Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и втора

Съдържаща важна промяна в семейство Уелър и преждевременния провал на червеноносия мистър Стигинс

Като смяташе за не съвсем удобно да представи било Боб Сойър, било Бен Алън на младоженците, без те да са напълно подготвени да ги видят, и като искаше да пощади, доколкото бе възможно, чувствата на Арабела, мистър Пикуик предложи Сам и той да слязат от каретата някъде близо до „Джордж и ястребът“, а двамата младежи да вземат временно квартира другаде. Всички с готовност се съгласиха и предложението бе съответно изпълнено; мистър Бен Алън и мистър Боб Сойър се отправиха към някакво усамотено кръчмарско заведение, в най-отдалечените покрайнини на Бъро, гдето имената им често висяха зад вратата близо до тезгяха, възглавявайки дълги и сложни изчисления, направени с тебешир.

— Боже мили, мистър Уелър! — възкликна хубавата домашна прислужничка, щом срещна Сам при вратата.

— По̀ ми се ще да беше „Сам, мили“, мила моя — отвърна той, оставайки назад, за да не дочуе господарят му. — К’во сладко същество си ми ти, Мери!

— Боже, мистър Уелър, какви глупости говорите! — рече Мери. — О, недейте, мистър Уелър…

— К’во „недейте“, мила моя? — запита Сам.

— Ето това — отвърна хубавата прислужничка. — О, стига, мистър Уелър! — Укорявайки го по този начин, хубавата прислужничка го бутна към стената, заявявайки, че й е съборил шапчицата и съвсем е развалил къдрите й.

— И ме накарахте да забравя туй, дето трябваше да ви кажа — додаде Мери. — Едно писмо ви чака тука четири дена; нямаше и половин час, откакто бяхте заминали, и то пристигна; а пък отгоре му пише „бързо“.

— Къде е, любов моя? — запита Сам.

— Аз ви го запазих, иначе може би щеше да се затури някъде, преди да си дойдете — рече Мери. — Ето, вземете го; макар че не заслужавате.

С тези думи — след като бе изразила кокетно и очарователно неоснователните си съмнения, че е възможно да го е изгубила — Мери извади писмото изпод прекрасното си муселинено шалче, вързано над деколтираната блузка, и връчи посланието на Сам, който го целуна с много галантност и преданост.

— Ох, божичко — каза Мери, оправяйки шалчето си и преструвайки се, че не разбира, — вие изведнъж се привързахте много към туй писмо.

На това Сам отговори само с едно смигване, за дълбокия смисъл на което никакво описание не би могло да даде и най-слаба представа; и като седна до Мери на пейката до прозореца, отвори писмото и погледна съдържанието.

— Ехей! — възкликна Сам. — К’во е туй нещо?

— Дано не е нещо неприятно — рече Мери, надзъртайки над рамото му.

— Ой, ама какви ти са очите! — възхити се Сам, вдигайки поглед.

— Оставете сега очите ми; по-добре си прочетете писмото — каза хубавата прислужничка; и като каза това, очите й заискриха тъй дяволито и красиво, че бяха напълно неустоими.

Сам се ободри с една целувка и зачете следното:

Маркиз Гран

Край доркин

срядъ

 

Драги мой Сами,

Много съжалявам дето имам удоволствието да ти нося лоши новини та мащеха ти настина щото неразумно седяла прекалено дълго на мократа трева на дъжда да слуша един пастир дето не можал да свърши по-рано от късно вечерта щото се бил натряскал с бренди и вода и не можел да се спре докат не изтрезнее а да стане туй трябвало няколко часа доктора каза че ако тя била пила топло бренди с вода след туй а не преди можело да не й стане зле на нея й смазахме веднага колелата след туй й се направи всичко дето можеше да се измисли да я оправим баща ти се надяваше че тя ще го заобиколи както винаги ама точно кат вземаше завоя момчето ми тя взе грешна посока и се катурна надолу с бързина дет не си виждал и макар че доктора дърпаше юздата човека и то без да забавя ама беше съвсем напусто щото тя мина през последната станция в шест часа без двайсет минути вчера вечер кат си свърши своя път много преди време туй мож да е дето си беше взела съвсем малко багаж както казва баща ти та ако дойдеш да ме видиш Сами той ще го смята за голяма любезност Сами забележка той непременно иска да се пише тъй аз пък казвам че не е правилно и щото трябва да се поговори по толкоз много работи той е сигурен че твойто началство ще те пусне ама разбира се Сами щото аз добре го познавам и той му праща почитания и аз също кат оставам Сами твой навеки

 

Тони Уелър

— Що за объркано писмо — рече Сам. — Може ли някой да проумее к’во иска да каже с всички тия „той“ и „аз“! Не е почеркът на баща ми, само ей тоз подпис, с печатните букви, той е негов.

— Може да е взел някой да му го пише, а той самият се е подписал на края — предположи хубавата прислужничка.

— Чакай малко — рече Сам и отново прегледа писмото, спирайки се тук-таме, за да поразмисли. — Позна. Джентълменът, дето го е писал, е разправил всичко за нещастието като хората, а после баща ми взема да наднича над него и оплита цялата работа, кат’ си пъха носа. Това си му е навик. Права си, Мери, мила моя.

След като разреши този въпрос, Сам препрочете цялото писмо още веднъж и сякаш чак тогава, за първи път, му стана ясно съдържанието; той каза замислено, докато го сгъваше:

— И тъй, умряла, горкичката! Жал ми е за нея. В същност не беше лоша жена, само ония пастири да бяха я оставили на мира. Много ми е жал за нея.

Мистър Уелър изрече тези думи тъй задълбочено, че хубавата прислужничка сведе очи и придоби много тъжен вид.

— Е, да — забеляза Сам, слагайки писмото в джоба си с кротка въздишка. — Тъй било писано, няма що, както казала старата дама, след кат’ се омъжила за слугата си. Нищо не може да се направи сега, нали, Мери?

Мери поклати глава и също въздъхна.

— Трябва да подам молба до моя император за отпуска — рече Сам.

Мери въздъхна отново: писмото беше тъй затрогващо.

— Довиждане — рече Сам.

— Довиждане — рече хубавата прислужничка, извръщайки глава.

— Е, няма ли да се ръкуваме? — запита Сам.

Хубавата прислужничка подаде ръка — мъничка ръка, макар и на прислужничка — и стана да си върви.

— Няма да отсъствувам дълго — рече Сам.

— Вие винаги отсъствувате — рече Мери, като поклати съвсем лекичко глава. — Едва пристигате, мистър Уелър, и пак тръгвате нанякъде.

Мистър Уелър привлече към себе си скромната красавица и започна да й разправя нещо шепнешком; той не бе говорил твърде продължително, когато тя обърна лице към него и благоволи да го погледне. А когато се разделиха, беше необходимо тя да отиде до стаята си и да оправи къдрите и шапчицата си, преди да помисли да се явява пред своята господарка; тръгвайки по стълбището, за да извърши подготвителната процедура, тя многократно кимна и се усмихна на Сам зад перилата, докато потичваше нагоре.

— Няма да се бавя повече от един или най-много два дена, сър — рече Сам, когато съобщаваше на мистър Пикуик за загубата, претърпяна от неговия баща.

— Останете колкото е необходимо, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Давам ви позволение вие да решите това.

Сам се поклони.

— Кажете на баща ви, Сам — продължи мистър Пикуик, — че ако мога да му помогна с нещо сега, когато е в това положение, аз с най-голяма радост и готовност бих му оказал всякакво съдействие, което е по силите ми.

— Благодарности, сър — отвърна Сам. — Ще му го кажа, сър.

И като си изразиха взаимно своите благопожелания и симпатии, господарят и прислужникът се разделиха.

Беше точно седем часът, когато Сам Уелър скочи от капрата на дилижанса, минаваш, край Доркинг, и се озова на няколкостотин ярда от „Маркиз Гранби“. Беше мъглива, студена вечер; уличката изглеждаше пуста и мрачна, а махагоновото лице на благородния и галантен маркиз бе придобило по-тъжно и меланхолично изражение, отколкото обикновено, докато вятърът го люшкаше напред-назад. Транспарантите бяха спуснати, а капаците — едва открехнати; от тълпата гуляйджии, шляещи се край вратата, нямаше ни помен; беше съвсем тихо и безлюдно.

Не виждайки от кого би могъл да получи някои предварителни сведения, Сам влезе съвсем безшумно. Той хвърли поглед наоколо и бързо съзря баща си в дъното.

Вдовецът бе седнал край малка кръгла маса в стаичката зад тезгяха, пушеше лула, а очите му бяха вперени в огъня. Погребението явно бе извършено в същия ден, защото около шапката, която той не бе свалил от главата си, беше завързана траурна лента, около ярд и половина на дължина; тя бе преметната над облегалото на стола и висеше небрежно надолу. Мистър Уелър бе дълбоко погълнат от своите мисли.

Макар че Сам го призова на няколко пъти по име, той продължаваше да пуши с неподвижно, съзерцателно лице и се опомни едва когато синът му постави дланта си върху рамото му.

— Сами — рече мистър Уелър, — добре си дошъл.

— Повиках те половин дузина пъти — рече Сам, като си окачваше шапката на закачалката, — но ти не ме чу.

— Не, Сами — отвърна мистър Уелър, отново загледан замислено в огъня. — Бях изпаднал в транз, Сами.

— В к’во? — попита Сам, като придърпа стола си до огъня.

— В транз, Сами — повтори старшият мистър Уелър, — заради нея, Сами. — Тук мистър Уелър махна с глава в посоката на доркингските гробища, обяснявайки безмълвно, че думите му се отнасят за покойната мисис Уелър.

— Точно си мислех, Сами — продължи мистър Уелър и искрено натъжен, погледна съсредоточено своя син над лулата си, сякаш да го увери, че колкото и невероятно и удивително да му се стори неговото признание, то беше все пак казано спокойно и обмислено, — мислех си, че, общо взето, много ми е мъчно, дето тя си отиде.

— И тъй трябва — отвърна Сам.

Мистър Уелър кимна в знак на съгласие и взирайки се отново в огъня, се обви в облак дим и дълбоко се унесе.

— Много разумни неща бяха, дето ги каза — рече след дълго мълчание мистър Уелър, като махна с ръка, за да пропъди пушека.

— К’ви неща? — запита Сам.

— Ония, дето ги каза, след кат се разболя — отвърна възрастният джентълмен.

— К’во каза?

— Нещо ей такова: „Уелър — вика, — боя се, че не сторих за теб туй, дето трябваше да го сторя; ти си човек с много добро сърце и аз можех да ти уредя по-уютен дом. Почвам да виждам чак сега — вика, — когато е много късно, че ако една задомена жена иска да е набожна, тя трябва най-напред да почне, кат’ изпълнява задълженията си в къщи и ги направи тез, дето са около нея, весели и щастливи; а щом по никакво време ходи по църкви, литургии и бог знай к’во още, тя не трябва да се извинява с тия работи за мързела и нехайството си. А пък аз го правех туй нещо — вика тя — и съм пръскала и време, и пари за ония, дето правеха по-лошо и от мен; но дано кат’ си отида, Уелър, ти ме поменуваш такава, к’вато бях, преди да ги знам ония хора, и к’вато съм си по природа.“ — „Сузан — викам аз (право да си кажа, туй съвсем ме шашна, Сами, момчето ми). — Сузан — викам аз, — ти ми беше, общо взето, много добра съпруга; не казвай нищо за туй; горе главата, мила моя, ще оживееш да видиш как ще му извия врата на оня Стигинс.“ И тя се усмихна на туй, Сами — додаде възрастният джентълмен, потискайки въздишката си с лулата, — но все пак умря, въпреки всичко!

— Да — осмели се да го поутеши простичко Сам, след като изминаха три-четири минути, през което време възрастният джентълмен пушеше и клатеше тържествено глава, — да, началство, всички ще отидем там, рано или късно.

— Тъй е, Сами — рече мистър Уелър старши.

— Всичко туй е от Провидението — заключи Сам.

— Разбира се — отвърна баща му и кимна мрачно в знак на съгласие, — к’во ще стане иначе с хората от погребалните кантори, Сами.

Реейки се в огромното поле на предположения, възникнали от тази мисъл, по-възрастният мистър Уелър остави лулата си на масата и заразбутва огъня, потънал в разсъждения.

Докато възрастният джентълмен бе зает по този начин, една много закръглена, облечена в траур готвачка, която дотогава бе шетала нещо край тезгяха, се вмъкна в стаичката и ухилвайки се на Сам вместо поздрав, се изправи мълчаливо зад стола на баща му, като обяви присъствието си с леко покашляне; щом то не привлече вниманието му, последва второ, по-звучно.

— Ехей! — стресна се мистър Уелър старши, изпускайки ръжена и отдръпвайки бързо стола си. — К’во има още?

— Да ви дам чаша чай, хайде, бедна душичке — отвърна закръглената дама ласкаво.

— Не ща! — отвърна мистър Уелър доста необуздано. — Върви по… — мистър Уелър тутакси се поправи — върви по-далеч.

— Ох, боже, боже! Как нещастието променя хората! — възкликна дамата, обръщайки очи нагоре.

— Да, само туй нещастие и докторът могат да променят моето сегашно положение — промърмори мистър Уелър.

— Не съм виждала досега мъж да се гневи толкова — рече закръглената особа.

— То си е за мое добро: хич не се безпокой, както се утешавал един разкаян пакостник, докато го налагали — отвърна възрастният джентълмен.

Закръглената особа поклати глава съчувствено и състрадателно; после се обърна към Сам и го запита дали баща му не трябва да направи усилие да се съвземе, а не да се поддава на мрачното си настроение.

— Видите ли, мистър Самюъл — рече закръглената особа, — аз още вчера му казах, че той непременно ще се почувствува самотен, друго не може и да очаква, сър; но той не бива да отпада духом, щото, божичко, на всички ни е мъчно за неговата загуба и сме готови да направим всичко за него, а човек никога не е чак в толкова лошо положение, мистър Самюъл, та да не може да се оправи. Туй ми го каза един много почтен човек, когато моят мъж почина. — Тук говорителката сложи ръка на устата си и отново се покашля, хвърляйки много нежен поглед към мистър Уелър старши.

— Тъй кат’ не се нуждая никак от вашия разговор точно сега, госпожа, ще бъдете ли тъй добра да се от-теглите? — запита мистър Уелър със строг, равен глас.

— Ах, мистър Уелър — рече закръглената особа. — Та аз ви приказвах само от доброта.

— Много вероятно, госпожа — отвърна мистър Уелър. — Сами, изпрати госпожата до вратата и затвори след нея.

Този намек не остана незабелязан от закръглената особа; защото тя веднага напусна стаята и затръшна вратата след себе си, след което мистър Уелър се облегна назад в стола си изпотен целият и каза:

— Сами, ако остана самичък тук една седмица — само една седмица, момчето ми, — ей таз жена ще ме принуди да се оженя насила за нея, преди да са минали седемте дена.

— Хайде де! Толкоз ли е влюбена в тебе? — запита Сам.

— Влюбена! — отвърна баща му. — Не мога да се отърва от нея. Ако ме затворят в огнеупорна каса с патентована ключалка, тя пак ще изнамери как да ме докопа, Сами.

— Я гледай к’во било, да тичат толкоз подир тебе! — рече усмихнато Сам.

— Никак не се перча с туй, Сами — отвърна мистър Уелър, като ръчкаше яростно огъня. — Туй е ужасна ситуация. Направо ще ме изгонят вън от къщи някой ден заради туй. Ама душата й едва беше излязла от тялото на горката ти мащеха и хоп: една бабичка ми праща гърне сладко, друга пък — желе, а трета ми попарва чай от лайкучка, цяла голяма кана, дявол да го вземе, и ми я носи в къщи тя самата. — Мистър Уелър млъкна, а по лицето му се четеше крайно отвращение; и добави, след като се поогледа:

— Те всичките са вдовици, Сами, всички до една освен оная с чая от лайкучка: тя е неомъжена, девойче на петдесет и три лазарника!

Сам отвърна единствено с шеговит поглед, а старият джентълмен, разчупвайки най-сетне една упорита буца въглища с такова злобно и напрегнато изражение, сякаш беше главата на една от горепоменатите вдовици, рече:

— Кратко казано, Сами, усещам се в безопасност само кат’ съм на капрата…

— Защо се усещаш там по̀ на безопасност, отколкото другаде? — прекъсна го Сам.

— Щот’ кочияшът е човек с особени предимства — отвърна мистър Уелър, като впери очи в сина си. — Щот’, к’вото си прави кочияшът, без да го подозират, другите не могат го прави; щот’ кочияшът мож’ да е в много дружески отношения с осемнайсет мили жени по пътя и пак никой не смята, че трябва да се ожени за някоя от тях. А кой друг мъж може да ти каже същото, Сами?

— Да, туй е доста вярно — рече Сам.

— Ако твойто началство беше кочияш — заразсъждава мистър Уелър, — смяташ ли, че съдебните заседатели щяха да го осъдят, ако въобще е възможно нещата в такъв случай да стигнат чак дотам? Нямаше да посмеят.

— Защо не? — запита доста пренебрежително Сам.

— Защо ли? — отвърна мистър Уелър. — Щот’ много щяха да си изкривят душата. Редовният кочияш е нещо кат’ брънка между моминството и женитбата и всеки практически човек го знае.

— Аха! Искаш да кажеш, че са общи любимци и никоя жена не може да ги надхитри, а?

Баща му кимна.

— А как въобще се стига дотам — продължи родителят Уелър, — не мога ти каза. Що става тъй, че кочияшите на дилижанси за дълги разстояния са толкоз притегателни и толкоз ги уважават — обожават ги, мож’ да се каже — всички млади жени по всички места, отдето минават, не зная. Зная само, че е тъй. То е някакво природно правило — диспансер, както казваше горкичката ти мащеха.

— Диспенсация[1] — поправи го Сам.

— Отлично, Сами, диспенсация, ако повече ти харесва — отвърна мистър Уелър. — Аз му казвам диспансер и винаги тъй го пишат по всички места, дето ти дават лекове без пари, ама в твои шишета; ето това е.

С тези думи мистър Уелър пак си напълни и запали лулата и придавайки отново на лицето си замислено изражение, продължи както следва:

— И тъй, момчето ми, щот’ не виждам за какъв дявол да стоя тука и да трябва, волю-неволю, да се оженя, а пък също не ми се иска да се разделям завинаги с онез забележителни членове на нашто общество, аз реших да я карам безопасно и пак да се настаня в „Красивата дивачка“; там съм кат’ риба в морето, Сами.

— А заведението? — попита Сам.

— Заведението, Сами — отвърна възрастният джентълмен, — с все запаси и покъщнина и с откупуване на клиентелата ще се продаде с частен договор; а двеста лири от тез пари, както го поиска мащеха ти малко преди да умре, ще се внесат на твое име в… как пък им викаха на онез неща?

— К’ви неща? — запита Сам.

— Онез неща, дет’ винаги вървят ту нагоре, ту надолу в Сити.

— Омнибуси? — подхвърли Сам.

— Глупости — отвърна мистър Уелър. — Онез неща, дет’ все си менят цената и са свързани, тъй или иначе, с държавни дългове, чекови сметки и тям подобни.

— О, облигации — сети се Сам.

— Ъхъ — отвърна мистър Уелър, — облизвации; двеста лири от парите, Сами, ще се внесат на твое име в облизвации; четири и половина на сто сигурна лихва, Сами.

— Много мило, дето старата дама се е сетила за мене — рече Сам, — и аз съм й много задължен.

— Останалото ще се внесе на мое име — продължи мистър Уелър старши, — а щом хвърля топа, то ще премине на тебе; ама ти внимавай да не го похарчиш изведнъж, момчето ми, гледай някоя вдовица да не надуши богатството ти, инак с тебе е свършено.

Изказал своето предупреждение, мистър Уелър се върна към лулата си с поразведрено лице; след този делови разговор сякаш му бе доста олекнало на душата.

— Някой чука на вратата — рече Сам.

— Остави го да чука — с достойнство отвърна баща му.

Сам изпълни заръката. Чу се второ почукване, и трето, а после дълга поредица от чукания; Сам попита защо не се допуща чукащият вътре.

— Пст — прошепна мистър Уелър уплашено, — не им обръщай внимание, Сами, туй май е една от вдовиците.

Тъй като никакво внимание не бе обърнато на почукванията, незнайният посетител се осмели след кратка пауза да открехне вратата и да надзърне. Не беше женска главата, провряла се през леко отворената врата, а дългите черни кичури и зачервеното лице на мистър Стигинс. Лулата на мистър Уелър падна от ръцете му.

Преподобният джентълмен отваряше вратата малко по малко, на едва забележими степени, а щом отворът стана достатъчно широк, за да може да се провре мършавото му тяло, той се плъзна вътре и затвори след себе си крайно грижливо и безшумно. Вдигна ръце и очи в знак на безграничната си печал заради нещастието, постигнало този дом, пренесе креслото с високо облегало до обичайния си кът край камината, седна на крайчеца и като измъкна от джоба си кафява носна кърпа, захвана да си търка зрителните органи.

Докато ставаше това, мистър Уелър старши седеше облегнат назад на своя стол с широко отворени очи, стиснал здраво колене, а цялото му лице изразяваше крайното му, безпределно изумление. Сам бе седнал срещу него и чакаше, горящ от любопитство, как ще завърши тази сцена.

Мистър Стигинс държа няколко минути кафявата носна кърпа на очите, като едновременно стенеше благоприлично, но после, овладявайки чувствата си с огромно усилие на волята, той я сложи обратно и си закопча джоба. После разбута огъня; а после си потърка ръцете и хвърли поглед към Сам.

— О, млади мой приятелю — рече мистър Стигинс, нарушавайки мълчанието с много тих глас. — Какъв ужасен удар!

Сам кимна леко.

— И за съсъда на гнева[2] също — добави мистър Стигинс, — това кара сърцето да кърви.

Мистър Уелър старши биде дочут от сина си да мърмори нещо относно някой да накара носа на друг съсед да кърви; но мистър Стигинс не го чу.

— Знаете ли, млади човече — зашепна мистър Стигинс, придръпвайки креслото си по-близо до Сам, — дали тя е оставила нещо за Емануил?

— Кой е той? — запита Сам.

— Църквата — отвърна мистър Стигинс, — нашата църква; нашето паство, мистър Самюъл.

— Не е оставила нищо на паството, нито на пастира, нито на животните — каза решително Сам, — нито пък на кучетата.

Мистър Стигинс лукаво погледна Сам; погледна и стария джентълмен, който си беше затворил очите, сякаш беше заспал; и придръпвайки стола си още по-близо до Сам, рече:

— А нещо за мене, мистър Самюъл?

Сам поклати глава.

— Не може нищо да няма — рече мистър Стигинс, като побледня, доколкото можеше да побледнее. — Поразровете ума си, мистър Самюъл: все има нещичко, оставено за спомен.

— Нищо, което да струва толкоз, колкото този ваш стар чадър — отвърна Сам.

— Може би — колебливо поде мистър Стигинс след няколкоминутно вглъбено размишление, — може би тя ме е препоръчала на грижите на гневния човек, мистър Самюъл?

— Смятам туй за доста по-възможно — отвърна Сам. — Той ей сегичка говореше за вас.

— Наистина ли? — възкликна мистър Стигинс и просия. — А! Смея да кажа, че той се е променил. Бихме могли сега да живеем много уютно двамата, нали, мистър Самюъл? Аз ще се грижа за неговия имот, когато вас ви няма… добре ще се грижа, знаете.

Изпускайки една дълго потискана въздишка, мистър Стигинс млъкна и зачака отговор. Сам кимна, а мистър Уелър издаде някакъв странен звук, който — не бидейки нито стенание, нито пъшкане, нито сумтене, нито ръмжене — беше сякаш до известна степен съчетание от всичките, взети наедно.

Мистър Стигинс, насърчен от този звук, изтълкуван от него като изява на угризения на съвестта или покаяние, огледа стаята, потърка ръце, поплака, усмихна, се, поплака отново, а после се отправи с тихи стъпки към добре познатата полица в отсрещния ъгъл, взе една чаша и много спокойно сложи четири бучки захар в нея. Когато стигна до тази точка, той се огледа отново и въздъхна горестно; после се отправи все тъй безшумно към тезгяха и се върна незабавно с напълнена до половина чаша с ананасов ром, пристъпи към чайника, тананикащ весело на решетката на камината, направи си грога, разбърка го, опита го, а когато седна, отпи хубава дълга глътка от питието и поспря, за да си поеме дъх.

Мистър Уелър старши все още продължаваше по много чудноват и неубедителен начин да се прави на заспал и не промълви нито дума, докато траяха тези действия; но когато Стигинс спря, за да си поеме дъх, той връхлетя върху него и като му изтръгна чашата от ръката, плисна остатъка от сместа в лицето му, а самата чаша запокити в огъня. После здраво грабна преподобния джентълмен за яката и отведнъж го зарита с кипяща ярост, като придружаваше налагането с ботуши върху личността на мистър Стигинс с най-различни бурни проклятия, отнасящи се до неговите крайници, очи и туловище.

— Сами — викна мистър Уелър, — закрепи ми по-хубаво шапката.

Сам послушно закрепи по-здраво шапката с дългата траурна лента на бащината си глава и възрастният джентълмен, продължавайки ритането с още по-голяма ловкост от преди, повлече мистър Стигинс през пивницата, през ходника и през външната врата чак до улицата; ритането не спираше през целия път, а при всяко вдигане на ботуша силата на ударите по-скоро нарастваше, вместо да намалее.

Гледката беше прекрасна, с ободряващо въздействие: червеноносият джентълмен се гърчеше в ръцете на мистър Уелър и цялото му тяло трепереше от болка, докато ритниците се сипеха бързо един след друг; но скоро се разгърна още по-вълнуващо зрелище: мистър Уелър успя, след отчаяна борба, да натика главата на мистър Стигинс в коритото за поене на конете и го задържа тъй, докато последният едва не се задуши.

— Ето на̀ — рече мистър Уелър, хвърляйки цялата си останала енергия в някакъв много сложен ритник, щом позволи на мистър Стигинс да вдигне главата си от коритото, — нека сега ми дойде някой друг от ваште мързеливи пастири, та да го направя най-първо на пихтия, а сетне да го удавя! Сами, помогни ми да си вляза и ми дай чашка бренди. Без дъх останах, момчето ми.

Бележки

[1] Освен освобождаване от задължения и позволително на английски думата има още няколко значения: съдба, повеля, закон и др.

[2] Така бе наречен мистър Уелър от главния пастир, в библейски стил.