Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (29)

Глава двадесет и шеста

Която съдържа кратък отчет за хода на делото Бардел срещу Пикуик

След като изпълни главната задача и цел на своето пътуване с разобличаването на Джингл, мистър Пикуик реши да се върне незабавно в Лондон, за да се запознае с постъпките, направени междувременно против него от господата Додсън и Фог. Действувайки в духа на това решение с присъщите на характера му воля и енергия, той се изкачи на задната седалка на дилижанса от Ипсуич за Лондон на сутринта след паметните събития, описани надълго в двете предшествуващи глави; и придружен от тримата си приятели и мистър Уелър, той пристигна жив и здрав в столицата същата вечер.

Тук приятелите се разделиха за известно време. Господата Тъпман, Уинкл и Снодграс се отправиха към съответните си жилища, за да се заловят с приготовленията за предстоящото им гостуване в Дингли Дел, а мистър Пикуик и Сам се настаниха в много хубава, старомодна, но удобна квартира: тоест пивница и хотел „Джордж и ястребът“, Джордж Ярд, Ломбард Стрийт.

Мистър Пикуик привърши вечерята си и след като допи последната чаша от някакво специално порто, покри главата си с копринена носна кърпичка, сложи нозете си на решетката пред камината и се излегна на удобното кресло, когато влезе мистър Уелър с платнената му пътна чанта и го откъсна от спокойното му съзерцание.

— Сам — рече мистър Пикуик.

— Да, сър — отвърна мистър Уелър.

— Точно си мислех, Сам — поде мистър Пикуик, — че съм оставил доста свои вещи в къщата на мисис Бардел и би трябвало да направя необходимото да ги прибера оттам, преди да напусна отново града.

— Много добре, сър — отвърна мистър Уелър.

— Бих могъл да ги оставя засега у мистър Тъпман, Сам — продължи мистър Пикуик, — но преди да ги приберем, необходимо е да бъдат прегледани и опаковани. Бих желал да прескочите до Гозуъл Стрийт, Сам, и да се заемете с тази работа.

— Веднага ли, сър? — попита Сам.

— Веднага — отвърна мистър Пикуик. — И… чакайте, Сам — добави мистър Пикуик, вадейки кесията си, — има да се плаща някакъв наем. Не дължа нищо за тримесечието до Коледа, но по-добре го платете и да се свърши с това. Би трябвало при напускане на квартирата да предупредя един месец по-рано. Ето ви писменото ми предупреждение. Дайте го на мисис Бардел и й кажете, че може да обяви квартирата за свободна, щом пожелае.

— Много добре, сър — отвърна Сам. — Има ли още нещо, сър?

— Не, нищо, Сам.

Мистър Уелър се отправи бавно към вратата, сякаш очакваше още нещо; бавно я отвори, бавно престъпи прага и бавно започна да я затваря, когато мистър Пикуик го повика:

— Сам.

— Да, сър — отзова се Сам, като бързо престъпи прага в обратна посока и затвори вратата след себе си.

— Нямам нищо против, ако се опитате да разберете, Сам, какво е отношението на мисис Бардел към мен и дали е наистина възможно това гнусно и неоснователно съдебно преследване да стигне до крайности. Казвам, че нямам нищо против да го сторите, ако искате, Сам — рече мистър Пикуик.

Сам кимна в знак, че е разбрал и излезе от стаята. Мистър Пикуик придърпа отново копринената носна кърпичка върху главата си и се приготви за дрямка. Мистър Уелър веднага излезе, за да изпълни дадените му поръчения.

Наближаваше девет часът, когато стигна Гозуъл Стрийт. Две свещи горяха в малката приемна към улицата и две женски шапки хвърляха сянка върху щорите на прозорците. Мисис Бардел имаше гости.

Мистър Уелър почука на вратата и след доста дълго време — прекарано от Сам в подсвиркване на някаква песничка, а от лицето отвътре в преодоляване упорството на една свещ, която отказваше да се запали — чифт детски обущенца затопуркаха по постлания под и младият мистър Бардел се появи на входа.

— Е, малък палавнико — рече Сам, — как е мама?

— Тя е много добре — отвърна младият мистър Бардел, — и аз също.

— Е, слава богу — рече Сам. — Кажи й, че искам да говоря с нея, хайде, мое дете-чудо.

При тази просба младият мистър Бардел сложи упоритата при запалване свещ на последното стъпало и изчезна в малката приемна с дадената му заръка.

Двете шапки, хвърлящи сянка върху щорите на прозорците, бяха съответната украса на главите на две от най-близките приятелки на мисис Бардел, които току-що бяха дошли да пият чай, придружен с малка топла вечеря, състояща се от няколко чифта свински крачета и печено сирене. Сиренето цвъртеше и добиваше чудесна кафява коричка в малката металическа скара на открития огън; свинските крачета изглеждаха чудесни в калайдисаната тенджерка, поставена отпред, върху решетката на камината; мисис Бардел и двете й приятелки се чувствуваха също чудесно, бъбрейки спокойничко относно всичките си близки приятели и познати, когато младият мистър Бардел се завърна от входната врата, за да предаде посланието, поверено му от мистър Самюъл Уелър.

— Прислужникът на мистър Пикуик! — възкликна мисис Бардел, като побледня.

— Божичко мили! — рече мисис Клъпинс.

— Правичката да си кажа, нямаше да го повярвам, ако не се случи тъй, че да съм тук — рече мисис Сандърс.

Мисис Клъпинс беше дребна, енергична наглед жена; мисис Сандърс беше едра, пълна, широколика особа: и те двете бяха въпросните гостенки.

Мисис Бардел чувствуваше, че е редно да се развълнува; и тъй като ни една от трите не знаеше дали би трябвало в същност при дадените обстоятелства да се влиза във връзка с прислужника на мистър Пикуик освен посредством Додсън и Фог, те всички бяха заварени неподготвени за тази среща. В това положение на колебание първото нещо, що можеше да се направи, естествено беше да се натупа момчето, загдето бе отворило вратата на мистър Уелър. Следователно майка му го натупа, а то закрещя високо.

— Престани да крещиш… чуваш ли, непослушно създание! — рече мисис Бардел.

— Да, да, недей да ядосваш бедната си майка — рече мисис Сандърс.

— Тя и тъй си има достатъчно ядове, Томи — рече мисис Клъпинс примирително и съчувствено.

— Ох! Няма късмет горката гълъбица! — изохка мисис Сандърс.

При всички тези поучителни изказвания младият мистър Бардел се разрева още по-гласовито.

— А сега какво да правя? — обърна се мисис Бардел към мисис Клъпинс.

— Аз мисля, че трябва да го видите — отвърна мисис Клъпинс, — но в никакъв случай не без свидетел.

— Аз мисля, че с двама свидетели е по-законно — додаде мисис Сандърс, която, подобно на другата приятелка, изгаряше от любопитство.

— Може би най-добре ще е да влезе тук — рече мисис Бардел.

— Разбира се! — отвърна мисис Клъпинс, подхващайки енергично това предложение. — Влезте, младежо! И затворете най-напред външната врата, моля.

Мистър Уелър се възползува веднага от поканата и щом се представи в приемната, обясни поверената му задача както следва:

— Прощавайте много дет ви правя туй главоболие, госпожо, както рекъл крадецът, когато хвърлил старата дама в огъня, но щото аз и началството точно сега си идваме в града и пак веднага тръгваме, не може другояче.

— Разбира се, младият човек не е крив за грешките на своя господар — обади се мисис Клъпинс, приятно изненадана от външността и думите на мистър Уелър.

— Не е, ами — потвърди мисис Сандърс, хвърляйки замислен поглед към калайдисаната тенджерка, сякаш си правеше сметка наум по колко свински крачета биха се паднали на всеки в случай, че поканеха Сам да остане на вечеря.

— И тъй, аз дойдох тук — продължи Сам, без да обръща внимание на вмъкнатите забележки, — първо, да ви предам предупреждението за напускане на квартирата: ето ви го. Второ, да платя наема: ето ви и него. Трето, да ви кажа, че всички неща на началството трябва да се опаковат и да се предадат на тоз, който пратим да ги вземе. Четвърто, да ви съобщя, че може да дадете стаите под наем, щом пожелаете; и туй е всичко.

— Каквото и да се е случило — рече мисис Бардел, — аз винаги съм казвала и винаги ще казвам; във всяко друго отношение, освен в едно, мистър Пикуик винаги се е държал като истински джентълмен. Винаги е плащал наема си редовно, като банка, винаги.

Казвайки това, мисис Бардел вдигна кърпичка към очите си и излезе от стаята да приготви разписката.

Сам отлично схвана, че той трябваше да остане мълчалив, а жените непременно щяха да се разбъбрят; затова огледа поред калайдисаната тенджерка, печеното сирене, стените и тавана, без да промълви дума.

— Бедничката! — рече мисис Клъпинс.

— Ах, горката! — отвърна мисис Сандърс.

Сам не каза нищо. Той виждаше, че те пристъпват към въпроса.

— Наистина не мога да се сдържа — подхвана мисис Клъпинс, — като си помисля за туй лъжовно обещание. Не искам да кажа нищо, за да не ви стане неудобно, младежо, но вашият господар е едно старо животно и съжалявам, дето не е тук, да му го кажа в очите.

— И аз съжалявам — рече Сам.

— Като я гледа човек как го е взела присърце, отпаднала духом, и на нищо не се радва, освен когато дойдат някои приятелки да я посетят от съжаление и да я поразтушат — продължи мисис Клъпинс, поглеждайки към калайдисаната тенджерка и към скарата край огъня, — туй е възмутително!

— Безчеловеческо — добави мисис Сандърс.

— А вашият господар, младежо! Джентълмен с пари, дето няма нищо ще покрие харчовете за една жена, без да му мигне окото — продължи много словоохотливо мисис Клъпинс. — Та може ли да има и най-малко оправдание, задето се държи тъй! Защо не се ожени той за нея!

— А — рече Сам, — разбира се: туй е въпросът.

— Въпросът, да — отвърна мисис Клъпинс. — Тя щеше да му зададе въпроса, ако беше куражлия като мене. Ама все пак има закон за нас, горкичките жени, дето ни тъпчат, както си искат, когато им падне; и господарят ви ще разбере някои работи, младежо, преди да му се лепнат още шест месеца на гърба.

При тази утешителна мисъл мисис Клъпинс навири глава и се усмихна на мисис Сандърс, която също й отвърна с усмивка.

„Делото е в ход, няма грешка“ — помисли си Сам и точно тогава мисис Бардел се върна с разписката.

— Ето ви я, мистър Уелър — рече мисис Бардел, — ето ви и остатъка от парите; надявам се, че ще пийнете нещичко, за да се сгреете, поне заради старото ни познанство, мистър Уелър.

Сам долови изгодата, дето можеше да извлече, и веднага прие поканата; мисис Бардел извади от някакъв малък долап тъмна бутилка и винена чаша; тя бе тъй разсеяна, потънала в скръбните си мисли, че след като напълни чашата на мистър Уелър, извади още три чаши и също ги напълни.

— Ах, мисис Бардел! — извика мисис Клъпинс. — Вижте само какво направихте!

— Е, и таз хубава! — откликна мисис Сандърс.

— Ах, бедната ми глава! — отвърна мисис Бардел с бледа усмивка.

Сам естествено схвана цялото положение и тутакси каза, че той никога не пиел преди вечеря, освен когато някоя дама пиела с него. Последва весел продължителен смях и мисис Сандърс се престраши да отпие от чашата си, за да му направи удоволствие. Тогава Сам каза, че трябвало да го сторят задружно и всички отпиха по малко. После дребната мисис Клъпинс предложи наздравица „за успех на Бардел срещу стария Пикуик“, при което дамите си изпразниха чашите в чест на това пожелание и мигновено станаха много бъбриви.

— Сигурно сте чули за това, което става, мистър Уелър? — рече мисис Бардел.

— Чувал съм туй-онуй — отвърна Сам.

— Ужасно е да те изправят пред хората по този начин, мистър Уелър — продължи мисис Бардел, — но сега виждам, че това е единственото, което мога да направя, а моите адвокати, господа Додсън и Фог, ми казват, че с призованите от нас свидетели непременно ще спечелим. Не знам какво ще правя, мистър Уелър, ако не стане тъй.

Само при мисълта, че мисис Бардел би могла да изгуби делото, мисис Сандърс тъй се разтревожи, че бе необходимо веднага отново да напълни и изпразни чашата си, защото такива били чувствата й в този миг (както обясни тя по-късно), че щяла направо да припадне, ако не го била сторила.

— Кога се очаква туй дело? — запита Сам.

— През февруари или март — отвърна мисис Бардел.

— И колко много свидетели ще има, нали? — рече мисис Клъпинс.

— Да, много! — рече мисис Сандърс.

— А как ли ще побеснеят Додсън и Фог, ако тъжителката не спечели? — добави мисис Клъпинс. — Та те поемат цялата отговорност!

— А, тъй ами! — отвърна мисис Сандърс.

— Но тъжителката непременно ще спечели — заключи мисис Клъпинс.

— Надявам се — рече мисис Бардел.

— О, за туй няма никакво съмнение — додаде мисис Сандърс.

— Е — рече Сам, като скочи на крака и остави чашата си на масата. — Едно мога да ви кажа: дано получите туй, що заслужавате.

— Благодарности, мистър Уелър — поривисто отговори мисис Бардел.

— А за ония Додсън и Фог, дето ги вършат тез работи за своя сметка — продължи мистър Уелър, — и за всички други симпатяги от тоз занаят, дето скарват хората, без да вземат нищичко, и пращат своите чиновници при съседи и познати да изравят малките им караници, дето трябва да се оправят пред съда — за всички тези симпатяги мога да кажа само едно: да можех аз да им дам туй, що заслужават.

— Ах, и аз искам да им се даде туй, що заслужават: всеки с добро и щедро сърце е готов да им го даде! — рече мисис Бардел възхитена.

— Амин! — отговори Сам — И ще си живеят сито до немай-къде от туй! Желая ви лека нощ, госпожи.

За голямо облекчение на мисис Сандърс Сам си отиде, без да бъде поканен от домакинята да опита свинските крачета и печеното сирене: затова пък дамите, с детската — според силите му — помощ на младия мистър Бардел, си хапнаха хубавичко от лакомствата; и те наистина изчезнаха без остатък благодарение на усърдните им усилия.

Мистър Уелър се върна в странноприемницата „Джордж и ястребът“ и разказа най-точно на своя господар за ловките игри на Додсън и Фог, за които бе успял да разбере по време на посещението си у мисис Бардел. Едно свиждане с мистър Пъркър на следния ден напълно потвърди и дори надмина всички неприятни сведения, доставени от мистър Уелър. И мистър Пикуик бе принуден да се готви за коледното си гостуване в Дингли Дел с приятната мисъл за предстоящото му след два-три месеца дело за нанесена щета поради неустойка на брачно обещание: щеше да бъде изправен пред съда за граждански дела от общ характер, като тъжителката имаше всички възможни преимущества не само поради силата на обстоятелствата, но и поради ловките игри на Додсън и Фог на това отгоре.