Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (47)

Глава четиридесет и четвърта

Където става дума за различни дребни произшествия, случили се в затвора „Флийт“, за тайнственото поведение на мистър Уинкл и как нещастният затворник бе най-после освободен

Мистър Пикуик бе премного трогнат от топлата привързаност на Сам, за да може да даде израз на каква да е проява на гняв или недоволство от прибързаното му решение да влезе в затвора за длъжници за неопределено време. Той настоя да поиска изяснение само по една точка: името на ищеца. Но това мистър Уелър упорито отказа да стори.

— Няма смисъл, сър — повтаряше и потретваше Сам, — той е зъл, проклет, коварен, злоблив, отмъстителен, без сърце и с нищо не можеш го смекчи. Както достопочитаемият свещеник казал за стария джентълмен с воднянката, като забелязал, че в края на краищата той предпочита да остави парите на жена си, отколкото да строи параклис с тях.

— Но вижте какво, Сам — предумваше го мистър Пикуик, — сумата е толкова малка, че може лесно да му се изплати. И тъй като аз реших да останете при мен, помислете си само колко по-полезен ще бъдете, ако сте вън от стените на затвора.

— Много съм ви задължен, сър — рече Сам, — но аз не предпочитам.

— Не предпочитате какво, Сам?

— Абе предпочитам да не се унижавам да искам услугата от онзи там злостен враг.

— Но това не е услуга да поискате да си вземе парите обратно — забеляза мистър Пикуик.

— Извинете, сър — възрази Сам, — но ако му дадем парите, ние му правим много голяма услуга, а той нищо не заслужава. Ето там е работата, сър.

При тези думи мистър Пикуик си потърка носа, явно разгневен, и мистър Уелър реши, че е разумно да промени темата на разговора.

— Аз решавам по принцип, сър — заяви Сам, — и вие решавайте също тъй. А туй ми спомня оня човек, дето се самоуби по принцип; разбира се, вие сте чували таз история, сър. — Като каза това, мистър Уелър замълча и погледна изпод вежди насмешливо господаря си.

— В случая, Сам, няма „разбира се“ — каза мистър Пикуик и на лицето му постепенно разцъфна усмивка въпреки неприятното усещане, предизвикано от упорството на Сам. — Историята на въпросния джентълмен никога не е стигала до слуха ми.

— Не е ли, сър? — възкликна мистър Уелър. — Чудно нещо, сър. Ами че той беше служител в държавно учреждение, сър.

— Така ли? — каза мистър Пикуик.

— Да, сър — потвърди мистър Уелър, — при това много приятен човек: един такъв съвестен, спретнат, един от тези хора, дето си слагат галоши на краката при лошо време и нямат други сърдечни приятели освен заешките кожи. Той по принцип си пестеше парите, по принцип слагаше чиста риза всеки ден, по принцип не разговаряше с никого от своите роднини, от страх да не му поискат пари назаем, и беше, общо взето, един наистина необикновено приятен човек. По принцип той се подстригваше веднъж на две седмици, а за облеклото си се водеше по стопанския принцип — три костюма годишно, а старите връщаше обратно. А като много редовен човек той обядваше винаги на същото място, дето плащаше един шилинг и девет пенса за порция месо, и то много добра порция за шилинг и девет пенса, и като режел месото — както често разказваше гостилничарят, — сълзи течели по лицето му. А да не говорим как зиме бъркаше с ръжена огъня — чиста загуба от четири пенса и половина на ден, пък да не споменаваме как на човек можеше да прилошее, кат го гледа край огъня. И на всичко отгоре страшно важен! „Поуст, след като го прочете джентълменът“ — ще изпее той всяка сутрин, щом влезе в заведението. „Вижте за «Таймс», Томъс. Дайте да прегледам «Морнинг Хералд», след като се освободи. Не забравяйте да поръчате «Кроникъл» и ако обичате, донесете «Тайзър»^[1].“ А вечер ще впери поглед в часовника и точно четвърт минута преди това ще скочи да причака момчето, дето носи вечерните вестници. Тях четеше с такъв страшен интерес и тъй упорито, че другите клиенти ги докарваше съвсем до отчаяние и безумие, особено пък един сприхав стар джентълмен: ставаше нужда в таквиз случаи прислужникът да не го изпуща из очи, за да не кипне и грабне големия нож за месо. И така, сър, нашият човек си седи три часа на най-доброто място, без да поръчва нищо друго след обяда, ами само си поспива, а след туй отива в кафенето през няколко улици. След туй ще се прибере в къщи в Кензинтън пеша и хайде в кревата. Една вечер много му прилошава и повиква доктор. Докторът идва в зелен кабриолет със стъпала, от времето на Робинзон Крузо, дето се спускат, като слизаш, и се вдигат, след като се качиш, тъй че не е необходимо файтонджията да слиза от капрата и да разочарова хората, кат видят, че само сюртукът му е от ливреята, а панталоните са други. „К’во има?“ — вика докторът. „Много съм зле“ — вика болният. „Последно, най-последно к’во сте яли?“ — пита докторът. „Банички“ — вика болният. „Това е то!“ — отсича докторът. — „Ще ви пратя веднага една кутийка с хапчета и да не сте турили в уста повече от тях!“ — „Повече от к’во?“ — пита болният. — „От хапчетата ли?“ — „Не! От баничките“ — вика докторът. „Но защо?“ — пита болният и сяда в леглото. — „От петнайсет години насам аз по принцип ям всяка вечер по четири банички.“ — „Добре тогаз, ще спрете по принцип да ги ядете.“ — „Баничките са много здравословни, сър“ — настоява болният. „Баничките не са здравословни“ — кипва докторът. „Но те са толкоз евтини — вика болният и почва да се съвзема — и са толкоз хранителни за таз цена.“ — „На вас ще ви струват скъпо на таз цена дори да ви плащат, за да ги ядете — вика докторът, — четири банички на вечер ще ви довършат за шест месеца…“ Болният го гледа право в лицето, дълго време премисля нещо и най-после казва: „Сигурен ли сте, че е от туй, докторе?“ — „Залагам докторската си чест“ — вика докторът. „А колко банички, ако изям наведнъж, веднага ще ме довършат?“ — пита болният. „Не знам“ — вика докторът. „Мислите ли, че за два шилинга и половина ще е достатъчно?“ — пита болният. „Навярно ще е достатъчно“ — отвръща докторът. „А за три шилинга ще е съвсем сигурно?“ — пак пита болният. „Разбира се“ — казва докторът. „Много добре — вика болният, — лека нощ.“ И на следващата утрин той става, запалва огъня в камината, поръчва си банички за три шилинга, изяжда ги всичките и си пръсва мозъка.

— Защо е сторил това? — прекъсна го мистър Пикуик, доста подплашен от трагичния край на разказа.

— Защо го е сторил ли, сър? — повтори Сам. — Ами в подкрепа на своя велик принцип, че баничките са здравословни, и да покаже, че той не ще се остави който и да било да му се меси.

С подобни хрумвания и сменяване на разговора мистър Уелър отвръщаше на запитванията на своя господар вечерта на заселването си в затвора „Флийт“. Виждайки, че всичките му благи възражения са безполезни, мистър Пикуик накрая склони неохотно Сам да наеме за една седмица квартира у един плешив обущар: едно тясно коридорче на една от горните галерии. В това скромно жилище мистър Уелър пренесе един дюшек и завивки, наети от мистър Рокър, и като си легна вечерта, се почувствува като у дома си, сякаш бе отрасъл в затвор и цялото му семейство, от три поколения насам, бе живувало там.

— Винаги ли пушите, след като си легнете, старче? — запита мистър Уелър своя хазаин, когато и двамата се готвеха да спят.

— Да, винаги, петленце — отвърна обущарят.

— Ще ми позволите ли да ви запитам, защо си правите леглото под онази чамова маса? — полюбопитствува Сам.

— Защото бях свикнал, преди да дойда тук, да спя на креват с четири колонки и намирам, че четирите крака на масата твърде много ми го напомнят — отговори обущарят.

— Имате особен характер, сър.

— Нищо подобно не притежавам — отвърна обущарят, като поклати глава — и ако се надявате да срещнете тук някой с добър характер, боя се, че ще ви бъде трудно да го откриете в тукашните списъци.

Горният кратък диалог се поведе, когато мистър Уелър се бе изтегнал на своя дюшек в единия край на стаята, а обущарят на своя в другия. Помещението се осветяваше с лоена свещ, а лулата на обущаря светеше под масата като разгорени въглища.

Въпреки че разговорът беше кратък, обущарят направи много благоприятно впечатление на мистър Уелър и той се облегна на лакътя си и разгледа продължително своя хазаин. За това досега той не бе имал нито време, нито желание.

Лицето му бе жълтеникаво, като на всички обущари, а брадата му — пак като на всички обущари — беше четинеста. Странно, благодушно и разкривено беше това лице, украсено с две очи, които някога навярно са имали много весел израз, че дори и сега блестяха. Той беше шестдесетгодишен и бог знае на каква възраст бе влязъл в затвора, за да изглежда толкова странна усмивката му или наподобяващият на задоволство израз. Беше дребен и както се беше свил на постелята си, изглеждаше още по-дребен. Беше захапал голяма червена лула, пушеше и гледаше в лоената свещ със завидно спокойствие.

— Отдавна ли сте тук? — запита Сам, нарушавайки дългото мълчание.

— Дванайсет години — отвърна обущарят, без да изпуска лулата от уста.

— Оскърбление на съда? — попита Сам.

Обущарят кимна утвърдително.

— Добре де — каза Сам малко грубо, — защо продължавате да се инатите и да губите ценния си живот в тоз огромен общински обор? Защо не отстъпите и се явите пред върховния съдия да се извините, загдето не сте уважавали съда, и кажете, че няма вече да правите тъй?

Обущарят премести лулата в ъгъла на устата си, усмихна се, пак я премести на предишното място, но не каза нищо.

— Защо? — повтори и настойчиво попита Сам.

— Ех — отвърна обущарят, — малко разбирате тези работи. Какво мислите, че ме съсипа, а?

— Ами… — Сам оправи фитила на свещта. — Предполагам, че в началото е било, че сте задлъжнели, нали?

— Никога не съм дължал нито един фардинг — каза обущарят. — Хайде, опитайте пак.

— Тогава може би — налучкваше Сам — сте купили къща, което, казано деликатно, е да полудееш. Или сте решили да строите, което, да се изразя по докторски, значи да заболееш от неизлечима болест.

Обущарят поклати глава.

— Опитайте се пак.

— Надявам се, че не сте завели дело? — каза Сам нерешително.

— Никога в живота си — отвърна обущарят. — В същност аз бях погубен от парите, които ми бяха завещани.

— Хайде, хайде — каза Сам, — на кого тез номера? Де някой мой богат враг да реши да ме погуби по тоз начин. Ще го оставя да стори това.

— Ох, виждам, че не ми вярвате — рече обущарят, спокойно пушейки лулата си, — и аз на ваше място не бих повярвал. Но въпреки това така е.

— Е, и как стана туй? — запита Сам, почти готов да повярва поради спокойния израз на обущаря.

— Ето как — заразказва обущарят. — Възрастният джентълмен, за когото работех там в провинцията, имаше една скромна роднина, за която аз бях женен (тя почина, бог да я благослови и нека му благодарим за това!); по едно време той получи удар и замина.

— За къде? — попита Сам, който поради многото събития през този ден беше вече сънен.

— От’де да го знам за къде. — Обущарят говореше през носа си и смучеше с голямо удоволствие лулата. Отиде при умрелите.

— О, така, значи — каза Сам. — Е, и после?

— Е, какво после — каза обущарят, — остави пет хиляди лири след себе си.

— И много мило от негова страна — забеляза Сам.

— Една хилядарка и на мен — продължаваше обущарят, — понеже бях женен за негова роднина, нали разбирате?

— Отлично — промърмори Сам.

— И тъй като бе заобиколен от множество племеннички и племенници и те постоянно се караха и биеха за имуществото, то той ме бе назначил за свой изпълнител и бе поставил останалото под мое попечителство да го разпределя според както е завещано.

— Какво значи „поставил под попечителство“? — Сам почна да се разсънва. — Ако не е суха пара, къде е ползата?

— Юридически термин, това е то — отсече обущарят.

— Не ми се вярва — каза Сам, като клатеше глава, — какво ти доверие в тези дяволии? Както и да е. Продължавайте.

— И така — продължи обущарят, — когато поисках да заверя завещанието, племенничките и племенниците, страшно разочаровани, че не ще получат всичките пари, повдигнаха възражение.

— Туй к’во е? — учуди се Сам.

— Юридическо средство, все едно, че ви казват: няма да стане — обясни обущарят.

— Разбрах — рече Сам, — един вид братовчед на „Хванах-му-кожата“. Е, после?

— Но като видяха, че не могат да се споразумеят помежду си — продължи обущарят — и следователно не могат да оспорят завещанието, те оттеглиха възражението и аз платих на всички завещаното наследство. Едва бях сторил това и един от племенниците заведе процес, за да отхвърли завещанието. След няколко месеца делото стигна до един глух старец в една задна стая някъде там при Полс Чърчярд; четирима адвокати си бяха наумили всеки един поред да му досажда всеки ден и той, след като една-две седмици мъдрува и изчете шест тома показания, издаде присъда, че завещателят не бил с всичкия си и аз трябва да върна парите и да платя разноските по делото. Обжалвах. Делото се гледаше от трима-четирима сънени джентълмени, които бяха присъствували в предишния съд, но не бяха участвували. Разликата се състои в това, че там ги наричат доктори, а тук делегати, ако може да разберете това; и те много съвестно потвърдиха решението на предишния стар джентълмен. След това аз и делото ми отидохме в затвора, дето сме и досега и дето ще си останем до края. Моите хиляда лири отдавна са преминали в ръцете на адвокатите ми. А сумата от имуществото, както те го наричат, и за разноските възлиза на хиляди лири. За тях съм сега тука и все ще кърпя обуща, докато умра. Беше станало дума, че някои джентълмени щели да повдигнат тоз въпрос в Парламента и вярвам, че биха го сторили, само че нямат време да дойдат при мен, а аз нямам възможност да отида при тях и на тях им омръзнаха моите дълги писма и изоставиха въпроса. А това е божата истина, ни дума повече или по-малко, както добре го знаят петдесет души тука в затвора и вън от него.

Обущарят замълча, за да разбере как е възприел Сам неговия разказ. Но като видя, че е заспал, той изтърси пепелта от лулата, въздъхна, остави лулата, придърпа завивките, зави се презглава и също заспа.

Мистър Пикуик закусваше самичък на следната утрин (Сам бе в стаята на обущаря, зает да лъска обувките на господаря си и да четка черните му гетри), когато на вратата се почука и преди мистър Пикуик да успее да извика „влезте“, чукането бе последвано от появяването на една глава с таке от памучно кадифе. Не беше трудно за мистър Пикуик да познае личната собственост на мистър Смангл.

— Как сте? — запита достопочтеният господин и заедно с въпроса направи няколко поклона. — Искам да кажа, очаквате ли някого тази сутрин? Трима души, дяволски изтупани, питаха за вас и чукаха на всяка врата на долния етаж. Ама как дяволски ги изритваха пансионерите, щом ги обезпокояха с отварянето на вратата.

— Божичко! Колко безразсъдно от тяхна страна! — рече мистър Пикуик и стана. — Не се съмнявам, че се касае за едни мои приятели, които очаквах по-скоро вчера.

— Ваши приятели! — провикна се Смангл, хващайки мистър Пикуик за ръката. — Ни дума повече. Дявол да ме вземе. От тази минута те са мои приятели, а също приятели и на Майвинс. Това дяволски приятно куче Майвинс е същински джентълмен, нали? — добави Смангл много разчувствуван.

— Твърде малко познавам този джентълмен — каза мистър Пикуик колебливо — и не…

— Зная, зная — прекъсна го Смангл и прегърна мистър Пикуик през рамо, — ще се запознаете с него по-отблизо. И ще останете възхитен. Този човек, сър, има комичен талант, който би бил чест за „Друри Лейн Тиътър“ — тържествено добави Смангл.

— Наистина ли? — рече мистър Пикуик.

— Бога ми, наистина — отвърна Смангл. — Само да го чуете как мяука като четири котки — четири различни котки, сър, честна дума. Вие разбирате, че за това се иска дяволска дарба. Абе не може да не обикнете човека, като го видите толкова надарен. Има само един недостатък… малка слабост, за която ви споменах, нали знаете?

Тъй като след тези слова мистър Смангл поклати глава поверително и със симпатия, мистър Пикуик почувствува, че се полага и той да каже нещо, но изрече само: „Аха!“ и погледна неспокойно към вратата.

— Аха — отекна мистър Смангл с дълбока въздишка. — Той е прекрасен компаньон, наистина така е, сър. Няма никъде да намерите по-добър компаньон, но си има един недостатък. Ако духът на дядо му, сър, би се появил пред него в този вид, той ще му поиска заем срещу полица с марка от осемнайсет пенса.

— Хайде де! — възкликна мистър Пикуик.

— Да — потвърди мистър Смангл — и ако той има власт да го извика наново, след два месеца и три дена от днес, пак ще поднови полицата!

— Наистина, той притежава много забележителни качества — заяви мистър Пикуик, — но докато ние тука разговаряме, моите приятели са навярно в голямо затруднение, като не могат да ме намерят.

— Аз ще ги доведа — викна Смангл и се отправи към вратата. — И няма да ви безпокоя, докато те са тук, да знаете. Впрочем…

Произнасяйки последната дума, той неочаквано се спря, затвори вратата, която бе вече открехнал и с меки стъпки тръгна към мистър Пикуик, доближи се до него, изправи се на пръсти и много тихо прошепна:

— Ще ви бъде ли удобно да ми заемете половин крона до края на идната седмица, ще може ли?

Мистър Пикуик едва се стърпя да не се усмихне, но съумя да запази сериозен вид, измъкна монетата и я постави върху дланта на мистър Смангл, след което този джентълмен, с много кимвания и смигвания, намекващи за голяма тайна, изчезна, за да търси тримата непознати, с които се върна наскоро, покашля се три пъти и толкова пъти кимна с глава, за да убеди мистър Пикуик, че не ще забрави да му се издължи, ръкува се сърдечно с всички наред и най-после си отиде.

— Скъпи приятели — каза мистър Пикуик и се ръкува едно след друго с мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс — тримата въпросни посетители. — Очарован съм да ви видя.

Триумвиратът бе много развълнуван: мистър Тъпман тъжно поклати глава, мистър Снодграс извади носната си кърпа с нескривано вълнение, а мистър Уинкл се оттегли до прозореца и силно заподсмърча.

— Добр’утро, джентълмени — каза влизащият в този момент Сам с обувки и гетри в ръце. — Вън меланхолията, както казало малкото момче при смъртта на неговата учителка. Добре сте дошли в пансиона, джентълмени!

— Този безумен човек — обяви мистър Пикуик, тупайки Сам по главата, тъй като той бе коленичил, за да закопчее гетрите на своя господар, — този безумен човек сам поиска да го арестуват, за да остане близо до мене.

— Какво? — възкликнаха тримата приятели.

— Да, джентълмени — потвърди Сам, — аз съм… стойте спокойно, сър… аз съм затворник, джентълмени, запрян, както казала дамата.

— Затворник! — извика мистър Уинкл с необяснима разпаленост.

— Да, сър — Сам вдигна глава, — какво има, сър?

— Аз се надявах, Сам, че… нищо, нищо — бързо изрече мистър Уинкл.

Несвързано изречените слова на мистър Уинкл издаваха такова безпокойство, че мистър Пикуик погледна неволно останалите двама за обяснение.

— Не знам — мистър Тъпман отговори гласно на мълчаливо зададения въпрос, — той беше много възбуден през последните два дена и цялото му държане не е както обикновено. Ние се безпокояхме да не би нещо да му се е случило, но той решително отказва.

— Не, не — отричаше мистър Уинкл и руменееше под погледа на мистър Пикуик, — наистина нищо не се е случило. Уверявам ви, че няма нищо, скъпи мой сър… Налага ми се да напусна града за кратко време по частна работа и се надявах, че ще склоня да разрешите на Сам да ме придружи.

Мистър Пикуик изглеждаше още по-изненадан от преди.

— Мисля — запъваше се мистър Уинкл, — че Сам не би се противил да дойде с мен, но, разбира се, щом като е затворник тука, то става невъзможно. Така че ще трябва да пътувам сам.

Докато мистър Уинкл говореше, мистър Пикуик с изненада усети, че пръстите на Сам затрепериха върху гетрите му, като че ли е учуден или стреснат. Когато мистър Уинкл спря да говори, Сам го погледна и погледите, които двамата си размениха, макар и за миг, показаха, че те са се разбрали.

— Знаете ли нещо по тази работа, Сам? — запита мистър Пикуик остро.

— Не, нищо не зная, сър — отвърна мистър Уелър и почна да закопчава гетрите с необикновено старание.

— Сигурен ли сте, Сам? — настоя мистър Пикуик.

— Ами да, сър — отговори мистър Уелър, — сигурен съм в това, че до този момент не бях чул нищо по таз работа… Ако нещо се подосещам — добави Сам, спрял поглед на мистър Уинкл, — нямам никакво право да кажа к’во е то, щото се боя, че може да греша.

— Нямам право да се меся повече в частните работи на един приятел, колкото и да ми е близък — заяви мистър Пикуик след кратко мълчание. — Засега позволете ми да кажа само това, че нищо не разбирам от цялата тази работа. Така. Достатъчно сме се занимавали с този въпрос.

След това мистър Пикуик поведе разговор на други теми и мистър Уинкл постепенно се съвземаше, но все пак не се бе напълно възстановил. Те имаха да обсъждат много неща, така че предобедът мина съвсем бързо: в три часа, когато мистър Уелър сложи върху малката обедна маса печен овнешки бут, огромна баница с месо, а различните зеленчуци и кани с бира разположени по столовете или на дивана, или гдето намереше за добре, всички бяха склонни да се възползуват от яденето независимо от това, че месото бе купено, приготвено и опечено, както и баницата беше приготвена и опечена в затворническата кухня, намираща се съвсем наблизо.

След това последваха една или две бутилки много хубаво вино, донесено от пратеника на мистър Пикуик до кафенето „Хорн“, в Доктър’с Комънс. Вместо една или две бутилки може би ще е по-правилно да се каже една или шест бутилки, защото, докато се изпият и се приключи с чая, почна да звъни звънецът, известяващ, че външните лица трябва да напуснат затвора.

Но ако държането на мистър Уинкл сутринта бе необяснимо, то сега, под наплива на чувствата и влиянието на едната или шестте бутилки, сбогуването му с неговия приятел бе възвишено и тържествено.

— Лека нощ, скъпи мой сър — рече мистър Уинкл със стиснати зъби.

— Бъдете благословен, мой скъпи приятелю — отвърна топлосърдечният мистър Пикуик, стискайки ръката на своя млад последовател.

— Хайде! — извика мистър Тъпман от коридора.

— Да, да, веднага — отвърна мистър Уинкл, — лека нощ.

— Лека нощ — каза мистър Пикуик.

Последва друго „лека нощ“ и още друго, и още пет-шест и след това мистър Уинкл все още продължаваше да стиска ръката на своя приятел, като го гледаше в лицето със същия странен израз.

— Случило ли се е нещо? — запита най-сетне мистър Пикуик, защото го бе заболяла ръката от ръкостискането.

— Нищо — отвърна мистър Уинкл.

— Е, тогава лека нощ — каза мистър Пикуик, опитвайки да си освободи ръката.

— Приятелю мой, благодетелю, уважаван мой другарю — шепнеше мистър Уинкл, стиснал китката му, — не ме осъждайте прибързано, недейте; когато научите, че съм бил доведен до крайност от непреодолими препятствия, аз…

— Хайде де — мистър Тъпман се показа на вратата, — идвате ли, или искате да ни заключат?

— Да, да, готов съм — викна мистър Уинкл и с мъка се измъкна от стаята.

Докато мистър Пикуик гледаше в няма почуда как се отдалечават по коридора, Сам Уелър се появи на площадката на стълбите и пошепна нещо в ухото на мистър Уинкл.

— О, разбира се, разчитайте на мен — рече гласно джентълменът.

— Благодаря, сър. Нали няма да забравите, сър? — настояваше Сам.

— Разбира се, че няма — успокои го мистър Уинкл.

— Желая ви успех, сър — каза Сам, като посегна към шапката си. — Много бих желал да можех да ви съпроводя, сър; но, разбира се, началството преди всичко.

— Това, дето оставате тук, говори много във ваша полза — каза мистър Уинкл и с тези думи те се спуснаха надолу по стълбата.

— Много необикновено — разсъждаваше мистър Пикуик, връщайки се в стаята си; той седна пред масата и потъна в размишления. — Какво ли му е хрумнало на този млад човек?

Доста време бе седял така да размишлява, когато се чу гласът на Рокър, ключаря, който питаше дали може да влезе.

— Разбира се — рече мистър Пикуик.

— Донесох ви по-мека възглавница, сър — каза Рокър, — вместо временната, с която си послужихте снощи.

— Благодаря ви. Бихте ли пийнали чашка вино? — покани го мистър Пикуик.

— Много сте любезен, сър — каза Рокър и пое предложената чаша, — за ваше здраве, сър.

— Благодаря ви — рече мистър Пикуик.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашият хазяин се почувствува много зле тази нощ. — Рокър остави чашата и почна да разглежда подплатата на шапката си, като се готвеше да си я сложи.

— Какво? Затворникът от Върховния съд ли? — извика мистър Пикуик.

— Той няма да остане още дълго затворник, сър — отвърна Рокър и като обърна шапката така, че да се види в горния й край марката на работилницата, той се загледа в нея втренчено.

— Кръвта ми се смръзва от вашите думи — извика мистър Пикуик. — Какво искате да кажете!

— Той е отдавна охтичав — обясни мистър Рокър, — а нощес почна да диша много тежко. Докторът бе казал преди шест месеца, че само промяната на въздуха може да го спаси.

— Боже господи — възкликна мистър Пикуик, — нима в продължение на шест месеца законът бавно е убивал този човек?

— За туй не знам нищо — отвърна Рокър, като с две ръце държеше краищата на шапката, — предполагам, че гдето и да беше, с него щеше да се случи същото. Тази сутрин го преместиха в болничното отделение: докторът каза, че трябва да му се поддържат силите, доколкото е възможно, и управителят му изпрати вино и супа, и то от своя дом. Управителят не е виновен за това, сър.

— Не е, разбира се — бързо рече мистър Пикуик.

— Боя се обаче, че с него всичко е свършено. — Рокър поклати глава. — Току-що предложих на Неди да се басираме на две по шест пени срещу едно, но той не прие. И прав е човекът. Благодарности, сър. Лека нощ, сър.

— Почакайте — викна разгорещено мистър Пикуик, — къде е това болнично отделение?

— Точно над вас, сър — отвърна Рокър, — ще ви заведа, ако искате да дойдете с мен. — Мистър Пикуик си грабна шапката и без да каже дума, тръгна веднага след него.

Тъмничарят вървеше мълком. Като стигнаха до стаята, той леко вдигна резето и кимна на мистър Пикуик да влезе. В голямата, неприветлива, мрачна стая се редяха няколко железни кревата и на единия се бе изопнал човек — същинска сянка: изпит, бледен, приличащ на привидение. Дишането му бе тежко и той пъшкаше при всяко вдишване и издишване. Край леглото седеше къс старчок с обущарска престилка и с рогови очила и четеше на глас Библията. Това беше щастливият наследник.

Болникът сложи ръка върху рамото на своя болногледач и му направи знак да престане да чете. Той затвори книгата и я сложи на леглото.

— Отвори прозореца — каза болният.

Обущарят отвори прозореца. Шум от карети и талиги, трополене на колела, викове на мъже и деца, всички бодри звуци, издавани от едно множество, жизнено и работно, се сливаха в глух тътен и нахлуваха в стаята. Над това дрезгаво мощно жужене от време на време се долавяше буен смях или откъс от някаква звънлива песен, изпята от някого из безгрижната тълпа, отделяше се за момент и после потъваше в тътена на гласовете и тропота на стъпките: разливаха се вълните на едно неспокойно море на живота, което бушуваше навън. На спокойния слушател тези звуци навяваха меланхолия, а колко по-меланхолично звучаха те за онзи, който бе изправен до леглото на смъртта!

— Няма никакъв въздух — пошепна болният. — Тъмницата го замърсява. Когато дойдох тук преди години, въздухът беше чист и свеж, но премине ли тези стени, той става топъл и тежък. Не мога да го дишам.

— Дълго време го дишахме заедно — каза старецът. — Хайде, не мисли за това.

Настана кратко мълчание. През това време двамата посетители се приближиха до леглото. Болният пое ръката на своя стар другар — затворник, стисна я сърдечно с две ръце и я задържа.

— Надявам се — прошепна той след малко, а толкова тих беше неговият шепот, че трябваше да се наведат съвсем близо до леглото, за да доловят полуизречените от бледните устни думи. — Надявам се, че моят милосърден съдия ще има пред вид тежките ми земни мъки. Двайсет години, приятелю, двайсет години в този ужасен гроб. Сърцето ми се разби, когато детето ми почина и аз дори не можах да го целуна в мъничкия ковчег. Оттогава, сред този шум и бъркотия, моята самота стана непоносима. Да ми прости господ. Той е видял моята самотна и бавна смърт.

Той скръсти ръце, пошепна още нещо, което не можа да се чуе, и заспа; отначало само заспа, защото те го видяха, че се усмихва.

Те поговориха шепнешком и след малко тъмничарят се наведе над възглавницата, но бързо се изправи.

— Той получи своето освобождение, ей богу! — каза тъмничарят.

И наистина. Но приживе той толкова приличаше на мъртвец, че те не разбраха кога е умрял.