Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (26)

Глава двадесет и трета

В която мистър Самюъл Уелър започва усилена подготовка за своя мач-реванш с Джоб Тротър

В малка стаичка, недалеч от двора на конюшнята, в ранното утро, настъпило след приключението на мистър Пикуик с дамата на средна възраст с навита на жълти хартийки коса, седеше мистър Уелър старши в подготовка за своето пътешествие до Лондон. Беше седнал в извънредно подходяща за рисуване на портрета му поза.

Много е възможно в някой по-ранен период на неговата кариера профилът на мистър Уелър да се е очертавал рязко и определено. Лицето му обаче се бе разплуло под влияние на добрия живот и забележителната му склонност към примирение със съдбата, месестите извивки на бузите му бяха тъй много преминали първоначалните си предели, че цялостният му образ можеше да бъде наблюдаван единствено анфас, а от всеки друг ъгъл се долавяше само върхът на невероятно червения му нос. По същите причини и гушата му бе придобила мощен и внушителен вид и към нея спокойно можеше да се отнесе думата „двойна“, дума, предшествуваща нерядко тази съществена част на човешкото тяло; а цветът на кожата му представляваше онази пъстра смесица от различни багри, що може да се види само при джентълмени от неговата професия или при недопечен ростбиф. Около врата си носеше кърмъзен пътнически шал, омотан по такъв изкусен начин, че бе трудно да се различат гънките на шала от гънките на гушата. Върху това бе надянал дълга жилетка на едри розови райета, а най-отгоре — широкопол зелен жакет, разхубавен от големи пиринчени копчета, две от които — красящи талията — бяха тъй раздалечени едно от друго, че никой не можеше да ги види и двете едновременно. Косата му — къса, права и черна — едва се виждаше изпод обемистата периферия на плоскодънната му кафява шапка. Нозете му бяха опаковани в панталони до коленете от раирано кадифе и високи цветни ботуши; меден ланец на часовник, завършващ с една висулка и един ключ от същия метал, бе небрежно закачен на широкия му пояс.

Казахме вече, че мистър Уелър бе зает с приготовленията за пътешествието си до Лондон. По-точно казано, подкрепяше се за случая. На масата пред него бяха поставени кана с бира, парче студено печено говеждо и самун хляб с много внушителни размери; към всички тях мистър Уелър разпределяше височайшето си внимание поред, с най-строга безпристрастност. Той тъкмо бе отрязал солидно парче от третия продукт, когато стъпките на някой влизащ в стаята го накараха да вдигне глава и той съзря своя син.

— Добр’утро, Сами — рече бащата.

Синът се отправи към каната с бира, кимна многозначително на своя родител и пое дълга глътка — наместо отговор.

— Добра смукателна сила имаш, Сами — рече по-възрастният мистър Уелър, поглеждайки в каната, когато първородното му чедо я остави полупразна върху масата. — Щеше да станеш първо качество рак-отшелник, Сами, ако беше роден с такова обществено положение.

— Да, струва ми се, щях почтено да се справя с туй положение — отвърна Сам и доста устремно се нахвърли върху печеното говеждо.

— Много ми стана болно, Сами — рече по-старият мистър Уелър, докато разклащаше бирата, за да се образуват колелца от пяна, преди да отпие от каната. — Много ми стана болно, Сами, кат’чух от твойта уста, че си оставил да те метне оня с черничевите дрехи. Все си мислех до преди три дена, че никой, дет’се вика Уелър, не могат да го метнат; никак не е редно, Сами, никак.

— Изключение прави само случаят с вдовицата, разбира се — рече Сам.

— Вдовиците, Сами — отвърна мистър Уелър, променяйки леко боята си, — вдовиците са изключение на всяко правило. Казваха на колко жени е равна една вдовица, кат’ иска да омотае някого: май бяха двайсет и пет, ама не съм сигурен дали не бяха и повече.

— Добре са ти казвали — рече Сам.

— Освен туй — продължи мистър Уелър, без да обръща внимание на забележката — то е нещо много различно, Сами. Знаеш к’во е казал адвокатинът, когат’ защищавал оня джентълмен, дето биел жена си с ръжена, щом му станело весело: „В края на краищата, господни съдия — казал, — тази слабост иде от много любезност.“ Тъй казвам и аз за вдовиците, Сами; тъй ще казваш и ти, кат’ станеш на мойте години.

— Не трябваше да се хващам тъй лесно, зная си — рече Сам.

— Не трябваше да се хващаш тъй лесно! — повтори мистър Уелър, като удари с юмрук по масата. — Не трябваше! Та аз познавам едного, млад, няма ни наполовина, нито дори четвърт от твойто образование, не е спал по пазарищата и шест месеца, и пак нямаше да влезе в капана кат’ тебе. Нямаше, Сами.

Развълнуван от чувствата, породени от тези мъчителни размисли, мистър Уелър дръпна със звънчето и поръча допълнително една кана бира.

— Няма полза да говорим повече за това — рече Сам. — Станалото — станало, не можем го оправи и туй е един вид утеха, както казват в Турция, когато отрежат по погрешка главата на някого. Сега е мой ред да набирам точки, началство; да го пипна само този Тротър, и няма вече да се изложа.

— Надявам се, ще е тъй, Сами, надявам се, ще е тъй — отвърна мистър Уелър. — За твое здраве, Сами, и дано скоро изтриеш срама, дет’ си го навлякъл на семейното име.

В чест на тази наздравица мистър Уелър погълна на един дъх поне три четвърти от току-що донесената бира и подаде каната на сина си да се справи с останалото, нещо, което той стори незабавно.

— А сега, Сами — рече мистър Уелър, поглеждайки големия си сребърен капаклия часовник, закачен на другия край на медения ланец, — време е да ида в канцеларията за пътния си лист и да видя как зареждат колата; защото колите, Сами, са кат’ пушките, трябва да се зареждат с много внимание, преди да ги похване човек.

При тази родителска шега мистър Уелър младши се усмихна със синовна усмивка. Неговият многоуважаван баща продължи тържествено:

— Сега те напущам, Сами, моето момче, и бог знай кога ще те видя пак. Мащеха ти може да стане не за мойта уста лъжица и хиляди неща може да станат, преди да чуеш нещо за известния мистър Уелър от „Красивата дивачка“. Семейното име зависи от теб, Сами, и се надявам да направиш к’вото трябва. За дреболиите — относно доброто възпитание — мога да разчитам на теб кат’ на мен самия. Но имам да ти дам един малък съвет: ако доживееш до над петдесетте и те прихване тогаз да се жениш — няма значение за коя, — просто вземи да се затвориш в стаята си, ако си имаш стая, и се отрови, без повече да му мислиш. Да се беси човек, е просташко, затуй не го прави никогаж. Отрови се, Сами, момчето ми, отрови се и няма да съжаляваш после, че си го сторил. — При тези трогателни слова мистър Уелър погледна втренчено своя син, завъртя се бавно на токовете си и се отдалечи.

Потънал в съзерцателно настроение след тези думи, мистър Самюел Уелър излезе от „Големият бял кон“, гдето баща му го бе оставил, отправи стъпките си към църквата „Сейнт Клемънт“ и се опита да разсее обхваналата го тъга, като се поразходи сред древните места наоколо. Той поброди известно време и се озова в един усамотен кът — нещо като обширен старинен двор — и видя, че нямаше друг излаз оттам освен пътечката, по която бе влязъл. Тъкмо се канеше да се връща обратно, когато отведнъж остана като вкаменен от една внезапна поява; а как стана и как изглеждаше тази поява, ние ще разкажем незабавно.

Мистър Самюъл Уелър поглеждаше от време на време към старите тухлени къщи, вглъбен целият в размисли, и понамигваше на някоя и друга напета прислужничка, докато тя вдигаше щорите или отваряше някой прозорец, когато зелената градинска порта в дъното на двора се открехна, появи се един човек, затвори внимателно след себе си портата и бързо се упъти точно към мястото, където бе застанал мистър Уелър.

В същност, ако разгледаме станалото като отделно явление, без никакви допълнителни обстоятелства, то съвсем не представляваше нещо необикновено; та къде ли не по света не се открехват зелени градински порти, за да излезе някой отвътре, да ги затвори след себе си и дори да тръгне бързо нанякъде, без да привлече ни най-малко нечие внимание. Ясно е следователно, че трябва да е имало нещо в човека или в неговото държане, или пък и в двете, що бе привлякло по-специално любопитството на мистър Уелър. Дали заслужаваше, или не — това оставяме на читателя да реши, когато най-добросъвестно опишем държането на въпросната личност.

Когато човекът затвори зелената порта след себе си, той тръгна, както два пъти вече казахме, с бърза стъпка по двора; ала щом съзря мистър Уелър, се стъписа и спря, сякаш се колебаеше какво трябва да направи. Но тъй като зелената порта зад него беше вече затворена, той веднага схвана, че няма как да не мине покрай мистър Самюъл Уелър, за да излезе. Следователно той отново прибягна към бързата си стъпка и напредваше, впил поглед право пред себе си. Най-странното у този човек беше обстоятелството, че кривеше лицето си в най-страшните и поразителни гримаси, виждани някога. Ни едно творение на природата не бе дотогава тъй изкусно променяло първообраза си, както лицето на този човек в този именно миг.

„Ей богу — рече си мистър Уелър, докато човекът се приближаваше. — Чудна работа. Главата си режех, че е той.“

Все повече се приближаваше човекът, а лицето му се кривеше все по-страшно и по-страшно.

„Мога да се закълна, че са същите черни коси и черничеви дрехи — рече си мистър Уелър. — Ама баш такова лице никога не съм виждал.“

Докато Сам си казваше това, чертите на човека се извъртяха тъй невероятно, че беше ужасно противен наглед. Той трябваше обаче да мине съвсем близо до мистър Уелър, а изпитателният поглед на този джентълмен биде в състояние да разпознае, въпреки тъй отвратително преобразеното лице, нещо тъй много напомнящо мъничките очи на мистър Джоб Тротър, че не бе възможно да греши.

— Хей вие, сър! — свирепо извика Сам.

Непознатият спря.

— Хей, вие! — повтори Сам още по-грубо.

Човекът с ужасното лице погледна много учудено напред по двора, назад по двора и към прозорците на съседните къщи — навсякъде другаде освен към Сам Уелър — и направи още една крачка, но биде пак спрян от нов вик.

— Хей вие, сър! — провикна се за трети път Сам.

Нямаше повече място за преструвки, че не може да разбере откъде идва гласът, затова и непознатият, ще не ще, погледна Сам Уелър право в лицето.

— Не мина тоз номер, Джоб Тротър — рече Сам. — Хайде! Стига глупости! Не си чак толкоз хубав, та да хвърляш на боклука нещичко от прекрасната си външност. Я стига си въртял очи, че да не ти извъртя аз един, та ще видиш дявол по пладне. Чуваш ли?

Тъй като мистър Уелър явно беше напълно разположен да действува в духа на своето обръщение, мистър Тротър остави лицето си да придобие постепенно естествения си израз; а след това потръпна от радост и възкликна:

— Кого виждам? Мистър Уокър!

— А! — отвърна Сам. — Много ти е драго да ме видиш, нали?

— Драго?! — извика мистър Тротър. — О, мистър Уокър, ако знаехте само с какво нетърпение очаквах тази среща! Препълни ми се душата, мистър Уокър, не мога да издържа, наистина не мога! — И при тези думи мистър Тротър се обля целият в сълзи, сграбчи мистър Уелър в обятията си и го притисна силно в порива си на възторг.

— Остави ме! — изкряска Сам, възмутен от тези излияния, като напразно се опитваше да се откъсне от прегръдката на своя възторжен познайник. — Остави ме, казвам ти! Защо си се разплакал върху ми, подвижен пожарен кран неден!

— Защото ми е драго да ви видя — отвърна Джоб Тротър, отпускайки постепенно мистър Уелър, след като първите признаци на войнственото му настроение започнаха да стихват. — О, мистър Уокър, това е вече прекалено…

— Да, прекалено! — откликна Сам. — И аз мисля, че е прекалено наистина! А сега какво има да ми кажеш, а?

Мистър Тротър не даде отговор, тъй като малката розова кърпичка бе пусната в пълен ход.

— Какво има да ми кажеш, преди да ти спукам главата? — повтори мистър Уелър със заплашителен тон.

— А? — рече мистър Тротър с невинен поглед, пълен с почуда.

— Какво има да ми кажеш?

— Аз ли, мистър Уокър?

— Не ми викай Уокър; името ми е Уелър и ти го знаеш много добре. Какво има да ми кажеш?

— Да ви поживи господ, мистър Уокър… тоест Уелър, много нещо ще ви разкажа, ако бихте искали да отидем някъде, където можем спокойно да си поговорим. Ако знаехте само колко ви търсих, мистър Уелър…

— Много си ме търсил, а? — сухо рече Сам.

— Много, много, сър — отвърна мистър Тротър, без да му трепне лицето. — Но нека си стиснем ръцете, мистър Уелър.

Сам огледа събеседника си за няколко секунди и после, сякаш подтикнат изведнъж от някаква внезапна подбуда, изпълни неговото желание.

— А как е — подхвана Джоб Тротър, когато тръгнаха заедно — вашият мил, добър господар? О, той е достоен джентълмен, мистър Уелър! Надявам се, че не се е простудил онази ужасна вечер, сър.

В очите на Джоб Тротър за миг се прокрадна лукаво пламъче, когато казваше това, и то накара свития юмрук на мистър Уелър да потръпне, тъй като той гореше от желание да му опита силата върху ребрата на другия. Обаче Сам се овладя и отвърна, че господарят му бил в отлично здраве.

— О, толкова се радвам — отвърна мистър Тротър. — И той ли е тук?

— А твоят? — запита Сам вместо отговор.

— О, да, той е тук и за съжаление трябва да кажа, мистър Уелър, че става все по-лош от ден на ден.

— Я, я? — рече Сам.

— О, възмутително — ужасно!

— Пак в пансион ли? — запита Сам.

— Не, не в пансион — отвърна Джоб Тротър със същия лукав поглед, забелязан от Сам и преди. — Не в пансион.

— В къщата със зелената порта? — каза Сам, внимателно наблюдавайки своя събеседник.

— Не, не, о, не там — отвърна Джоб Тротър с твърде необичайна за него припряност. — Не там.

— А какво търсеше ти там? — запита Сам с остър поглед. — Май си влязъл случайно през портата, а?

— Ех, мистър Уелър — отвърна Джоб, — нямам нищо против да ви доверя малките си тайни, защото ние тъй много се харесахме още при първата ни среща. Спомняте ли си колко приятно прекарахме онази заран?

— О, да — нетърпеливо отвърна Сам. — Спомням си. Е, и?

— В тази къща — отвърна Джоб, претегляйки думите си и понижавайки глас, както човек прави при разкритие на някоя голяма тайна, — в тази къща със зелена порта има голям брой прислужници…

— Тъй ми се струва и на мен, както гледам — прекъсна го Сам.

— Да — продължи мистър Тротър, — и там има една готвачка, която си е спестила малко пари, мистър Уелър, и би искала, ако е възможно, да си уреди живота, като си отвори малко дюкянче за бакалски стоки, разбирате ли?

— Да.

— Да, мистър Уелър. И тъй, сър, аз я срещнах в църквата, която посещавам; чудесна малка църквица имат в този град, мистър Уелър; там пеят химните от сборник номер четвърти — аз винаги го нося със себе си — малка книжка, която може би сте зървали в моите ръце; ние се сближихме с нея, мистър Уелър, и тъй, въз основа на това тясно познанство, осмелявам се да ви кажа, решихме аз да бъда бакалинът.

— А… чудесен бакалин ще стане от теб — отвърна Сам, поглеждайки косо Джоб с крайна неприязън.

— Най-голямото предимство на всичко това, мистър Уелър — продължи Джоб, докато очите му се пълнеха със сълзи, — е възможността, която ми се отдава да напусна сегашната си позорна служба при този лош господар и да се посветя на по-добър и добродетелен живот, напълно в духа на възпитанието, което съм получил, мистър Уелър.

— Сигур си получил много хубаво възпитание — рече Сам.

— О, много, мистър Уелър, много добро — отвърна Джоб. При възпоминанието за невинните години на своето детство мистър Тротър измъкна розовата кърпичка и заплака неудържимо.

— Сигур си бил момче и половина в училище — рече Сам.

— Да, сър — отвърна Джоб и изпусна дълбока въздишка, — бях кумирът на класа.

— А — рече Сам, — съвсем не ми е чудно. Каква ли утеха си бил за милата си майчица!

При тези слова мистър Джоб Тротър впи последователно двата края на розовата кърпичка от двете страни на очите си и захвана да пролива обилни сълзи.

— К’во му стана на тоя! — възмути се Сам. — Водоскоците на Челси са нищо пред тебе. К’во те кара да се разтапяш тъй сега? Да не те гризе нещо съвестта?

— Не мога да потисна чувствата си, мистър Уелър — рече Джоб след кратко мълчание. — Само като си помисля как моят господар, сигурно подразбрал разговора ми с вашия, ме принуди да избягаме с пощенска кола, а след като убеди милата малка пансионерка да каже, че не го познава, а учителката подкупи да направи същото, изостави младото момиче за нещо по-изгодно! О, мистър Уелър, тръпки ме побиват!

— А, тъй, значи, била работата? — рече мистър Уелър.

— Да, точно тъй — отвърна Джоб.

— Добре — рече Сам, защото бяха вече стигнали до голямата странноприемница, — искам да си поприказваме с тебе, Джоб; и тъй, ако нямаш нищо определено за довечера, нека се видим в „Големият бял кон“ някъде към осем часа.

— Ще дойда непременно — рече Джоб.

— Да, ела — рече Сам и го погледна многозначително, — защото иначе може да поразпитам за теб от другата страна на зелената порта, а тогава, знаеш, може и да те изместя.

— Непременно ще бъда с вас довечера — обеща мистър Тротър, стисна най-поривисто ръката на Сам и си тръгна.

— Внимавай, Джоб Тротър, внимавай — рече Сам, като го наблюдаваше как се отдалечава, — щото този път май аз ще ти стъпя на врата. И тъй ще стане, ще видиш.

След като си каза монолога и проследи Джоб, догдето изчезна напълно от погледа му, мистър Уелър премина с най-голяма скорост пътя до стаята на господаря си.

— Тренировката започна, сър — рече Сам.

— Каква тренировка, Сам? — зачуди се мистър Пикуик.

— Намерих ги, сър — обясни Сам.

— Намери кого?

— Оня чудатия и другия, плачливия, с черните коси.

— Не може да бъде! — възкликна силно развълнуван мистър Пикуик. — Къде са, Сам, къде са?

— Тихо, тихо! — отвърна мистър Уелър; а докато помагаше на мистър Пикуик да се облече, той му изложи подробен план за по-нататъшните действия.

— Но кога ще стане това, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Всичко ще стане, когат’ му дойде времето, сър — отвърна Сам.

Дали всичко стана, когато му дойде времето, ще се види по-после.