Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (45)

Глава четиридесет и втора

Доказва, както и предишната, старата истина, че несретата събира човека с какви ли не хора. Съдържа също едно невероятно и поразяващо съобщение от мистър Пикуик до мистър Самюъл Уелър

Когато на следващата утрин мистър Пикуик си отвори очите, първото нещо, на което те се спряха, беше Самюъл Уелър, който бе седнал на неголямо черно куфарче и сякаш изпаднал в пълна разсеяност, бе вперил поглед в представителната фигура на бойкия мистър Смангл, седнал вече полуоблечен на леглото си, правеше напълно безуспешно усилие да принуди мистър Уелър да сведе очи под неговия взор. Казваме напълно безуспешно, защото Сам, обгърнал с поглед едновременно кепето, нозете, главата, лицето, панталоните и бакенбардите на мистър Смангл, продължаваше да го наблюдава упорито с явни признаци на живо задоволство, но без всякакво уважение към личните чувства на мистър Смангл, сякаш спокойно оглеждаше някаква дървена статуя или натъпкано със слама подобие на Гай Фокс^[1].

— Е, ще ме познаете ли, когато пак ме видите? — рече смръщено мистър Смангл.

— Дето и да е, честна дума, сър — весело отвърна Сам.

— Не бъдете нахален с един джентълмен, сър — рече мистър Смангл.

— Ами, как може — отвърна Сам. — Ако ми кажете кога ще се събуди той, аз ще се държа най-екстра, кат на прием.

Тази забележка, целяща да намекне отдалече, че мистър Смангл не беше никакъв джентълмен, страшно го разядоса.

— Майвинс! — каза мистър Смангл с гневно изражение.

— К’во има! — отвърна този джентълмен от своята постеля.

— Кой, по дяволите, е този човек?

— Бога ми — рече мистър Майвинс, надзъртайки изпод завивките, — за туй трябва тебе да питам. Не е ли дошъл тука по работа?

— Не — отвърна мистър Смангл.

— Търкулни го тогаз надолу по стълбището и му кажи да не е посмял да се надигне, докат’ не дойда аз да го ритна — отговори мистър Майвинс; давайки набързо този съвет, превъзходният джентълмен отново си задряма.

Тъй като в разговора се появиха недвусмислени признаци, че той взема неприятна насока, мистър Пикуик счете, че моментът е подходящ да се намеси и той.

— Сам — рече мистър Пикуик.

— Да, сър — отзова се въпросният джентълмен.

— Има ли нещо ново от снощи?

— Нищо особено, сър — отвърна Сам, поглеждайки мистър Смангловите бакенбарди. — Повечкото задушен въздух в затвора доста помага да избуи най-лошият и див буренак; като изключим туй, работите вървят съвсем спокойно, сър.

— Аз ще стана — рече мистър Пикуик, — дайте ми чисти дрехи.

Каквито и вражески намерения да бе лелеял мистър Смангл, те бързо се промениха при разопаковането на куфарчето, чието съдържание, изглежда, го накара да си състави отведнъж най-добро мнение не само за мистър Пикуик, но също и за Сам; още при първата възможност той заяви на достатъчно висок глас, за да го чуе тази ексцентрична личност, че той бил истински стопроцентов оригинал и следователно тъкмо човекът, който най-много му допадал; а що се отнася до мистър Пикуик, внезапната му привързаност към него нямаше граници.

— Не бих ли могъл да ви помогна с нещо, драги мой сър? — рече Смангл.

— Не се сещам с какво, но много ви благодаря — отвърна мистър Пикуик.

— Нямате ли долни дрехи за пране? Знам една прекрасна перачка навън, тя идва за моите неща два пъти на седмица; и ей богу!… Какъв дяволски късмет!… Тя идва точно днес. Да й дам ли тези дреболии заедно с моите? Не споменавайте нищо за безпокойство. Мътните да го вземат! Ако един джентълмен в беда не се обезпокои поне мъничко, за да помогне на друг джентълмен в същото положение, колко би струвала тогава човешката природа?

Така говореше мистър Смангл, промъквайки се междувременно колкото може по-близо до куфарчето, цял сияещ от най-ревностно и безкористно приятелство.

— Не желаете ли момчето да ви изчетка нещо, драги мой приятелю? — продължаваше Смангл.

— Съвсем нищичко, прекрасни мой друже — отвърна Сам, нагърбвайки се с отговора. — Ако някой от нас можеше да свърши таз работа, без да безпокои момчето, щеше да е по-приятно за всички, както казал учителят, когато младият джентълмен отказал да се остави на разсилния да го нашиба.

— А нищо ли няма, което да изпратите в моето куфарче на перачката? — обърна се Смангл от Сам към мистър Пикуик с леко разочарован вид.

— Съвсем нищичко, сър — възрази Сам. — Куфарчето май е вече пълно с вашите собствени неща.

Този отговор биде придружен от толкова изразителен поглед към тази част от облеклото на мистър Смангл, по вида на която обикновено се съди за умението на перачките да се справят с джентълменското бельо, че той бе принуден да се отдалечи и поне временно да се откаже от всякакви въжделения към мистър Пикуиковите кесия и гардероб. И тъй, той се оттегли ядосан в двора за игра на топка, където закуси леко и здравословно с две от пурите, купени предишната вечер.

Мистър Майвинс, който не беше пушач и чиято сметка за бакалски стоки бе стигнала до долу на тефтера и бе прехвърлена „на другата страна“, остана в леглото и според собствените му думи „си го наваксваше със спане“.

След като закуси в мъничката стаичка, свързана с кафенето, наименувана звучно „удобното кътче“, от което временно пребиваващият там, срещу малко допълнително заплащане, имаше неоценимото преимущество да дочува всички разговори в гореспоменатото кафене; и след като изпрати мистър Уелър по някои необходими поръчки, мистър Пикуик се отправи към портиерската стая, за да се споразумее с мистър Рокър относно своята бъдеща квартира.

— Квартира, а? — рече последният джентълмен, като проверяваше в голяма тетрадка. — Имаме ги много, мистър Пикуик. Другарският ви билет ще е в двадесет и седма на третия.

— О! — рече мистър Пикуик. — Моят какъв казахте?

— Вашият другарски билет — отвърна мистър Рокър, — разбирате ли?

— Не съвсем — отвърна мистър Пикуик с усмивка.

— Е, та това е ясно кат бял ден. Имате другарски билет за двадесет и седма на третия и тия, дет са там, са вашите другари.

— Много ли са? — запита мистър Пикуик колебливо.

— Трима — отвърна мистър Рокър.

Мистър Пикуик се покашля.

— Единият е поп — говореше мистър Рокър и едновременно попълваше някаква бележка, — другият — месар.

— Е? — възкликна мистър Пикуик.

— Месар — повтори мистър Рокър, като чукна върха на перото си о масата, за да го излекува от нежеланието да записва. — Какъв беше той едно време: кипеше от живот! Сещаш ли се за Том Мартин, Неди? — обърна се Рокър към друг присъствуващ в стаята, който стържеше калта от обувките си посредством джобно ножче с двадесет и пет остриета.

— Аз ли няма да се сетя? — отвърна оня, към когото бе отправен въпросът, наблягайки силно на личното местоимение.

— Ех, пусто-опустяло! — рече мистър Рокър, като клатеше бавно глава от една на друга страна и гледаше разсеяно навън през прозорците с решетки пред него, сякаш с удоволствие възкресяваше в ума си някоя безбурна случка от ранната си младост. — Струва ти се, че е било вчера, когато метна носача на въглища до Фокс ъндър дъ Хил, там, досам кея. Като че ми е пред очите сега как оня се връща по Странд между двама улични пазачи, малко изтрезнял от натъртването, наложил оцет с бакалска хартия отгоре върху дясното си око, а отзад по петите му — оня чудесен булдог, дето хвана малкия подир туй. К’во смешно нещо е времето, а, Неди?

Джентълменът, към когото бяха отправени тези слова, принадлежеше към разряда на мълчаливите, замислени люде и той само повтори част от въпроса; мистър Рокър, отърсвайки се от поетичния и тъжен ход на мисли, в който беше затънал, се възвърна към ежедневния делови живот и отново взе перото.

— Знаете ли кой е третият джентълмен? — запита мистър Пикуик, не особено очарован от описанието на бъдещите си съквартиранти.

— Какъв е тоз Симпсън, Неди? — рече мистър Рокър, обръщайки се към другаря си.

— Кой Симпсън? — осведоми се Неди.

— Оня, в двайсет и седма на третия, с който ще другарува тоз джентълмен.

— О, тоз ли?! — отвърна Неди. — Той в същност не е нищо. Бил е джамбазин, сега е пунгаш.

— А, и аз тъй си мислех — рече мистър Рокър, като затвори тетрадката и сложи бележката в ръцете на мистър Пикуик. — Ето билета, сър.

Извънредно много озадачен от това бързо разпореждане с неговата личност, мистър Пикуик се упъти отново към вътрешността на затвора, като не преставаше да мисли какво би трябвало да направи. Убеден все пак, че е уместно, преди да предприеме каквато и да било друга стъпка, да види и поразговаря лично с тримата господа, предложени му за съквартиранти, той се отправи веднага за третия етаж.

След като се полута из коридора известно време, опитвайки се да отгатне на мъжделивото осветление номерата на разните стаи, той се отнесе най-после до един прислужник от кафенето, зает с утринната си задача да събира калайдисана посуда.

— Къде е номер двадесет и седми, драги? — запита мистър Пикуик.

— Петата стая нататък — отвърна момчето. — На вратата е изрисуван с тебешир един обесен човек, който си пуши лулата.

Ръководейки се от това указание, мистър Пикуик продължи бавно нататък по коридора, докато срещна „портрета на джентълмена“, описан по-горе, и почука по лицето му с прегънатия си показалец: тихичко отначало, а после звучно. А когато повтори това действие няколко пъти, без някакво последствие, той се реши да отвори вратата и надзърне вътре.

Имаше само един човек в стаята: той се бе надвесил от прозореца колкото можеше повече, без да загуби равновесие, и много настойчиво се стараеше да плюне по средата на шапката на един свой приятел долу на двора. И тъй като нищо — говор, кашлица, кихане, почукване, нито пък друго някое средство да се привлече внимание — не можа да накара това лице да усети присъствието на госта, мистър Пикуик, след като почака малко, пристъпи до прозореца и леко го подръпна за полите на жакета му. Въпросният индивид прибра главата и раменете си с голяма скорост и като премери мистър Пикуик от глава до пети, го попита с враждебен тон — вмъквайки някакъв не много ласкав израз — какво иска.

— Струва ми се — рече мистър Пикуик, поглеждайки билета си, — струва ми се, че това е двадесет и седма на третия.

— Е, та? — отвърна джентълменът.

— Дойдох тук, защото получих тази бележка — обясни мистър Пикуик.

— Подайте ми я — каза джентълменът.

Мистър Пикуик го стори.

— Смятам, че Рокър можеше да ви настани някъде другаде — рече мистър Симпсън (защото това беше пунгашът) след пауза на крайно недоволство.

Мистър Пикуик си помисли същото; но при дадените обстоятелства счете за целесъобразно и дипломатично да замълчи.

Мистър Симпсън размишлява няколко секунди, а после подаде глава от прозореца, подсвирна пронизително и високо и извика една и съща дума няколко пъти. Каква беше тази дума — мистър Пикуик не можа да разбере, но той предположи, че трябва да е някакъв прякор, с който бяха отличили мистър Мартин; защото много от господата долу в двора отведнъж се развикаха: „Месаря!“, подражавайки на интонацията, с която тази полезна прослойка на обществото има навика да съобщава за присъствието си пред дворните огради.

Последвалите събития потвърдиха правилността на преценката на мистър Пикуик, защото след няколко секунди един джентълмен, прекомерно пълен за годините си — с професионалната си синя памучна дреха и високи ботуши със закръглени бомбета, — влезе в стаята доста задъхан, последван непосредствено от друг много оръфан джентълмен в черно, с шапка от тюленова кожа. Вторият джентълмен, който бе закопчал сюртука си отдолу чак до брадичката посредством редуващи се безопасни игли и копчета, имаше много грубо червено лице и приличаше на пиян свещеник; а той си беше такъв и в действителност.

Тези двама господа внимателно разгледаха подред билета на мистър Пикуик, след което единият изрази мнение, че било „шашарма“, а другият увереността си, че било „номер“. Когато изразиха отношението си по този твърде ясен начин, те загледаха мистър Пикуик и се загледаха един друг в неловко мълчание.

— Уф, че неприятна работа, а точно си бяхме подредили леглата тъй уютничко — рече свещеникът, любувайки се на три мръсни дюшека, всеки увит в одеяло; те заемаха единия ъгъл на стаята през деня и образуваха някаква единна площ, на която бяха поставени стар ощърбен леген, кана и кутийка за сапун от проста жълта глина със синьо цвете. — Много неприятна работа.

Мистър Мартин изказа същото мнение с доста по-силни изрази; мистър Симпсън даде воля на чувствата си в най-разнообразни добавъчни прилагателни, без да бъдат придружени от съществително, а после запретна ръкави и се залови да мие зеленчука за обяд.

Докато това ставаше, мистър Пикуик огледа стаята, която бе невъобразимо мръсна и нетърпимо миришеше на спарено. Нямаше и помен от килимче, перде или щора. Нямаше дори шкаф. Безспорно, дори и да имаше, много малко вещи щяха да са сложени вътре; но колкото и малък да бе техният брой и обем, все пак остатъци от хляб, парчета сирене, влажни пешкири, късчета месо, разни дрехи, полусчупени съдове, духало без тръбичка и щърби вилици за препичане на хляб наистина представляват некрасива гледка, когато са пръснати по пода на малко помещение, което е обща дневна и спалня на трима безделници.

— Смятам, че туй може да се уреди някак си — обади се месарят след доста продължително мълчание. — Колко искате, за да се пръждосате?

— Извинете — отвърна мистър Пикуик, — какво казахте? Съвсем не ви разбирам.

— Колко искате да ви платим, за да си идете? — обясни месарят. — Обикновеното другарство е два шилинга и шест пенса. Ще стане ли за три?

— И шест пенса отгоре — предложи духовникът.

— Добре де, нямам нищо против; прави само по два пенса повече на глава — съгласи се мистър Мартин.

— Какво ще кажете, а? Ще се откупим ли за три и шест пенса? Хайде!

— Ще ви дадем и един галон бира — додаде мистър Симпсън. — Ето!

— И ще го изпием още сега — рече свещеникът. — Решено!

— Аз действително съм пълен невежа, що се касае до порядките тук — отговори мистър Пикуик, — и още не ви разбирам. Мога ли да живея някъде другаде? Аз мислех, че не мога.

При този въпрос мистър Мартин погледна двамата си приятели с безкрайна почуда, изписана по лицето му; а после всеки от господата посочи над лявото си рамо с десния показалец. Това действие, не дотам сполучливо обяснено с вялите думи „над лявото“, когато е изпълнено от известен брой дами или господа, свикнали да го правят в унисон, има много изящен и приятен ефект, изразява лек и игрив сарказъм.

— Дали можете? — повтори мистър Мартин със състрадателна усмивка.

— Ех, ако аз познавах дотолкова малко живота, щях да изям шапката си и да глътна катарамата цяла-целеничка — забеляза духовникът.

— И аз също — додаде тържествено джентълменът спортист.

След тези встъпителни слова тримата другари осведомиха един през друг мистър Пикуик, че парите във „Флийт“ играят същата роля, каквато имат и вън от затвора; че с тях той може да си набави почти всичко, което иска; че ако ги има и няма нищо против да ги харчи, достатъчно е само да изрази желание за отделна стая и след половин час ще бъде настанен в такава, мебелирана и подредена до най-малката дреболия.

С това заинтересованите страни се разделиха за всеобщо голямо задоволство: мистър Пикуик още веднъж отправи стъпките си към портиерската стая, а тримата другари се оттеглиха в кафенето, за да похарчат там петте шилинга, които джентълменът духовник с изумително благоразумие и предвидливост бе взел назаем от мистър Пикуик за целта.

— Знаех си! — рече мистър Рокър, усмихвайки се под мустак, когато мистър Пикуик изложи причината на своето повторно посещение. — Не ти ли го казах, Неди?

Философът — собственик на универсалното джобно ножче, изръмжа своето потвърждение.

— Знаех си аз, че ще искате отделна стая, ей богу — рече мистър Рокър. — Чакайте да видя. Ще ви трябват и мебели. Ще ги наемете от мене, а? Това си е редно.

— С голямо удоволствие — отвърна мистър Пикуик.

— Има една знаменита стая горе, на етажа, дето е кафенето: сега е на затворник от Върховния съд — говореше мистър Рокър. — Ще ви струва по една лира седмично. Нямате май нищо против, а?

— Добре — съгласи се мистър Пикуик.

— Нека прескочим заедно — продължи мистър Рокър, като много живо си грабна шапката, — работата ще се уреди за пет минути. Бога ми! Що не казахте веднага, че искате добре да се настаните?

Работата приключи бързо, както бе предсказал тъмничарят. Затворникът от Върховния съд беше останал там твърде дълго и бе загубил приятели, състояние, дом, щастие — следователно и своето право да иска самостоятелна стая. А тъй като често изпадаше в незавидното положение да остане без парче хляб, той жадно изслуша предложението на мистър Пикуик да му наеме стаята и с готовност се съгласи и договори да му отстъпи пълните и изключителни права върху помещението срещу заплащане от двадесет шилинга седмично; като се задължаваше при това да отделя от условената рента за откупване „другарството“ на едно или повече лица, които биха могли да бъдат настанени там.

Щом сключиха договора, мистър Пикуик го загледа с любопитство, примесено с жалост. Той беше висок, мършав като скелет човек, в някакво вехто горно палто и по чехли, с хлътнали бузи и неспокойни трескави очи. Устните му бяха безкръвни, а косите — остри и тънки, да пази господ! Железните зъби на затворничество и лишения го бяха постепенно състарили с допълнителни двадесет години.

— А къде ще живеете вие през това време, сър? — рече мистър Пикуик, докато слагаше предплатата за първия седмичен наем на разклатената маса.

Човекът прибра парите с треперещи пръсти и отвърна, че не знаел още; щял да отиде да се осведоми къде би могъл да пренесе леглото си.

— Боя се, сър — рече мистър Пикуик, слагайки благо и съчувствено ръка на лакътя му, — боя се, че ще трябва да живеете в някое претъпкано, шумно място. Затова, моля, считайте тази стая като ваша, щом ви се прииска да сте на тихо или пък когато ви дойдат приятели…

— Приятели! — прекъсна го човекът с хриплив глас. — Ако лежах мъртъв на дъното на най-дълбоката яма на света, в здраво запоен и завинтен ковчег, гниейки под основите на този затвор в тъмния и мръсен канал, който мъкне нанякъде тинята си, нямаше да бъда по-захвърлен и забравен, отколкото съм тук. Аз съм мъртвец; мъртъв за обществото, без онова състрадание, дарявано на онези, чиито души се изправят пред Страшния съд. Да ми дойдат приятели! Боже господи! Аз пристъпих този праг като младеж, а сега се обърнах на старец и няма никой, който да ми затвори очите, когато легна на смъртния си одър, и да каже: „Слава богу, отърва се!“

Възбудата, оживила необичайно лицето на затворника, докато говореше, изчезна, когато той млъкна; и кършейки нервно и бързо сбръчканите си ръце, той се затътри вън от стаята.

— Направи засечка — с усмивка рече мистър Рокър. — А! Те са също кат слоновете. Усещат се от време на време и тогаз пощръкляват.

След тази крайно съчувствена забележка мистър Рокър се залови на работа тъй чевръсто, че за късо време стаята бе обзаведена с килим, шест стола, маса, кушетка, чайник и разни други потреби, всичко срещу умерен наем: двадесет и седем шилинга и шест пенса на седмица!

— А сега има ли още нещо да ви се услужи? — запита мистър Рокър, оглеждайки помещението с огромно задоволство, като весело подрънкваше предплатата за една седмица в свития си юмрук.

— Да, има — рече мистър Пикуик, потънал в мисли от известно време. — Има ли тук хора, които биха могли да се изпращат по поръчки и тъй нататък?

— Искате да кажете навънка? — уточни мистър Рокър.

— Да, хора, които могат свободно да излизат. Не затворници.

— Да, намират се — отвърна Рокър — Има един изпаднал чешит, приятелят му лежи в „бедната част“, та той на драго сърце ще свърши каквото и да е от този род. Пращат го за какво ли не от два месеца насам. Да ви го пратя ли?

— Да, моля — рече мистър Пикуик. — Не, чакайте, „бедната част“ ли казахте? Бих искал да я видя. И аз ще дойда с вас.

„Бедната част“ в затвора за длъжници, както показва названието, е мястото, където са затворени най-жалките и нещастни длъжници. Постъпилият в „бедната част“ арестант не плаща нито наем, нито нещо за съжителство. Таксите му при влизане и излизане от тъмницата са намалени по размер и той има право да получава своя оскъден дял от затворническа храна; а тя се обезпечава от оставените понякога в завещанието на милостиви хора незначителни дарения. Повечето от нашите читатели си спомнят, че до преди няколко години имаше един вид желязна клетка в зида на тъмницата „Флийт“, в която седеше някакъв явно недохранен човек, който разтърсваше от време на време своята касичка и подвикваше с тъжен глас: „Моля, не забравяйте бедните длъжници, моля, не забравяйте бедните длъжници!“ Приходът от тази касичка, ако имаше такъв, се разделяше между бедните затворници; а хората в „бедната част“ дежуреха поред на тази унизителна длъжност.

Макар този обичай да е отменен сега, а клетката — закована с дъски, окаяното положение и нищетата на тези хора си остават същите. Ние не им позволяваме повече да молят минувачите за милостиня и съчувствие на тъмничната врата; но за осведомление и възхита на идните поколения още търпим по страниците на нашия законник справедливи и благотворни постановления, които гласят: закоравелият престъпник да се храни и облича, а сиромахът длъжник да се остави да умре гладен и в дрипи. Това не е измислица. Надали би минала седмица, без във всеки от нашите затвори за длъжници да не умират по няколко души от бавна гладна смърт, ако не им идваха на помощ техните другари затворници.

Качвайки се по тясното стълбище, в подножието на което го остави Рокър, мистър Пикуик си мислеше за тези неща, докато най-сетне кръвта му кипна; и тъй развълнуван беше от размишленията по този въпрос, че се озова в помещението, към което го бяха упътили, без да знае точно нито где се намира, нито защо е предприел това посещение.

Общият изглед на стаята го накара да се опомни отведнъж. Но едва хвърлил поглед към някакъв човек, който седеше замислен пред прашното огнище, шапката му падна на земята и той остана като закован от изумление.

Да, в опърпани дрехи и без жакет; простата му памучна риза превърната в пожълтели дрипи; косата виснала над лицето; чертите променени от страдание и изтънели от глад — това беше Алфред Джингл: беше подпрял глава на ръката си, очите му гледаха втренчено огъня и целият му вид издаваше нищета и униние!

Близо до него, облегнат равнодушно на стената, стоеше як селянин, потупвайки с извехтял камшик високия ботуш, разкрасяващ десния му крак, докато левият бе мушнат в износен чехъл (защото той се обличаше спокойно, на етапи). Коне, кучета и пиене го бяха стремглаво довели дотам. На самотния му ботуш имаше ръждива шпора, с която той изрядко разсичаше въздуха, като едновременно удряше напето ботуша, издавайки звуците, с които ездачът подканя коня си. В този миг той си въобразяваше, че участвува в някакво бясно конно състезание с препятствия. Нещастникът! Той никога не се бе надбягвал на бърз кон със скъпи юзди, с половината от скоростта, с която се бе спуснал надолу по наклона, завършващ в тъмницата „Флийт“.

В отсрещния край на помещението, седнал на дървено сандъче, един старец бе вперил очи в пода, а на лицето му бе изписано най-дълбоко и безнадеждно отчаяние. Малко момиченце — внучката му — се въртеше около него и се опитваше с детински хитрости да привлече вниманието му; но старецът нито я виждаше, нито я чуваше. Гласчето, което е било нявга музика за него, и очичките, които са били неговата светлина, не пробуждаха към живот сетивата му. Тялото му трепереше болезнено, а душата му бе като парализирана.

В стаята се намираха още двама-трима души, скупчени в малка групичка: те шумно разговаряха помежду си. Имаше също една жена, съпруга на затворник, която много грижливо поливаше голото стебло на повехнало, изсъхнало растение, което очевидно не би могло никога да се раззелени отново: може би твърде правдив символ на задачата, която тя бе дошла да изпълни тук.

Такива неща се представиха пред очите на мистър Пикуик, докато гледаше наоколо в почуда. Стреснаха го бързи, неравни стъпки на някой влизащ в помещението. Извръщайки поглед към вратата, той зърна новодошлия: и в него, през парцали и нечистотия, разпозна добре известните му черти на Джоб Тротър.

— Мистър Пикуик! — провикна се високо Джоб.

— Е? — скочи от мястото си Джингл. — Мистър… Точно така — особено място — странна работа — заслужавам си го — много. — Мистър Джингл пъхна ръце на мястото, където някога са били джобовете на панталоните му, и като клюмна глава на гърдите си, отново се отпусна на столчето.

Сърцето на мистър Пикуик се сви: двамата мъже имаха невероятно окаян вид. Бързият, неволен поглед, който Джингл хвърли към донесеното от Джоб неголямо парче сурово овнешко месо, говореше по-красноречиво за бедственото им положение, отколкото биха го сторили двучасови обяснения. Мистър Пикуик се обърна благо към Джингл и каза:

— Бих искал да говоря с вас насаме. Ще излезете ли с мен един миг?

— Разбира се — рече Джингл и тутакси се изправи. — Не ще отидем далече — няма опасност разходката да е предълга — паркът е с остри колове — красива местност — романтична, но не и обширна — отворена за широката публика — семейството си остава в града — домакинът страшно грижлив — много.

— Забравихте да си вземете жакета — рече мистър Пикуик, щом затвориха вратата след себе си и се упътиха към стълбището.

— О, не — отвърна Джингл. — Оставен — при мил роднина — чичо Том — нямаше как — трябва да се яде, знаете. Естествена потребност — и тъй нататък.

— Какво искате да кажете?

— Отиде, драги мой сър — последният жакет — нямаше как. Живях от чифт ботуши — цели две седмици. Копринен чадър — с дръжка от слонова кост — седмица — факт — честна дума — питайте Джоб — той знае.

— Живяхте три седмици от чифт ботуши и копринен чадър с дръжка от слонова кост! — ужаси се мистър Пикуик, който бе чувал за подобни неща само при корабокрушение или пък ги бе чел в „Констабълс миселъни“^[2].

— Истина — потвърди Джингл, като кимна с глава. — Заложната къща — тук са квитанциите — нищожни суми — почти нищо — всички мошеници.

— О! — рече мистър Пикуик, успокоен най-после от това обяснение. — Сега ви разбирам. Заложили сте си дрехите.

— Всичко — и тези на Джоб — до последната риза — няма значение — спестява прането. Нищо напоследък — оставаш в леглото — гладуваш — умираш. Анкета — малката морга — беден затворник — обикновено явление — да се потули — господата от съда — тъмничарите надзиратели — пази се в тайна — естествена смърт — съдът повелява — сиромашко погребение — тъй му се пада — всичко свършва — спуснете завесата.

Джингл даде това странно обобщение на очаквания жизнен път със свойствената си стремителност, като всячески си кривеше лицето, за да имитира усмивка. Мистър Пикуик веднага разбра, че дързостта му е привидна и когато го погледна направо — но не и без благост — в лицето, забеляза в очите му влага от сълзи.

— Добър човек — рече Джингл, като стисна ръката му и обърна главата си встрани. — Неблагодарно псе — детинско да се плаче — не мога да издържа — отвратителна треска — отслабнал — болен — гладен. Така ми се пада — но страх ужасно — много.

Не можейки повече да се преструва (а вероятно беше още по-тежко поради направените усилия), изпадналият странствуващ актьор седна на стълбите, закри лицето си в ръце и се разхлипа като дете.

— Хайде, хайде — рече мистър Пикуик, порядъчно развълнуван, — ще видим какво може да се направи, когато разбера въпроса изцяло. Хей, Джоб, къде се дяна този човек?

— Тук съм, сър — обади се Джоб, появявайки се на стълбището. Впрочем ние сме споменавали другаде, че очите му бяха дълбоко хлътнали още в доброто старо време. А в настоящото му положение на недоимък и отчаяние те бяха изчезнали въобще.

— Тук съм, сър — повтори Джоб.

— Елате насам, сър — рече мистър Пикуик, стараейки се да приеме суров вид, докато четири едри сълзи се стичаха надолу по жилетката му. — Ето ви, сър.

„Ето ви“ — що? Взети в обикновения им смисъл, тези думи би трябвало да означават плесница. Според правилата в този свят би трябвало да последва здрава, звучна плесница; защото този пропаднал тип бе оскърбявал, мамил и се бе подигравал с мистър Пикуик, а сега му беше напълно в ръцете. Да кажем ли истината? Беше нещо от джоба на жилетката на мистър Пикуик, което звънна, докато преминаваше в ръката на Джоб, и това действие, тъй или иначе, предизвика искри в очите и вълнение в сърцето на нашия отличен стар познайник, докато той бързо се отдалечаваше.

Сам се бе завърнал междувременно и когато мистър Пикуик влезе в стаята си, го завари да оглежда удобната уредба с някакво мрачно доволство, много приятно да се наблюдава. Имайки решителни възражения господарят му да бъде там въобще, мистър Уелър смяташе сякаш, че е негово висше морално задължение да не се показва премного доволен от каквото и да е тук, било то дела, думи, предложения или препоръки.

— Е, Сам? — рече мистър Пикуик.

— Е, сър? — отвърна мистър Уелър.

— Доста е удобно сега, а, Сам?

— Доста е удобно, сър — отговори Сам, гледайки пренебрежително наоколо.

— Видяхте ли мистър Тъпман и другите ни приятели?

— Да, видях ги, сър: те идват утре и ми се стори много чудно, като чух, че нямало да дойдат днеска — отвърна Сам.

— Донесохте ли ми нещата, които исках?

В отговор мистър Уелър посочи разни пакети, поставени от него възможно най-у̀редно в един ъгъл на стаята.

— Много добре, Сам — рече мистър Пикуик след кратко колебание, — а сега слушайте какво ще ви кажа.

— Слушам, сър — отвърна Сам. — Карайте, сър.

— Още от самото начало, Сам — започна мистър Пикуик много тържествено, — аз почувствувах, че тук не е подходящо място за млад човек.

— Нито пък за стар, сър — забеляза мистър Уелър.

— Напълно сте прав, Сам — рече мистър Пикуик, — но е възможно старите хора да са дошли тук заради тяхната небрежност и прекалена доверчивост, а младите да са доведени заради себичността на онези, на които служат. От всяка гледна точка е по-добре за тези млади хора да не остават тук. Разбирате ли ме, Сам?

— Не, сър, нищо не разбирам — отвърна Сам упорито.

— Помъчете се, Сам — рече мистър Пикуик.

— Добре, сър — заговори Сам след кратко мълчание. — Мисля, че виждам накъде вее вятърът; и ако продължава тъй да вее, става май прекалено, както казал кочияшът на пощенската кола, когат’ халата го застигнала.

— Виждам, че схващате думите ми, Сам — рече мистър Пикуик. — Независимо от моето желание да не се пилеете из този затвор през идните години считам за чудовищна нелепост един длъжник във „Флийт“ да има личен прислужник. Сам — добави мистър Пикуик, — ще трябва да ме напуснете за известно време.

— О, за известно време, а, сър? — отвърна мистър Уелър доста саркастично.

— Да, за времето, през което ще остана тук — уточни мистър Пикуик. — Заплатата ви ще тече на моя сметка. Всеки от тримата ми приятели с радост ще ви вземе дори само от уважение към мен. И ако някога изляза от това място, Сам — додаде мистър Пикуик с принудена веселост, — ако някога това стане, давам ви моята дума, че ще се върнете при мен още начаса.

— Сега пък аз ще ви кажа нещо, сър — рече Сам с много сериозен и тържествен глас. — Тази работа няма да я бъде, затуй нека да не говорим по нея.

— Аз не се шегувам и съм го решил, Сам — рече мистър Пикуик.

— А, тъй било, значи, сър? — с твърдост възрази Сам. — Отлично, сър. Аз също съм го решил.

И с тези думи мистър Уелър си сложи шапката много старателно и бързо напусна стаята.

— Сам! — извика мистър Пикуик след него. — Сам, елате!

Но по дългия коридор не отекваха вече ничии стъпки. Сам Уелър си беше отишъл.