Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Накратко пояснява две положения: първо — могъществото на истерията и, второ — силата на обстоятелствата

След приема у мисис Хънтър пикуикистите останаха два дни в Ийтъисуил, като с тревога очакваха вест от техния многоуважаван вожд. Мистър Тъпман и мистър Снодграс бяха отново оставени на собствените си възможности да се забавляват; а мистър Уинкл, отстъпвайки пред извънредно настойчивата покана, остана да гостува в дома на мистър Пот и да посвещава времето си на неговата любезна съпруга. От време на време мистър Пот допълваше щастието им със своето присъствие. Потънал в напрегнатите си размишления за преуспяване на обществото и смазване на ийтънсуилската „Независимост“, този велик мъж нямаше навик да се спуска от духовните висини до скромните низини на обикновените умове. При този случай обаче, сякаш нарочно да направи чест на всички последователи на мистър Пикуик, той се отпусна, освободи се, слезе от своя пиедестал и стъпи на земята: великодушно пригоди своите забележки към равнището на стадото и ако не по дух, то по външна изява се сля с него.

Като се има пред вид благосклонното разположение на тази знаменита обществена личност към мистър Уинкл, лесно може да си представите огромната изненада, изписана върху лицето на втория джентълмен, когато, седнал самичък в столовата, видя вратата да се отваря припряно и също тъй припряно да се затваря при влизането на мистър Пот, който гордо и величествено се отправи към него и отблъсквайки подадената му ръка, скръцна със зъби, сякаш да придаде повече язвителност на онова, което щеше да каже, и произнесе с режещ като трион глас:

— Змия!

— Сър! — възкликна мистър Уинкл и скочи от стола си.

— Змия — повтори мистър Пот, като повиши тона си и след това отведнъж го понижи. — Аз казах змия, сър, схващайте го както искате.

Ако сте се разделили с някого в два часа след полунощ в най-добри приятелски отношения и отново се видите с него в девет и половина, а той ви нарече „змия“ вместо поздрав, не е неоснователно да предположите, че междувременно е възникнало нещо от неприятно естество. Това бе изводът и на мистър Уинкл. Той върна ледения поглед на мистър Пот и в отговор на поканата на разгорещения джентълмен се помъчи да схване смисъла на тази „змия“. Но тъй като не успя нищо да схване, след няколко минутно пълно мълчание той рече:

— Змия ли, сър? Змия ли, мистър Пот? Какво имате пред вид, сър?… Това трябва да е шега.

— Шега ли, сър? — възкликна мистър Пот с движение на ръката, разкриващо силното му желание да запрати металическия чайник върху главата на своя гост. — Шега ли?… Но не, аз трябва да запазя спокойствие, трябва да бъда спокоен, сър. — И той доказа своето спокойствие, като се хвърли в едно кресло, а устата му се разпени от гняв.

— Драги мой сър — подхвана мистър Уинкл.

— Драги сър! — отвърна мистър Пот. — Как смеете да се обръщате към мен с „драги сър“, сър? Как смеете да го правите и да ме гледате в очите?

— Е добре, в такъв случай, сър — отговори мистър Уинкл, — как смеете вие да ме гледате в очите и да ме наричате „змия“?

— Защото сте такава — отвърна мистър Пот.

— Докажете го, сър — разгорещи се мистър Уинкл, — докажете го.

Злобно се свъси мъдрото лице на редактора, докато измъкваше от джоба си сутрешния брой на „Независимост“; и слагайки пръст върху една от колоните, захвърли вестника през масата към мистър Уинкл.

Този джентълмен вдигна вестника и зачете следното:

„Нашият невзрачен и подъл колега в някои отвратителни свои бележки по повод неотдавнашните избори в нашия град дръзна да извърши покушение върху свещената неприкосновеност на частния живот, като намекна по доста недвусмислен начин за личните дела на бившия ни кандидат и, смеем да добавим, бъдещ представител — мистър Физкин (без оглед на долно спечелената изборна победа). Какво цели с това нашият мерзък колега? Какво би казал този грубиян, ако и ние като него потъпчем всякаква благопристойност в обществените отношения и приповдигнем завесата, щастливо прикриваща неговия частен живот от публичния присмех, да не кажем от публичното презрение? Ние обаче само ще посочим и осветлим някои факти и обстоятелства, които са общоизвестни и всеки ги вижда, освен късогледия като къртица наш колега, обнародвайки това стихотворение — получено, докато пишехме първите редове на тази статия — на един талантлив наш съгражданин и сътрудник!

О, Пот, да имаше представа,

че тъй ще ти изневерява,

кога под сватбения звън си спинкал,

ти сторил би това тогава,

що днеска и без тебе става,

и би я преотстъпил на У…“

— Е? — тържествено рече мистър Пот. — С кое име се римува „спинкал“, негоднико?

— С кое име се римува „спинкал“ ли? — рече мисис Пот, която, влизайки точно в този момент, попречи да се получи някакъв отговор. — Рима на „спинкал“ ли? Уинкл, разбира се. — И казвайки това, мисис Пот ласкаво се усмихна на разстроения пикуикист и протегна ръка към него. Развълнуваният млад мъж щеше да я поеме в своето смущение, но Пот възмутено се намеси.

— Назад, госпожо, назад! — извика редакторът. — Да му подавате ръката си пред моите очи?

— Мистър Пот? — отвърна стъписаната дама.

— Погледни, нещастнице, погледни тук! — възкликна съпругът. — Вижте, госпожо: „… че тъй ще ви изневерява“. Това сте вие госпожо, вие…

И в този си изблик на ярост, който все пак бе придружен от известно потрепване пред израза върху лицето на съпругата му, мистър Пот запрати последния брой на „Независимост“ в краката й.

— Но, боже мой, сър — каза смаяната мисис Пот, навеждайки се да вдигне вестника. — Боже мой, сър!

Мистър Пот изтръпна под надменния поглед на своята жена. Беше направил върховно усилие да се въоръжи с всичката си смелост, но скоро захвана да се разоръжава.

Нищо страшно няма повидимому в израза „боже мой, сър!“, когато го четете; но тонът, с който бе казан, и погледът, който го придружаваше, взети заедно, изглежда, представляваха указание за възмездието, грозящо да се стовари по-късно върху главата на Пот, и оказаха пълното си въздействие върху него. И най-неопитният наблюдател би могъл да схване по разтревожената му физиономия с каква готовност той би отстъпил своите уелингтънски ботуши на всеки безстрашен заместник, който би се съгласил да застане в тях в този миг.

Мисис Пот прочете статията, нададе оглушителен вик и се просна с цялата си дължина върху килима пред камината, като тупаше по него с токовете си и пищеше по начин, който не оставяше никакво съмнение за естеството на чувствата й в случая.

— Скъпа моя — промълви вцепененият от ужас Пот, — аз не казах, че го вярвам… аз… — Но гласът на нещастника бе удавен в писъците на неговата половинка.

— Мисис Пот, драга госпожо, смея ли да ви замоля да не губите самообладание — рече мистър Уинкл; но виковете и тупането с токове ставаха все по-шумни и по-чести.

— Мила моя — рече мистър Пот, — искрено съжалявам. Ако не щадиш собственото си здраве, пощади мене, мила моя. Ще се събере народ около къщата. — Но колкото по-настоятелни бяха молбите на мистър Пот, толкова по-яростно се сипеха виковете.

За щастие все пак, към особата на мисис Пот бе прикрепена телохранителка, една млада дама, чиято основна задача бе да се грижи за нейния тоалет, но тя се оказваше полезна и при много други случаи, а най-вече постоянно да подпомага и съдействува на своята господарка при всички нейни прищевки и склонността й да противоречи на желанията на нещастния Пот. Писъците достигнаха съответно до ушите на тази млада особа и я доведоха в стаята със скорост, застрашаваща осезателно да повреди извънредно изящно подредените й къдрици и боне.

— О, моя мила, мила господарке! — възкликна неистово телохранителката и се хвърли на колене край проснатата мисис Пот. — О, мила моя господарке! Какво ви е?

— Господарят ви… грубият ви господар… — пошепна болната.

Пот бе в явно отстъпление.

— Срамота! — рече с укор телохранителката. — Виждам, че той ще ви прати в гроба, госпожо. Милата бедна душичка!

Неговото отстъпление продължаваше. Противникът напредваше с щурм.

— О, не ме оставяйте, не ме оставяйте, Гудуин! — мълвеше мисис Пот, вкопчвайки се в китката на поменатата Гудуин с истерично движение. — Единствено вие сте добра към мене, Гудуин. — При този трогателен призив Гудуин разигра една своя малка домашна трагедия и щедро зарони сълзи.

— Никога няма да ви оставя, госпожо, никога — отзова се Гудуин. — О, сър, трябва много да внимавате… наистина трябва. Не знаете какво зло можете да сторите на госпожата. Ще съжалявате един ден… сигурна съм… винаги съм го казвала.

Нещастният Пот продължаваше да гледа смутено, но нищо не отвърна.

— Гудуин — тихо простена мисис Пот.

— Господарке — отзова се Гудуин.

— Ако знаете само колко съм го обичала този човек…

— Не се измъчвайте, недейте си припомня, госпожо — рече телохранителката.

Пот изглеждаше много изплашен. Дошъл бе моментът да го унищожат.

— А сега — зарида мисис Пот, — сега, след всичко това, да се отнасят с мен по този начин, да ме обвиняват и оскърбяват в присъствието на друг, почти чужд човек. Но аз няма да се оставя, Гудуин — продължи мисис Пот, като се приповдигна на ръцете на своята помощница, — моят брат, поручикът, непременно ще се намеси. Аз ще се разведа, Гудуин!

— Точно туй му се пада, госпожо — поощри я Гудуин.

Каквито и мисли да събуди заплахата за раздяла в ума на мистър Пот, той се въздържа да ги превърне в слова, а се задоволи само да каже много смирено:

— Мила моя, ще ме изслушаш ли?

Низ от хълцания беше единственият отговор и в нов пристъп на истерия мисис Пот пожела да й кажат защо въобще се е родила и поиска разни други сведения от подобно естество.

— Мила моя — възрази мистър Пот, — не се поддавай на такава крайна чувствителност. На мен и през ум не ми е минавало, мила моя, че в тази статия има зрънце истина… Недопустимо е. Бях само разгневен, мила моя, бих казал дори вбесен от хората на „Независимост“, загдето дръзнаха да я поместят; това е всичко. — Мистър Пот хвърли умолителен поглед към невинния причинител на тази беда, като че го заклеваше да не казва нищо за змията.

— А каква стъпка възнамерявате да предприемете, за да получите удовлетворение? — попита мистър Уинкл, чиято смелост все повече нарастваше, виждайки как Пот все повече губеше своята.

— О, Гудуин! — обади се мисис Пот. — Смята ли той наистина да нашиба редактора на „Независимост“? Кажете, Гудуин?

— Тихо, тихо, госпожо, моля, не се тревожете — отвърна телохранителката. — Разбира се, че ще го стори, щом вие го искате, госпожо.

— Разбира се — потвърди Пот, тъй като съпругата му проявяваше сигурни признаци, че ще припадне отново. — Ще го направя, естествено.

— Кога, Гудуин, кога? — подхвана пак мисис Пот все още в колебание относно припадъка.

— Веднага, разбира се — увери я мистър Пот. — Още днес!

— О, Гудуин — продължи мисис Пот, — това е единственият начин да се отговори на клеветата, за да изляза с неопетнено чело пред света.

— Право е, госпожо — отговори Гудуин. — Никой мъж не е мъж, ако откаже да го стори.

Тъй като истерията още витаеше във въздуха, мистър Пот потвърди отново, че ще го направи, но мисис Пот беше тъй потресена от мисълта, че са могли нявга да я подозират, щото около шест пъти беше на границата на припадъка и сигурно щеше отново да е в несвяст, ако не бяха неуморните усилия на прилежната Гудуин и многократните молби за прошка на победения Пот; и най-накрая, когато тази нещастна личност бе смъкната до обичайното си равнище на боязън и покорство, мисис Пот се съвзе и те седнаха на закуска.

— Нали не ще оставите тези долни вестникарски клюки да скъсят вашето гостуване у нас, мистър Уинкл? — рече мисис Пот, усмихвайки се през следите от сълзите си.

— Надявам се, че няма — присъедини се мистър Пот, а същевременно гореше от желание гостът му да се задави и задуши с парчето препечен хляб, което поднасяше в този миг към устата си, и тъй окончателно да се сложи край на неговото пребиваване у тях. — Надявам се, че няма.

— Много мило от ваша страна — отговори мистър Уинкл, — но е получено писмо от мистър Пикуик: научих това от бележката на мистър Тъпман, оставена ми на вратата рано тази заран; той ни вика да идем при него в Бери още днес; уговорено е да тръгнем с дилижанса по обед.

— Но ще дойдете пак, нали? — запита мисис Пот.

— О, разбира се — отвърна мистър Уинкл.

— Съвсем сигурно? — рече мисис Пот, хвърляйки крадешком нежен поглед към своя гост.

— Съвсем — отговори мистър Уинкл.

Закуската премина в мълчание, тъй като всеки бе потънал в своите лични грижи. Мисис Пот съжаляваше за загубата на един обожател: мистър Пот — за своето прибързано обещание да нашиба „Независимост“; мистър Уинкл за неловкото положение, в което неволно бе попаднал. Наближаваше пладне и той се откъсна от своите домакини след многократни сбогувания и обещания за скорошно завръщане.

„Ако някога дойде отново, ще го отровя“ — си каза мистър Пот, когато влизаше в малкия си работен кабинет, дето майстореше своите мълнии.

„Ако някога наистина се върна отново и имам вземане-даване с тези хора — си каза мистър Уинкл, докато се отправяше към «Паунът», — ще заслужавам мене лично да нашибат… точно така.“

Приятелите му бяха готови, дилижансът — почти и след половин час те напредваха по пътя, неотдавна изминат от мистър Пикуик и Сам, и тъй като вече сме казали нещо за тази местност, не считаме за необходимо да поместим прекрасното поетично описание на мистър Снодграс.

Мистър Уелър бе застанал на вратата на „Ангелът“, готов да ги посрещне, и този джентълмен ги заведе до стаята на мистър Пикуик, гдето, за голяма изненада на мистър Уинкл и мистър Снодграс и не по-малко смущение на мистър Тъпман, те завариха и стария Уордл и Тръндл.

— Как сте? — запита възрастният човек, сграбчвайки ръката на мистър Тъпман. — Я не стойте настрана и не правете такова жално лице за онази история; непоправимо е, стари друже; ако мисля за нейното добро — хубаво щеше да е да бяхте я взели; но ако мисля за вашето добро — радвам се, дето ви се размина. Млад човек като вас може по-подходящо да се нареди, и то, без много да чака. — И с тези утешителни думи мистър Уордл потупа мистър Тъпман по гърба и сърдечно се засмя.

— А как сте вие, драги младежи? — рече мистър Уордл, ръкувайки се едновременно с мистър Уинкл и мистър Снодграс. — Точно казвах на мистър Пикуик, че трябва всички да дойдете у нас по Коледа. Ще имаме сватба… истинска сватба този път.

— Сватба! — възкликна мистър Снодграс и страшно побледня.

— Да, сватба. Но не се плашете — рече добродушният човек. — Става дума за Тръндл и Бел.

— О, това ли било? — отпусна си мистър Снодграс сърцето, изтръпнало от мъчително съмнение. — Да ви е честито, сър. Как е вашият Джо?

— Отлично — отвърна възрастният човек. — Сънлив както винаги.

— А вашата майка, пасторът и всички други?

— Много са добре.

— Къде… — промълви с усилие мистър Тъпман — къде е… тя, сър? — И той извърна глава и закри очите си с ръка.

— Тя! — рече възрастният човек и многозначително поклати глава. — Имате пред вид неомъжената ми сестра, ли?

Мистър Тъпман потвърди с кимване, че въпросът му се отнася до разочарованата Рейчъл.

— О, тя ни напусна — рече възрастният джентълмен. — Сега живее при роднини, доста далече от нас. Не можеше да понася присъствието на девойчетата и аз я оставих да си иде. Но хайде! Ето и вечерята. Сигурно сте гладни след пътя. Аз съм гладен и без да съм пътувал. Да почваме.

И те хубаво си похапнаха; а след като привършиха вечерята, мистър Пикуик разказа — за неизразим ужас и възмущение на своите последователи — преживените от него приключения и успеха, увенчал подлата измама на демоничния Джингл.

— И пристъпа на ревматизъм, дето хванах в тази градина — рече мистър Пикуик в заключение, — ме осакати за известно време.

— Аз също имах едно малко приключение — усмихнато подхвърли мистър Уинкл; и по молба на мистър Пикуик той предаде подробно злостните одумки на ийтънсуилската „Независимост“ и последвалото раздразнение на техния общ приятел, редактора.

Челото на мистър Пикуик се помрачи по време на повествованието. Приятелите му го забелязаха и когато мистър Уинкл привърши, настъпи дълбоко мълчание. Мистър Пикуик енергично удари със свития си юмрук по масата и заговори както следва:

— Не е ли странно обстоятелството — захвана мистър Пикуик, — че няма дом, в който да сме влезли, без да му навлечем някакви неприятности? Не издава ли това — питам аз — неблагоразумие или още по-лошо, поквара в сърцето на моите последователи — уви! Аз трябва да го кажа, — че под който и покрив да отседнат те, нарушават душевния мир и щастието на някоя доверчива жена? Не е ли… — казвам аз.

Мистър Пикуик щеше по всяка вероятност да продължи още известно време, ако влизането на Сам, с писмо в ръка, не бе станало причина да прекъсне своето красноречиво изказване. Той прекара кърпичка през челото си, сне си очилата, избърса ги и пак ги сложи: а гласът му бе придобил отново обичайния си мек тон, когато запита:

— Какво ми носите, Сам?

— Ей сега минах през пощата и намерих туй писмо, стояло там цели два дни — отвърна мистър Уелър. — Запечатано е с червен восък, а почеркът е такъв един кръгъл…

— Не познавам този почерк — рече мистър Пикуик и отвори писмото. — Боже помилуй! Какво е това? Трябва да е шега, не може… не може да е истина.

— Какво е станало? — беше въпросът, зададен от всички. — Да не би някой да е умрял? — запита Уордл, разтревожен от ужаса, изписан върху чертите на мистър Пикуик.

Мистър Пикуик не отговори, но побутна през масата писмото към мистър Тъпман и като го замоли да прочете посланието на висок глас, се отпусна назад в креслото с такъв замаян от почуда израз, че да ви стане жал, като го гледате.

Мистър Тъпман прочете с разтреперан глас писмото, от което даваме точен препис:

Фримънс Корт, Корнхил, 28 август 1872 г.

Бардел срещу Пикуик

Сър,

Бидейки упълномощени от мисис Марта Бардел да заведем дело срещу Вас за неустойка на брачно обещание, за което тъжителката предявява иск за хиляда и петстотин лири, имаме честта да Ви уведомим, че е отправено обвинение срещу Вас по този повод от гражданския съд и ви молим да ни съобщите с обратна поща името на Вашия адвокат в Лондон, който ще защищава Вашите интереси.

Оставаме, сър,

Ваши покорни слуги,

Додсън & Фог

До мистър Самюъл ПИКУИК

Имаше нещо тъй внушително в безмълвната почуда, с която всеки погледна своя съсед и всички погледнаха мистър Пикуик, та никой не се осмеляваше да проговори. Мълчанието бе нарушено най-накрая от мистър Тъпман.

— Додсън и Фог — повтори той механично.

— Бардел и Пикуик — рече мистър Снодграс замислено.

— Душевният мир и щастие на доверчиви жени — промълви мистър Уинкл някак разсеяно.

— Това е заговор — каза най-после мистър Пикуик, възвърнал си способността да говори, — подъл заговор между тия двама грабители адвокати Додсън и Фог. Мисис Бардел никога не би го направила; тя не би имала сърце да го стори; тя няма основание да го стори. Измислици… измислици.

— За нейното сърце — с усмивка рече мистър Уордл — вие сте несъмнено най-добрият съдник. Не искам да ви разочаровам, но трябва да ви кажа, че за нейните основания Додсън и Фог са много по-добри съдници, отколкото кой да е от нас.

— Туй е гнусен опит да ме изнудват за пари — рече мистър Пикуик.

— Да се надяваме, че е така — рече Уордл, като се покашля късо и сухо.

— Чул ли ме е някой някога да се отнасям към нея по друг начин освен като наемател към своята хазайка? — продължи мистър Пикуик много разпалено. — Виждал ли ме е някой с нея? Дори моите приятели тук никога…

— Освен при един случай — рече мистър Тъпман.

Мистър Пикуик промени цвета на лицето си.

— А! — обади се мистър Уордл. — Хм. Това е важно. Нямало е нищо подозрително тогава, предполагам?

Мистър Тъпман погледна стеснително своя председател.

— Не, не — рече той, — нямаше нищо подозрително. Но… не знам как се бе случило, забележете… но тя наистина се бе отпуснала в неговите обятия.

— Боже господи! — възкликна мистър Пикуик, защото въпросната сцена отведнъж изплува в паметта му. — Каква ужасна случайност, какво стечение на обстоятелствата! Тъй беше, тъй беше…

— И нашият приятел се мъчеше да я утеши — подхвърли мистър Уинкл доста злорадо.

— Тъй беше — рече мистър Пикуик, — не отричам, тъй беше.

— Ей! — провикна се Уордл. — За случай, дето няма нищо подозрително, туй ми изглежда някак чудновато, а Пикуик? Хитрец с хитрец такъв! — И той се засмя тъй, че чашите върху страничния шкаф зазвънтяха.

— Какво ужасно стечение на обстоятелствата! — възкликна мистър Пикуик, като опря брада на дланите си. — Уинкл, Тъпман, прощавайте за току-що направената от мен забележка. Ние всички сме жертва на обстоятелствата, а аз съм най-голямата жертва. — След това извинение мистър Пикуик зарови лице в ръцете си и дълбоко се замисли. А междувременно Уордл направи цял кръг от намигвания и кимвания към останалите членове на дружината.

— Аз обаче ще поискам обяснения — рече мистър Пикуик, като повдигна глава и зачука по масата. — Ще се срещна с тия Додсън и Фог! Утре отивам в Лондон.

— Не утре — възрази Уордл, — все още силно куцате.

— Добре, тогава вдругиден.

— Вдругиден е първи септември и сте обещали да дойдете с нас до имението на сър Джефри Манинг — поне да обядваме заедно, ако не можете да участвувате в лова.

— Добре тогава, по̀ вдругиден — рече мистър Пикуик. — В четвъртък. Сам!

— Сър — отзова се мистър Уелър.

— Запазете две места, външни, за Лондон. Четвъртък сутринта за нас двамата.

— Слушам, сър.

Мистър Уелър напусна стаята и тръгна бавно да изпълни задачата, пъхнал ръце в джобовете и вперил очи в земята.

„Я какъв чешит ми бил началството — казваше си Сам, докато бавно крачеше нагоре по улицата. — Да вземе да се докарва на оназ ми ти мисис Бардел, с малко дете на туй отгоре! Все таквиз са тия старчоци, а уж тихи води, като ги гледаш. Ама мен туй не ми се вярва за него… не ми се вярва за него…“ — И с тези нравоучителни мисли мистър Самюъл Уелър свърна към станцията на дилижанса.