Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (18)

Глава петнадесета

Дава правдив портрет на две видни личности и точно описание на тържествения прием в тяхната къща и парк; този прием води до неочаквана среща със стар познайник и до началото на следващата глава

Мистър Пикуик изпитваше известни угризения на съвестта, загдето бе пренебрегнал напоследък своите приятели в „Паунът“ и тъкмо се канеше да иде и ги подири на третото утро след завършека на изборите, когато верният му прислужник се появи и му подаде визитна картичка, на която бе гравиран следният надпис:

МИСИС ЛИО ХЪНТЪР^[1]

Леговището Ийтънсуил

— Особата чака — доложи Сам кратко като епиграма.

— Мене ли търси тази особа, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Той търси вас лично и никого друг, както рекъл частният секретар на дявола, като отишъл да вземе доктор Фауст — отвърна мистър Уелър.

— Той! Нима е джентълмен, Сам? — учуди се мистър Пикуик.

— Много добра имитация на такъв в случай, че не е — отвърна мистър Уелър.

— Но това е визитна картичка на дама — възрази мистър Пикуик.

— Даде ми я обаче господин — отвърна Сам. — Той чака долу в салона; и цял ден да трябвало да чака, казва, пак нямало да си иде, докато не ви види.

Чувайки за тази непоколебима решителност, мистър Пикуик слезе в салона, дето бе седнал някакъв тържествен на вид човек; той скочи, щом го видя, и рече с крайно почтителен тон:

— Мистър Пикуик, ако не се лъжа?

— Същият.

— Разрешете, сър, да бъда удостоен с честта да докосна вашата ръка. Позволете ми да стисна десницата ви, сър — рече тържественият човек.

— Моля — рече мистър Пикуик.

Непознатият стисна протегнатата му ръка и продължи:

— Слушали сме за вашата слава, сър. Нашумелият спор около вашето археологическо откритие стигна до ушите на мисис Лио Хънтър. — Непознатият млъкна за миг, сякаш очакваше мистър Пикуик да ахне при това разкритие; но като видя невъзмутимото му спокойствие, той продължи:

— Съпругата ми, сър, мисис Лио Хънтър, се гордее да брои всред своите познати всички онези, спечелили слава заради творбите и дарованията си. Разрешете, сър, да поставя на видно място в нейния списък името на мистър Пикуик и неговите събратя, членове на клуба, носещ неговото име.

— Извънредно щастлив ще бъда да се запозная с една такава дама, сър — отвърна мистър Пикуик.

— Непременно ще имате тази възможност, сър — рече тържественият човек. — Утре преди пладне, сър, даваме голям прием — fête champetre^[2] — за множество личности, спечелили слава заради творбите и дарованията си. Бъдете тъй добър, сър, да доставите на мисис Хънтър удоволствието да ви види в Леговището.

— С най-голяма радост, сър — отговори мистър Пикуик.

— Мисис Лио Хънтър често дава подобни приеми, сър — продължи новият познайник, — „пиршества на разума“, сър, „и излияния на душата“^[3], както някой тъй прочувствено и оригинално бе отбелязал в сонет, посветен на мисис Лио Хънтър за нейните приеми.

— И той ли се е прославил с творбите и дарованията си? — полюбопитствува мистър Пикуик.

— О, да, сър — отвърна тържественият човек, — както всички други гости на мисис Лио Хънтър. Това е неин стремеж, сър, да няма други познати освен подобни личности.

— Много благороден стремеж — заключи мистър Пикуик.

— Когато я уведомя, мисис Лио Хънтър действително ще се гордее с тези думи, излезли от вашите уста — рече тържественият човек. — Във вашата свита имате, ако се не лъжа, сър, един джентълмен, съчинил някои прекрасни стихотворения.

— Моят приятел, мистър Снодграс, наистина има влечение към поезията — отвърна мистър Пикуик.

— И мисис Лио Хънтър също, сър. Тя безумно обича поезията, сър, просто я обожава: смея да кажа, че и душата, и сърцето й са пропити, изтъкани са целите от поезия, сър. Самата тя е авторка на някои възхитителни стихове. Вие навярно сте чели нейната „Ода за умирающата жаба“, сър.

— Не, струва ми се, не съм — отвърна мистър Пикуик.

— Просто невероятно, сър — рече мистър Лио Хънтър. — Тази творба предизвика нечувана сензация. Беше подписана с „Л“ и с осем звездички и бе отпечатана първоначално в едно женско списание. Започва така:

„Как мога да те гледам без ридание,

без дъх простряна по корем в страдание

върху гредата, в сетно издихание,

умираща в несрета,

жабо клета!“

— Прекрасно — рече мистър Пикуик.

— Чудесно — рече мистър Лио Хънтър — и толкова просто.

— Наистина — рече мистър Пикуик.

— Следващата строфа е още по-трогателна. Да ви я кажа ли?

— Да, моля — рече мистър Пикуик.

— Ето как продължава — рече тържественият човек още по-тържествено.

„Дали вампири с образи момчешки,

със крясък див и шумове лудешки

от блатната ти радост сред насмешка

те гониха със псета,

жабо клета!“

— Чудесно изразено — отбеляза мистър Пикуик.

— И с такава дълбочина във всяка дума, сър — каза мистър Лио Хънтър. — Но вие ще чуете как мисис Лио Хънтър я декламира. Само тя може да изтъкне цялата й прелест. Тя ще я декламира утре сутрин, сър, и то костюмирана.

— Костюмирана!

— Като Минерва. Но аз забравих — нашият прием е с маски.

— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, оглеждайки собствената си фигура. — Аз в никой случай не мога…

— Как да не можете, сър, как да не можете! — възрази мистър Лио Хънтър. — Соломон Лукас, евреинът от Хай Стрийт, има хиляди костюми за маскарад. Помислете, сър, на колко много образи, напълно подходящи за вас, бихте могли да се спрете: Платон, Зенон, Епикур, Питагор — всички основатели на клубове.

— Това ми е известно — рече мистър Пикуик, — но аз не бих се осмелил да се сравнявам с тези велики люде и не бих дръзнал да нося техни одежди.

Тържественият човек се замисли дълбоко за миг, а после каза:

— Впрочем, като обсъдих, сър, не съм сигурен дали няма да достави още по-голямо удоволствие на мисис Лио Хънтър, ако гостите й видят човек с вашата знатност в неговия собствен костюм, а не маскиран. Осмелявам се да ви обещая това изключение за вашия случай, сър — да, съвсем съм сигурен, че мога да сторя това от името на мисис Лио Хънтър.

— В такъв случай ще дойда с най-голямо удоволствие — съгласи се мистър Пикуик.

— Но аз много ви забавих, сър — рече тържественият човек, сякаш отведнъж се опомни. — Зная колко е драгоценно вашето време, сър, и няма да ви задържам повече. Позволявате следователно да уведомя мисис Хънтър, че може да разчита на вашето присъствие заедно с това на вашите приятели. Довиждане, сър, гордея се, загдето имах случай да се срещна с такава видна личност като вас. Моля, нито крачка, сър, нито дума. — И преди мистър Пикуик да успее да каже нещо, за да го спре или опровергае, мистър Лио Хънтър бе вече тържествено напуснал стаята.

Мистър Пикуик си взе шапката и се отправи към „Паунът“, но мистър Уинкл бе вече съобщил новината за костюмирания бал преди него.

— Мисис Пот също ще дойде — бяха първите думи, с които той посрещна своя председател.

— А, така ли? — рече мистър Пикуик.

— Маскирана като Аполон — продължи мистър Уинкл. — Само че Пот не е съгласен тя да носи туника.

— Прав е. Напълно е прав — натъртено рече мистър Пикуик.

— Да; и тъй, тя ще носи бяла копринена рокля със златни пайети.

— Но тогава едва ли ще се разбере какво представлява, как мислите? — запита мистър Снодграс.

— О, ще се разбере, как няма да се разбере — възнегодува мистър Уинкл. — Нали ще видят лирата й?

— Вярно, не се сетих — рече мистър Снодграс.

— Аз ще се облека като разбойник — намеси се мистър Тъпман.

— Какво? — извика стреснат мистър Пикуик.

— Като разбойник — кротко повтори мистър Тъпман.

— Да не искате да кажете — подхвана мистър Пикуик с мрачен строг поглед към приятеля си, — да не искате да кажете, мистър Тъпман, че възнамерявате да облечете зелено кадифено палтенце?

— Това възнамерявам, сър — живо отвърна мистър Тъпман. — А защо не, сър?

— Защото — отвърна порядъчно раздразнен мистър Пикуик — сте твърде възрастен, сър.

— Твърде възрастен! — възкликна мистър Тъпман.

— И ако са необходими още възражения по този въпрос — продължи мистър Пикуик, — вие сте и твърде дебел, сър.

— Сър — рече мистър Тъпман с обляно от силна руменина лице, — вие ме оскърбявате.

— Сър — отвърна мистър Пикуик със същия тон, — ако това за вас е оскърбление, за мен би било двойно по-оскърбително да се явите в мое присъствие облечен в късо кадифено палтенце.

— Сър — рече мистър Тъпман, — вие сте грубиян.

— Сър — рече мистър Пикуик, — вие сте грубиян.

Мистър Тъпман пристъпи напред, устремил гневен поглед в мистър Пикуик. Мистър Пикуик отвърна със същия поглед, съсредоточен във фокус през очилата му и излъчващ дръзко предизвикателство. Мистър Снодграс и мистър Уинкл наблюдаваха вцепенени гледката на такава една свада между такива двама мъже.

— Сър — рече след кратко мълчание мистър Тъпман с нисък, плътен глас, — вие ме нарекохте възрастен.

— Да — отвърна мистър Пикуик.

— И дебел.

— Повтарям обвинението.

— И грубиян.

— Такъв сте!

Последва тягостно мълчание.

— Сър — заговори мистър Тъпман с треперещ от вълнение глас, като засукваше ръкавите си, — моята привързаност към вашата личност е голяма… много голяма… но от тази личност аз ще трябва незабавно да потърся разплата.

— Готов съм, сър — отвърна мистър Пикуик. Разпален от възбудителното естество на диалога, този храбър мъж застана като парализиран — държане, преценено вероятно от двамата свидетели като положение за отбрана.

— Какво! — извика мистър Снодграс, възвърнал си отведнъж загубената от безкрайно изумление способност да говори, и се спусна между двамата при неминуемата опасност да получи удари по слепоочията и от двете страни. — Мистър Пикуик, вие, към когото са устремени погледите на целия свят! И вие, мистър Тъпман, който заедно с всички нас сте озарен от блясъка на неговото безсмъртно име! Срамота, господа, срамота!

Непривичните бръчки, що мимолетният гняв бе набраздил по ведрото, открито чело на мистър Пикуик, постепенно се заличиха, като следи от черен молив под въздействието на гума за триене, докато младият му приятел говореше. Лицето му бе придобило обичайния си благ израз още преди мистър Снодграс да завърши.

— Аз прекалих — рече той, — доста прекалих. Тъпман, подайте ръка.

Мрачната сянка изчезна от лицето на мистър Тъпман и той поривисто сграбчи ръката на своя приятел.

— Аз също прекалих — рече той.

— Не, не — прекъсна го мистър Пикуик, — вината е моя. Ще се облечете в зелено кадифено палтенце, нали?

— Не, не — отвърна мистър Тъпман.

— Ще го сторите заради мене — настоя мистър Пикуик.

— Добре тогава, ще го сторя — рече мистър Тъпман.

Решено бе мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс да се маскират и тримата. Така мистър Пикуик, воден от мекото си добро сърце, се съгласи с едно начинание, което трезвият му разум отхвърляше — по-ярък пример за неговия благ характер едва ли би могъл да се измисли, дори и събитията, отбелязани на тези страници, да бяха изцяло плод на въображение.

Мистър Лио Хънтър не бе преувеличил възможностите на мистър Соломон Лукас. Неговият гардероб бе богат, пребогат — не строго класически може би, не и съвсем нов, не съдържаше и един-единствен костюм дори ушит точно в стила на който и да е век или епоха, но затова пък всичко беше украсено повече или по-малко с пайети; а има ли нещо по-хубаво от лъскавите пайети! Би могло да се възрази, че те не са подходящи за дневна светлина, но всеки знае как блещукат при запалени лампи; и съвсем ясно е, че ако някои хора устройват маскен бал посред бял ден и дрехите не изглеждат тъй красиви, както биха изглеждали вечерно време, виновни са само хората, които дават подобни костюмирани балове, а в никой случай не са криви пайетите. Такива бяха убедителните разсъждения на мистър Соломон Лукас; и под влиянието на тези доводи мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс решиха да се издокарат в костюми, които мистър Лукас, ръководен от своя вкус и опитност, препоръча като особено подходящи за случая.

Наета бе карета от „Градският герб“ за превоза на пикуикистите и в същото заведение бе поръчана колесница, предназначена да отведе мистър и мисис Пот до имението на мисис Лио Хънтър, за което мистър Пот в израз на признателност за получената покана бе вече с увереност предсказал в „Ийтънсуилска газета“, че „зрелището ще бъде възхитително и очарователно в своето разнообразие — ослепителен блясък и красота и дарование — щедра и разточителна изява на гостоприемство, а главно — едно великолепие, омекотено от най-изискания вкус, безукорна хармония от най-благороден и превъзходен порядък — в сравнение с което баснословният разкош на приказния източен свят би изглеждал оцветен от такива тъмни и мрачни багри, каквито неминуемо се таят в душата на злъчното, недостойно създание, дръзнало да опетни с отровата на своята завист приготовленията, осъществявани от добродетелната и високоуважавана дама, пред чийто олтар поставяме тази скромна дан на нашето възхищение“. Последните редове на хаплив сарказъм бяха насочени срещу вестник „Независимост“, който, не получавайки въобще покана, се бе заел в четири поредни броя да осмива цялото това начинание, и то с най-едър шрифт, като печаташе всички прилагателни с главни букви.

Утрото настъпи. Приятна гледка представляваше мистър Тъпман в разбойническия си костюм с възтясно палтенце, опнато като игленик на гърба и раменете му; бедрата му бяха пристегнати в къси кадифени панталони, а нозете под колената — с някакви сложно намотани навуща, към които разбойниците имат особена слабост. Забавно бе да се види откритото му простодушно лице, разкрасено с огромни мустаци и натъркано с горена тапа, надничащо от разтворената яка на ризата; и да се любува човек на конусовидната шапка, окичена с панделки във всевъзможни цветове, сложена по принуждение върху коленете му, тъй като никое покрито превозно средство не би позволило някому да я сложи на главата си. Също тъй смешен и мил беше видът на мистър Снодграс с късите бухнали панталони от син сатен, с пелерина, бели копринени чорапи, обувки и гръцки шлем; а това, всеки знае (ако пък не знае, мистър Соломон Лукас знаеше), е било обичайното, автентично, всекидневно облекло на трубадурите от най-ранната епоха, та чак до времето, когато окончателно са изчезнали от лицето на земята. Всичко това бе приятно, но бе нищо в сравнение с ликуването на струпалия се народ, когато каретата спря зад колесницата на мистър Пот, която пък бе спряла пред вратата на мистър Пот, и самата врата се разтвори, за да се появи великият Пот, предрешен като руски съдебен пристав с огромен камшик в ръка — тънък намек за суровата и страшна мощ на „Ийтънсуилската газета“ и за ужасните удари, стоварвани от нея върху нарушителите на обществения ред.

— Браво! — извикаха мистър Тъпман и мистър Снодграс от входа, щом съзряха живата алегория.

— Браво! — чу се възгласът на мистър Пикуик от коридора.

— Пот! Пот! — викна струпалият се народ.

Всред тези приветствия мистър Пот се качи в колесницата, усмихнат любезно, но с подчертано достойнство, ясно показващо, че той съзнава своята мощ и знае как да я упражнява.

После от къщата изскочи мисис Пот, която много би приличала на Аполон, стига да не беше в рокля; придружаваше я мистър Уинкл, който в яркочервения си жакет можеше съвсем безпогрешно да мине за ловец, ако не приличаше също тъй много на пощаджия. Последен шествуваше мистър Пикуик, когото децата приветствуваха най-шумно от всички, вземайки сигурно тесните му панталони и гетрите за някои останки от средните векове; после двете возила потеглиха към имението на мисис Лио Хънтър, а мистър Уелър (който трябваше да помага на прислугата) се бе настанил върху капрата на колата, в която бе седнал неговият господар.

Всички до един — мъже, жени, момчета, момичета и бебета, стълпени да зяпат маскираните гости, се разкрещяха от удоволствие и възторг, щом мистър Пикуик, с разбойника от едната си страна и с трубадура от другата, тържествено се упъти към главния вход. Най-бурни приветствени викове се разнесоха в момента, когато мистър Тъпман се стараеше да закрепи конусовидната си шапка върху главата, за да влезе напълно костюмиран в градината.

Приготовленията се оказаха осъществени по най-възхитителен начин: изцяло отговаряха на пророческите очаквания на мистър Пот за великолепието на приказния източен свят и същевременно явно опровергаваха злостните твърдения на мерзкия вестник „Независимост“. Имението се простираше на повече от акър и четвърт и беше препълнено с гости. Невиждан блясък от красота, изящество и литературни таланти! Тук беше младата дама, която „отговаряше“ за поезията в „Ийтънсуилската газета“, в одеяния на султанка, облегната на ръката, на млад джентълмен, който пък „отговаряше“ за отдела за критика и бе маскиран съответно в униформа на фелдмаршал — липсваха само чизмите. Цялото войнство от подобни гении бе налице и всеки умен човек би счел за голяма чест да им бъде представен. Но и нещо повече: имаше половин дузина лондонски „лъвове“ — автори, истински автори, написали цели книги, отпечатани след това, — които тук можеха да се видят как се разхождат като обикновени люде, усмихваха се и говореха — да, говореха, и то доста големи глупости на туй отгоре, несъмнено от благосклонното желание да бъдат разбрани от обикновените хора наоколо. Имаше освен това и музиканти с мукавени шапки, четирима певци от незнайна страна в националната им носия и дузина келнери, наети за случая, също в техните си национални костюми, при това доста мръсни. А като венец на всичко — там бе и мисис Лио Хънтър, предрешена като Минерва, която посрещаше гостите и преливаше от гордост и умиление при мисълта, че е събрала заедно такива знаменити личности.

— Мистър Пикуик, госпожо — рече един прислужник, когато този джентълмен се приближи към властвуващата богиня с шапка в ръка и с разбойника и трубадура от двете си страни.

— Ах, къде е? — възкликна мисис Лио Хънтър развълнувано, с престорена изненада.

— Тук — рече мистър Пикуик.

— Нима е възможно да имам наистина щастието да видя самия мистър Пикуик! — ахна мисис Лио Хънтър.

— Самият той, госпожо — отвърна мистър Пикуик с много дълбок поклон. — Позволете да представя моите приятели — мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс — на авторката на „Умирающата жаба“.

Много малко хора освен онези, които сами са го изпитали, могат да си представят колко мъчително е да се кланя човек в тесни зелени кадифени панталони, опнато палтенце и висока конусовидна шапка; или в сини бухнали панталонки и бели копринени чорапи; или пък в панталони до коленете и високи ботуши — всичките правени не за онзи, който ги носи, а навлечени върху му, без и най-малко да се помисли за съотношението между неговите собствени размери и тези на костюма. Никой никога не е кривил така тялото си, както мистър Тъпман, когато премина през това изпитание, стараейки се да изглежда непринуден и грациозен — невиждани дотогава бяха и изкусните пози на неговите маскирани братя.

— Мистър Пикуик — обърна се към него мисис Лио Хънтър, — трябва да ми обещаете, че няма да се отделяте от мене целия ден. Има стотици хора тук, на които трябва непременно да ви представя.

— Много сте любезна, госпожо — рече мистър Пикуик.

— О, ето ви най-напред моите момиченца; аз почти ги бях забравила — каза Минерва, сочейки небрежно две вече пълнолетни девойки — едната към двадесет, а другата година или две повече; те бяха облечени съвсем по детски: дали за да изглеждат самите те по-малки или майка им по-млада — за това мистър Пикуик не ни уведомява изрично.

— Колко са красиви! — възхити се мистър Пикуик, щом момиченцата, бидейки представени, се отдалечиха.

— Те страшно приличат на майка си, сър — забеляза мистър Пот величествено.

— Ах вие, шегобиец! — извика мисис Лио Хънтър и закачливо чукна редактора по рамото с ветрилото си (Минерва с ветрило!).

— Но, скъпа мисис Хънтър — рече мистър Пот в обичайната си роля на ласкател в Леговището, — вие прекрасно знаете, че когато на миналогодишната изложба на Кралската академия бе показан вашият портрет, всички питаха дали това сте вие или по-малката ви дъщеря; тъй много си приличахте, че човек не можеше да ви различи една от друга.

— Добре, дори да е било тъй, защо трябва да го повтаряте в присъствието на чужди хора — рече мисис Лио Хънтър, удостоявайки с ново потупване дремещия лъв на „Ийтъисуилска газета“.

— Графе, графе! — изписка мисис Лио Хънтър към една минаваща край тях особа с огромни бакенбарди и чуждестранен мундир.

— А? Искате мен? — рече графът, като се обърна към тях.

— Искам да представя един на друг двама изключително умни мъже — отвърна мисис Лио Хънтър. — Мистър Пикуик, много ми е приятно да ви представя на граф Сморлторк — и бързо пошепна на мистър Пикуик: — Известният чужденец… Събира материали за своя голям труд върху Англия… хм!… Граф Сморлторк, мистър Пикуик.

Мистър Пикуик поздрави графа с всичкото почитание, дължимо на такава велика особа, а графът измъкна куп листчета.

— Как казвате, мисис Хънт? — запита графът, усмихвайки се благосклонно на щастливата домакиня. — Пиг Виг или Биг Виг^[4]… как наричате… адвокат, а?… А така… разбрал, Биг Виг… — И графът се залови да вписва в едно от листчетата си името на мистър Пикуик и че е съдия по професия, отдето произлиза и името му, но мисис Лио Хънтър го прекъсна.

— Не, не, графе — рече дамата, — Пикуик.

— Аха, разбира — отвърна графът, — Пийк… име на кръщение… Уийкс… име на фамилия… добро… много добро. Пийк Уийкс. Как вие, Уийкс?

— Много добре, благодаря — отвърна мистър Пикуик с обичайната си учтивост. — Отдавна ли сте в Англия?

— Дълго… много дълго време… две седмици… повече.

— И още дълго ли ще останете?

— Една седмица.

— Трябва много да работите — забеляза усмихнат мистър Пикуик, — за да съберете всички необходими данни в такъв срок.

— О, те вече събрани — заяви графът.

— Нима? — учуди се мистър Пикуик.

— Те тук — добави графът, като се чукна по челото многозначително. — Голяма книга у дома… пълна с бележки… музика, картина, наука, поезия, политика… всички неща.

— Думата политика, сър — рече мистър Пикуик, — представлява сама по себе си трудна за проучване необозрима величина.

— А! — възкликна графът, изваждайки отново своите листчета. — Много добре… Чудесни думи да почне глава. Глава четиридесет и седем: „Политика“. Думата политика наставлява сама по себе си…

И тъй мисълта на мистър Пикуик биде вписана в бележките на граф Сморлторк с украшения и допълнения, подсказани от неговата преливаща фантазия или предизвикани от не дотам доброто познаване на езика.

— Графе — рече мисис Лио Хънтър.

— Мисис Хънт? — отзова се графът.

— Това е мистър Снодграс, приятел на мистър Пикуик и поет.

— Стоп! — извика графът и пак на бял свят излязоха неговите листчета. — Глава „Поезия“… „Литературни приятели“… Име Сноуграс… Много добре. Представен на Сноуграс… велик поет, приятел на Пийк Уийкс, от мисис Хънт, която написала друга сладка поема. Как беше името? „Жаб“… „Усмърдяващия жаб“… Добро, много добро наистина. — И графът прибра листчетата си и с множество поклони и благодарности се отдалечи, крайно доволен от току-що направените извънредно ценни и съществени допълнения към натрупаните вече сведения.

— Прекрасен човек е този граф Сморлторк! — възкликна мисис Лио Хънтър.

— Какъв добър философ — добави мистър Пот.

— Личност с бистра мисъл и остър ум — продължи мистър Снодграс.

Наблюдаващите отстрани гости подеха в хор възторжените хвалебствия за граф Сморлторк, клатейки многозначително глава, и единодушно извикаха:

— Наистина!

Тъй като въодушевлението спрямо граф Сморлторк нарастваше все повече, щяха може би да се пеят възхвали за него до края на празненството, ако четиримата певци от незнайната страна не се бяха наредили под едно ябълково дърво (за да имат по-живописен вид) и не бяха захванали да пеят своите национални песни, които явно не изглеждаха трудни за изпълнение, тъй като цялата им тайна се състоеше в това трима от тях да сумтят, а четвъртият да вие. Едва-що този интересен концерт бе завършил всред шумното одобрение на всички гости, и едно момче се залови да се провира през пръчките на облегалото на един стол, да го прескача, да пълзи под него, да пада с него и да върши всичко друго, но не и да сяда на него, а после взе, че си върза нозете около врата като шал; и накрая показа колко лесно човешкото тяло може да заприлича на уголемен жабок — и всички тези прояви на майсторство предизвикаха възторг и задоволство всред скупчените зрители. След това се чу гласът на мисис Пот да цвърчи тихичко нещо, което от учтивост бе наречено песен — съвсем класическа и в духа на образа, защото сам Аполон е бил композитор, а композиторите по начало не умеят да изпълняват нито собствените си творби, нито пък чуждите. Последва декламацията на мисис Лио Хънтър на нейната прославена „Ода за умирающата жаба“, която тя рецитира и на бис, а щеше да го стори и трети път, ако повечето от гостите, считайки, че е крайно време да получат нещо за ядене, не заявиха, че е наистина срамота да се злоупотребява тъй с любезността на мисис Лио Хънтър. И въпреки че мисис Лио Хънтър изрази пълната си готовност да декламира одата си още веднъж, нейните мили и грижовни приятели не искаха и да чуят за това; и когато вратите на столовата се разтвориха, всички онези, които бяха идвали тук и преди това, се втурнаха вътре с най-голямата възможна скорост, защото мисис Лио Хънтър имаше навика да раздава покани за сто души, а закуски за петдесет: или, с други думи, да нахранва само най-известните лъвове, оставяйки по-незначителните зверове сами да се справят, както могат.

— Къде е мистър Пот? — запита мисис Лио Хънтър, настанила вече горепоменатите лъвове около себе си.

— Ето ме — извика редакторът от най-отдалечения край на салона, отдето нямаше никаква надежда да получи нещо за хапване, ако домакинята не се погрижеше за него.

— Не бихте ли дошли насам?

— О, моля ви, не се безпокойте за него — рече мисис Пот с най-вежлив тон. — Не се притеснявайте излишно, мисис Хънтър. Там си много добре, нали, скъпи?

— Разбира се, мила — отвърна нещастният Пот с горчива усмивка. Жалко за камшика! Здравата ръка, която го използваше с такава гигантска сила в обществения живот, сега бе напълно парализирана под властния взор на мисис Пот.

Мисис Лио Хънтър гледаше ликуваща около себе си. Граф Сморлторк грижливо си вземаше бележки за съдържанието на блюдата; мистър Тъпман гощаваше с мариновани омари няколко лъвици, и то с такава грация, с каквато никой разбойник не се бе отличавал дотогава; мистър Снодграс, измествайки младия джентълмен, който поместваше литературни критики в „Ийтънсуилска газета“, бе подхванал разгорещен спор с младата дама, която отговаряше за поезията; а мистър Пикуик разговаряше любезно с всички. Сякаш нищо не липсваше на този подбран кръг, за да бъде пълен, когато мистър Лио Хънтър — чиито обязаности при подобни случаи бяха да стои при вратите и да разговаря с по-малко важните гости — изведнъж се провикна:

— Мила моя, ето и мистър Чарлс Фиц-Маршъл!

— Ах, боже! — рече мисис Лио Хънтър. — С какво нетърпение го очаквах! Моля, направете път да мине мистър Фиц-Маршъл. Кажи на мистър Фиц-Маршъл, мили, да дойде веднага при мен, да го смъмря, загдето пристига толкова късно.

— Ида, скъпа госпожо — провикна се някакъв глас, — не мога по-бърже — голяма навалица — препълнен салон — трудна задача — много!

Мистър Пикуик изпусна ножа и вилицата от ръцете си. Той впери поглед през масата към мистър Тъпман, който също бе изпуснал своите нож и вилица и гледаше тъй, сякаш бе готов да потъне вдън земя, без да гъкне.

— А! — чуваше се гласът, докато притежателят му си пробиваше път сред последните двадесет и петима турци, офицери, рицари и Чарлсовци^[5], които го деляха от масата. — Истинска преса за пране — патент Бейкър — никаква гънчица по дрехата след всичкото туй бутане — можех да облека неогладена риза, преди да дойда — ха, ха, не е лоша идея — странно нещо: минават дрехата ти през преса, както си вече облечен — тежко изпитание — много.

С тези несвързани думи един млад човек, маскиран като морски офицер, си проправяше път към масата и пред поразените пикуикисти се изправи фигурата и образът на самия мистър Алфред Джингл.

Злосторникът едва успя да поеме протегнатата от мисис Лио Хънтър ръка, когато очите му срещнаха възмутения поглед на мистър Пикуик.

— Ей! — възкликна Джингл. — Съвсем забравих кочияша, не му дадох нареждания — веднага ще го сторя — връщам се след минута.

— Лакеят или мистър Лио Хънтър ще го сторят незабавно, мистър Фиц-Маршъл — рече мисис Лио Хънтър.

— Не, не — сам ще го сторя — няма да се бавя — след миг се връщам — отвърна мистър Джингл…

И с тези думи той изчезна сред тълпата.

— Ще ми разрешите ли да ви запитам, госпожо рече мистър Пикуик, ставайки от стола си, — кой е този млад човек и къде живее?

— Това, мистър Пикуик, е един състоятелен джентълмен, на когото много бих искала да ви представя отговори мисис Лио Хънтър. — Графът ще бъде очарован от него.

— Да, да — припряно каза мистър Пикуик, — той живее…

— Засега в „Ангелът“, в Бери.

— Бери?

— Бери, Сейнт Едмънд, на няколко мили оттук. Но, за бога, мистър Пикуик, вие не ни напускате, нали? Сериозно, мистър Пикуик, как може да решите да си отивате толкова рано!

Но още преди мисис Лио Хънтър да бе произнесла последните думи, мистър Пикуик се бе втурнал през множеството и бе стигнал в градината, гдето бе догонен от мистър Тъпман, тръгнал по петите на своя приятел.

— Няма смисъл — рече мистър Тъпман. — Отишъл си е.

— Знам — отговори мистър Пикуик, — но аз тръгвам подир него.

— Подир него! Къде? — запита мистър Тъпман.

— В „Ангелът“, в Бери — отвърна мистър Пикуик много бързо. — Знаем ли кого мами той сега в Бери? Измами вече един почтен човек и ние, без да искаме, станахме причина. Той няма повече никого да измами, доколкото това зависи от мене. Аз ще го разоблича! Къде е слугата ми?

— Ето ме, сър — обади се мистър Уелър, изскачайки от уединеното местенце, дето се наслаждаваше на бутилката мадейра, задигната час-два по-рано от масата със закуски. — Тук е вашият слуга, сър. Гордея се с титлата, както казвал „Живият скелет“, когато го излагали на показ.

— Тръгвайте с мен незабавно! — рече мистър Пикуик. — Тъпман, ако остана в Бери, ще можете да дойдете при мен, щом ви пиша. А сега, довиждане!

Безполезни бяха всякакви възражения. Мистър Пикуик кипеше от възбуда и решението му бе твърдо. Мистър Тъпман се върна при своите приятели и само след час удави в бутилка шампанско и весели кадрили всички свои възпоминания за мистър Алфред Джингл или мистър Чарлс Фиц-Маршъл. А в това време мистър Пикуик и Сам Уелър, възкачени на покрива на една пощенска кола, с всяка изминала минута стопяваха все повече и повече разстоянието между тях и приятния стар градец Бери, Сейнт Едмъндс.