Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (16)

Глава тринадесета

Някои данни за Ийтънсуил; за състоянието на тамошните партии и за избора на депутат в парламента, който да представлява тази древна, лоялна и родолюбива избирателна колегия

Длъжни сме откровено да признаем, че до момента, когато захванахме да се ровим в обемистите записки на клуба „Пикуик“, ние никога не бяхме чували за Ийтънсуил; и с не по-малко искреност ще открием на нашите читатели, че напразно сме търсили доказателства, които да потвърдят действителното съществуване на подобно място в наши дни. Убедени в пълната достоверност, която лъха от всички бележки и забележки на мистър Пикуик, ние не се осмелихме да противопоставим личните си знания срещу отразените твърдения на този велик мъж и се справихме с всички възможни меродавни източници по въпроса, до които успяхме да се доберем. Прегледахме всяко название в указателите „А“ и „Б“, без да се натъкнем на Ийтънсуил; обстойно проверихме всяко местенце в джобните карти на графствата в Англия, печатани за благото на обществото от най-изтъкнатите ни издателства, но нашите проучвания си останаха безплодни. Дойдохме следователно до убеждението, че мистър Пикуик, воден от свойствения му вечен стремеж да не обиди никого и от безспорното му забележително чувство на деликатност — тъй добре известно на всички, познаващи го отблизо, — нарочно е заменил с измислено истинското название на града, където е правил своите наблюдения. Това убеждение се потвърждава и от едно незначително на пръв поглед обстоятелство, но заслужаващо в действителност внимание, когато се разгледа в тази светлина. В бележника на мистър Пикуик успяхме да разчетем една бележка, потвърждаваща факта, че той и неговите последователи са имали запазени места за Норуичкия дилижанс; но след това тези редове са били напълно зачеркнати, по всяка вероятност с цел да се прикрие дори посоката, в която се намира съответното градче. Ние следователно не ще дръзнем да правим догадки по този въпрос, а незабавно ще продължим нашия разказ, задоволявайки се с данните, предложени от главните действуващи лица.

По всичко изглежда, че жителите на Ийтънсуил, подобно на жителите на много други малки градчета, се смятали за извънредно значителни и важни особи и всеки, съзнаващ тежестта, отдавана на личния му пример, се чувствувал длъжен да принадлежи от душа и сърце към една от двете велики партии, поделящи си града: партията на „сините“ и партията на „жълтите“. И тъй „сините“ не пропускали случай да се опълчат срещу „жълтите“, и „жълтите“ не пропускали случай да се опълчат срещу „сините“; и вследствие на това, когато и „жълтите“ и „сините“ да се срещнели на публично място — в кметството, на панаира или на пазара, — избухвали кавги и остри пререкания между тях. При съществуващото разногласие почти излишно е да се изтъква, че всичко в Ийтънсуил се превръщало в партиен въпрос. Предложели ли „жълтите“ да се направи нов стъклен покрив на пазарището, „сините“ свиквали събрания и осуетявали начинанието; предложели ли „сините“ да се построи нова помпа на главната улица, „жълтите“ до един се вдигали на крак, прогласявайки ужаса си от подобно разхищение. Имало „сини“ дюкяни и „жълти“ дюкяни, „сини“ кръчми и „жълти“ кръчми; имало „синя“ пътека и „жълта“ пътека дори в самата църква.

Било, разбира се, съществено и безспорно необходимо, щото всяка от тези мощни партии да се изявява в свой собствен печатен орган: имало следователно два вестника в града — „Ийтънсуилска газета“ и „Ийтънсуилска независимост“, като първият отстоявал „сините“ принципи, а вторият се списвал в дух безспорно „жълт“. Изрядни вестници били те: какви уводни статии, какви смели нападки! „Нашият недостоен събрат — «Газетата»“, „Този отвратителен и подъл ежедневник — «Независимост»“, „Този лъжлив и циничен лист — «Независимост»“, „Този злословен низък и гнусен клеветник — «Газетата»“ — тези и други възбуждащи духовете обвинения щедро изпъстряли колоните на всеки брой и на двата вестника и разпалвали чувства на крайно възмущение или възхищение в сърцата на гражданите.

Със свойствената си далновидност и проницателност мистър Пикуик бе избрал необикновено подходящ момент за своето посещение на града. Борбата беше взела невиждани размери. Почитаемият Самюъл Слъмки от Слъмки Хол беше „синият“ кандидат, а Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж край Ийтънсуил, биде убеден от своите политически приятели да се кандидатира от името на „жълтите“. „Газетата“ предупреждаваше избирателите на Ийтънсуил, че очите не само на Англия, но и на целия цивилизован свят са устремени към тях; а „Независимост“ повелително питаше дали избирателите на Ийтънсуил са наистина достойните граждани, за каквито винаги са минавали, или пък са долни и раболепни оръдия, незаслужаващи нито да носят името англичани, нито да се ползуват от това върховно благо — свободата. Никога дотогава такава възбуда не бе обхващала града.

Беше късно привечер, когато мистър Пикуик и неговите другари, с помощта на Сам, слязоха от покрива на Ийтънсуилския дилижанс. Големи сини копринени знамена се вееха от прозорците на странноприемницата „Градският герб“ и навсякъде по черчеветата бяха окачени обяви с огромни букви, съобщаващи, че комитетът на уважаемия Самюъл Слъмки заседавал там ежедневно. Тълпа от хора без работа, струпала се посред пътя, зяпаше към балкона, отдето, с пресипнал глас и цял зачервен, един мъж говореше повидимому в полза на мистър Слъмки; но силата и смисълът на неговите доводи бяха донякъде накърнени от непрекъснато думкащите четири тъпана, настанени на отсрещния ъгъл от комитета на мистър Физкин. До оратора на балкона се бе възправил неспокоен дребничък човек, който от време на време си вдигаше шапката и приканваше скупчените хора да аплодират, нещо, което те редовно вършеха с най-голямо въодушевление; и тъй като зачервеният джентълмен продължаваше да говори и ставаше все по-червен, можеше да се допусне, че това, го удовлетворяваше — сякаш някой е бил в състояние да го чуе.

Едва-що пикуикистите се бяха смъкнали от дилижанса, и част от навалицата на честните и независими граждани се струпа около тях и ги приветствува с три оглушителни вика; те бяха подети от главното ядро (тъй като за тълпата не е необходимо да знае за какво вика) и прераснаха в такъв страхотен победен вой, щото дори зачервеният оратор на балкона прекъсна речта си.

— Ура-а! — процепи въздуха тълпата в заключение.

— Още веднъж! — писна дребничкият церемониалмайстор от балкона и многолюдието изрева отново, сякаш дробовете бяха изковани от стомана.

— Да живее Слъмки! — ревяха честните и независимите.

— Да живее Слъмки! — отекна мистър Пикуик, вдигайки шапката си.

— Долу Физкин! — кресна навалицата.

— Долу! — извика мистър Пикуик.

— Ура-а! — И последва нов рев, сякаш в някоя менажерия слонът бе ударил камбаната, че пристига студеното месо.

— Кой е Слъмки? — пошепна мистър Тъпман.

— Не знам — отвърна мистър Пикуик също шепнешком. — Шт! Не задавайте въпроси. Най-добре в подобни случаи е да правите това, което прави тълпата.

— Ами ако има две тълпи? — забеляза мистър Снодграс.

— Викайте с по-многобройната — отвърна мистър Пикуик.

И томове не биха могли да кажат повече.

Те влязоха в странноприемницата. Множеството се отдръпваше наляво и надясно да им стори път и ги приветствуваше с възгласи. Първата им задача бе да си осигурят стаи за пренощуване.

— Има ли свободни легла при вас? — запита мистър Пикуик прислужника, когото бе повикал.

— Не зная, сър — отвърна човекът. — Струва ми се, всичко е заето. Ще се осведомя, сър. — И той излезе с тази цел и се завърна незабавно, за да попита дали господата са „сини“. Доста трудно бе да се отговори на този въпрос, защото нито мистър Пикуик, нито неговите другари бяха чак толкова пристрастени към каузата на който и да е от двамата кандидати в изборите. При тази дилема мистър Пикуик си спомни за своя нов приятел, мистър Пъркър.

— Познавате ли някой джентълмен на име Пъркър? — запита мистър Пикуик.

— Разбира се, сър. Избирателният пълномощник на уважаемия мистър Самюъл Слъмки.

— Мисля, че той беше „син“?

— О, да, сър.

— Тогава ние също сме „сини“ — рече мистър Пикуик; но като видя, че прислужникът доста се усъмни в това приспособенческо твърдение, той му подаде визитната си картичка и му заръча веднага да я занесе на мистър Пъркър, в случай че този джентълмен се намира в заведението. Прислужникът се оттегли; появи се отново почти на минутата и като покани мистър Пикуик да го последва, го заведе до една голяма стая на първия етаж, гдето зад дълга маса, отрупана с томове и книжа, седеше мистър Пъркър.

— А, драги мой сър — рече дребният мъж, докато се приближаваше да го посрещне, — много съм щастлив да ви видя, драги мой сър, много съм щастлив. Седнете, моля. И тъй, вие осъществихте вашето намерение, дойдохте дотук да видите изборите, а?

Мистър Пикуик отговори утвърдително.

— Героична борба водим, драги мой сър — рече дребният мъж.

— Доволен съм да чуя това — рече мистър Пикуик, потърквайки ръце. — Обичам да виждам здраво патриотично чувство, на която и страна да се изявява. И тъй, вие водите героична борба?

— О, да — потвърди дребният мъж, — и то много героична наистина. Наши са всички кръчми в града, а на противника оставихме само бирариите — ловък политически ход е туй, драги мой сър, нали? — Дребният мъж се усмихна самодоволно и смръкна щедра щипка енфие.

— А какви са вероятностите за изхода на тази борба? — запита мистър Пикуик.

— Как да кажа… неясни са, драги мой сър, още са доста неясни — отвърна дребният мъж. — Хората на Физкин са сложили ръка на тридесет и трима избиратели и ги държат заключени в плевнята на „Белият елен“.

— В плевнята! — възкликна мистър Пикуик, порядъчно удивен от този втори политически ход.

— Ще ги държат заключени там, докато им потрябват — поде дребничкият мъж. — Те целят, виждате ли, да не можем ние да се доберем до тях; а дори и да успеем, би било съвсем безсмислено, тъй като през всичкото време им дават да пият на провала. Хитър човек е избирателният пълномощник на Физкин — много хитър човек наистина.

Мистър Пикуик се опули, но нищо не отговори.

— Но ние все пак не губим съвсем надежда — продължи мистър Пъркър, като сниши гласа си почти до шепот. — Снощи имахме тук малко тържество, чай, драги мой сър — четиридесет и пет жени — и на прощаване подарихме на всяка от тях по едно зелено чадърче.

— Чадърче? — учуди се мистър Пикуик.

— Истина, драги мой сър, самата истина. Четиридесет и пет зелени чадърчета по седем шилинга и половина едното. Всички жени обичат труфила — невероятен успех имаха тези чадърчета. Осигуриха ни гласовете на съпрузите им и половината от тези на братята им: чадърчетата правят на пух и прах разните му чорапи, фланелки и тям подобни. Идеята беше моя, драги мой сър, изцяло моя. Дъжд, град или слънце, по улицата на всяка крачка ще срещате зелени чадърчета.

И тук дребничкият мъж се разтърси от неудържим смях, който прекъсна чак когато в стаята влезе трети човек.

Това беше висок слаб мъж с жълтеникавочервена, пооредяла коса, а лицето му издаваше тържествена важност, примесена с бездънна задълбоченост. Беше облечен в дълъг кафяв сюртук, с черна сукнена жилетка и сиви панталони. От жилетката му висеше двоен лорнет, а на главата си носеше плоскодънна шапка с широка периферия. Новодошлият бе представен на мистър Пикуик като мистър Пот, редактор на „Ийтънсуилска газета“. След няколко общи думи мистър Пот се обърна към мистър Пикуик и рече тържествено:

— Тази изборна битка буди голям интерес в столицата, нали, сър?

— Да, да, разбира се — отвърна мистър Пикуик.

— И имам основание да вярвам — поде Пот, хвърляйки поглед към мистър Пъркър за потвърждение, — имам основание да вярвам, че моята статия от миналата събота е допринесла нещо в тази насока.

— Няма никакво съмнение в това — рече дребничкият мъж.

— Печатът е мощен фактор, сър — забеляза Пот.

Мистър Пикуик изрази пълното си съгласие с това становище.

— Но смея да кажа, сър — рече Пот, — че аз никога не съм злоупотребявал със страхотната мощ, намираща се в моя власт. Смея да кажа, сър, че никога не съм насочвал благородното оръжие в моите ръце срещу свещеното право на частен живот или срещу чувствителната гръд на личната репутация; смея да кажа, сър, че съм отдал енергията си на усилия — колкото и скромни да са те, а те са скромни, знам — да се внедрят онези принципи… на… за… при…

Тук редакторът на „Ийтънсуилска газета“ сякаш се пообърка и мистър Пикуик му се притече на помощ, като каза:

— Разбира се.

— И позволете ми, сър — рече Пот, — позволете ми да ви задам един въпрос като на безпристрастен наблюдател: как гледат, какво е общественото мнение в Лондон относно борбата ми с „Независимост“…

— Много ги вълнува, без съмнение — прекъсна го мистър Пъркър с лукав поглед, който по всяка вероятност бе случаен.

— Борбата — рече Пот — ще продължи, докато притежавам сили, здраве и таланта, с който съм надарен. От тази борба, сър, макар тя да възбужда умовете на хората, да бунтува техните души и да ги прави негодни да се справят с текущите задължения на всекидневния живот — от тази борба, сър, аз никога не ще се оттегля, докато кракът ми не смаже ийтънсуилския „Независимост“. Аз желая, щото хората в Лондон и в цялата ни страна да знаят, сър, че могат да се уповават на мен; да знаят, че аз не ще ги изоставя, че съм твърдо решен да ги защищавам, сър, до самия край.

— Вие постъпвате много благородно, сър — отвърна мистър Пикуик и сграбчи десницата на възвишения Пот.

— Вие, сър, сте, както виждам, човек с усет и талант — додаде Пот, едва поемайки дъх след страстното си патриотично обръщение. — Много съм щастлив, сър, загдето имах възможност да се запозная с човек като вас.

— А за мен е голяма чест — отвърна мистър Пикуик — да чуя подобно мнение от ваша страна. Позволете ми, сър, да ви представя на моите съпътници, другите членове-кореспонденти на клуба, на който, с гордост заявявам, аз съм основател.

— С най-голямо удоволствие — рече мистър Пот.

Мистър Пикуик излезе и се върна със своите приятели, като ги представи на редактора на „Ийтънсуилска газета“, спазвайки всички правила на протокола.

— Сега, драги мой Пот — рече дребничкият мистър Пъркър, — поставя се въпросът, какво ще правим с нашите приятели?

— Предполагам, че бихме могли да отседнем в това заведение — забеляза мистър Пикуик.

— Няма свободно легло в цялата странноприемница, драги мой сър — нито едно свободно легло.

— Крайно неприятно — рече мистър Пикуик.

— Безкрайно — потвърдиха неговите съпътници.

— Имам едно предложение по този въпрос — намеси се мистър Пот. — Смятам, че представлява подходящо разрешение. В „Паунът“ има две свободни легла, а мога смело да заявя от името на мисис Пот, че тя би била щастлива да приеме у нас мистър Пикуик и един от неговите другари, ако останалите двама господа и техният прислужник нямат нищо против да се сместят както могат в „Паунът“.

След няколкократни настойчиви покани от страна на мистър Пот и няколкократни възражения от страна на мистър Пикуик, че не би могъл и да помисли да безпокои и притеснява любезната му съпруга, те дойдоха до заключение, че това е единственият начин, по който могат да постъпят. Тъй и постъпиха; и след като хапнаха заедно в „Градският герб“, приятелите се разделиха — мистър Тъпман и мистър Снодграс се отправиха към „Паунът“, а мистър Пикуик и мистър Уинкл се запътиха към резиденцията на мистър Пот; те се бяха уговорили отнапред да се съберат отново заранта в „Градският герб“ и да отидат с шествието на уважаемия Самюъл Слъмки до мястото на изборите.

Домашният кръг на мистър Пот се състоеше само от него и неговата съпруга. Всички люде, чийто мощен гений ги е издигнал в света до слава и знатност, страдат обикновено от някоя незначителна слабост, изпъкваща сякаш по-очебийно поради противоречието с цялостната им личност. Ако у мистър Пот имаше някаква слабост, то беше може би неговото малко по-голямо подчинение на донякъде надменното ръководство и господство на неговата съпруга. Не считаме обаче, че сме в правото си да подчертаваме особено много това обстоятелство, защото в случая мисис Пот пусна в обръщение целия си чар, за да посрещне двамата господа.

— Ето, мила — рече мистър Пот, — това е мистър Пикуик, от Лондон.

Мисис Пот прие бащинското ръкостискане на мистър Пикуик с обаятелна приветливост; а мистър Уинкл, когото въобще не представиха, се поклони и мина незабелязано в някакъв тъмен ъгъл.

— По, мили — рече мисис Пот.

— Да, душичке — отвърна мистър Пот.

— Моля те да ми представиш и другия джентълмен.

— Безкрайно съжалявам — рече мистър Пот. Разрешете: мисис Пот — мистър…

— Уинкл — бързо добави мистър Пикуик.

— Уинкл — повтори мистър Пот; и церемонията на представянето биде приключена.

— Дължим ви хиляди извинения, госпожо — рече мистър Пикуик, — загдето объркваме реда на вашия дом, като идваме тъй неочаквано.

— Моля ви, без извинения, сър — живо отвърна женската половина на семейство Пот. — За мен е истински празник да видя нови лица; защото, като живея в това глупаво място, аз с дни и седмици не виждам никого.

— Никого ли, мила? — шеговито възкликна мистър Пот.

— Никого освен тебе — рязко отвърна мисис Пот.

— Виждате ли, мистър Пикуик — каза домакинът, за да обясни оплакването на своята съпруга, — ние сме до известна степен откъснати от удоволствия и забавления, в които иначе бихме могли да участвуваме. Моето обществено положение като редактор на „Ийтънсуилска газета“, значението на вестника в страната, постоянният политически водовъртеж, в който съм въвлечен…

— По, мили мой — прекъсна го мисис Пот.

— Да, любов моя — отвърна редакторът.

— Бих желала, мили мой, да намериш някаква тема за разговор, която поне малко да заинтересува тези господа.

— Но, душичке — много смирено отговори мистър Пот. — Мистър Пикуик наистина се интересува от тези работи.

— Браво на него тогава — натъртено рече мисис Пот. — На мен ужасно ми е омръзнало да слушам и за политика, и за кавгите с „Независимост“, и за други глупости. Много ми е чудно, Пот, че си взел да излагаш тъй на показ всички твои нелепости.

— Но, мила моя… — захвана мистър Пот.

— О, глупости, хич не ми ги разправяй — прекъсна го мисис Пот. — Играете ли екарте, сър?

— Ще бъда много щастлив да се науча под ваше ръководство — отговори мистър Уинкл.

— Добре тогава, придърпайте масичката към прозореца; нека не стига до ушите ми тази досадна политика.

— Джейн — заръча мистър Пот на прислужницата, която влезе с още две свещи, — иди долу в кабинета и ми донеси връзката с вестника от 1826 година. Ще ви прочета, сър — добави редакторът, обръщайки се към мистър Пикуик, — ще ви прочета само няколко уводни статии, които написах на времето по повод намерението на „жълтите“ да назначат нов бирник на тукашната пътна бариера. Надявам се, че това ще ви забавлява.

— Много бих искал да ги чуя наистина — рече мистър Пикуик.

Връзката вестници се появи и редакторът седна да чете с мистър Пикуик до него.

Напразно се ровихме из целия бележник на мистър Пикуик с надеждата да се натъкнем на някакво поне кратко резюме на тези прекрасни съчинения. Но имаме всички основания да вярваме, че той е бил напълно омаян от силата и свежестта на стила им; дори мистър Уинкл ни уверява в своите записки, че мистър Пикуик действително е бил затворил очи, сякаш в пристъп на върховна наслада, през цялото време, докато траело четенето.

Съобщението, че вечерята е готова, сложи край на играта екарте и на краткия преглед на прелестите на „Ийтънсуилска газета“. Мисис Пот беше в отлично настроение и най-мило разположение. Мистър Уинкл бе вече успял да се издигне доста високо в нейните очи и тя не се поколеба да му каже поверително, че мистър Пикуик бил „сладко, мило старче“. Тези думи съдържат една интимна нотка, която твърде малко и от най-близките познати на този човек с колосален ум биха се осмелили да изразят. Ние ги предаваме все пак, защото те са и трогателно, и убедително доказателство както за уважението, с което мистър Пикуик се е ползувал във всички слоеве на обществото, така и за лекотата, с която е завладявал всички души и сърца.

Беше късен нощен час (мистър Тъпман и мистър Снодграс отдавна вече спяха в дълбините на странноприемницата „Паунът“), когато двамата приятели се оттеглиха да си легнат. Сънят бързо завладя сетивата на мистър Уинкл, но чувствата му бяха будни, а възхищението — разпалено; и дълго след като бе заспал и се бе откъснал от всичко земно, в блуждаещото му въображение непрекъснато се мяркаха лицето и фигурата на хубавата мисис Пот.

Шумът и трескавото оживление на следната заран бяха от естество да пропъдят от ума и на най-романтичния мечтател на този свят всички други мисли освен тези, пряко свързани с бързо наближаващите избори. Думтяха тъпани, ехтяха тръби и тромпети, крещяха хора, трополяха коне и цялата тази врява се носеше непрестанно из улиците от най-ранните часове на настъпващия ден; а случайните леки схватки между участниците в борбата на двете партии отведнъж оживяваха приготовленията и внасяха приятно разнообразие в общата атмосфера.

— Е, Сам — обърна се мистър Пикуик към своя прислужник, който се бе появил на вратата на стаята му точно когато привършваше сутрешния си тоалет. — Всичко е в кипеж днес, струва ми се?

— Страшна работа, сър — отвърна мистър Уелър. — Нашите хора се събират долу при „Градският герб“ и вече са прегракнали от кряскане.

— А — рече мистър Пикуик, — те изглеждат много предани на своята партия, нали Сам?

— В живота си не съм виждал такваз преданост, сър.

— Висок дух, а? — продължаваше мистър Пикуик.

— Ама невероятен — отговори Сам; — никога досега не съм виждал хора да ядат и да пият толкоз. Чудя им се само, дето не ги е страх да не се пръснат.

— Това е от прекалената добрина на местното благородничество — забеляза мистър Пикуик.

— Вероятно — кратко отвърна Сам.

— Чудесни, свежи, сърцати момчета ми изглеждат — продължи мистър Пикуик, хвърляйки поглед през прозореца.

— Съвсем са свежи — отговори Сам. — Аз и двама от келнерите в „Паунът“ прекарахме под помпата независимите избиратели, дето вечеряха там снощи.

— Прекарахте под помпата независимите избиратели? — възкликна мистър Пикуик.

— Ами да — обясни прислужникът му. — Всеки си бе заспал, където беше паднал; измъкнахме ги един по един таз сутрин, хайде под помпата — сега са си отлично, оправихме ги, сър. По шилинг на глава ни плати комитетът за таз именно работа.

— Как е възможно да стават подобни неща! — извика поразеният мистър Пикуик.

— Господ да ви е на помощ, сър — рече Сам. — В кой свят сте се родили? Та туй е нищо, казвам ви.

— Нищо ли? — рече мистър Пикуик.

— Ама съвсем нищо — отвърна неговият прислужник. — При миналите избори тук предпоследната вечер другата партия дала рушвет на момичето на бара в „Градският герб“ и тя сложила нещо приспивно в грога на четиринайсет избиратели, отседнали там, които още не били вписани в списъците.

— Какво означава „сложила нещо приспивно“? — запита мистър Пикуик.

— Сложила им някакъв там опиум, сър — отвърна Сам. — Да пукна, ако не ги е накарала да спят кат заклани часове след привършване на гласуването. Едного от тях, просто тъй, за опит, закарали до избирателния пункт с ръчна количка, както си спял, ама нищо не излязло — не му дали да гласува; така си го върнали и отново го оставили да си спи.

— Странни привички — рече мистър Пикуик полу на себе си, полу на Сам.

— Странни, ама не и наполовина толкоз, колкото оная тъмна случка, дето стана с моя собствен баща по време на избори точно на туй място, сър.

— Какво е станало? — запита мистър Пикуик.

— Ето какво: едно време той караше дилижанса дотук — захвана Сам, — дойде и време за избори и едната от партиите го нае да докара избиратели от Лондон. И точно вечерта преди деня на тръгването комитетът на другата партия го вика тихомълком и той тръгва с пратеника, който го въвежда — голяма зала — много господа — сума ти и книжа, писалки и мастило и тям подобни. „А, мистър Уелър — вика джентълменът в креслото, — драго ми е да ви видя, сър, как сте?“ — „Много сме добре, благодарности, сър — вика баща ми, — надявам се, вие също да я карате криво-ляво.“ — „Доста добре, благодаря, сър — вика джентълменът, — седнете, мистър Уелър, седнете, моля, сър.“ И тъй, баща ми сяда и той и джентълменът захващат да се гледат съвсем право в очите. „Вие май не си спомняте за мен“ — вика джентълменът. „Май имате право“ — вика баща ми. „О, аз ви зная — вика джентълменът, — знаем се от деца“ — вика той. „К’во да кажа: не си спомням“ — вика баща ми. „Чудно нещо“ — вика джентълменът. „Много чудно“ — вика баща ми. „Нямате май добра памет, мистър Уелър“ — вика джентълменът. „Е да, никак не съм паметлив“ — вика баща ми. „Тъй си и мислех“ — вика джентълменът. След туй му наливат чаша вино, будалкат го за неговото возене и го докарват до страшно добро настроение, а накрая му бутват двайсетлирова банкнота в ръката. „Много е лош пътят оттук до Лондон“ — вика оня същият джентълмен. „Тук-там пътят вярно е доста тежък“ — вика баща ми. „Особено пък край канала, струва ми се“ — вика джентълменът. „Мръсно парченце, — няма що“ — вика баща ми. „И тъй, мистър Уелър — вика джентълменът, — вий сте майстор файтонджия и правите с конете си каквото искате, туй го знаем. Ний всички много ви обичаме, мистър Уелър, тъй че ако стане случайно да има злополука, като докарвате тези гласоподаватели насам, ако случайно ги обърнете в канала, без да ги пребиете, ето туй е за вас“ — вика той. „Господа, вий сте много любезни — вика баща ми — и аз ще пия за ваше здраве още една чаша вино“ — вика той; туй и направил, после с парите в джоба се кланя и си излиза. И просто не е за вярване, сър — продължи Сам, като погледна господаря си с неописуема безочливост, — тоз именно ден, докато докарвал въпросните избиратели, неговата кола наистина се обърнала на същото туй място и всички до един изпопадали в канала.

— Но ги извадили оттам, нали? — бързо запита мистър Пикуик.

— Как да кажа — отвърна Сам много бавно. — Струва ми се, все пак, че един стар джентълмен липсвал; знам, че шапката му била намерена, ала не съм напълно сигурен дали главата му е била вътре, но това, което не проумявам, е чудното, странно съвпадение колата на баща ми да се обърне съвсем точно на мястото и точно на деня, както го рекъл оня джентълмен.

— Това безспорно е много странно съвпадение наистина — забеляза мистър Пикуик. — Но, Сам, изчеткайте ми шапката, защото чувам мистър Уинкл да ме вика за закуска.

С тези думи мистър Пикуик се запъти към дневната, където намери закуската вече сложена и семейството събрано около масата. Хапнаха набързо; шапките на всички джентълмени бяха украсени с по една огромна синя фльонга, приготвена от прелестните ръце на самата мисис Пот; и тъй като мистър Уинкл се бе нагърбил със задачата да придружи дамата до покрива на една къща в непосредствена близост до изборната трибуна, мистър Пикуик и мистър Пот се отправиха сами към „Градският герб“, от чиито задни прозорци някакъв член от комитета на мистър Слъмки държеше реч пред шест момченца и едно момиченце, които величаеше на всяка втора дума с гръмкото обръщение „Граждани на Ийтънсуил“, на което горепоменатите шест малчугана ръкопляскаха и викаха най-възторжено.

Дворът пред оборите издаваше безспорни признаци за славата и мощта на ийтънсуилските „сини“ — имаше цяла гора от сини знамена, някои с по една, а други с по две дръжки, върху които се четяха подходящи лозунги с дебели златни букви, високи четири фута^[1]. Имаше внушителен оркестър от тромпети, тръби и барабани, подредени по четири в редица, и ако някой някога си е печелил парите с честен труд, това бяха те — особено пък барабанджиите, с техните здрави мускули. Имаше групи пазители на реда със сини палки, двадесет членове на комитета със сини шалчета и тълпа избиратели със сини кокарди. Имаше гласоподаватели ездачи и гласоподаватели пешаци. Имаше открита карета с четири коня за уважаемия Самюъл Слъмки; имаше и четири карети с по два коня за неговите приятели и поддръжници; и знамената плющяха, и музиката гърмеше, и пазителите на реда ругаеха; и двадесетте членове на комитета се препираха; и тълпата викаше, и конете се дърпаха, и кочияшите се потяха — и всичко, и всички бяха нарочно събрани там тогава, за да служат и подпомагат, да чествуват и прославят уважаемия Самюъл Слъмки, един от двамата кандидати за депутатското място на избирателната колегия Ийтънсуил в Камарата на общините на Обединеното кралство.

Бурни и продължителни бяха приветствията и мощно бе плющенето на едно от сините знамена с лозунг „Свобода на печата“, когато тълпата долу забеляза жълтеникавочервената коса на мистър Пот да се появява на един от прозорците; и огромен бе възторгът, когато самият уважаем Самюъл Слъмки, с високи ботуши и син шал около врата, пристъпи и разтърси десницата на горепоменатия Пот, а същевременно мелодраматично, с жестове, изрази пред тълпата своята вечна признателност към „Ийтънсуилска газета“.

— Всичко наред ли е? — обърна се уважаемият Самюъл Слъмки към мистър Пъркър.

— Всичко, драги мой сър — бе отговорът на дребничкия мъж.

— Надявам се, че нищо не е пропуснато? — рече уважаемият Самюъл Слъмки.

— Нищо не е забравено, драги мой сър, абсолютно нищо. Има двадесет души — добре окъпани — на пътната врата, за да се ръкувате с тях, и шест дечица в ръцете на майките им, за да ги помилвате по главичките и да попитате за възрастта; внимавайте специално относно децата, драги мой сър — този род неща винаги произвеждат голям ефект.

— Ще се постарая — рече уважаемият Самюъл Слъмки.

— Освен това, драги мой сър — добави съобразително дребничкият мъж, — вижте ако бихте могли — не казвам, че е абсолютно необходимо, — но ако се решите и целунете едно от децата, това би произвело огромно впечатление върху тълпата.

— Няма ли да е също тъй благоприятен ефектът, ако първият или вторият ми застъпник го сторят?

— О не, боя се, че няма — отвърна избирателният пълномощник. — Ако вие сам го направите, драги мой сър, смятам, че това ще ви донесе голяма популярност.

— Добре тогава — примирено рече уважаемият Самюъл Слъмки. — Щом трябва… да не говорим повече.

— Подредете шествието! — завикаха двадесетте членове на комитета.

И сред задружните приветствия на скупченото множество музиканти и пазители на реда, членове на комитета и гласоподаватели, ездачи и карети заеха местата си — във всяка от каретите с два коня имаше по толкова господа, колкото можеха да се поберат застанали прави, натъпкани като сардели; в каретата, определена за мистър Пъркър, бяха и мистър Пикуик, и мистър Тъпман, и мистър Снодграс, и около половин дузина членове на комитета.

Последва миг на страшно напрежение, докато шествието чакаше уважаемият Самюъл Слъмки да се качи в своя екипаж. Отведнъж тълпата нададе дружно гръмко приветствие.

— Той излезе — обяви много развълнувано дребничкият мистър Пъркър, защото множеството не можеше да вижда отвсякъде какво става.

Нови викове, още по-гръмогласни.

— Той се ръкува с мъжете! — изкрещя дребничкият избирателен пълномощник.

Нови викове, несравнено по-бурни.

— Той гали бебетата по главите! — извиси глас мистър Пъркър, цял треперещ от вълнение.

Възторжен рев раздра въздуха.

— Той целува едно от тях! — възкликна възхитено дребничкият мъж.

Втори рев.

— Той целува още едно! — една си поемаше дъх разнеженият уредник.

Трети рев.

— Той ги целува всички наред! — изпищя въодушевеният дребен джентълмен. И приветствувано от оглушителните крясъци на тълпата, шествието потегли.

Как и вследствие на какво то се е размесило с другото шествие и как въобще се е измъкнало от последвалата поради това суматоха, е извън нашите възможности да опишем, защото очите, носът и устата на мистър Пикуик са били закрити от шапката му, нахлупена с един удар от някакво жълто знаме още в началото на събитията. Той пише, че при първия поглед, хвърлен от него върху арената, се е видял заобиколен отвсякъде от злобни лица, огромни облаци прах и гъсти колони сражаващи се люде. Той заявява, че е бил измъкнат от каретата от някаква невидима сила и е бил въвлечен самият в някаква боксова схватка; но против кого, как и защо — съвсем не можел да каже. После усеща как някакви хора отзад го тласкат нагоре по някакви дървени стъпала, а когато отмахва шапката от очите си, се намира заобиколен от своите приятели на изборната трибуна, на съвсем първа линия вляво. Дясната страна била запазена за партията на жълтите, а средата — за кмета и неговите чиновници; един от тях — дебелият глашатай на Ийтънсуил — непрестанно дрънкал с някакъв огромен звънец, за да прикани към тишина, а в това време мистър Хорейшоу Физкин и уважаемият Самюъл Слъмки, с ръка върху сърцето, се кланяли с безкрайна любезност на развълнуваното море от глави, заляло площада отпред, а оттам се издигал истински ураган от крясъци, подвиквания, пъшкания и дюдюкания, които можели да сторят чест дори на едно земетресение.

— Вижте Уинкл — рече мистър Тъпман, като дръпна приятеля си за ръкава.

— Къде? — запита мистър Пикуик, слагайки очилата си, опазили се за щастие до този миг в неговия джоб.

— Там — посочи мистър Тъпман, — горе, на покрива на онази къща.

И там наистина, на широкия ламаринен перваз, край керемидения покрив, бяха седнали удобно на два стола мистър Уинкл и мисис Пот и им махаха с кърпички, за да ги поздравят — внимание, на което мистър Пикуик отвърна с въздушна целувка за дамата.

Официалната част не бе още започнала и тъй като тълпата, когато няма какво да прави, е обикновено готова да се шегува, тази така невинна постъпка бе достатъчна, за да предизвика множество закачки.

— Я го виж ти стария мераклия, ще зяпа момичетата, а? — провикна се един глас.

— Ах ти, дърти грешнико! — извика друг.

— И си слага очилата да оглежда булките! — подхвърля трети.

— Видях го да й намига! Не е чиста работата! — изкряска четвърти.

— Пази си жената, Пот! — избоботи пети и всички прихнаха в бурен смях.

И тъй като към подигравките се прибавиха и разни обидни сравнения между мистър Пикуик и престарелите кочове и други духовитости от подобно естество; и тъй като на всичко отгоре бяха доста недвусмислено насочени към честта на една невинна дама, възмущението на мистър Пикуик беше безкрайно; но тъй като в този момент обявиха, че е необходима тишина, той се задоволи да жигоса скупчените люде с поглед, пълен с презрение заради техните извратени схващания, за което те се разкикотиха още по-невъздържано от преди.

— Тишина! — ревяха помощниците на кмета.

— Уифин, въдвори ред! — рече кметът с тържествен тон, съответствуващ на високото му обществено положение.

В изпълнение на тази заповед глашатаят даде нов концерт със своя звънец, след което някакъв джентълмен от тълпата се провикна: „Кифли, моля!“ и предизвика нов смях.

— Господа! — подхвана кметът, насилвайки гласа си да издаде възможно най-високия тон. — Господа! Братя гласоподаватели на Ийтънсуилската колегия! Ние всички сме събрани тук с цел да излъчим нов представител на мястото на нашия покоен…

Тук кметът биде прекъснат от глас, идещ от тълпата:

— Да жив-вее кметът! — извика гласът. — Да преуспява търговията на пирони и тенджери, отдето му тече парата!

Този намек за професионалните занимания на оратора биде посрещнат с бурен възторг, който под непрекъснатия съпровод на звънеца напълно заглуши останалата част от речта му освен последното изречение, с което той благодареше за търпеливото внимание, с което са го слушали през всичкото време. Тази изява на признателност предизвика нов изблик на веселие в продължение на около четвърт час.

После един висок сух джентълмен с много твърда бяла яка, след настойчивите заръки на тълпата „да прати някое момче у дома да му донесе гласа, забравен под възглавницата“, подкани множеството да избере подходящ и достоен човек за свой представител в Парламента. И когато изтъкна, че имал пред вид Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж край Ийтънсуил, физкинистите изръкопляскаха, а слъмкистите задюдюкаха, и то тъй шумно и продължително, щото както той, така и вторият застъпник можеха спокойно, вместо да ораторствуват, да си пеят закачливи песнички.

След като се изредиха приятелите на Хорейшоу Физкин, някакъв дребен, сприхав, червенобуз човек се изтъпани напред, за да предложи друг подходящ и достоен представител на ийтъисуилските избиратели в Парламента; и много гладко щяха да вървят работите с червенобузия джентълмен, ако неговата гневливост не му пречеше да вникне в естеството на хумора на тълпата. След няколко изречения на образно красноречие той започна най-напред да се впуска в ядовити бележки към онези от навалицата, които го прекъсваха, и продължи с размяна на предизвикателства с господата от избирателната трибуна; от това избухна такава врява, че той се видя принуден да изрази чувствата си със забележителна пантомима и като стори това, освободи сцената за втория застъпник, който половин час чете една написана реч, но не позволи да го спрат, защото я бе изпратил цялата, без съкращения, на „Ийтънсуилска газета“, а „Ийтънсуилска газета“ я бе вече отпечатала до буква.

После Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж край Ийтънсуил, излезе напред, с цел да отправи обръщение към гласоподавателите; но едва бе започнал, когато музикантите, наети от уважаемия Самюъл Слъмки, засвириха със сила и мощ, в сравнение с които сутрешното им изпълнение беше съвсем незначително; в отговор на това тълпата „жълти“ захвана да обработва главите и раменете на тълпата „сини“, вследствие на което тълпата „сини“ се опита да се отърве от своите крайно неприятни съседи — тълпата „жълти“; и картина на схватки, блъсканица и борба последва, пред която и нашето перо е тъй безсилно, както самият кмет, макар че той повелително даваше заповед след заповед на двадесет полицаи да заловят подстрекателите, които вероятно възлизаха на нещо около двеста и петдесет души. През цялото време на битката Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж, и приятелите му все повече побесняваха от яд; докато накрая Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж, поиска да узнае от своя съперник уважаемия Самюъл Слъмки от Слъмки Хол дали тези музиканти свирят с негово разрешение; на този въпрос обаче уважаемият Самюъл Слъмки отказа да отговори и Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж, размаха юмрук пред лицето на уважаемия Самюъл Слъмки от Слъмки Хол, вследствие което уважаемият Самюъл Слъмки от Слъмки Хол кипна и хвърли ръкавица на Хорейшоу Физкин, ескуайър, за дуел на живот и смърт. При това нарушение на всички установени правила и норми на поведение кметът заповяда да се изпълни нова музикална фантазия със звънеца и заяви, че той лично ще изправи пред съда както Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж, така и уважаемия Самюъл Слъмки от Слъмки Хол и ще ги принуди да спазват обществения ред. При тази ужасна заплаха поддръжниците на двамата кандидати се намесиха и след като приятелите и от двете партии водиха словесен двубой по двойки около три четвърти час, Хорейшоу Физкин, ескуайър, поздрави с шапка уважаемия Самюъл Слъмки; уважаемият Самюъл Слъмки поздрави с шапка Хорейшоу Физкин, ескуайър; музикантите спряха да свирят; тълпата отчасти се усмири и на Хорейшоу Физкин, ескуайър, бе дадена възможност да продължи.

Речите на двамата кандидати, макар и различни във всяко друго отношение, бяха сходни в едно — възхвала на ценните качества и достойнства на избирателите от Ийтънсуил. Всеки един държеше да подчертае, че и целия свят не е имало досега обществена среда от по-независими, по-просветени, по-родолюбиви, по-благородни и по-безкористни хора, от тези, които щяха да гласуват за него; всеки от тях смътно загатна за опасенията си, че избирателите от противниковата партия били оскотени, умствено недорасли люде, а това ги правело негодни да упражняват правото си при изпълнение на този свой първостепенен дълг. Физкин изрази готовността си да стори всичко, което се поиска от него; Слъмки — своята решителност да не се поддава на никакви внушения. И двамата подчертаха, че търговията, занаятите, индустрията и процъфтяването на Ийтънсуил щели да бъдат по-скъпи на техните сърца от всичко друго на земята. И всеки от тях изтъкна, че можел с пълна увереност да заяви, че той именно ще бъде избран за депутат.

Последва гласуване с вдигане на ръка. Кметът обяви, че е в полза на уважаемия Самюъл Слъмки от Слъмки Хол. Хорейшоу Физкин, ескуайър, от Физкин Лодж, поиска да се гласува по списъци и се реши изборът да се проведе по този начин. После гласуваха благодарност на кмета за умелото ръководство от председателското кресло; а кметът, съжалявайки вътрешно, че не е имал никакво кресло (защото през всичкото време бе стоял на крак), благодари на свой ред. Шествието отново се подреди, екипажите бавно тръгнаха всред навалицата, хората ги изпровождаха с дюдюкания или с възторжени викове според чувствата или временното си настроение.

През цялото време на гласоподаването по списъци градчето бе в непрекъсната трескава възбуда. Всичко бе проведено по изряден и либерален начин. Облаганите с акциз стоки се продаваха на забележително ниски цени във всички кръчми; а фургони сновяха из улиците в услуга на онези избиратели, които биваха обхванати от краткотрайно виене на свят — една епидемия, взела тревожни размери всред гласоподавателите по време на изборната битка и под влияние на която по плочниците често се виждаха проснати в безсъзнание хора. Неголяма група избиратели останаха извън двата списъка. Това бяха пресметливи, дълбокомислещи люде, които не бяха дотогава убедени от доводите нито на едната, нито на другата страна, макар и да бяха имали чести разисквания и с двете партии. Един час преди приключване на изборите мистър Пъркър настоя да бъде удостоен с честта за лична среща с тези интелигентни, тези благородни, тези родолюбиви мъже. Удостоиха го. Неговите доводи бяха кратки, но задоволителни. Те отидоха дружно да гласуват; и когато това стана, уважаемият Самюъл Слъмки от Слъмки Хол също стана депутат.