Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (24)

Глава двадесет и първа

В която старчето се впуща в любимата си тема и разказва история за един странен клиент

— Ха! — възкликна старият човек, чийто външен вид и държане описахме при завършека на предидущата глава. — Ха! Кой спомена за свърталището на правниците?

— Аз, сър — отвърна мистър Пикуик. — Аз казах колко необикновени са тези стари места.

— Вие! — рече старият човек презрително. — Какво знаете вие за времето, когато младежи се затваряха там в усамотение и четяха ли, четяха, ден след ден и нощ след нощ, докато разумът им захващаше да блуждае от среднощните занимания; докато умствените им сили се изразходваха; докато утринната светлина не им носеше вече бодрост и здраве; и те гниеха, посветили своята младост и енергия на скучните стари книги? Да се върнем към по-късно време и съвършено друга епоха: какво знаете вие за бавното чезнене от охтика или бързото опустошение от треска — последици от „славния живот“ и блудство, — покосили не малко обитатели на същите тези стаи? Представяте ли си колко много са онези, които са се връщали с наболели сърца от адвокатските кантори, гдето напразно са молели за милост и са намирали или покой в Темза, или приют в затвора? Не, тези къщи не са обикновени. Няма ни една дъска от вехтата ламперия, която, ако имаше способността да помни и говори, не би изскочила от стената и не би разказала страхотни истории, романи от живота, сър, романи от живота! Колкото и обикновени да изглеждат сега, уверявам ви, че това са особени стари сгради и бих предпочел да слушам безброй легенди с най-ужасяващи наименования, отколкото истинската история на само едно от тези жилища.

Имаше нещо толкова чудновато във внезапния порив на стария човек и в темата, що го бе предизвикала, че мистър Пикуик не намери какво да му отговори и си замълча; а старикът, овладявайки възбудата си, се усмихна отново с неприятната си усмивка, изчезнала по време на първоначалното му вълнение, и продължи:

— Погледнете ги в друга светлина: тази на всекидневието, далеч от всякаква романтика. Колко подходящи са тези места за бавно изтезание! Помислете за бедняка, похарчил всичко, що е имал, изпаднал в нищета, ограбил и приятелите си, за да се добере до тази професия, която не ще му донесе и късче хляб. Очакване — надежда — разочарование — страх — мъка — немотия — разбити надежди и край на неговата кариера: завършва със самоубийство може би или като последен отчаян пияница. Не съм ли прав? — И старият потри ръце и се захили неприятно, сякаш бе възхитен, загдето бе успял да говори по своята любима тема от друга гледна точка.

Мистър Пикуик разучаваше старика с голямо любопитство, а останалите от компанията продължаваха да гледат усмихнати и мълчаливи.

— Все ги хвалят немските университети — продължаваше дребният старик. — Уф, уф! Има достатъчно романтика тук, няма нужда да се отдалечавате и половин миля, но хората не си дават сметка.

— Никога преди не съм помислял за тази романтика наистина — каза засмяно мистър Пикуик.

— Не сте, разбира се — рече дребничкото старче, — сигурен съм. Един мой приятел често ми казваше: „Какво толкова необикновено виждаш в тези жилища?“ — „Странни са тези стари места“ — казвам му аз. „Съвсем не са“ — отговаря той. „Самотни“ — казвам аз. „Няма такова нещо“ — отрича той. И умря една сутрин от апоплексия точно когато се готвел да отваря външната си врата. Паднал с главата напред върху собствената си пощенска кутия и тъй си стоял година и половина. Всички мислели, че е някъде вън от града.

— А как са го намерили най-накрая? — запита мистър Пикуик.

— Съдийската колегия решила да разбият вратата му, защото не си бил платил наема от две години. Тъй и сторили. Насилили ключалката и много прашен скелет в син жакет, черен брич и копринени чорапи се стоварил в обятията на портиера, който отворил вратата. Странно е, доста странно дори! — И дребният човек наклони глава и захвана да си търка ръцете с неизразимо удоволствие.

— Знам друг един случай — рече дребният старик, щом злорадството му постихна, — стана в Клифорд Ин. Наемател на тавански стаи — съмнителна личност — затваря се в стенния шкаф и взема доза арсеник. Управителят мисли, че е избягал, отваря вратата и слага обявление. Друг човек пристига, наема стаите, мебелира ги и заживява там. Ала, тъй или иначе, не можел да спи — непрекъснато бил притеснен и неспокоен. „Чудно — казал си той, — ще отида да спя в другата стая, а тази ще ми стане дневна.“ Направил преустройството и спял много добре нощем, но изведнъж почувствувал, че някак си не можел да чете вечер; притеснен бил, нервничел и все снемал нагара от свещта и се оглеждал наоколо. „Не мога да разбера тази работа — казал си той, когато една вечер се върнал от работа и пиел чаша студен грог, опрял гръб о стената, за да не си въобразява, че има някой зад него, — не мога да разбера — казал и точно тогава очите му се спрели на малкия стенен шкаф, дето винаги стоял заключен, и тръпка го разтърсила целия от главата до петите, — и друг път съм имал такова странно усещане — казал си, — не мога да пропъдя мисълта, че в този шкаф има нещо не наред.“ Прави отчаяно усилие, набира смелост, разбива ключалката с един-два удара на ръжена, отваря вратата и вътре, разбира се, намира стария наемател, изправен в целия си ръст в един ъгъл, стиснал здраво в ръка малко шишенце, а лицето му… хм! — Завършвайки тъй разказа си, дребното старче огледа всички съсредоточени лица на своята изумена аудитория, захилен възторжено и зловещо.

— Колко странни са нещата, които ни разправяте, сър — рече мистър Пикуик, като гледаше изпитателно старчето през очилата си.

— Странни! — отвърна дребният старик. — Глупости, смятате ги за странни, защото нищо не знаете. Те са смешни, но не и необикновени.

— Смешни! — възкликна неволно мистър Пикуик.

— Да, смешни, защо не? — рече старчето със сатанинска усмивка; после, без да дочака отговор, продължи:

— Познавах друг човек… чакайте да помисля… да, има вече четиридесет години оттогава: той нае изоставена, влажна, разкапана квартира в една от най-старите сгради; стаите бяха стояли празни и неотваряни години наред. Разправяха всевъзможни истории за това място и то наистина съвсем не бе приветливо; но той беше беден, наемът — малък, а това вече достатъчно добре обяснява положението, дори жилището да бе десет пъти по-лошо, отколкото в действителност. Наложи се да вземе и няколко стари и изпотрошени мебели, останали в квартирата, между които и един обемист тежък дървен шкаф за книжа с големи остъклени врати и зелена завеса отвътре; беше доста безполезна вещ за него, тъй като той нямаше никакви книжа да слага вътре; а що се отнася до дрехите му, той си ги носеше на гърба и съвсем не му тежаха, повярвайте ми. Следователно той пренесе цялата си покъщнина (не се напълни и една талижка), пръсна мебелите из стаята, тъй че четирите стола да изглеждат по възможност като дузина; а вечерта, седнал пред камината, отпивал си от първата чаша уиски — бил взел два галона на кредит и се чудел дали ще може да ги плати някога, а в случай че сполучи, колко години щяло да трае плащането, — когато погледът му се приковал върху стъклените врати на големия шкаф. „А — рекъл си, — ако не бях принуден да взема това грозно нещо по оценката на стария посредник, можех да купя нещо по-свястно за тези пари. Ето какво ще ти кажа, престарял приятелю — заприказвал той гласно на шкафа просто защото нямал с кого да говори, — ако нямаше да ми коства повече да се строши старото ти туловище, отколкото струваш въобще, щях още сега да те изгоря в камината.“ Едва изрекъл тези думи, и някакъв звук, напомнящ леко пъшкане, сякаш долетял от вътрешността на шкафа. Човекът отначало се поизплашил, но решил след кратко размишление, че трябва да е някой завърнал се от гуляй младеж от съседната стая, поставил нозете си на желязната решетка пред камината и взел ръжена да поразбута огъня. В този миг звукът се повторил, една от стъклените вратички бавно се отворила и открила бледен, съсухрен непознат в замърсени износени дрехи, изправен вътре в шкафа. Непознатият бил слаб и висок, а лицето му издавало загриженост и тревога; но в оттенъка на кожата му, в целия му мрачен, неземен вид имало нещо неприсъщо на създанията от този свят. „Кой сте вие? — запитал новият наемател, пребледнявайки страшно; ала все пак надигнал ръжена в ръката си и се прицелил право в лицето на другия. — Кой сте вие?“ — „Не хвърляйте този ръжен върху ми — отвърнал странният човек, — дори да ме улучите с точно отмерен удар, ще мине безпрепятствено през мен и силата му ще повреди дървото отзад. Аз съм дух.“ — „А какво търсите тук, моля?“ — изпелтечил наемателят. „В тази стая — отвърнал призракът — моята земна съдба биде опропастена и аз и децата ми доведени до просешка тояга. В този шкаф бяха събрани книжа, натрупани с години: документи от един дълъг, дълъг съдебен процес. В тази стая, гдето аз умрях от мъка и разбита дълготлееща надежда, двама подли грабители поделиха богатството, оспорвано от мен през цялото ми жалко съществуване, и за моето нещастно потомство не остана накрая ни един фардинг. Аз всях страх и прогоних грабителите, а оттогава насам бродя нощем (единственото време, когато мога да се връщам на земята), бродя по местата, гдето се разигра моята тъй продължителна трагедия. Това жилище е мое, оставете ми го.“ — „Ако твърдо сте решили да се явявате тук — рекъл наемателят, успял вече да дойде на себе си, додето привидението разказвало своята отегчителна история, — аз ще ви отстъпя жилището с най-голямо удоволствие; но бих искал да ви задам един въпрос, ако ми позволите.“ — „Говорете“ — строго отвърнало привидението. „Видите ли — рекъл наемателят, — това мое съждение не се отнася лично до вас, защото то важи за почти всички други призраци, за които съм чувал; но аз просто недоумявам защо, щом имате възможност да посещавате най-прекрасните кътове на земята (за вас, струва ми се, пространството няма никакво значение), защо винаги се връщате точно там, където сте били най-нещастен?“ — „Ей богу, съвършено вярно; никога преди не съм мислил за това“ — рекъл призракът. „Вие виждате, сър — продължил наемателят, — че стаята е много неудобна. От външния вид на този шкаф съм склонен да предположа, че е пълен с дървеници; и аз наистина мисля, че бихте могли да намерите много по-удобно жилище; а да не говорим за лондонския климат, който е ужасно неприятен.“ — „Напълно сте прав, сър — учтиво рекъл призракът, — не ми е идвало на ума досега; ще се постарая да отида на курорт незабавно.“ И той наистина захванал да се губи, докато говорел, краката му дори били напълно изчезнали. „И ако обичате, сър — извикал след него наемателят, ако обичате, моля, имайте любезността да внушите и на другите дами и господа, чието занимание засега е да бродят из стари запустели къщи, че ще се чувствуват много по-добре другаде; ще сторите голямо благо на обществото, сър.“ — „Ще им кажа — отвърнал призракът, — ние сигурно сме тъпи, много тъпи създания наистина; не мога да си обясня защо сме били такива глупци.“ Призракът изчезнал съвсем, произнасяйки тези думи; и нещо доста забележително — добави старикът, като огледа с остър поглед компанията на масата, — той нито веднъж не се вестил отново.

— Историята не е лоша, ако е вярна — рече човекът с копчетата, — имитация на злато, като палеше нова пура.

— Ако! — възкликна старчето с извънредно презрителен поглед. — Остава само да каже — обърна се той към Лоутън, — че историята за нашия странен клиент от времето, когато работех в адвокатската кантора, също не е вярна. Няма да се учудя.

— За тази история не мога нищо да кажа, защото не съм я чул — забеляза притежателят на украшенията — имитация на злато.

— Много бих искал да ни я разкажете, сър — обади се мистър Пикуик.

— Хайде, разкажете я — рече Лоутън. — Никой не я е слушал освен мене, а пък аз почти съм я забравил.

Старикът огледа присъствуващите и се захили още по-отвратително, явно тържествуващ от вниманието, изписано върху всички лица. После потърка с ръка брадичката си и като погледна нагоре към тавана, сякаш да си припомни някои обстоятелства, започна своя разказ.

Разказът на старчето за странния клиент

— Няма голямо значение — започна старецът — как и къде научих тази кратка история. Ако трябва да ви я разправям тъй, както тя стигна до мене, ще трябва да захвана от средата, а когато стигна до края, ще трябва да се върна към началото. Достатъчно е да ви кажа, че някои от събитията станаха пред собствените ми очи. За останалото знам, че се е случило, а има още няколко души между живите, които помнят всичко много добре.

В Бъро на Хай Стрийт, близо до църквата „Сейнт Джордж“, на същата страна, се намира, както повечето хора знаят, най-малкият от нашите затвори за длъжници, „Маршълсий“. Макар и напоследък доста да се различава от мръсната помийна яма, която представляваше някога, дори при подобрените условия и сега съвсем не представлява съблазнително място за разсипника, нито пък място за утеха на непредвидливия. Престъпникът, затворен в „Нюгейт“, ползува двор за разходка на чист въздух, не по-лош от този на несъстоятелния длъжник в тъмницата „Маршълсий“.

Може да си въобразявам, а може би не мога да се откъсна от спомените, свързани с това място, но аз не мога да понасям тази част на Лондон. Булевардът е широк, магазините — просторни, чувате шума на минаващи превозни средства и стъпките на нескончаемия поток от хора — от зори до полунощ въздухът кънти от напрегнато движение, но улиците наоколо са тесни и бедняшки; мизерия и разврат са се загнездили в този пренаселен квартал; недоимък и злощастие са струпани в тясната тъмница; мрак и униние тегнат над тези места и поне в моите очи това им придава болезнен оттенък на нищета.

Много от онези, чиито очи са отдавна вече склопени в гроба, са гледали на тази картина доста лекомислено, когато за първи път са прекрачвали прага на стария затвор „Маршълсий“, защото отчаянието рядко идва с първия жесток удар на съдбата. Човек тогава се осланя на неизпитаното приятелство, помпи многочислените предложения за услуги, щедро дарявани от другарите му по веселие тогава, когато няма нужда от услуги; в него живее надежда, благодатната надежда на неопитните — и колкото и да е превита от първия удар, тя се надига в гърдите му за малко, докато клюмне разочарована, попарена от безучастието на другите. Колко често същите тези очи, потънали дълбоко в орбитите си, са горели в изтощени от глад лица, добили восъчен цвят в затворническата килия през онези дни, когато не беше само празна приказка да се каже, че длъжниците гниеха в затворите без всякаква надежда да бъдат пуснати, без всякаква възможност да се видят свободни! Този ужас не съществува вече до такава степен, но достатъчно е останало от него, за да накара сърцето да кърви.

Преди двадесет години онзи плочник се триеше от стъпките на една майка с дете, ден след ден — тъй редовно, както идва зората, те пристигаха пред портата на затвора. Често след неспокойна, безсънна нощ, прекарана в тревога и униние, те стигаха там цял час по-рано и тогава младата майка се отдалечаваше кротко, за да заведе сина си до стария мост, вдигаше детето на ръце да му покаже святкащата вода, обагрена от утринното слънце: опитваше се да привлече вниманието му върху околните предмети, върху оживените приготовления за работа и удоволствия, що започваха край реката в този ранен час. Но тя скоро го пускаше на земята и закрила лице с шала си, оставяше напиращите в очите й сълзи да текат на воля; а слабото болнаво детско личице не се озаряваше нито от любопитство, нито от радост. Детето нямаше много спомени, но те все бяха от един и същ вид: всичките свързани с немотията и нещастието на неговите родители. То седеше часове наред на коленете на майка си и с детско съчувствие гледаше стичащите се по бузите й сълзи, а след това тихичко се свираше в някое тъмно кътче и там се приспиваше с риданията си. Жестоката действителност на живота, придружена с едни от най-страшните лишения — глад, жажда, студ и недоимък, — го бе споходила още при първите проблясъци на неговото съзнание; и макар външно да бе дете, нито му бе леко на сърцето, нито пък очите му блестяха, нито пък се смееше весело като другите деца.

Бащата и майката често го наблюдаваха, споглеждаха се помежду си, но не смееха да излеят своята мъка в думи. Здравият силен баща, способен да изнесе на плещите си и най-изтощителната работа, вехнеше затворен в душния нездрав въздух на претъпканата тъмница. Крехката му нежна съпруга чезнеше под двойното бреме на телесни и душевни страдания. А сърцето на малкото дете се разбиваше постепенно.

Настъпи зима и едновременно седмици наред студ и проливен дъжд. Бедната млада жена се бе пренесла в мизерно жилище близо до мястото, гдето бе затворен нейният съпруг; и макар тази промяна да се бе наложила поради тяхната все по-голяма немотия, тя бе по-щастлива така, защото бе по-близо до него. В продължение на два месеца тя и малкият й другар идваха по времето, когато отваряха портата. Един ден тя пропусна свиждането — за първи път. Друго утро настъпи и тя дойде сама. Детето бе умряло.

Съвсем не знаят онези, които, когато умре някой сиромах, говорят спокойно за щастливо избавление от мъка на починалия и за милостиво облекчение от разноски на близките му останали живи — съвсем не знаят, казвам, колко тежка е подобна загуба. Едни мълчалив поглед, пълен с обич и загриженост, когато всички други извръщат очи — съзнанието, че срещаме съчувствие и топлота в едно същество, когато всички други са ни изоставили, това и в най-голяма неволя дава сила, опора, утеха, що никакво богатство не може да купи и никаква власт не може да предложи. Детето бе стояло в нозете на родителите си часове наред, с ръчички, търпеливо вплетени една в друга, и с бледо слабо личице, вдигнато към тях. Те виждаха как се топи пред очите им от ден на ден; и макар неговото съществуване да бе тъй безрадостно, въпреки че беше дете, а сега бе намерило онзи мир и покой, отказани му на този свят, те бяха негови родители и загубата му нарани дълбоко душите им.

Ясно беше за всеки, който погледнеше променените черти на неговата майка, че смъртта скоро ще сложи край и на нейните изпитания и терзания. Затворниците от килията на нейния мъж не искаха да натрапват присъствието си, виждайки неговата тъга и отчаяние, и го оставиха сам в мъничката стая, в която преди спяха още двама души заедно с него. Жена му дойде да живее при него; тя гаснеше без болка, но и без надежда, животът я напускаше постепенно.

Една вечер тя изгуби съзнание в обятията на съпруга си; той я отнесе до отворения прозорец, за да я съживи свежият въздух, но когато лунната светлина озари напълно нейното лице, изменените й черти го поразиха и той се олюля под лекия си товар, сякаш беше безпомощно дете.

— Постави ме да седна, Джордж — едва промълви тя; той го стори и като седна до нея, закри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

— Много е тежко, че те напускам Джордж — рече тя, — но такава е волята божия и ти трябва да го понесеш заради мене. О, как благодаря на бога, загдето прибра нашето момченце! Сега то е щастливо горе на небето. Какво щеше да прави без майка!

— Ти няма да умреш, Мери, ти няма да умреш! — възкликна мъжът й и скочи. Той бързо закрачи насам-натам из килията, като удряше главата си с юмруци; после седна до нея и поддържайки я в обятията си, добави по-спокойно:

— Съвземи се, скъпа! Моля те, съвземи се! Ти ще оживееш.

— Не, няма, Джордж; няма да оживея — рече умиращата млада жена. — Нека ме положат сега до моето бедно момченце, но обещай ми, че ако някога напуснеш това ужасно място и забогатееш, ти ще се погрижиш да ни преместят някъде в тихи гробища вън от града, далече, далече — много далече оттук, — гдето ще можем да почиваме в мир. Скъпи Джордж, обещай ми, че ще го сториш.

— Обещавам, обещавам! — извика съпругът и поривисто коленичи пред нея. — Говори, Мери, още една дума, един поглед, само един!

Той млъкна, защото ръката, обвила шията му, натежа и се вдърви. Дълбока въздишка се откъсна от изнуреното същество пред него; устните се размърдаха и усмивка озари лицето, но устните побледняха, усмивката застина, само очите гледаха втренчено и зловещо. Той бе останал самичък на този свят.

Тази нощ в тишината и уединението на своята мизерна килия клетият човек коленичи пред безжизненото тяло на съпругата си и призова господа като свидетел на страшната си клетва, че от този миг нататък ще се посвети единствено на отмъщение заради нейната смърт и смъртта на детето си; че оттогава до последния си дъх всичките му сили ще се насочат към тази единствена цел; че отмъщението ще бъде продължително и ужасно; че ненавистта му ще бъде вечна, неутолима и ще преследва жертвата си докрай света.

Дълбокото отчаяние и яростта му бяха почти нечовешки и тъй жестоко бяха променили лицето и тялото му само за една нощ, щото неговите другари по съдба се отдръпнаха уплашени, когато мина край тях. Очите му бяха кървясали и подпухнали, лицето му — смъртнобледо, а снагата му — прегърбена сякаш от старост. Той бе отхапал почти цялата си долна устна в подлудяващото си душевно страдание и потеклата от раната кръв се бе стекла надолу по брадата и бе оставила петна по ризата и връзката му. Ни жалба, ни сълза пророни той; но реещият се поглед и неспокойният бърз ход, с който кръстосваше двора, издаваха бушуващия в него пожар.

Трябваше незабавно да изнесат трупа на жена му от затвора. Той прие това известие с пълно спокойствие и се съгласи, че е уместно. Почти всички обитатели на тъмницата се бяха събрали да наблюдават изнасянето на тленните й останки; отдръпнаха се от двете страни, за да сторят път, когато се появи вдовецът; той бързо мина напред и застана сам на малката оградена площадка до будката при портата, отгдето тълпата с инстинктивно чувство на деликатност се бе оттеглила. Неколцина затворници пристъпваха бавно с грубия дървен ковчег върху раменете си. Всред множеството настъпи мъртва тишина, нарушавана само от някое полугласно женско изхлипване и от провлечените стъпки на носачите по каменната настилка. Те достигнаха мястото, където бе застанал осиротелият съпруг, и спряха. Той сложи ръка върху ковчега, несъзнателно оправи покрова и даде знак да продължат. Пазачите при портата снеха шапките си, когато ковчегът мина край тях, и миг след туй тежката порта се затвори. Нещастникът изгледа тълпата с невиждащи очи и тежко се строполи на земята.

Макар и много седмици след това да бдяха над него ден и нощ, докато бълнуваше неистово, изгарящ от треска, той нито за миг не забрави нито скъпата загуба, нито дадената клетва. Виждаше се ту на едно, ту на друго място, представяше си ту едно, ту друго събитие — сцените се меняха пред очите му с трескава бързина, но всичко бе някак свързано с неговата единствена крайна цел… Намира се сред безкрайна морска шир — небето е надвиснало отгоре кървавочервено, а бурните води се надигат яростно, кипят и беснеят от всички страни. Пред тях има друг кораб, който трудно се движи сред виещата буря: платното му се развява на ленти от мачтата, на палубата са се скупчили хора, отмятани встрани от огромните изригващи всеки миг вълни, що отнасят някои обречени в разцепеното море. Неговият кораб се носи сред тътена на водните маси с устрем, що нищо не може да спре, и врязвайки се в предния кораб, го смазва под своя кил. От гигантския водовъртеж, образуван от корабокрушението, се надига тъй висок и пронизителен писък — предсмъртен вик на стотина давещи се същества, сливащ се в единен свиреп рев, — че заглушава войнствения грохот на стихията и се понася с удвоена и утроена от ехото сила, и процепва и въздуха, и небето, и океана. Но какво е онова там… онази стара посивяла глава над водната повърхност, която с обезумели очи и викове за помощ се бори с вълните! Един поглед — и той скача от борда; след няколко мощни движения е до нея. Да, това е неговата глава. Старецът го вижда как се приближава и напусто са усилията му да се изплъзне от хватката му. Той впива пръсти в него и го повлича към дъното. Надолу, надолу с него, петдесет клафтера надолу; съпротивлението му отслабва все повече и повече, докато напълно престава — той е мъртъв; убил го е и е изпълнил клетвата си.

… Върви съвсем сам и босоног сред нажежените пясъци на безкрайна пустиня. Пясъкът го задушава и заслепява; мъничките песъчинки проникват в порите на кожата му и го довеждат почти до лудост. Гигантски пясъчни маси се носят пред него, движени от вятъра, издигат се в далечината, блеснали целите от изгарящото слънце като огнени колони. Кости от загинали в тази ужасна пустош хора са пръснати навсякъде, където стъпва; зловеща светлина озарява всичко наоколо; догдето стигат очите му, се виждат само страшни, ужасни неща. Напразно се опитва да извика от отчаяние, но езикът му като че ли е залепнал за небцето и той пак безумно се втурва напред. Обхванат от свръхестествена сила, гази сред пустинята, докато, изнемощял от умора и жажда, пада безчувствен на земята. Какъв е този дъхав хлад, дето го съживява, какъв е този ромонещ звук, достигащ до ушите му? Вода! Да! Наистина това е извор и свежо бистро поточе тече до самите му нозе. Той пие до насита от него, обтяга наболялото си тяло на брега и потъва в сладостна дрямка. Стресва се от приближаващи се стъпки. Посивял старец се тътри към него, за да утоли изгарящата го жажда. Това е пак той! Сграбчвайки здраво тялото на старика, той не му позволява да пристъпи напред. Старецът се бори, крещи и се моли за вода, само за една капка, за да спаси живота си! Но той здраво държи стареца и стръвно наблюдава мъките му. А когато главата му клюмва безжизнена върху гърдите, той отритва трупа му далеч от себе си.

Щом треската премина и съзнанието му се върна, той стана от постелята, но вече богат и свободен: разбра, че баща му, който щеше да го остави да умре в тъмница — наистина щеше! — който беше оставил съществата, по-мили на сина му от собствения живот, да умрат от немотия и разбито сърце, за което няма лекарство, — този негов баща намерили мъртъв на пухеното му легло. Той бе достатъчно коравосърдечен да остави сина си в нищета, и с превисоко самочувствие, дори що се отнасяло до собствената му сила и здраве; отлагал да направи своето завещание, докато бе вече твърде късно, и може би скърцаше със зъби на оня свят при мисълта за богатството, оставено на сина му поради неговата немарливост. Младият човек се надигна от постелята, за да се види богат, но и за нещо повече: незабравил единствената цел на своя живот, от ума му не излизаше мисълта за неговия враг родния баща на неговата жена, — човекът, който го бе хвърлил в тъмница и който бе прогонил от дома си собствената си дъщеря и нейното дете, когато отишли да го молят за милост. О, как проклинаше той слабостта, що не му позволяваше още начаса да се залови да прилага на дело замисленото отмъщение.

Нареди да бъде отведен от мястото, свързано с неговото нещастие и скръб, и настанен в тиха вила на морския бряг; не за да възстанови душевното си спокойствие или да търси щастие — и двете бяха отлитнали завинаги от него; но да укрепи загубените си сили и да обмисля съкровения си план. И точно там някакъв зъл дух подхвърли на пътя му сгоден случай за първото му, най-ужасно отмъщение.

Беше лято; той често излизаше от самотното си жилище привечер, потънал в черните си мисли, отправяше се по тясната пътечка в подножието на скалите до едно диво, самотно място, харесало му по време на безцелните разходки, сядаше на някой каменен отломък и заровил лице в дланите си, оставаше там с часове — понякога, докато паднеше нощта; надвисналите над главата му скали хвърляха дългите си сенки и всичко наоколо потъваше в мрак.

Беше седнал там в една тиха привечер в обичайната си поза, вдигаше от време на време глава, за да проследи полета на някоя чайка, или насочваше поглед към разкошната пурпурна пътека, очертала се на повърхността на океана и сякаш водеща до самия му край, гдето залязваше слънцето, когато дълбоката тишина бе нарушена от оглушителен вик за помощ; той наостри слух, не напълно сигурен дали бе чул добре, когато викът се повтори с още по-голяма сила от преди — той скочи на крака и забърза в посоката, отгдето се носеше викът.

Историята бе ясна от пръв поглед; разпръснати дрехи лежаха на пясъка, потъваща човешка глава се виждаше над вълните недалеч от брега; възрастен човек тичаше надолу по брега, кършеше отчаяно ръце и викаше за помощ. Младият човек бе вече доста заякнал след болестта и като хвърли жакета си, се спусна към водата с намерение да се гмурне и измъкне давещия се на брега.

— Бързо, бързо, сър, в името господне; помощ, сър, за бога, помощ. Това е единственият ми син, сър, единственият ми син! — викна неистово старецът, спускайки се към него. — Единственият ми син, сър, умира пред очите на баща си!

При първата дума на стареца новодошлият се спря, скръсти ръце и остана неподвижен.

— Боже господи! — възкликна старецът и се отдръпна. — Хейлинг!

Новодошлият се усмихна, но не проговори.

— Хейлинг! — забъбри обезумелият старец. — Моето момче, Хейлинг, виж, виж, скъпото ми момче! — Нещастният баща се задъха и посочи към мястото, където младежът се бореше със смъртта.

— Чуй! — замоли старецът. — Той извика още веднъж. Той е още жив. Спаси го, Хейлинг, спаси го!

Другият се усмихна пак, но остана неподвижен като статуя.

— Аз ти сторих голямо зло — изкряска старецът, като падна на колене и сключи ръце, — отмъсти си! Вземи ми всичко, вземи ми живота; хвърли ме във водата и доколкото човешката природа позволява, ще умра без съпротива, без да ми трепне ни ръка, ни крак. Стори това, Хейлинг, стори го, но спаси момчето ми, то е толкова младо, не бива да умре!

— Слушай — отвърна новодошлият, като сграбчи свирепо стареца за китките. — На мене ми трябва живот за живот: ето ти вече един! Моето дете умря пред очите на баща си от много по-мъчителна и болезнена смърт, отколкото смъртта, която среща сега, докато говоря, този младеж, оклеветил достойната си сестра. Ти се изсмя — изсмя се в лицето на твоята дъщеря, когато смъртта вече я бе докоснала, тогава се смееше на нашите страдания. А какво ти е мнението сега? Гледай там, гледай!

С тези думи новодошлият посочи към морето. Приглушен стон замря на повърхността: последната отчаяна борба на загиващия раздвижи за няколко секунди набраздената водна повърхност, после мястото, гдето той бе потънал в ранния си гроб, не можеше да се различи сред морската шир.

Три години бяха минали, когато непознат джентълмен слезе от собствения си екипаж пред вратата на един лондонски адвокат, доста известен на времето като човек без особено големи скрупули при упражнение на професията си, и поиска свиждане по много важна частна работа. Макар и явно още млад, лицето му бе бледо, измъчено и мрачно; и не бе необходима острата наблюдателност на деловия човек, за да си даде сметка още от пръв поглед, че болести и страдания бяха сторили повече за изменение на общия му вид, отколкото единствено ръката на времето би сторила в двойно по-дълъг от неговия живот.

— Бих искал да се заемете с един правен въпрос, който ме засяга — рече непознатият.

Адвокатът се поклони раболепно и хвърли поглед върху големия пакет, що джентълменът носеше в ръката си. Посетителят долови този поглед и продължи.

— Работата не е обикновена — рече той — и тези книжа стигнаха до моите ръце след дълги усилия и ми струваха скъпо.

Адвокатът погледна още по-любопитно към пакета, а посетителят, отвързвайки връвта, разкри цял куп полици с преписи за тяхното изпълнение и други документи.

— По тези книжа — рече клиентът — вие ще разберете, че човекът, чието име е записано в тях, е взел големи парични суми през последните няколко години. Съществувала негласна спогодба между него и хората, в чиито ръце те бяха първоначално — и от които аз постепенно ги откупих всичките на тройно, дори четворно по-голяма цена от номиналната им стойност, — че щели да възобновяват полиците от време на време в продължение на известен период. Но тази спогодба не е вписана никъде. Той напоследък е претърпял големи загуби; а тези дългове, струпани върху му отведнъж, ще го сринат със земята.

— Сумата възлиза на хиляди и хиляди лири — рече адвокатът, преглеждайки набързо книжата.

— Да — отвърна клиентът.

— Какво трябва да направим? — запита деловият човек.

— Какво ли? — злобно пламна отведнъж клиентът. — Приведете в изпълнение всяка буква на действуващия закон, всяка уловка, що находчивостта може да измисли, а подлостта да извърши; и честни, и нечестни средства; позволеното насилие на правосъдието, подсилено от цялата хитрост на най-изкусните хора, боравещи със закона. Искам да го видя как умира от мъчителна бавна смърт. Разорете го, сложете ръка на всичките му земи и имущество, изпъдете го от неговата къща и дом, закарайте го на стари години да умре като просяк в затвора за длъжници.

— Но разноските, драги сър, разноските за всичко това — възрази адвокатът, след като се опомни от мигновеното си учудване. — Ако на ответника му е плитък джобът, кой ще плати разноските, сър?

— Кажете каквато и да е сума — рече посетителят, чиято ръка тъй силно трепереше, че едва държеше писалката, що бе сграбчил, докато говореше, — каквато и да е сума, и ще я получите. Не бойте се, кажете, човече: няма да ми се стори много, само да достигнете моята цел.

Адвокатът наслуки каза една голяма сума, като необходим аванс, що би го предпазил от възможна загуба; но по-скоро с намерение да се увери дали клиентът му е склонен да иде тъй далеч, отколкото с надежда, че искането му ще бъде действително удовлетворено. Посетителят попълни чек за цялата сума до своя банкер и си отиде.

Чекът бе съответно изплатен и адвокатът, вече убеден, че странният му клиент е напълно платежоспособен, се залови ревностно с възложената му работа. В продължение на повече от две години след това мистър Хейлинг често прекарваше дни наред в адвокатската кантора да се рови съсредоточено в натрупващите се книжа и със светнали от злорадство очи четеше и препрочиташе протестираните полици, молбите за малко отсрочка, всички указания за неминуемото разорение, грозящо противната страна, които прииждаха непрекъснато, когато се занизаха тъжба след тъжба и дело след дело. На всички просби за малко снизхождение отговорът бе един и същ: незабавно заплащане. Земя, къща, мебели — всичко бе разпродадено както му бе редът при множеството изпълнителни листове, които се издаваха един след друг; старецът също щеше да бъде хвърлен в затвора за длъжници, ако не се бе изплъзнал от бдителността на властите и не бе побягнал.

Неутолимата ненавист на Хейлинг далеч не бе удовлетворена от частичния успех, а се увеличи стократно след предизвиканото разорение. Когато разбра, че старецът е избягал, яростта му бе безгранична. Той скърцаше със зъби, скубеше косите си и сипеше страшни ругатни върху хората, натоварени да изпълнят присъдата. Поуспокои се малко само след няколкократни уверения, че беглецът ще бъде непременно заловен. На вси страни разпратиха агенти да го търсят; измислиха какви ли не хитрости, само и само да открият неговото убежище; но всичко се оказа напразно. Половин година изтече и все още не можеха да го намерят.

Най-после една вечер в доста късен час Хейлинг, когото бяхме загубили от поглед няколко месеца, се появи пред вратата на жилището на своя адвокат и прати да му съобщят, че един джентълмен иска да го види неотложно. Преди адвокатът, познал гласа му от горния етаж, да заръча на прислужника си да го въведе, посетителят се бе втурнал нагоре по стълбището и влезе в приемната стая пребледнял и задъхан. Затвори вратата, да не би друг да дочуе, отпусна се в едно кресло и каза с тих глас:

— Шт! Намерих го най-сетне.

— Невероятно! — учуди се адвокатът. — Прекрасно, драги мой сър, прекрасно.

— Той се крие в един жалък коптор в Камдън Таун — отвърна Хейлинг. — Може би е още по-добре, че му бяхме изгубили следите, защото е живял там през цялото това време самичък, в крайна мизерия: той е беден, много беден.

— Чудесно — рече адвокатът. — Вие естествено искате да го задържат още утре?

— Да — отвърна Хейлинг. — Не! Чакайте! Вдругиден. Вие недоумявате защо искам да отложа — добави той с мрачна усмивка, — но бях забравил. Вдругиден се навършва годишнина от важно събитие в живота му: нека стане тогава.

— Отлично — рече адвокатът. — Бихте ли искали да напишете някои нареждания до полицейския чиновник?

— Не, нека се срещнем с него тук в осем часа вечерта; искам да го придружа.

Те се срещнаха в уречения ден и час, наеха файтон и казаха на кочияша да спре на ъгъла на стария Панкрас Роуд, гдето е енорийският приют за бедни. Когато слязоха от колата, беше вече съвсем тъмно; след като минаха покрай оградата на ветеринарната болница, кривнаха в малка странична уличка, която се казва или се казваше по онова време Литл Колидж Стрийт — не знам какво представлява сега, но в онези дни беше страшно самотно място, а наоколо едва ли имаше друго освен поле и канавки.

След като нахлупи пътническата си шапка тъй, че едва се виждаше лицето му, и се загърна целият в пелерината си, Хейлинг спря пред най-жалката къщурка на улицата и тихо почука на вратата. Отвориха веднага и жената на прага го поздрави учтиво; Хейлинг пошепна на полицая да остане долу, тихичко се качи на горния етаж, отвори вратата и влезе в стаята.

Този, когото търсеше и към когото изпитваше непримирима вражда, беше сега грохнал старец, седнал пред груба непокрита маса, на която бе поставена само мъждукаща свещ. Той погледна към влизащия непознат и се приповдигна с мъка.

— Какво търсите, какво още? — запита старецът. — Пак ли ново изтезание? Какво искате?

— Да поприказвам с теб — отвърна Хейлинг. А докато говореше, седна на другия край на масата, отхвърли шапката и пелерината и откри лицето си.

Старецът сякаш напълно онемя в първия миг. Той се отпусна на стола, вплете пръсти и впери в появилия се очи, препълнени с ненавист и страх.

— Преди шест години на този ден — рече Хейлинг — аз се разплатих с теб за онова, що ми дължеше: за живота на моето дете. Пред мъртвото тяло на твоята дъщеря, старче, аз се заклех да живея единствено, за да отмъстя. Нито за миг не съм се отклонявал от своята цел; но дори да го бях сторил, само при спомена за нейния страдалчески примирен поглед, когато тя напускаше този свят, или за изнуреното от глад личице на невинното ни дете щях отново да събера сили за своята задача. Ти добре помниш първата част от моето възмездие: ето ти и последната.

Старецът се разтрепери и ръцете му безсилно се отпуснаха надолу.

— Аз напускам Англия утре — продължи Хейлинг, след като млъкна за миг. — Тази вечер те обричам на живата смърт, която и ти беше отредил за нея: затвор без всякаква надежда…

Той вдигна очи към стария човек и се спря. След това доближи свещта до лицето му, постави я обратно и напусна стаята.

— Добре ще е да се погрижите за стареца — рече той на жената, докато отваряше външната врата, и направи знак на полицая да го последва навън. — Мисля, че е болен.

Жената затвори вратата, изтича бързо на горния етаж и намери стареца мъртъв.

 

 

Под гладка надгробна плоча, в едни от най-тихите и уединени гробища на Кент, гдето полски цветя пъстреят всред тревата и нежният пейзаж обгражда този прекрасен кът на китна Англия, почиват останките на младата майка и кроткото й дете. Но прахът на бащата не е примесен с техния; и от онази вечер нататък адвокатът не можа да се добере до никакви сведения за по-сетнешната съдба на своя странен клиент.

 

 

След като завърши своя разказ, старчето се упъти към закачалката в ъгъла, взе шапката и палтото си, надяна ги с подчертано достойнство и си излезе, без да каже ни дума повече. И тъй като джентълменът с копчетата — имитация на злато, бе заспал, а голяма част от компанията се бе увлякла в забавната игра да пуска топчета от стопен восък в грога на мистър Пикуик, той се оттегли незабелязано, уреди собствената си сметка заедно с тази на мистър Уелър и придружен от този джентълмен, излезе изпод свода на „Свраката и пънът“.