Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава петдесета

Доколко успешно изпълни мисията си мистър Пикуик и как намери неочакван помощник в самото начало

Конете бяха впрегнати точно в девет без четвърт на следващата сутрин и след като мистър Пикуик и Сам Уелър заеха местата си — единият вътре, а другият навън, — кочияшът на пощенската кола получи съответни нареждания да се отправи най-първо до дома на мистър Боб Сойър — с цел да вземат оттам мистър Бенджамин Алън.

Когато колата спря пред вратата с червения фенер и много четливо нарисувания надпис „Сойър, приемник на Нокморф“, мистър Пикуик, подавайки глава от прозореца, видя с чувство на не малка изненада, че момчето със сивата ливрея старателно се бе заловило да спуска кепенците; подобна дейност, необичайна за търговската практика в този ранен утринен час, веднага го накара да направи две предположения: едното, че някой добър приятел и пациент на мистър Боб Сойър се бе поминал; другото, че самият Боб Сойър беше фалирал.

— Какво се е случило? — запита мистър Пикуик момчето.

— Нищо не се е случило, сър — отговори момчето, разтягайки устните си до уши.

— Всичко е наред, всичко е наред! — провикна се Боб Сойър, появил се отведнъж на вратата с малка кожена раница, похабена и мръсна, в едната ръка и връхна дреха и шал, метнати връз другата. — И аз идвам, стари друже.

— Вие! — възкликна мистър Пикуик.

— Да — отвърна Боб Сойър, — истински поход ще направим. Хей, Сам! Дръжте! — Привличайки тъй непосредствено вниманието на Сам, мистър Боб Сойър му хвърли кожената раница, която биде веднага прибрана под седалката, а цялата тази сцена възхити Сам извънредно много. Щом това бе сторено, Боб Сойър, подпомогнат от момчето, надяна с мъка връхната си дреха, която бе с няколко номера по-малка за него, а после дойде до каретата, пъхна главата си през прозореца и се засмя весело.

— А как го почваме, нали? — извика Боб, като триеше потеклите от очите му сълзи с един от маншетите на връхната си дреха.

— Мой драги сър — рече мистър Пикуик доста смутен, — аз съвсем не знаех, че вие ще ни придружавате.

— Разбира се, и това именно е главното — отвърна Боб, хващайки мистър Пикуик за реверите на палтото. — Точно туй е смешното!

— О, това е смешното! — повтори мистър Пикуик.

— Разбира се — каза Боб. — Та туй е живецът на всичко, знаете, а също, дето оставям моята работа сама да се оправя, тъй като и тя, изглежда, се е заинатила да не ме оправя. — Обяснявайки така странното явление с кепенците, мистър Боб Сойър посочи към дюкяна и биде обзет от нов порив на весело настроение.

— Боже мой, вие сигурно не сте дотолкова луд, та да оставите пациентите си, без да има кой да им помогне! — възрази мистър Пикуик с много сериозен тон.

— Защо не? — запита в отговор Боб. — От това, знаете, аз ще спестя. Никой от тях никога не плаща. Освен това — добави Боб, понижавайки гласа си до поверителен шепот — така ще им бъде много по-добре: точно сега съм привършил почти всичките лекарства, а и сметките ми не са в ред, ето защо щях да се видя принуден да им дам разслабително на всичките, а за някои то сигурно нямаше да е от полза. Тъй че всичко се нарежда чудесно.

Имаше дълбока философия в това разсъждение, а мистър Пикуик не беше подготвен за такъв довод. Той помълча за миг и добави с по-малко твърдост от преди:

— Но тази пощенска кола, млади приятелю, побира само трима души и аз съм се уговорил с мистър Алън.

— Не се безпокойте ни най-малко за мен — отвърна Боб. — Премислил съм всичко. Ние двамата със Сам ще се сместим на външната седалка. Видите ли? Тази малка бележка ще бъде окачена на вратата на дюкяна: „Сойър, приемник на Нокморф. Отнесете се до мисис Крипс отсреща.“ Мисис Крипс е майка на моя помощник. „Мистър Сойър много съжалява — казва мисис Крипс, — но нямаше как — отведоха го рано тази сутрин за консултация с най-изтъкнатите хирурзи на страната — не можели без него — настояваха да отиде на всяка цена — извънредно трудна операция.“ В същност — добави Боб в заключение — от това, надявам се, ще имам повече полза, отколкото ако остана. Ако бъде поместено в местните вестници, значи, че кариерата ми е налице. Ето го и Бен! Хайде, качвай се!

Изрекъл набързо тези думи, мистър Боб Сойър изблъска кочияша настрана, метна приятеля си във возилото, тръшна вратата, вдигна стълбичката, окачи бележката на външната врата, заключи я, сложи ключа в джоба си, скокна на задната седалка, даде знак за тръгване и извърши всичко с такава необикновена скорост, че преди мистър Пикуик да бе почнал истински да обмисля дали мистър Боб Сойър би трябвало да ги придружи, или не, те вече се носеха нататък, с мистър Боб Сойър, добре настанен като съставна част на екипажа.

Докато пътят им минаваше по улиците на Бристол, закачливият Боб носеше професионалните си зелени очила и се държеше сериозно с подобаваща на положението му тежест, позволявайки си само различни словесни духовитости, ползуващи и забавляващи единствено мистър Самюъл Уелър. Но щом излязоха вън от града, той смъкна и своите очила, и своята сериозност едновременно и захвана да прави най-разнообразни, не много изтънчени шеги, предназначени да привлекат вниманието на минувачите и по този начин да направят както екипажа, така и пътниците в него предмет на по-специално любопитство; от тези ярки прояви най-незабележителни бяха гръмогласното подражаване звука на бойна тръба и очебийно развятата алена копринена кърпичка, вързана на бастун, която той размахваше във въздуха от време на време по най-разнообразен начин в израз на гордо предизвикателство.

— Чудя се — рече мистър Пикуик, спирайки насред спокойния си разговор с мистър Бен Алън относно многобройните добродетели на неговата сестра и на мистър Уинкл, — чудя се, какво ли кара хората, минаващи край нас, да ни заглеждат така?

— Това е заради спретнатия екипаж — отговори мистър Бен Алън с нотка на гордост в гласа. — Струва ми се, че не са свикнали да виждат подобни неща всеки ден.

— Възможно е — отвърна мистър Пикуик. — Би могло да е тъй. Може и да е това.

Мистър Пикуик щеше може би да дойде постепенно до това умозаключение, ако не се бе случило да надзърне тъкмо тогава от прозореца на каретата: той забеляза, че погледите на минаващите покрай тях пътници съвсем не говореха за почтителна изненада и че някакви телеграфически съобщения сякаш се разменяха между тях и хората вън от екипажа; следователно му дойде на ума, че тези изяви биха могли да имат някаква далечна връзка с шеговитите склонности на мистър Робърт Сойър.

— Надявам се — рече мистър Пикуик, — че нашият лекомислен приятел не прави никакви глупости от задното място.

— О, не, разбира се — успокои го Бен Алън. — Освен когато е на градус, Боб е най-кроткото същество на този свят.

Тогава се чу оглушително подражаване звука на бойна тръба, а после възторжени викове и крясъци, явно излизащи всичките от гърлото и белите дробове на най-кроткото същество на този свят или, казано по-просто, от самия мистър Боб Сойър.

Мистър Пикуик и мистър Бен Алън се спогледаха многозначително и първият джентълмен, снемайки шапката си и подавайки се от прозореца на каретата, докато почти цялата му жилетка беше навън, успя най-сетне да зърне веселия им приятел.

Мистър Боб Сойър бе седнал не на задната седалка, а на покрива, разкрачил нозе, доколкото можеше да го стори без неудобство, кривнал на главата си шапката на мистър Уелър и грабнал в една ръка огромен сандвич, а в другата — плетена бутилка с порядъчно голям обем, от които той се гощаваше поред с голяма наслада, разнообразявайки монотонността на това занимание ту с някой крясък, ту пък с размяна на весели задевки с всеки срещнат по пътя. Аленият флаг бе грижливо закрепен в изправено положение към парапета на задната седалка, гдето се бе разположил мистър Самюъл Уелър, докаран с шапката на Боб Сойър, и с удоволствие унищожаваше двоен сандвич, а по възбуденото му лице се четеше ясно, че напълно одобрява това, което ставаше.

То бе достатъчно да раздразни един джентълмен с чувство за благопристойност, какъвто бе мистър Пикуик, но бедата се оказа далеч по-голяма, защото в този миг се разминаваха с някакъв дилижанс, претъпкан и вътре, и вън, а пътниците съвсем неприкрито изразиха своето удивление. На това отгоре редом с каретата им подтичваше някакво ирландско семейство, което просеше през цялото време и беше с доста буен нрав, особено пък мъжът, главата на фамилията, който, изглежда, взе горепосочените проявления като съставна част от някакво политическо или подобно тържество.

— Мистър Сойър! — провикна се мистър Пикуик, изпаднал в голяма възбуда. — Мистър Сойър, сър!

— Ало! — отговори този джентълмен, поглеждайки надолу от покрива на каретата с възможно най-голямо хладнокръвие.

— Да не сте полудели, сър? — запита мистър Пикуик.

— Съвсем не — отвърна Боб, — само ми е весело.

— Весело ви е! — възкликна мистър Пикуик. — Свалете тази позорна червена кърпа, моля. Настоявам, сър! Сам, свалете я.

Преди Сам да успее да се намеси, мистър Боб Сойър сви своето знаме и след като го пъхна в джоба си, кимна много учтиво на мистър Пикуик, избърса гърлото на плетената бутилка и я надигна към своите устни; после го осведоми, без да прибягва до словесни средства, че той посвещава тази глътка на него с безброй пожелания за щастие и благополучие. Като свърши с това, Боб постави обратно запушалката много грижливо и като погледна с благост надолу към мистър Пикуик, захапа голям залък от сандвича си и се усмихна.

— Хайде — рече мистър Пикуик, чийто мимолетен гняв не можа да удържи срещу пълното самообладание на Боб, — моля ви, нека сложим край на тези глупости.

— Разбира се, разбира се, — отговори Боб, като смени отново шапка с мистър Уелър, — аз нямах намерение да ги правя, само че тъй се съживих от пътуването, че не можах да се въздържа.

— Мислете как изглеждаме за другите — поучи го мистър Пикуик, — не забравяйте приличието.

— Съгласен — отзова се Боб, — това съвсем не беше редно. Добре, началство.

Успокоен от тези уверения, мистър Пикуик прибра отново главата си в каретата и вдигна стъклото; но едва бе подновил разговора, прекъснат от мистър Боб Сойър, когато се постресна от появата на малък тъмен предмет с продълговата форма, който се люшкаше навън край прозореца и нетърпеливо почукваше, сякаш искаше да го пуснат вътре.

— Какво е това? — възкликна мистър Пикуик.

— Прилича на плетена бутилка — забеляза Бен Алън, оглеждайки с известно любопитство въпросния предмет през очилата си. — Струва ми се, че е на Боб.

Догадката се оказа напълно вярна, защото мистър Боб Сойър бе завързал плетената бутилка за края на бастуна и барабанеше с нея по прозореца в знак, че желае и неговите приятели вътре да опитат от съдържанието в името на тяхната дружба и разбирателство.

— Какво да направим? — вълнуваше се мистър Пикуик, гледайки бутилката. — Тази история е още по-нелепа от миналата.

— Смятам, че най-добре ще е да я вземем вътре — предложи мистър Бен Алън. — Това ще му послужи за урок, ако я вземем и я задържим, нали?

— Правилно — съгласи се мистър Пикуик. — Да я взема ли?

— Да, смятам, че е най-подходящият изход от това положение — отвърна Бен.

Тъй като този съвет напълно съвпадаше със собственото му мнение, мистър Пикуик спусна внимателно прозореца и освободи бутилката от бастуна, при което бастунът биде изтеглен нагоре и се разнесе сърдечният смях на мистър Боб Сойър.

— Какъв е веселяк! — рече мистър Пикуик, обръщайки се към спътника си с бутилката в ръка.

— Да, да — потвърди мистър Алън.

— Човек просто не може да му се сърди — забеляза мистър Пикуик.

— И дума да не става — съгласи се Бенджамин Алън.

През време на тази кратка размяна на мисли мистър Пикуик, изпаднал в разсеяност, отпуши бутилката.

— Какво е? — запита Бен Алън нехайно.

— Не зная — отвърна мистър Пикуик също тъй нехайно. — Струва ми се, че мирише на млечен пунш.

— А, тъй ли? — рече Бен.

— Тъй ми се струва — отвърна мистър Пикуик, внимавайки да не каже случайно нещо, неотговарящо на истината. — Забележете, не бих могъл да твърдя със сигурност, ако не го опитам.

— Да, най-добре го опитайте — рече Бен. — Ние трябва да знаем какво е.

— Тъй ли смятате? — отзова се мистър Пикуик. — Добре, ако искате да разберем, аз естествено нямам нищо против.

Винаги готов да се жертвува за своите приятели, мистър Пикуик веднага вкуси доста продължителна глътка.

— Какво е? — прекъсна го с известно нетърпение Бен Алън.

— Странно — рече мистър Пикуик, мляскайки неколкократно с устни, — не можах добре да разбера. О, да — отвърна мистър Пикуик, след като вкуси отново, — наистина е пунш.

Мистър Бен Алън погледна мистър Пикуик; мистър Пикуик погледна мистър Бен Алън; мистър Бен Алън се усмихна; мистър Пикуик не се усмихна.

— Ще му послужи за урок — рече последноупоменатият джентълмен с известна строгост, — ще му послужи за урок, ако се изпие до капка.

— Точно така мисля и аз — рече Бен Алън.

— Наистина ли? — отвърна мистър Пикуик. — Тогава: за негово здраве! — С тези думи този прекрасен човек всмукна най-енергично от бутилката и я връчи на Бен Алън, който побърза да последва примера му. Усмивките станаха взаимни, а млечният пунш изчезваше постепенно.

— В края на краищата — рече мистър Пикуик, пресушавайки последната капка — лудориите му бяха действително много смешни; много забавни наистина.

— Да, и още как! — потвърди мистър Бен Алън. А за да докаже, че Боб Сойър бе един от най-духовитите младежи на този свят, той започна да забавлява мистър Пикуик, като му заразправя надълго и нашироко една случка: как този джентълмен тъй се напил веднъж, че чак го втресло и му обръснали косата; повествованието на тази занимателна и приятна история биде спряно от спирането на самия екипаж при странноприемницата „Камбаната“ в Баркли Хийт за смяна на конете.

— Слушайте! — рече Боб, надзъртайки от прозореца. — Ще обядваме тука, нали?

— Да обядваме!? — почуди се мистър Пикуик. — Но ние сме преминали само деветнадесет мили, а ни остават още осемдесет и седем и половина.

— Точно затова трябва да хапнем нещо; по този начин ще издържим на умората — възрази мистър Боб Сойър.

— О, напълно е невъзможно да се обядва в единадесет и половина през деня — отвърна мистър Пикуик, поглеждайки часовника си.

— Да, прав сте — съгласи се Боб. — Най-добре ще е някаква закуска. Хей вие, сър! Закуска за трима, веднага, и не впрягайте конете до четвърт час. Кажете им да сложат на масата от всичко, което имат като студени закуски, а също няколко бутилки бира и нека опитаме най-хубавата ви мадейра. — Давайки тези нареждания с невероятна важност и разпоредителност, мистър Боб Сойър веднага се стрелна в сградата да надзирава приготовленията; след по-малко от пет минути той се върна, за да съобщи, че всичко било чудесно.

Качеството на закуските напълно оправда хвалебствието, изразено от Боб, и не само този джентълмен, а и мистър Бен Алън, и мистър Пикуик си хапнаха здравата. Под грижата на тримата бутилираната бира и мадейрата бидоха бързо ликвидирани; а когато заеха отново местата си (конете бяха вече сменени), с плетената бутилка, напълнена с най-добрия заместител на млечен пунш, който би могъл да се достави в такъв кратък срок, бойната тръба прозвуча и червеното знаме се развя без каквото и да е възражение от страна на мистър Пикуик.

Те спряха за топла храна в гостилница „Хоп Поул“, Тюксбъри; при този случай имаше още бутилирана бира и още мадейра, пък и известно количество порто на това отгоре; тук и плетената бутилка бе напълнена за четвърти път. Под взаимодействието на тези възбудителни средства мистър Пикуик и мистър Бен Алън спаха дълбоко в продължение на тридесет мили, докато Боб и мистър Уелър пееха дуети от задната седалка.

Беше съвсем тъмно, когато мистър Пикуик се разбуди достатъчно, за да погледне вън от прозореца. Пръснатите покрай пътя къщурки, потъмнелият цвят на всеки видим предмет, задименият въздух, следите от сажди и тухлен прах, тъмночервеният отблясък на горящите в далечината пещи, гъстият пушек, излизащ на огромни стълбове от високите комини, който забулваше в черно всичко наоколо, заревото на светлини някъде отвъд, тежките товарни коли по пътя, мъкнещи дълги звънтящи железа или кама̀ри стоки — всичко говореше, че те наближаваха фабричния град Бирмингам.

Докато трополяха по тесните улици, водещи към сърцето на шумното средище, все по-осезаемо се чувствуваше кипежът на труда. Улиците гъмжаха от трудови хора. От всяка сграда долиташе жужене на усилена работа, дългите прозорци на горните етажи бяха всички ярко осветени, а шеметно въртящите се колела и тракащи машини караха стените да потреперват. Зловещите огнени езици, чиято светлина бяха съзрели от мили, се надигаха свирепо из градските фабрики и заводи. Хлопот на чукове, свистене на па̀ра и монотонен глух тътен на машинарии се сливаха в яростна симфония, долитаща отвсякъде.

Кочияшът караше бързо по широките улици край разкошни, добре осветени дюкяни, намиращи се между предградието и хотела „Оулд Ройъл“, когато мистър Пикуик започна да се досеща за трудното и щекотливо естество на довелата го тук задача.

Щекотливото естество на тази задача и трудностите, свързани със задоволителното й изпълнение, не бяха в никой случай намалени от доброволния съпроводник — мистър Боб Сойър. Да кажем истината: мистър Пикуик чувствуваше, че при дадените обстоятелства неговото присъствие, колкото и мило и приятно, не бе в никой случай привилегия, която той би потърсил по собствено желание; в същност с радост би дал съответна сума пари, ако можеше мистър Боб Сойър да бъде неотложно отведен някъде, на разстояние поне петдесет мили от мястото, гдето се намираха.

Мистър Пикуик не се бе никога срещал лично с мистър Уинкл старши, макар и на два-три пъти да бе получавал писма от него и да бе отговарял благоприятно на неговите запитвания относно поведението и моралния облик на неговия син; той се чувствуваше притеснен, загдето при първото си посещение в неговия дом щеше да е придружаван от Боб Сойър и Бен Алън, и двамата леко пийнали, а това съвсем не бе най-находчивият и подходящ начин, който би могъл да измисли, за да спечели разположението на този джентълмен.

„Все пак — размишляваше мистър Пикуик, опитвайки да се самоуспокои — аз трябва да направя каквото е по силите ми. Трябва да го видя още тази вечер, защото тържествено обещах да го сторя. Ако те настояват да дойдат с мен, ще се постарая да съкратя срещата колкото е възможно повече и да се надявам, че няма да се изложат, защото не е хубаво за самите тях.“

Докато мистър Пикуик се утешаваше с тези съждения, пощенската карета спря пред „Оулд Ройъл“. Бен Алън се бе полусъбудил от упоителния си сън и след като биде извлечен за яката от мистър Самюъл Уелър, мистър Пикуик можа да слезе от возилото. Въведоха ги в уютно помещение и мистър Пикуик тутакси зададе въпрос на келнера относно местонахождението на резиденцията на мистър Уинкл.

— Съвсем близо, сър — осведоми го прислужникът. — Не повече от петстотин ярда, сър, мистър Уинкл е собственик на кей, сър, на канала, сър. Частната му резиденция… та тя не е на повече, няма и петстотин ярда, сър. — Тук келнерът загаси една свещ и се престори, че уж иска отново да я запали, за да даде възможност на мистър Пикуик да го запита още нещо, ако желае.

— Искате ли нещичко сега, сър? — рече келнерът, палейки отново свещта, обезсърчен от мълчанието на мистър Пикуик. — Чай или кафе, сър? Вечеря, сър?

— Нищо засега.

— Много добре, сър. Да ви поръчам някаква закуска, сър?

— Не точно сега.

— Много добре, сър. — Тук той се отправи бавно към вратата, после спря отведнъж, обърна се и каза с крайна любезност:

— Да ви пратя ли камериерката, господа?

— Да, може, ако обичате — отвърна мистър Пикуик.

— Ако вие обичате, сър.

— И донесете малко газирана вода — рече Боб Сойър.

— Газирана вода, сър? Да, сър. — Явно облекчен от непосилно бреме, като все пак получи някаква поръчка, келнерът изчезна незабелязано. Келнерите никога не вървят, нито тичат. Те могат странно и загадъчно да се изпаряват от помещенията, способност, която другите смъртни не притежават.

След като газираната вода пробуди някои слаби признаци на жизненост у Бен Алън, той отстъпи пред увещанията да си измие лицето и ръцете и се остави на Сам да го изчетка. Мистър Пикуик и Боб Сойър също оправиха безпорядъка във външността си, причинен от пътуването, и тримата се отправиха, хванати под ръка, към дома на мистър Уинкл; Боб Сойър насищаше въздуха с тютюнев дим, докато крачеше нататък.

На разстояние от около четвърт миля, на тиха, явно обитавана от заможни хора улица, се издигаше стара тухлена къща с три стъпала пред входната врата и месингова табелка на нея с надпис „Мистър Уинкл“, гравиран с дебели главни букви. Трите стъпала бяха снежнобели, тухлите — много червени и къщата — много чиста; пред нея бяха застанали мистър Пикуик, мистър Бенджамин Алън и мистър Боб Сойър, когато часовникът удари десет.

Гиздава прислужничка се отзова на тяхното почукване и се стресна, виждайки трима непознати.

— В къщи ли е мистър Уинкл, драга моя? — запита мистър Пикуик.

— Той тъкмо отива на вечеря, сър — отвърна момичето.

— Дайте му тази визитна картичка, ако обичате — рече мистър Пикуик. — Кажете му, че съжалявам, загдето го безпокоя в този късен час, но държа да го видя тази вечер, а пристигнах едва преди малко.

Девойката погледна плахо мистър Боб Сойър, който изразяваше своето възхищение от личните й чарове чрез различни чудновати гримаси, и хвърляйки поглед към шапките и палтата, окачени в ходника, повика друга прислужничка да бди на вратата, докато тя отиде на горния етаж. Часовоят биде бързо отпратен, защото девойката се завърна веднага и като се извини на господата, загдето ги е оставила вън на улицата, въведе ги в странична, застлана с килим приемна — полукантора, полугардеробна, — в която най-главните полезни и декоративни мебели бяха: писалище, подвижен умивалник и огледало, стойка за ботуши и приспособление за снемане на ботуши, висока табуретка, четири стола, маса и стар стенен часовник. Над камината имаше вградена навътре желязна каса, докато две полици за книги, календар и няколко купа прашни книжа красяха стените.

— Много съжалявам, дето ви оставих да чакате на вратата, сър — каза девойката, като запали газова лампа и се обърна към мистър Пикуик с подкупваща усмивка, — но никога не съм ви виждала; пък има толкоз много скитници, дето идват само да видят какво могат да задигнат, че наистина…

— Съвсем не е необходимо да се извинявате, драга моя — прекъсна я добродушно мистър Пикуик.

— Наистина няма защо, любов моя — додаде закачливо Боб Сойър, като протегна ръце и заподскача наляво-надясно, сякаш не пускаше девойката да излезе от стаята.

Младата дама съвсем не се поддаде на тези примамки и изрази мнението си, че мистър Боб Сойър бил „възмутително същество“, а щом той стана доста по-настойчив в своите любезности, тя остави отпечатък от хубавите си пръстчета върху лицето му и изскочи от стаята, изказвайки многократно своето негодувание и презрение.

Лишен от обществото на младата дама, мистър Боб Сойър захвана да се забавлява, като надзърна в писалището, прегледа всички чекмеджета на масата, опита уж да отвори желязната каса, обърна календара с лицевата му страна към стената, опита се да обуе ботушите на мистър Уинкл върху своите и направи различни други експерименти, които до един хвърляха мистър Пикуик в неизразим, мъчителен ужас, а мистър Боб Сойър — в съответна степен на възторг.

Най-накрая вратата се отвори и дребен възрастен джентълмен с костюм в тютюнев цвят, с глава и лице точно копие на тези на мистър Уинкл младши, с изключение на доста оплешивялото теме, влезе в стаята с картичката на мистър Пикуик в едната ръка и сребърен свещник в другата.

— Мистър Пикуик, сър, добър вечер — рече Уинкл старши, като постави сребърния свещник и протегна ръка. — Надявам се, че сте добре, сър. Радвам се да ви видя. Седнете, моли ви, мистър Пикуик. Този джентълмен е…

— Мой приятел, мистър Сойър — допълни мистър Пикуик, — приятел на вашия син.

— О! — рече мистър Уинкл старши, като погледна доста мрачно към Боб. — Надявам се, че сте добре, сър.

— Съвсем здрав и читав, сър — отвърна Боб Сойър.

— А другият джентълмен — извика мистър Пикуик — е, както ще видите от писмото, което нося да ви предам, много близък роднина или по-скоро би трябвало да кажа извънредно близък приятел на вашия син. Казва се Алън.

— Онзи джентълмен? — запита мистър Уинкл, като посочи с визитната картичка към Бен Алън, заспал дълбоко в такава поза, че от него се виждаше само гърбът и яката на жакета му.

Мистър Пикуик тъкмо се канеше да отговори на въпроса и да му съобщи цялото име и всички почетни титли на мистър Бенджамин Алън, когато пъргавият мистър Боб Сойър, с оглед да накара приятеля си да осъзнае положението, го ощипа не на шега по месестата част над лакътя, при което заспалият скочи и изпищя високо. Давайки си отведнъж сметка, че се намира в присъствието на непознат, мистър Бен Алън се приближи към мистър Уинкл и разтърсвайки най-сърдечно двете му ръце в продължение на около пет минути, промърмори в полуразбираеми откъслечни изрази искрения си възторг, загдето го вижда, а после гостоприемно го запита дали би искал да пийне нещо след разходката, или би предпочел да чака, докато „стане време за вечеря“; след това седна, втренчвайки смаян поглед наоколо си, сякаш нямаше и понятие къде се намира, каквото той действително нямаше.

Всичко това бе крайно притеснително за мистър Пикуик, особено пък като видя мистър Уинкл старши да показва съвсем неприкрито своето изумление от странното — да не кажем чудато — държане на двамата му придружители. Желаейки да сложи по-скоро край на тази неприятност, той отведнъж измъкна писмото от своя джоб и подавайки го на мистър Уинкл старши, каза:

— Това писмо, сър, е от вашия син. От съдържанието ще разберете, че неговото щастие и благоденствие в бъдеще зависят от вашето благосклонно и бащинско отношение. Ще бъдете ли така любезен да го прочетете спокойно и хладнокръвно и да обсъдим след това въпроса с вас в дух и тон, които единствено подхождат за случая? Вие може да си дадете сметка колко важно е вашето решение за сина ви и колко голяма е неговата загриженост по този въпрос от моето посещение у вас в толкова късен час, без предварително уведомление и… — добави мистър Пикуик, хвърляйки бърз поглед към своите придружители — и при такива неблагоприятни обстоятелства.

С това предисловие мистър Пикуик постави покаятелното писмо — четири гъсто написани страници най-тънка фина хартия — в ръцете на поразения мистър Уинкл старши. После седна отново на мястото си и започна да наблюдава неговия израз и държане: с вълнение действително, но с открито чело на джентълмен, уверен, че не е сторил нищо, за което трябва да се срамува или извинява.

Възрастният собственик на кей повъртя писмото в ръка, погледна го отпред, отзад, отстрани, разучи подробно пълното момченце на печата, погледна мистър Пикуик; а след това седна на високата табуретка, придърпа лампата по-близо до себе си, разчупи печата, разгъна посланието и като го вдигна към светлината, се приготви да чете.

Точно в този миг мистър Боб Сойър, чиято духовитост, бе задрямала за малко, сложи ръце на коленете и направи гримаса също като в портретите на покойния мистър Грималди в роли на клоун. Тъй се случи, че мистър Уинкл старши, вместо да се вдълбочи в четене на писмото, както предполагаше мистър Боб Сойър, взе, че погледна над писмото не към другиго, а към самия Боб Сойър; досещайки се, че гореспоменатата гримаса се правеше, за да имитира и подиграе самия него, той впери очи в Боб с такава изразителна строгост, щото чертите на покойния мистър Грималди се преобразиха постепенно в извънредно смирено и смутено изражение.

— Казахте ли нещо, сър? — запита мистър Уинкл старши след ужасно мълчание.

— Не, сър — отвърна Боб, у когото не бе останало нищо клоунско освен необикновено силната руменина по лицето.

— Сигурен ли сте, сър? — рече мистър Уинкл старши.

— О, да, разбира се, сър, напълно — отвърна Боб.

— Аз помислих, че казахте нещо — възрази старият джентълмен настойчиво и възмутено. — Може би ме гледате, сър?

— О, не, сър, съвсем не — отвърна крайно учтиво Боб.

— Много се радвам, че е така — рече мистър Уинкл старши. И като се смръщи най-величествено на засрамения Боб, възрастният джентълмен отново приближи писмото към лампата и го зачете наистина.

Мистър Пикуик бе приковал очи в него, докато той прехвърляше поглед от края на първата страница към горния ред на втората, от края на втората към началото на третата и от края на третата към началото на четвъртата; но ни най-малка промяна на неговия израз не подсказа как приема той съобщението за женитбата на своя син, а мистър Пикуик знаеше, че то беше в първите пет-шест реда.

Той прочете писмото до последната дума, сгъна го пак най-внимателно по гънките с точност на делови човек и тъкмо когато мистър Пикуик очакваше той да избухне страхотно, Уинкл старши потопи перо в мастилницата и запита спокойно, сякаш говореше по най-обикновен счетоводен въпрос:

— Какъв е адресът на Натаниъл, мистър Пикуик?

— „Джордж и ястребът“ засега — отвърна този джентълмен.

— „Джордж и ястребът“. Къде е това?

— Джордж Ярд, Ломбард Стрийт.

— В Сити ли?

— Да.

Възрастният джентълмен методично отбеляза адреса на гърба на писмото; след това го постави в писалището, което заключи, и каза, след като стана от високата табуретка и сложи връзката ключове в джоба си:

— Струва ми се, че нямаме нищо повече да обсъждаме, мистър Пикуик.

— Нищо повече, драги мой сър! — възкликна този добросърдечен човек, възмутен и смаян. — Нищо повече! Нищо ли няма да кажете във връзка с това важно събитие в живота на нашия млад приятел? Няма ли да ме натоварите да му предам вашето уверение, че той продължава да се радва на вашата обич и подкрепа? Няма ли да кажете нещо, което да окуражи и зарадва и него, и загрижената му млада жена, която търси от него утеха и опора? Драги мой сър, размислете.

— Да, да, ще размисля — отвърна възрастният джентълмен. — Засега няма нищо да кажа. Аз съм делови човек, мистър Пикуик. Никога не бързам да се обвържа с някоя сделка, а що се отнася до тази работа, тя по начало не ми харесва. Хиляда лири не са много, мистър Пикуик.

— Напълно сте прав, сър — обади се Бен Алън, тъкмо събудил се достатъчно, за да си припомни, че той беше похарчил своите хиляди лири без голямо затруднение. — Вие сте умен човек. Боб, ей този приятел е много отракан.

— Много съм щастлив, загдето се изказвате тъй ласкаво за мене, сър — рече мистър Уинкл старши, поглеждайки презрително Бен Алън, който най-дълбокомислено клатеше глава. — Истината е там, мистър Пикуик, че когато аз разреших на сина си да поскита за година и повече, за да види други хора и как живеят те (което той стори под ваше покровителство), тъй че да не влезе от училището направо в живота като неопитно хлапе и да не го премята всеки, аз съвсем не слагах тази история в сметката. Той знае това много добре, тъй че, ако аз го лиша от моята поддръжка по тази причина, той няма основание да се изненадва. Аз ще му се обадя, мистър Пикуик. Лека нощ, сър. Маргърит, отворете вратата.

През всичкото това време Боб Сойър ръгаше мистър Бен Алън, за да каже нещо подходящо за случая; точно тук Бен съответно изпадна в настроение и без каквото и да е предупреждение държа късо, но много красноречиво и жарко слово.

— Сър — каза мистър Бен Алън, като впери в стария джентълмен чифт много замрежени и помътнели очи и захвана да движи много буйно дясната си ръка нагоре-надолу, — вие… вие трябва да се засрамите.

— Като брат на дамата, вие естествено сте отличен съдник по въпроса — отвърна мистър Уинкл старши. — И тъй, достатъчно. Моля, не казвайте нищо повече, мистър Пикуик. Лека нощ, господа!

С тези думи възрастният джентълмен взе свещника и отваряйки вратата, учтиво ги насочи към ходника.

— Ще съжалявате за това, сър — рече мистър Пикуик, като стисна зъби, за да не позволи на гнева си да избухне; защото той знаеше какви непоправими последици биха могли да се стоварят върху младия му приятел.

— Засега съм на различно мнение — спокойно отвърна мистър Уинкл старши. — Господа, пожелавам ви още веднъж лека нощ.

Мистър Пикуик излезе сърдито на улицата. Мистър Боб Сойър, крайно потиснат от решителното отношение на възрастния джентълмен, направи същото. Мистър Беналъновата шапка се търкулна надолу по стъпалата веднага след тях, а самият мистър Бен Алън я последва непосредствено. И тримата вървяха мълчаливо и си легнаха, без да са вечеряли; мистър Пикуик си помисли точно преди да заспи, че ако бе подозирал, че мистър Уинкл старши е до такава степен делови човек, вероятно никога не би го посетил с това поръчение.