джинкс.

— Тази дама, мистър Джинкс, е дошла да ни съобщи за един дуел, замислен да стане в града.

Не знаейки какво да отговори, мистър Джинкс се усмихна с усмивка на подчинен.

— Защо се смеете, мистър Джинкс? — запита магистратът.

Мистър Джинкс незабавно прие сериозен вид.

— Мистър Джинкс — рече магистратът, — вие сте глупак.

Мистър Джинкс погледна покорно великия мъж и загриза края на перодръжката си.

— Може би виждате нещо много смешно в тази новина, сър; но едно мога да ви кажа, мистър Джинкс, нямате голямо основание да се смеете — рече магистратът.

Недохраненият мистър Джинкс въздъхна, давайки си вероятно добра сметка, че наистина няма голямо основание да бъде весел; а когато му заръчаха да вземе показанията на дамата, той се дотътри до едни стол и започна да ги записва.

— Този тъй наречен Пикуик е, доколкото разбирам, главният виновник — рече магистратът, щом показанията завършиха.

— Да, именно той — рече дамата на средна възраст.

— А другият размирник… как му беше името, мистър Джинкс?

— Тъпман, сър.

— Тъпман ли е вторият?

— Да.

— А другият, който ще се дуелира, се е укрил, казвате, госпожо?

— Да — отвърна мис Уидърфийлд с леко покашлюване.

— Отлично — заключи магистратът. Тези двама главорези са дошли от Лондон, за да изтребват поданиците на негово величество, като си въобразяват, че на това разстояние от столицата ръката на закона е слаба и безпомощна. Те ще послужат за назидание. Издайте заповеди за тяхното задържане, мистър Джинкс. Мъзл!

— Да, ваша милост.

— Долу ли е Гръмър?

— Да, ваша милост.

— Нека дойде горе.

Раболепният Мъзл изчезна и бързо се завърна, придружен от възстар джентълмен с високи ботуши, забележителен главно с носа си като патладжан, грубия си глас, сюртука с тютюнев цвят и блуждаещите си очи.

— Гръмър — рече магистратът.

— Да, ваша милост.

— Спокойно ли е в града сега?

— Доста, ваша милост — отвърна Гръмър. — Населението се усмири, щот’ момчетата се пръснаха да играят крикет.

— Единствено крутите мерки вършат работа в тези времена — рече магистратът с решителен тон. Ако авторитетът на кралската власт е доведен до нула, трябва да се приложи законът за бунтовете. Ако гражданската власт не може да защити тези прозорци, Гръмър, военната власт трябва да защити гражданската власт заедно с прозорците. Нали това е основно начало в самата конституция, мистър Джинкс?

— Безспорно, сър — рече Джинкс.

— Отлично — рече магистратът, като подписваше заповедите за задържане. — Ще доведете тези хора при мен днес следобед, Гръмър. Ще ги намерите в „Големият бял кон“. Спомняте ли си случая с „Мидълсекският дундьо“ и „Съфъкският петел“, Гръмър?

Гръмър даде да се разбере чрез едно утвърдително кимване, че винаги ще си спомня: и действително никак не бе вероятно да забрави, защото за случката се споменаваше ежедневно.

— Това дори е още по-противоконституционно — рече магистратът, — още по-голямо нарушение на обществения ред и представлява грубо посегателство върху най-безспорните прерогативи на негово величество. Мисля, че дуелирането е един от най-безспорните прерогативи на негово величество, нали, мистър Джинкс?

— Специално утвърден от „Магна харта“, сър — рече мистър Джинкс.

— Една от най-блестящите перли на британската корона, отнета на негово величество от бароните, мисля, нали, мистър Джинкс? — рече магистратът.

— Точно така, сър — отвърна мистър Джинкс.

— Отлично — рече магистратът и гордо се изправи. — Не ще се посяга върху прерогативите на краля в тази част на неговите владения. Гръмър, осигурете си помощници и приведете в изпълнение заповедите във възможно най-кратък срок. Мъзл!

— Да, ваша милост.

— Изпратете дамата.

Мис Уидърфийлд се оттегли дълбоко поразена от познанията и научните дирения на магистрата; мистър Нъпкинс се оттегли, за да обядва; мистър Джинкс се оттегли, за да се затвори в себе си, защото това бе единственото му убежище — с изключение на софата, върху която спеше нощем в малката стая, служеща за дневна на неговите хазаи: а мистър Гръмър се оттегли, за да измие, с начина, по който щеше да изпълни новата си задача, позора, нанесен нему и на другия представител на негово величество, полицая, същата тази сутрин.

Докато се вземаха тези твърди и решителни мерки за опазване сигурността в кралството, мистър Пикуик и неговите приятели, бидейки в пълно неведение относно развиващите се важни събития, бяха спокойно седнали да обядват; и при това бяха много разговорливи и дружелюбни. Мистър Пикуик тъкмо разправяше своите приключения от предишната вечер, а последователите му много се забавляваха, особено мистър Тъпман, когато вратата се отвори и един порядъчно заплашителен образ надникна в стаята. Очите на този образ погледнаха много настойчиво мистър Пикуик за няколко секунди и по всичко изглеждаше, че бяха задоволени от разузнаването; защото тялото, принадлежащо на образа, бавно се вмъкна в помещението и се представи цялостно един възстар индивид с високи ботуши — а за да не държим повече читателя в напрежение, нека кажем веднага: очите бяха блуждаещите очи на мистър Гръмър и тялото беше тялото на същия джентълмен.

Постъпките на мистър Гръмър съответствуваха на длъжността му, но бяха някак странни. Първо, той залости вратата отвътре, второ — захвана да бърше много грижливо главата и лицето си с памучна кърпичка; трето — постави на най-близкия стол шапката с памучната си кърпичка вътре; четвърто — измъкна от вътрешния джоб на връхната си дреха увенчана с бронзова коронка полицейска палка и мрачен като привидение, махна с нея на мистър Пикуик.

Мистър Снодграс пръв наруши настъпилото от почуда мълчание. Той гледа строго мистър Гръмър в продължение на един миг и рече натъртено:

— Това е частно помещение, сър. Частно помещение.

Мистър Гръмър поклати глава и рече:

— Няма частно помещение за негово величество, щом веднъж сме пристъпили прага. Това е законът. Някои хора плещят, че къщата на англичанина — това било негова крепост. Туй са врели-некипели.

Пикуикистите се спогледаха удивени.

— Кой е мистър Тъпман? — запита мистър Гръмър. Той бе познал мистър Пикуик по интуиция. Веднага бе разбрал кой е той.

— Мойто име е Тъпман — рече мистър Тъпман.

— Мойто име е законът — рече мистър Гръмър.

— Какво? — попита мистър Тъпман.

— Законът — отвърна мистър Гръмър. — Законът, гражданската власт, изпълнителната. Туй всичкото все съм аз. А ето ми и пълномощието: еди-кой си Тъпман и еди-кой си Пикуик са нарушили реда на нашия суверен — краля, нашия господар; всичко е постановено и узаконено. Арестувам те, Пикуик. И преждеспоменатия — Тъпман.

— Какво означава това безобразие? — рече мистър Тъпман и скочи. — Напуснете стаята!

— Хей! — извика мистър Гръмър, като отстъпи бързо към вратата и я открехна няколко пръста. — Дъбли!

— Да — избоботи дълбок глас от коридора.

— На-а-пред, Дъбли!

При тази заповед някакъв човек с неумито лице над шест стъпки висок и доста обемист на ширина — се вмъкна през открехнатата врата (лицето му силно се зачерви от усилието) и се изтъпани насред стаята.

— Онез, доброволците, навън ли са, Дъбли? — запита мистър Гръмър.

Мистър Дъбли, който далеч не бе многословен, кимна утвърдително.

— Дай заповед отредът, дет’ ти го командуваш, да влиза.

Мистър Дъбли изпълни даденото му нареждане; и половин дузина мъже, всички с полицейски палки с бронзови коронки, нахълтаха в стаята. Мистър Гръмър пъхна своята палка в джоба и погледна мистър Дъбли; мистър Дъбли пъхна своята палка в джоба и погледна отреда; всеки от отреда пъхна своята палка в джоба и погледна господата Тъпман и Пикуик.

Мистър Пикуик и последователите му се изправиха отведнъж като един човек.

— Какво означава това грубо вмешателство в частния ми живот? — рече мистър Пикуик.

— Кой смее да ме арестува? — рече мистър Тъпман.

— Какво търсите тук, негодници? — рече мистър Снодграс.

Мистър Уинкл нищо не рече, но впи очите си в Гръмър и тъй го погледна, че ако последният имаше поне капка чувствителност, мозъкът му щеше да бъде пронизан. Но, кой знае защо, никакво въздействие не биде забелязано.

Когато представителите на изпълнителната власт доловиха, че мистър Пикуик и неговите приятели са склонни да окажат съпротива на всевластния закон, те многозначително запретнаха ръкавите на връхните си дрехи, сякаш да повалят хората най-напред и да ги отнасят след туй, беше нещо съвсем обичайно в тяхната служба и минеше ли им през ума, правеха го, без повече да му мислят. Тази тяхна постъпка не убягна от погледа на мистър Пикуик. Той проведе кратко съвещание с мистър Тъпман в един ъгъл; а след това изрази своята готовност да отиде до резиденцията на кмета, но отправи обръщение към всички присъствуващи там в този момент да си вземат бележка, че той има намерение веднага щом го освободят, да се оплаче от това чудовищно потъпкване на личните му привилегии на англичанин; на това присъствуващите там в този момент се смяха от все сърце, с изключение на мистър Гръмър, който, изглежда, считаше, че и най-малкото съмнение в божествената правота на магистратите е своего рода богохулство, недопустимо според неговите схващания.

Но тъкмо когато мистър Пикуик изрази своята готовност да се преклони пред законите на своята страна и тъкмо когато келнерите и конярите, камериерките и кочияшите, които бяха очаквали да се развихрят безредици от неговото заплашително упорство, почнаха да се разотиват, отегчени и разочаровани, отведнъж изникна едно съвсем неочаквано затруднение. Въпреки цялото си страхопочитание към законните власти мистър Пикуик решително отказа да се яви по многолюдните улици, обкръжен и охраняван от полицейски служители като някакъв престъпник. А мистър Гръмър също тъй решително отказа да върви от другата страна на улицата при дадената от мистър Пикуик дума, че ще отиде направо при кмета (Гръмър не забравяше размирния дух на населението през този ден; беше неприсъствен следобед и момчетата още не се бяха прибрали по домовете си); при това и мистър Пикуик, и мистър Тъпман не по-малко енергично възразяваха против разхода за превоз с карета, единственият почтен начин да се излезе от даденото положение. Спорът се разгорещи и въпросът остана за дълго висящ; и тъкмо когато изпълнителната власт се готвеше да надделее съпротивата на мистър Пикуик да отиде пешком до кмета чрез трети способ — да го завлече дотам насила, — някой си спомни, че в двора на странноприемницата имало някакъв стар стол-носилка, правен първоначално за някакъв болен от подагра рентиер, в който можели да се поберат двамата господа Пикуик и Тъпман поне тъй удобно, колкото в модерна пощенска кола. Столът-носилка биде нает и донесен. Мистър Пикуик и мистър Тъпман се напъхаха вътре и спуснаха щорите; двама носачи бидоха тозчас намерени; и шествието тръгна в тържествен ред. Полицаите доброволци обкръжиха возилото от всички страни; мистър Гръмър и мистър Дъбли победоносно маршируваха отпред; мистър Снодграс и мистър Уинкл вървяха хванати под ръка отзад; а най-отзад се точеха скараните със сапуна граждани на Ипсуич.

Дюкянджиите на града, макар и да имаха доста бегла представа за естеството на простъпката, бяха несъмнено доволни от зрелището. Ето, това бе силната ръка на закона, охраняваща с двадесет палки с бронзови коронки двама нарушители на обществения ред от самата столица; мощната машина беше ръководена от техния собствен магистрат и приведена в ход от техните собствени полицейски служители; и благодарение на задружните им усилия двамата престъпници бяха затворени на сигурно място, в тясното пространство на един стол-носилка. Многочислени бяха одобрителните и възторжени възгласи, приветствуващи мистър Гръмър, когато той вървеше начело на редиците; високи и продължителни бяха виковете на гражданите, скарани със сапуна; и всред тази всеобща изява на обществено одобрение шествието се придвижваше бавно и царствено.

Мистър Уелър, облечен в сутрешния си жакет с черни сатенени ръкави, се връщаше в доста унило настроение от безплодна обиколка около загадъчната къща със зелената порта, когато, вдигайки очи, видя стичащата се по улицата тълпа, скупчена около някакъв предмет, доста наподобяващ стол-носилка. В желанието да разсее мислите си от неуспеха на своето начинание, той се поотдръпна, за да наблюдава минаващия поток от хора. И когато си даде сметка, че те крещяха най-вече за свое собствено удоволствие, веднага почна да вика и той (за да ободри духа си) колкото му глас държи.

Мина мистър Гръмър, мина мистър Дъбли, мина и столът-носилка, минаха и доброволците телохранители, а Сам продължаваше да крещи възторжено заедно с тълпата и да размахва шапката си, сякаш бе извън себе си от радост (макар естествено да нямаше и понятие какво става в същност), когато млъкна изведнъж при неочакваната поява на мистър Уинкл и мистър Снодграс.

— Защо е таз врява, господа? — извика Сам. — Кой е в таз траурна караулна?

И двамата господа отвърнаха задружно, но техните думи бяха заглушени от шума наоколо.

— Кой? — отново извика Сам.

Той повторно получи отговор и от двамата; и макар че думите не достигнаха до ушите му, Сам разбра от движението на техните устни, че бяха произнесли магическата дума „Пикуик“.

Това бе достатъчно. Минута след това Сам си бе проправил път сред гъмжилото, спря носачите и се изправи срещу внушителния Гръмър.

— Хей, стари приятелю! — рече Сам. — Кой е тоз, дет сте го затворили в туй старо возило?

— Назад! — рече мистър Гръмър, чието самочувствие, подобно самочувствието на много други люде, бе невероятно нарасло от малкото слава.

— По главата с палката, ако не ще — посъветва мистър Дъбли.

— Много съм ви признателен, стари господине, задето тъй се грижите за мойта личност — отвърна Сам, — още по-признателен съм на господина, дет’ изглежда кат избягал от цирка великан, за неговото мило предложение; но по-скоро искам да ми отговорите на въпроса, ако нямате нищо против… Как сте, сър? — последното обръщение бе отправено с покровителствен тон към мистър Пикуик, който надничаше от предното прозорче.

Мистър Гръмър, онемял напълно от възмущение, измъкна от нарочния за целта джоб своята палка с бронзова коронка и я размаха пред носа на Сам.

— А — рече Сам. Много е хубава, особено короната: страшно прилича на истинска.

— Назад! — изкряска обиденият мистър Гръмър.

И за да придаде повече сила на своята заповед, той бутна с една ръка бронзовия кралски символ във връзката на Сам, а с другата го хвана за яката: любезност, на която мистър Уелър веднага отвърна, като го повали с юмрук на земята; а предварително, от крайна учтивост, бе съборил един от носачите, за да може мистър Гръмър да падне върху него.

Дали мистър Уинкл биде обхванат от онзи вид краткотрайно безумие, предизвикано от чувство на оскърбление, или бе вдъхновен от мистър Уелъровата проява на смелост — не е съвсем сигурно. Но сигурно е, че щом видя мистър Гръмър да пада, и той проведе невероятно яростна атака върху едно малко момче, стоящо до него; след което мистър Снодграс, в напълно християнски дух, за да не напада никого изневиделица, провъзгласи много високо, че се кани и той да започва и се залови да сваля жакета си най-хладнокръвно. Той биде веднага обкръжен и обезвреден; и трябва да бъдем справедливи и да отбележим, че те и двамата с мистър Уинкл не направиха никакъв опит да спасяват нито себе си, нито мистър Уелър, който, въпреки извънредно мъжествената си съпротива, бе победен поради численото превъзходство на противника и взет в плен. Отново се образува шествието; носачите отново заеха местата си; и походът продължи.

По време на цялата тази суматоха възмущението на мистър Пикуик бе безгранично. Той успя да зърне само как мистър Уелър разбута доброволната стража и как юмруците му летяха на всички посоки, но повече нищо не успя да види, защото нито вратите на носилката можеха да се отворят, нито пък щорите можеха да се вдигнат. Най-накрая сполучи с помощта на мистър Тъпман да отвори покрива: и като се покачи на седалката, крепейки се о рамото на мистър Тъпман, за да пази равновесие, мистър Пикуик отправи обръщение към мнозинството: подчерта недопустимите прийоми, приложени спрямо него; призова тълпата за свидетел, че неговият прислужник е бил нападнат пръв… И по такъв начин стигнаха до къщата на кмета: носачите припкаха, арестуваните ги следваха, мистър Пикуик ораторствуваше, а тълпата викаше.