Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (50)

Глава четиридесет и седма

Посветена главно на делови въпроси и на временното превъзходство на Додсън и Фог. Мистър Уинкл се появява отново при необикновени обстоятелства. Великодушието на мистър Пикуик се оказва по-силно от неговата упоритост

Джоб Тротър, без да намалява скоростта си, тичаше нагоре по Хоулборн: ту в средата на пътя, ту по плочника, ту пък в канавката, според възможностите да се провре всред гъмжилото от мъже, жени, деца и екипажи в различните части на оживената улица и без оглед на всички препятствия не спря нито за секунда, докато не стигна портата на Грей’с Ин. Въпреки цялото му бързане обаче портата бе затворена половин час преди той да пристигне, а докато открие мистър Пъркъровата перачка, която живееше с омъжената си дъщеря, която бе отдала ръката си на един приходящ келнер, който пък живееше на първия етаж в някаква къща на някаква улица съвсем близо до някаква пивоварна някъде зад Грей’с Ин лейн, оставаха само петнадесет минути до времето, когато затваряха тъмницата за през нощта. Трябваше още да се изтръгне мистър Лоутън от задната стая на „Свраката и пънът“ и Джоб Тротър едва бе успял да се справи с тази задача и да предаде съобщението на Сам Уелър, когато часът удари десет.

— Ето — рече Лоутън, — стана много късно. Не можете да си влезете тази вечер; ще трябва да нощувате на открито, приятелю.

— Не се тревожете за мене — отвърна Джоб. — Аз мога да спя гдето и да е. Но не е ли по-добре да се видим с Пъркър още тази вечер, за да може да сме там по-рано утре сутрин?

— Да — отговори Лоутън, след като поразмисли, — ако беше за друг някой, Пъркър съвсем нямаше да е доволен да го търся у тях; но тъй като е за мистър Пикуик, ще се осмеля да наема кола за сметка на кантората. — Решавайки да действува по този начин, мистър Лоутън си взе шапката и като замоли събраната компания да избере заместник-председателствуващ масата за временното му отсъствие, се запъти до най-близката пиаца за файтони. Той повика най-хубавия на вид файтон и заръча на кочияша да ги закара до Монтагю Плейс, Ръсел Скуеър.

Мистър Пъркър имаше гости на вечеря, както свидетелствуваха светлините по прозорците на приемната и звуците на хубав роял и на не дотам хубав слаб глас, долитащ оттам; а и доста налагащ се мирис на печено месо се ширеше по входа и стълбите. В същност, тъй като двама много добри провинциални посредници бяха прескочили до столицата, по този случай биде поканено малко приятно общество, състоящо се от: мистър Сникс, възглавяващ осигурителното дружество за живот; мистър Прози, известен юрист; трима видни адвокати; един синдик от Съда за несъстоятелност; един от нарочните правозастъпници на Темпл; един негов ученик — самоуверен млад човек с малки очички, който бе написал увлекателна книга върху закона по прехвърляне на имоти, с огромен брой бележки и забележки; и някои други изтъкнати личности. От тази компания се отдели дребничкият мистър Пъркър, когато му съобщиха шепнешком за посещението на неговия чиновник; отправяйки се към столовата, той завари там мистър Лоутън и Джоб Тротър, изглеждащи призрачни като сенки на светлината на кухненската свещ, която един „джентълмен“ в плюшени панталони и памучни чорапи бе благоволил да постави на масата с подходящото високомерие към чиновника и всичко останало, свързано с „кантората“.

— Е, Лоутън — рече дребният мистър Пъркър, затваряйки вратата, — какво има? Да не е получено някакво важно писмо, а?

— Не, сър — отвърна Лоутън. — Това е пратеник на мистър Пикуик, сър.

— На Пикуик, а? — рече дребният човек и бързо се обърна към Джоб: — Е, казвайте.

— Додсън и Фог са наредили да арестуват мисис Бардел заради разноските, сър — осведоми го Джоб.

— Не може да бъде! — възкликна Пъркър, като пъхна ръце в джобовете си и се облегна на бюфета.

— Да — потвърди Джоб. — Изглежда, са получили когновит от нея за парите си веднага след делото.

— Бога ми — удиви се Пъркър, като си измъкна двете ръце от джобовете и силно тупна превитите си десни пръсти о лявата длан, — те са най-хитрите шмекери, с които съм имал вземане-даване.

— Най-ловките адвокати, които аз познавам, сър — забеляза Лоутън.

— Ловки! — потвърди Пъркър. — Винаги се изплъзват.

— Съвсем вярно, сър, винаги — съгласи се Лоутън; и тогава и шефът, и чиновникът потънаха за няколко секунди в размишления, с оживени лица, сякаш се вглъбяваха в едно от най-прекрасните и гениални открития, достигнати от човешкия ум. Щом те се поокопитиха до известна степен от своя възторжен унес, Джоб Тротър изложи останалата част на своето поръчение. Пъркър кимна замислено глава и извади джобния си часовник.

— Ще бъда там точно в десет — рече дребният човек. — Сам е напълно прав. Кажете му го. Ще изпиете ли чаша вино, Лоутън?

— Не, благодаря, сър.

— Искате да кажете „да“, струва ми се — настоя дребният човек и се обърна към бюфета за каната и чаши.

Тъй като Лоутън действително искаше да каже „да“, то не поде повече дума по този въпрос, а само с театрален шепот запита Джоб дали не смята, че провесеният срещу камината портрет на Пъркър е поразително точен, на което Джоб, разбира се, отговори утвърдително. Виното бе налято междувременно, Лоутън пи за здравето на мисис Пъркър и децата, а Джоб Тротър — за това на Пъркър. Джентълменът с плюшените панталони и памучни чорапи, считайки, че не влиза в неговите задължения да изпраща хората от кантората, упорито отказа да се появи при повикването му посредством звънеца и те самички се изпратиха до улицата. Дребният адвокат се отправи към своята приемна, чиновникът му — към „Свраката и пънът“, а Джоб — към пазара Ковънт Гардън, за да прекара нощта в един кош за зеленчук.

Точно в уречения час на следната утрин дребният адвокат почука на мистър Пикуиковата врата, която биде много чевръсто отворена от Сам Уелър.

— Мистър Пъркър, сър — доложи Сам на мистър Пикуик, който бе седнал до прозореца със замислен вид. — Много се радвам, дето сте се отбили случайно, сър. Струва ми се, че началството иска да размени една-две думи с вас.

Пъркър хвърли многозначителен поглед към Сам, показвайки, че е разбрал намека да не казва, че е бил повикан; а като му направи знак да се приближи, пошепна нещо на ухото му.

— Ама наистина ли, сър? — отдръпна се извънредно учуден Сам.

Пъркър кимна и се усмихна.

Мистър Самюъл Уелър погледна дребния адвокат, после мистър Пикуик, после тавана, после Пъркър отново, усмихна се, засмя се високо, а най-сетне грабна шапката си от килима и изчезна без повече обяснения.

— Какво означава това? — запита мистър Пикуик, взирайки се изненадан в Пъркър. — Защо изпадна Сам в такова особено настроение?

— О, нищо, нищо — рече Пъркър. Хайде, драги мой сър, придърпайте стола си до масата. Имам да ви казвам доста много неща.

— Какви са тези книжа? — запита мистър Пикуик, когато дребният човек постави на масата неголям свитък документи, вързани с червена лента.

— Книжата по делото Бардел-Пикуик — отвърна Пъркър и развърза вързопа със зъби.

Мистър Пикуик затътри шумно стола си, тръшна се в него, скръсти ръце и погледна строго — доколкото мистър Пикуик можеше да гледа строго — своя приятел юрист.

— Вие не обичате да ви се споменава за това дело? — каза дребният човек, все още зает с въпросния възел.

— Не, действително не обичам — потвърди мистър Пикуик.

— Много съжалявам — отвърна Пъркър, — защото това ще бъде предметът на нашия разговор…

— Предпочитам никога да не се споменава за това между нас — прекъсна го бързо мистър Пикуик.

— Хайде, хайде, драги мой сър — продължи дребният човек, като отвърза свитъка и живо погледна изпод очи мистър Пикуик, — ще трябва да го споменем. Аз нарочно дойдох тук. Сега готов ли сте да изслушате каквото имам да ви кажа, драги мой сър? Не бързам, ако не сте готов, мога да почакам. Взел съм си тазсутрешен вестник. Разполагайте с моето време както обичате. Моля! — И дребният човек прехвърли крак върху крак, давайки си вид, че почва да чете най-спокойно и съсредоточено.

— Добре, добре — въздъхна мистър Пикуик, но същевременно се усмихна поомекнал. — Казвайте, каквото има да казвате, сигурно е старата история.

— С известна разлика, драги мой сър, с известна разлика — добави Пъркър и сгъвайки бавно вестника си, го сложи обратно в джоба. — Мисис Бардел, тъжителката в процеса, е зад тези стени, сър.

— Зная това — беше отговорът на мистър Пикуик.

— Отлично — отвърна Пъркър. — И вероятно ви е известно как е дошла тук, искам да кажа, на какви основания и по чий иск?

— Да, поне чух сведенията на Сам по този въпрос — рече мистър Пикуик с привидно равнодушие.

— Сведенията на Сам по този въпрос — поде Пъркър — са, смея да кажа, напълно достоверни. Е, и сега, драги мой сър, първият въпрос, що искам да ви задам, е, дали тази жена трябва да остане тук?

— Да остане тука! — повтори мистър Пикуик.

— Да остане тука, драги мой сър — потвърди Пъркър, като се облегна на стола си и впери поглед в своя клиент.

— Защо питате мене? — рече този джентълмен. — Това зависи от Додсън и Фог, знаете го много добре.

— Нищо подобно не зная — възрази с твърдост Пъркър. — Не зависи от Додсън и Фог; вие познавате тези хора не по-зле от мене, драги мой сър. Зависи единствено, изцяло и напълно от вас.

— От мене! — възкликна мистър Пикуик, като скочи нервно от стола си и веднага след това седна отново.

Дребният човек почука два пъти върху капака на табакерата си, отвори я, смръкна солидна щипка енфие, затвори табакерата и повтори думите: „От вас.“

— Слушайте, драги мой сър — подхвана дребният човек, комуто енфието бе сякаш вляло решителност, — слушайте: дали тя ще бъде неотложно освободена, или ще остане затворена до живот, зависи от вас и само от вас. Чуйте ме докрай, драги мой сър, ако обичате, и не бъдете тъй енергичен, защото само ще се изпотите без никаква полза. Слушайте — продължи Пъркър, като отчиташе всеки свой довод на различен пръст, — слушайте: никой освен вас не може да я избави от тази бърлога на мизерията; а това вие може да сторите, като платите разноските по делото — както на ищеца, тъй и на ответника — и дадете парите на тези акули от Фриймън’с Корт. Моля ви, не се вълнувайте, драги мой сър.

Мистър Пикуик, чието лице претърпя най-изумителни промени по време на това слово и който явно бе готов да избухне в страшно негодувание, успокои гнева си, доколкото можа. Пъркър, подсилвайки мощта на своите доводи с нова щипка енфие, продължи:

— Аз видях жената тази сутрин. Като платите разноските, вие може напълно да се освободите от исканото обезщетение; и нещо повече (знам, че това е от много по-голямо значение за вас, драги мой сър), ще получите доброволна декларация, написана от нея във формата на писмо до мене, че тази история е била от самото начало измислена, подстрекавана и извършена от онези двамата, Додсън и Фог; че тя дълбоко съжалява, загдето е станала причина за вашите неприятности и злополучия; и че желае аз да се застъпя пред вас с молба да й простите.

— Но ако й платя разноските по делото! — възмути се мистър Пикуик. — Безценен документ наистина!

— Няма „ако“ в случая, драги мой сър — рече тържествуващ Пъркър. — Тук е самото писмо, за което говоря. Донесено в кантората ми от някаква жена в девет часа тази сутрин, преди кракът ми да е стъпил в затвора или да съм имал какъвто и да било разговор с мисис Бардел, честна дума. — Изваждайки писмото от свитъка, дребният адвокат го постави до лакътя на мистър Пикуик и засмърка енфие две последователни минути, без да мигне.

— Това ли е всичко, което има да ми кажете? — меко запита мистър Пикуик.

— Не съвсем — отвърна Пъркър. — Не бих се осмелил да твърдя засега, че текстът на въпросния когновит, естеството на подразбиращите се подбуди и всички доказателства, които можем да съберем по воденето на процеса, биха дали достатъчно основания за едно обвинение за клевета. Страхувам се, че не, драги мой сър; струва ми се, че онези двамата са твърде хитри, за да го допуснат. Но бих искал да подчертая все пак, че обстоятелствата, взети като цяло, са достатъчни, за да ви оправдаят всички разумни люде. А сега, драги мой сър, оставям на вас да решите. Тези сто и петдесет лири или нещо подобно (вземете ги като кръгла сума) не са нищо за вас. Известни съдебни заседатели се произнесоха против вас; макар и решението им да е погрешно, те отсъдиха тъй, както смятаха, че е право: тоест против вас. Сега ви се отдава възможност без особено усилие да заемете много по-изгодно положение, отколкото бихте могли, ако останете тук; последното би се тълкувало от хората, които не ви познават, само като твърдоглавство, като своенравие и упоритост; нищо друго, драги мой сър, повярвайте ми. Може ли да се колебаете дали да се възползувате от случая, когато това означава да се възвърнете към приятелите си, към старите си занимания, към здраве и удоволствия; когато това ще освободи вашия верен и привързан прислужник, когото в обратен случай вие обричате на затвор за цял живот; и преди всичко, когато това представлява най-великодушното отмъщение — и знам, драги мой сър, че то ви е тъкмо по сърце — да изтръгнете тази жена от това място на нищета и разврат, в което никой мъж не би трябвало да бъде затварян, ако зависеше от мен, а за една жена подобно наказание е още по-страшно и варварско. И питам ви сега, драги мой сър, не само като ваш юридически съветник, но и като ваш искрен приятел, ще оставите ли да се изплъзне този случай на достижение на всички тези цели и осъществяване на всички тези добрини само заради дребнавото съображение, че няколко лири ще влязат в джобовете на двама мошеници, които, тъй или иначе, колкото повече печелят, толкова по-алчни стават и още по-скоро ще затънат в някоя нечиста афера, завършваща с неизбежен провал? Изложих ви тези доводи много непохватно и вяло, драги мой сър, но ви моля да си помислите върху тях. Преобръщайте ги в ума си колкото време ви е угодно. Аз чакам тук за вашия отговор най-търпеливо.

Преди мистър Пикуик да успее да отговори, преди мистър Пъркър да поеме една двадесета от енфието, тъй необходимо след необичайно дългото обръщение, се чу ниско жужене на гласове отвън, последвано от нерешително почукване на вратата.

— Боже, боже — възкликна мистър Пикуик, когото приятелят му явно бе развълнувал, — колко досадна е тази врата! Кой е там?

— Аз, сър — отвърна Сам Уелър, провирайки глава.

— Не мога да разговарям с вас точно сега, Сам — рече мистър Пикуик. — Зает съм в момента, Сам.

— Извинявайте, сър — отвърна мистър Уелър, — но има една дама тук, сър, дето иска да ви съобщи нещо много особено.

— Не мога да приема никаква дама — възрази мистър Пикуик, които тозчас видя мислено образа на мисис Бардел.

— Не съм съвсем сигурен, че е тъй, сър — настоя мистър Уелър, клатейки глава, — ако знаехте кой е наблизо, щяхте да пеете друга песен, както си казал ястребът с радостен смях, когато чул червеношийки да пеят зад ъгъла.

— Кой е, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Ще я приемете ли, сър? — Сам зададе въпроса си, като придържаше с ръка вратата, сякаш зад нея имаше някакво любопитно живо зверче.

— Струва ми се, че се налага — рече мистър Пикуик, поглеждайки Пъркър.

— Добре тогаз, влизайте всички и да почваме! — провикна се Сам. — Бийте гонга, вдигайте завесата: появяват се двамата конспиратори.

С тези думи Сам Уелър отвори отведнъж вратата и в стаята се втурна стремително мистър Натаниъл Уинкл, водейки след себе си за ръка същата онази млада дама, която в Дингли Дел бе носила ботушките поръбени с пухкава кожа и която сега, в приятно съчетание на поруменяване и смущение и лилава коприна, и изящна шапчица, и разкошен дантелен воал, изглеждаше по-хубава от когато и да било.

— Мис Арабела Алън! — възкликна мистър Пикуик и стана от стола си.

— Не — отвърна мистър Уинкл и падна на колене. — Мисис Уинкл. Простете, мили приятелю, простете!

Мистър Пикуик едва вярваше на очите си и може би нямаше въобще да им повярва, ако не бе получил убедително потвърждение от лицето на усмихнатия Пъркър, а на заден план — от Сам и хубавата домашна прислужничка, които повидимому наблюдаваха сцената с най-живо задоволство.

— О, мистър Пикуик — тихо проговори Арабела, разтревожена сякаш от неговото мълчание, — ще ми простите ли за моето неблагоразумие?

Мистър Пикуик не даде словесен ответ на тази молба; но той много бързо си сне очилата и сграбчвайки двете ръце на младата дама в своите, я разцелува множество пъти — може би повече, отколкото бе абсолютно необходимо, — а после, продължавайки да държи едната й ръка, каза на мистър Уинкл, че е дързък млад мушморок и го подкани да стане. Това мистър Уинкл, който от няколко секунди си триеше носа с ръба на шапката в знак на покаяние, стори веднага; тогава мистър Пикуик го тупна няколко пъти по гърба, а после сърдечно стисна ръката на Пъркър, който, да не остане назад в честитките по случая, поздравяваше и младоженката, и хубавата домашна прислужничка с най-добри и искрени чувства, а след като разтърси най-сърдечно ръката на мистър Уинкл, завърши израза на своята радост, като изсмърка толкова енфие, колкото да накара половин дузина души с обикновено устроени носове да кихат до края на живота си.

— Е, мило мое момиче — рече мистър Пикуик, — как стана всичко това? Хайде! Седнете и ми разкажете всичко. Колко добре изглежда, нали, Пъркър? — добави мистър Пикуик, съзерцавайки лицето на Арабела с поглед, тъй пълен с гордост и възхита, сякаш тя беше негова дъщеря.

— Прекрасно изглежда, драги мой сър — отвърна дребният човек. — Ако сам аз не бях женен, щях да почна да ви завиждам, мушморок неден! — С тези думи дребният адвокат ръгна мистър Уинкл в ребрата, а и този джентълмен му отвърна със същото; след което и двамата се засмяха много високо, но не толкова, колкото мистър Самюъл Уелър. Последният току-що бе намерил отдушник на чувствата си, като целуна хубавата домашна прислужничка под прикритието на вратата на долапа.

— Цял живот не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно, Сам — каза Арабела с най-очарователната усмивка, която човек може да си представи. — Никога не ще забравя вашите усилия в Клифтънската градина.

— Не заслужава да се говори за туй, госпожо — отвърна Сам. — Аз само помогнах на природата, както рекъл докторът на една майка, когат’ уморил детето от кръвопускане.

— Мери, драга моя, седнете — прекъсна размяната на любезности мистър Пикуик. — Е, сега казвайте, откога сте женени, а?

Арабела погледна свенливо своя съпруг и господар, който отвърна:

— Само от три дена.

— Само от три дена, а? — подхвана мистър Пикуик. — А какво сте правили последните три месеца?

— О, наистина! — обади се Пъркър. — Хайде, давайте отчет за това протакане! Сами виждате: Пикуик е удивен единствено от това, че всичко не е било свършено още преди месеци.

— Работата е там — обясни Уинкл, поглеждайки поруменялата си млада съпруга, — че дълго време не можех да убедя Бела да избяга с мене. А когато я убедих, мина още дълго време, преди да се представи сгоден случай. Мери трябваше също да даде едномесечно предупреждение, преди да напусне работа в съседната къща, а без нейната помощ нямаше да можем нищо да направим.

— Честна дума — възкликна мистър Пикуик, който междувременно си бе сложил очилата и местеше поглед от Арабела към Уинкл и от Уинкл към Арабела, а по лицето му се четеше толкова радост, колкото въобще човешките добри чувства и топлосърдечие могат да отразят в едно лице, — честна дума, вие сте действували много систематично, не ще и съмнение. А вашият брат знае ли за всичко това, мило дете?

— О, не, не — отвърна Арабела, променяйки цвета на лицето си. — Мили мистър Пикуик, той трябва да узнае само от вас… от вашите уста. Той е толкова невъздържан, толкова предубеден и… толкова много държи на своя приятел, мистър Сойър — добави Арабела, свеждайки поглед, — че ужасно се боя за последиците.

— О, наистина! — сериозно каза Пъркър. — Вие трябва да се заемете с техния въпрос, сър. Двамата млади мъже ще се отнесат почтително към вас и не биха изслушали никого другиго. Вие сте длъжен да осуетите евентуално нещастие, драги мой сър. Гореща кръв, гореща кръв. — И дребният човек смръкна предупредително щипка енфие и поклати глава в знак на съмнение.

— Вие забравяте, мило дете — ласкаво отвърна мистър Пикуик, — вие забравяте, че съм затворник.

— Не, нито за миг не съм го забравила, мой мили сър — отвърна Арабела. — Никога, никога не съм го забравяла. Непрекъснато съм мислила колко ли много страдате, затворен в това ужасно място. Но съм се надявала, че в името на нашето щастие вие ще направите онова, което никога не бихте сторили заради себе си. Ако брат ми чуе за станалото най-първо от вас, сигурна съм, че ще се сдобрим. Той е единственият ми родственик на този свят, мистър Пикуик, и ако вие не се застъпите за мен, ще загубя дори и него. Аз сгреших, много сгреших, знам го… — Тук бедната Арабела скри лице в кърпичката си и горчиво заплака.

Тези сълзи подействуваха доста силно на мистър Пикуик; а когато мисис Уинкл си изсуши очите и започна да го увещава и умолява с най-нежните тонове на нежния си глас, той стана особено неспокоен и явно се колебаеше как да постъпи, защото често-често си потъркваше нервно очилата, носа, панталоните, главата и гетрите.

Възползувайки се от тези признаци на нерешителност, мистър Пъркър (когото, изглежда, младата двойка бе посетила рано същата утрин) изтъкна с юридическа целенасоченост и съобразителност, че мистър Уинкл старши все още не бил запознат с важното издигане в стълбата на живота, осъществено от неговия син; че бъдещите възможности на горепоменатия син зависели напълно от горепоменатия Уинкл старши, в смисъл той да продължи да гледа на сина си с неотслабващо чувство на обич и привързаност, нещо, което изглеждало твърде невероятно, ако това важно събитие останело дълго в тайна от него; че мистър Пикуик, отправяйки се към Бристол да потърси мистър Алън, би могъл по същите причини да отиде и до Бирмингам да потърси мистър Уинкл старши; последно, че мистър Уинкл старши имал пълно право и основание да счита мистър Пикуик до известна степен като настойник и съветник на своя син и че следователно било необходимо този джентълмен, както действително подобавало и на личността му, да съобщи на горепоменатия Уинкл старши лично, със собствени слова, всички обстоятелства на случая заедно с ролята, която той е изиграл в събитието.

Мистър Тъпман и мистър Снодграс пристигнаха в много подходящ момент, тъкмо при тази част на пледоарията, а тъй като бе необходимо да им се обясни всичко, що бе станало, заедно с различните основания „за“ и „против“, всички доводи бидоха отново повторени, след което всеки изтъкваше своя довод по свой собствен начин, давайки му свой собствен размер. Най-сетне, след като мистър Пикуик загуби по всички точки поради много доводи и възражения и бидейки в неминуема опасност да загуби и разума си по същите причини, той прегърна Арабела и заяви, че тя е извънредно мило същество, че не знае как е станало, но я обикнал, още щом я видял; каза също, че не му давало сърце да застава на пътя на щастието на младите и нека те разполагат с него както искат.

Първото нещо, което мистър Уелър направи, щом чу за това отстъпление, беше да изпрати Джоб Тротър до знаменития мистър Пел с поръчение той да предаде на вестителя документа за изплатени дългове, който мъдрият му родител бе имал предвидливостта да остави при този образован джентълмен, в случай че потрябва някога спешно; следващата му постъпка беше да вложи целия си наличен капитал в покупка на двадесет и пет галона лек портер, разпределен от него собственоръчно на двора между всички желаещи да се почерпят; като завърши и това, той почна да вика „ура“, обикаляйки зданието, докато пресипна, и най-сетне си възвърна постепенно обичайното спокойно и философско разположение на духа.

В три часа следобед мистър Пикуик огледа за последен път малката си стая и тръгна, проправяйки си, доколкото можеше, път през гъмжилото от несъстоятелни длъжници, тълпящи се нетърпеливо да му стиснат ръка, докато стигна стъпалата пред портиерската стая. Тук той се обърна и погледна наоколо, а очите му веднага засмяха: в цялото това множество от бледи, изтънели лица той не видя нито едно, което да не бе облекчил със своята отзивчивост и щедрост.

— Пъркър — рече мистър Пикуик, правейки знак на един млад мъж да се приближи, — това е мистър Джингл, за когото ви говорих.

— Много добре, драги мой сър — отвърна Пъркър, като погледна настойчиво Джингл. — Ще се видим отново утре, млади човече. Надявам се, че цял живот ще помните и носите в сърцето си онова, което ще ви съобщя, сър.

Джингл се поклони почтително, разтрепери се цял, докато поемаше протегнатата десница на мистър Пикуик, и се оттегли.

— Джоб вече познавате, струва ми се — рече мистър Пикуик, представяйки този джентълмен.

— Познавам го, този вагабонтин — шеговито отвърна Пъркър. — Погрижете се за приятеля си и ме чакайте тук утре в един, чувате ли? А сега има ли още нещо?

— Нищо — отговори мистър Пикуик. — Предадохте ли пакетчето на вашия стар хазаин, Сам?

— Да, сър — отвърна Сам. — Той се разплака и каза, че сте много добър и щедър и че съжалява, дет не можете да му присадите скоротечна охтика, щото старият му приятел, дето живели толкоз дълго заедно, е умрял и той не можел вече си намери друг.

— Бедният човек, бедният човек! — въздъхна мистър Пикуик. — Да ви благослови бог, приятели!

При прощалните думи на мистър Пикуик стълпените хора се развикаха високо. Много от тях се опитваха да се проврат напред и да му стиснат отново ръката, когато той взе под ръка Пъркър и излезе от затвора: много по-тъжен и потиснат в този миг, отколкото когато най-първо се озова там. Уви! Колко страдащи нещастници оставяше след себе си!

Щастлива вечер беше тази поне за една от компаниите в „Джордж и ястребът“; и леки и радостни бяха две от сърцата, които изскочиха от гостолюбивата врата на следващата сутрин. Те се намираха в гърдите на мистър Пикуик и на Сам Уелър; първият джентълмен биде тутакси настанен в удобна пощенска кола с малка седалка отзад, на която вторият се качи много пъргаво.

— Сър — извика мистър Уелър своя господар.

— Да, Сам? — отвърна мистър Пикуик, подавайки глава от прозореца.

— Иска ми се тези коне да бяха прекарали три месеца и нещичко във „Флийт“, сър.

— Защо, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Ех, сър! — възкликна Сам, потърквайки ръце. — Как щяха да търчат, ако беше тъй!