Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (20)

Глава седемнадесета

Показва как пристъпът на ревматизъм в някои случаи може да въздействува стимулиращо на творческия гений

Здравето на мистър Пикуик, макар и да бе в състояние да издържи на порядъчно много напрежение и умора, не бе тъй устойчиво, та да понесе множеството изпитания, на които той бе подложен през паметната нощ, описана в предидущата глава. Такова едно премеждие — да те пере дъжд в нощна доба, а след туй да съхнеш в долап, е колкото опасно, толкова и необикновено. И мистър Пикуик бе прикован на легло от пристъп на ревматизъм.

Но въпреки че телесните сили на именития джентълмен бяха накърнени по този начин, умствената му жизненост запази първичната си мощ. Духът му бе гъвкав; доброто му настроение се бе възвърнало. Дори огорчението, последица от недавнашните му патила, се бе изпарило от душата му и той се присъединяваше към бурния смях на мистър Уордл, колчем се намекнеше за тях, без яд или стеснение. Нещо повече дори. През двата дни, докато мистър Пикуик не ставаше от леглото, Сам неотлъчно беше край него. През първия ден той се постара да забавлява своя господар, като разговаряше с него и му разправяше анекдоти; втория ден мистър Пикуик поиска папката си за писане, перо и мастило и цялото време прекара в работа; на третия ден, когато вече можеше да става по малко из стаята си, той изпрати своя прислужник до мистър Уордл и мистър Тръндл, като им съобщаваше, че би им бил много задължен, ако дойдат на чаша вино при него нея вечер. Поканата бе приета много охотно; и когато те се настаниха с пълните чаши в ръка, мистър Пикуик, поруменявайки няколкократно, им прочете следния къс разказ, който той бе „редактирал“ през време на недавнашното си неразположение по бележки от простодушно разправената му от мистър Уелър история.

Енорийският свещеник

Разказ за една истинска любов

Имало едно време в малко провинциално градче, доста далеч от Лондон, един дребен човек на име Натаниъл Пипкин, който бил енорийски свещеник в това малко градче и живеел в малка къщичка на малката Хай Стрийт, на десет минути пешком от малката църквица; той всеки ден от девет до четири вливал по малко знание в главите на малките момчета. Натаниъл Пипкин бил безобидно, свито и добродушно същество с поизвит нагоре нос, малко кривоглед и кривокрак и малко понакуцвал; времето си той прекарвал или в училището, или на църква и чистосърдечно вярвал, че не съществува на земния шар по-умен човек от енорийския наместник, по-величествена зала от тази на енорийския съвет или по-добре уредено учебно заведение от неговото. Веднъж, само веднъж в живота си Натаниъл Пипкин видял епископ — истински епископ с дълги батистени ръкави и перука на главата. Видял го да върви, чул го да говори на една конфирмация и когато при този тържествен обред горепоменатият епископ положил ръка върху главата му, Натаниъл Пипкин бил тъй преизпълнен от благоговение и страхопочитание, че направо паднал в несвяст и бил изнесен от църквата от енорийския клисар.

Това било велика дата: потресаващо събитие в живота на Натаниъл Пипкин, единственото нявга смутило гладкото течение на безбурното му съществуване; но един прекрасен следобед, в миг на дълбок размисъл върху някаква ужасно сложна задача по събиране, що съставял за наказание на едно хлапе, той вдигнал очи от плочата на пакостника и те изведнъж се спрели върху свежото личице на Мария Лобс, единствената дъщеря на стария Лобс, прочутия сарач от отвъдната страна на улицата. Вярно — очите на мистър Пипкин се били спирали върху хубавкото лице на Мария Лобс много пъти и преди, в църква и другаде; но никога дотогава очите на Мария Лобс не изглеждали тъй блестящи, нито страните й тъй румени, както този път. Нищо чудно следователно, че Натаниъл Пипкин не можел да сведе погледа си от личицето на Мария Лобс; нищо чудно тогава, че Мария Лобс, забелязвайки, че някакъв младеж я зяпа, отдръпнала глава от прозореца, отдето надзъртала, затворила капаците и спуснала пердето; нищо чудно, че Натаниъл Пипкин веднага се нахвърлил върху провинилото се хлапе и го пляскал и хокал, докато му паднало сърце на място. Всичко туй било съвсем естествено и нямало нищо за чудене.

Но все пак има нещо за чудене: това, че Натаниъл Пипкин, тъй саможив по природа, плах по нрав и с толкова малък доход, се осмелил от този ден насетне да се стреми към сърцето и ръката на единствената дъщеря на гневливия стар Лобс — на стария Лобс, прочутия сарач, който с едно драсване на перото можел да купи цялото село, без дори да усети харча — стария Лобс, за когото със сигурност се знаело, че има камари пари, вложени в банката на съседния търговски град — стария Лобс, за когото се разправяло, че има несметни, неизчерпаеми съкровища, натрупани в малкото желязно ковчеже с голяма ключалка, поставено над камината в задната стая — стария Лобс, за когото всеки знаел, че при тържествени случаи украсявал трапезата си с чайник, захарница и каничка за сметана от чисто сребро, за които обичал, с преизпълнено от гордост сърце, да се хвали, че щял да ги дари на дъщеря си, щом си намерела съпруг по свой вкус. Повтарям: буди дълбоко изумление и безкрайно учудване, че Натаниъл Пипкин имал дързостта да обърне поглед в тази посока. Но любовта е сляпа, а Натаниъл бил кривоглед и възможно е тези две обстоятелства, взети заедно, да са му попречили да види нещата в истинската им светлина.

Трябва да се отбележи, че ако старият Лобс е имал и най-малката смътна представа за степента на чувствата на Натаниъл Пипкин, той направо е щял да срине училищната стая със земята или е щял да затрие учителя от този свят, или щял да извърши друго някое зверство или изстъпление от не по-малко кръвожадно и свирепо естество; защото страшен бил наистина старият Лобс, щом гордостта му бивала накърнена или му кипнела кръвта. Как ругаел! Такива гръмотевични проклятия огласяли улицата понякога, когато хокал мършавия си тънкокрак чирак заради мързела му, че Натаниъл Пипкин цял се разтрепервал от ужас, а косите на учениците направо щръквали от страх.

И тъй, ден след ден, щом свършели часовете и учениците се разотивали, Натаниъл Пипкин сядал до прозореца към улицата и докато се преструвал, че чете книга, хвърлял косо погледи насреща, търсейки бляскавите очи на Мария Лобс; и не седял той там много дни, когато бляскавите очи се появили на един от горните прозорци, повидимому също дълбоко потънали в четене. Сърцето на Натаниъл Пипкин се преизпълнило от радост и възхита. Заслужавало си часове да се седи там и да се гледа това хубавко лице с наведени очи; но когато Мария Лобс захванала да вдига очи от книгата и да хвърля лъчите им в посока на Натаниъл Пипкин, възторгът и удивлението му просто нямали граници. Най-после един ден, знаейки, че старият Лобс не си е в къщи, Натаниъл Пипкин дръзнал да прати въздушна целувка на Мария Лобс; а Мария Лобс, вместо да затвори прозореца и спусне пердето, му пратила и тя въздушна целувка и се усмихнала. И туй накарало Натаниъл Пипкин да реши, каквото и да става, да разкрие, без да отлага повече, състоянието на своите чувства.

По-хубаво краче, по-весела душа, по-сладки трапчинки на бузите и по-спретната снага от тези на Мария Лобс, дъщерята на стария сарач, не били виждани по цялата земя, която те украсявали. В очите й святкало такова едно дяволито пламъче, що би стигнало до много по-нечувствително сърце от това на Натаниъл Пипкин. И имало такъв весел звън в нейния радостен смях, че и най-заклетият човекомразец не можел да не се усмихне, щом го чуел. Дори сам старият Лобс в най-буен пристъп на гняв не можел да устои на своята хубава гальовна дъщеря; а когато тя и нейната братовчедка Кейт — палава, дръзка, очарователна малка особа — предприемали задружно нападение срещу стария човек — а това, нека бъдем искрени, ставало много често, — той не можел нищо да им откаже, ако ще би да пожелаели част от несметните, неизчерпаеми съкровища, скрити на тъмно в желязното ковчеже.

Сърцето на Натаниъл Пипкин затупкало силно в гърдите му, когато една лятна привечер видял на стотина метра пред себе си двете обаятелни девойчета точно сред онази поляна, дето той често ходел да се разхожда, докато се стъмни, вглъбен в мислите си за красотата на Мария Лобс. Но макар и неведнъж дотогава да си бил представял как смело ще се приближи до Мария Лобс и ще й разкрие своята страст, стига само да я срещне, сега, когато тя неочаквано се озовала пред него, усетил как цялата кръв нахлува в главата му в ущърб на нозете, които, лишени от обичайната си дажба, затреперили под него. Когато девойките спирали да си откъснат цвете или се заслушвали в песента на птичките, Натаниъл Пипкин също спирал и се правел на потънал в размисъл, а това било и самата истина, защото той се питал какво въобще би трябвало да стори, когато те тръгнат да се връщат, а това било неизбежно след известно време и тогава щели да се срещнат лице с лице. И макар че се страхувал да ги настигне, не можел да се помири с мисълта да ги загуби от поглед; тъй че, когато те тръгвали по-бърже, и той тръгвал по-бърже; когато те се маели, и той се маел; когато те спирали, и той спирал; и туй можело да трае, докато мракът паднел, ако Кейт не погледнала закачливо назад и не кимнала насърчително на Натаниъл да се приближи. Имало нещо в обноската на Кейт, на което не можело да се устои, и Натаниъл Пипкин се отзовал на поканата; и след порядъчно много поруменяване от негова страна и невъздържан смях от страна на лукавата малка братовчедка, Натаниъл Пипкин паднал на колене в росната трева и заявил непоколебимата си решителност да остане тъй вовеки веков, ако не му бъде позволено да се изправи като признат избраник на Мария Лобс. В отговор на това в тихия вечерен въздух звъннал веселият смях на Мария Лобс — но сякаш с нищо не нарушил тишината: тъй приятно звучал той; лукавата малка братовчедка се кикотела още по-невъздържано от преди, а Натаниъл Пипкин се изчервил повече от когато и да било. Най-сетне Мария Лобс, повлияна от все по-усърдните увещания на обезумелия от любов човечец, извърнала глава и прошепнала на братовчедка си да каже — във всеки случай Кейт наистина казала, — че Мария се чувствувала много поласкана от ухажването на мистър Пипкин; че с ръката и сърцето и разполагал нейният баща; но че никой не можел да остане равнодушен към достойнствата на мистър Пипкин. И тъй като всичко туй било казано с много тържественост, и тъй като Натаниъл Пипкин изпратил до дома Мария Лобс и се опитал да я целуне на раздяла, той си легнал много щастлив и цяла нощ му се присънвало, че смекчава сърцето на стария Лобс, отваря желязното ковчеже и се оженва за Мария.

На другия ден Натаниъл Пипкин видял стария Лобс да излиза яхнал старото си сиво пони и след множество знаци, правени на прозореца от лукавата малка братовчедка, целта и значението на които той съвсем не можал да проумее, мършавият тънкокрак чирак пристигнал да го уведоми, че господарят му нямало да се прибере нея вечер и че госпожиците щели да чакат мистър Пипкин на чай точно в шест. Как привършили учебните часове този ден нито Натаниъл Пипкин, нито неговите ученици знаели повече, отколкото знаете вие; но те все пак привършили някак си и след като момчетата се разотишли, Натаниъл Пипкин до шест часа се гласил на воля. Не че му трябвало дълго време да се чуди кои дрехи да облече, защото нямал никакъв избор в случая; но да ги сложи тъй, че да му отиват най-добре, и да ги пооправи тук-таме предварително, било задача съвсем не лека и маловажна.

Той заварил немногобройно приятно общество, състоящо се от Мария Лобс, братовчедка й Кейт и още три-четири девойчета, жизнерадостни червенобузи лудетини. Натаниъл Пипкин се уверил със собствените си очи, че мълвата не преувеличавала богатствата на стария Лобс. На масата били положени чайникът, захарницата и каничката за сметана от чисто сребро и истински сребърни лъжички, с които да се разбърква чаят, и чашки от истински китайски порцелан, от които да се пие, чинии от същия порцелан със сладкишите и препечения хляб. Единственото дразнещо обстоятелство било присъствието на друг сродник, брат на братовчедката Кейт, когото Мария назовавала „Хенри“ и който сякаш искал да задържи Мария Лобс само за себе си там, на единия край на масата. Приятно е да се наблюдава обич между роднини, но не и когато е прекалена, и нямало как да не мине през ума на Натаниъл Пипкин, че Мария Лобс несъмнено е извънредно привързана към своите близки, дори да обръща внимание на всичките заедно толкоз, колкото само на този братовчед. След чая, когато малката лукава братовчедка предложила да играят на „сляпа баба“, някак си се случвало все тъй, че Натаниъл Пипкин бил почти винаги сляп и щом хванел въпросния братовчед, непременно и Мария Лобс била някъде наблизо. И докато лукавата малка братовчедка и другите девойчета му дърпали косата, щипели го, препречвали му пътя със столове и какво ли не още, Мария Лобс сякаш все се държала настрани от него. А веднъж — веднъж само — Натаниъл Пипкин бил готов да се закълне, че чул звук от целувка, после слаб укор от Мария Лобс и сподавен смях от нейните приятелки. Всичко туй било странно — много странно, и кой знае какво е щял да направи Натаниъл Пипкин по този повод, ако мислите му не били взели отведнъж друга насока.

Обстоятелството, накарало мислите му да вземат различна насока, било шумното чукане на външната врата, а човекът, който тъй шумно чукал на външната врата, бил не друг, а самият Лобс. Той се бил завърнал неочаквано и чукал на вратата като майстор на ковчези: искал човекът да вечеря. Щом тази тревожна вест била съобщена от мършавия тънкокрак чирак, девойките избягали тихичко на горния етаж в Мариината спалня, а братовчедът и Натаниъл Пипкин, по липса на по-добро скривалище, били натикани в два стенни шкафа в дневната стая; и когато Мария Лобс и лукавата малка братовчедка изпокрили другите и разтребили стаята, те отворили външната врата на стария Лобс, който не преставал да чука нито за миг.

А за нещастие се случило тъй, че старият Лобс бил зверски разлютен, защото бил страшно гладен. Натаниъл Пипкин ясно го чувал как ръмжи като стар овчарски пес с пресипнало гърло; и колчем горкият тънкокрак чирак влизал в стаята, старият Лобс тозчас го погвал с ругатните си по най-свиреп сарацински начин, несъмнено без друга причина или цел, а просто да си излее яда с някое и друго ненужно проклятие. Най-сетне му сложили стоплената вече вечеря на масата и той се нахвърлил на яденето както му бил редът; слугата набързо очистил всичко, той целунал дъщеря си и си поискал лулата.

Природата била поставила колената на Натаниъл Пипкин съвсем близо едно до друго, но когато той чул, че старият Лобс си поискал лулата, те се заблъскали едно о друго, сякаш щели взаимно да се стрият на прах; понеже в същия този шкаф, дето бил той, на една от двете куки висяла голяма кафява лула със сребърно огнище, същата лула, която той бил виждал на устата на стария Лобс редовно всеки следобед и всяка вечер в продължение на последните пет години. Двете девойки се втурнали да търсят лулата до горния етаж, до долния етаж, навсякъде, но не там, дето знаели, че в действителност се намира, а през това време старият Лобс беснеел неописуемо. Най-после той се сетил за шкафа и се запътил нататък. Има ли някаква полза дребничък човек като Натаниъл Пипкин да тегли крилото навътре, ако едър, силен мъжага като стария Лобс го тегли навън! Старият Лобс дръпнал веднъж, вратата широко се отворила и открила Натаниъл Пипкин, застанал вътре, изправен като свещ, треперещ от ужас от главата до петите. Боже господи! Какъв страшен поглед му хвърлил старият Лобс, когато го измъкнал за яката и го задържал на лакът от себе си.

— По дяволите, какво дириш ти тук? — викнал старият Лобс със страховит глас.

Натаниъл Пипкин бил загубил и ума и дума, а старият Лобс го разтърсвал напред-назад около две-три минути, за да му се подредят мислите в главата.

— Какво дириш тук? — ревнал старият Лобс. — Да не си дошъл за дъщеря ми, а?

Старият Лобс рекъл туй само на подбив; защото не можел и да допусне, че дързостта на един смъртен можела да доведе Натаниъл Пипкин тъй далече. Какво било неговото възмущение, когато горкият човечец отговорил:

— Да, наистина, мистър Лобс. Аз дойдох заради вашата дъщеря. Аз я любя, мистър Лобс.

— Какво! Ти, сополив, кривонос, хилав негоднико! — задъхал се старият Лобс, сякаш зашеметен от ужасяващото признание. — Какво значи това? Да ми кажеш туй в лицето! Ще те удуша, проклетнико!

Било твърде вероятно старият Лобс в кипящия си гняв да изпълни тази своя закана, ако ръката му не била спряна от една съвсем неочаквана поява, а именно на Марииния братовчед, който излязъл от шкафа и запътвайки се към стария Лобс, му казал:

— Не бих могъл да допусна, сър, тази безобидна личност, поканена тук, за да се забавляват девойките, да поеме върху си по толкова благороден начин вината (ако изобщо има вина), за която аз съм отговорен и която съм готов да призная. Аз любя вашата дъщеря, сър, и дойдох тук, за да се видя с нея.

Старият Лобс се ококорил, като чул това, но не чак толкова, колкото Натаниъл Пипкин.

— Тъй ли? — рекъл старият Лобс; той най-после успял да си поеме дъх и да проговори.

— Да, тъй.

— А аз отдавна вече съм ти запретил да стъпваш у дома.

— Да, иначе нямаше да дойда скришом тук тази вечер.

Неприятно ми е да отбележа този факт, но старият Лобс, струва ми се, е щял да удари братовчеда, ако неговата хубава дъщеря с блестящите си, плувнали в сълзи очи, не се била вкопчила в ръката му.

— Не го спирай, Мария — рекъл младежът. — Ако той има желание да ме удари, остави го. За нищо на света не бих допуснал и косъм да падне от посивялата му глава.

Старият човек свел поглед при този укор и срещнал очите на своята дъщеря. Аз вече споменах веднъж или два пъти, че те били много блестящи и макар и пълни със сълзи, тяхното въздействие в този миг не било в никой случай намалено. Старият Лобс извърнал глава встрани, сигурно за да избегне убеждаващата им сила, когато сякаш по изрично желание на съдбата погледът му срещнал личицето на лукавата малка братовчедка, която, поизплашена за брат си и поразвеселена от Натаниъл Пипкин, имала такъв очарователен (примесен и с мъничко закачливост на туй отгоре) израз, що би могъл да възхити всекиго: и стар, и млад. Тя хванала ласкаво под ръка стария човек и му пошепнала нещо на ухото; правил старият Лобс що правил, но не издържал и се усмихнал, а същевременно една сълза се плъзнала надолу по бузата му.

Пет минути по-късно другите девойчета слезли от горния етаж със свенлив кикот; и докато младите преливали от щастие, старият Лобс извадил лулата си и запушил; и забележително обстоятелство — точно тази лула тютюн била най-успокоителната и приятна лула тютюн, що бил пушил през целия си живот.

Натаниъл Пипкин сметнал за най-разумно да запази своята тайна за себе си и понеже сторил това, спечелил постепенно благоразположението на стария Лобс, който след известно време го научил да пуши, и години наред след туй те често сядали вън в градината през хубавите вечери и пушели и пиели с подобаваща тържественост. Натаниъл Пипкин скоро се съвзел от последиците на своето увлечение, защото намираме неговия подпис в регистрите на енорията като свидетел при бракосъчетанието на Мария Лобс с нейния братовчед; изглежда също, по данни от други документи, че нощта след сватбата той прекарал в селския участък, защото в крайно нетрезво състояние извършил различни простъпки по улиците, като при всичките подстрекател и съучастник му бил мършавият тънкокрак чирак.