Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (33)

Глава тридесета

Как пикуикистите свързаха и укрепиха своето познанство с двама приятна млади мъже, числящи се към една от свободните професии; как се забавляваха на леда и как завърши тяхното посещение

— Е, Сам — рече мистър Пикуик, щом любимият му прислужник влезе в спалнята му с топла вода сутринта на първия ден на Коледа, — все тъй ли е мразовито?

— Водата в легена за миене е хванала ледена корица, сър — отвърна Сам.

— Сурово време, Сам — забеляза мистър Пикуик.

— Славно време за тез, дет са добре увити, както си рекла бялата мечка, докато се упражнявала на пързалката — каза Сам.

— Слизам долу след четвърт час, Сам — рече мистър Пикуик, развързвайки нощното си боне.

— Много хубаво, сър — отвърна Сам. — Там има един чифт от касапската партия.

— От какво, Сам? — провикна се мистър Пикуик и седна в леглото.

— От касапската партия — рече Сам.

— Какво означава това? — попита мистър Пикуик, като се чудеше дали беше жива стока или нещо готово за ядене.

— Е, та не сте ли чували досега, сър? — запита мистър Уелър. — Аз пък смятах, че всеки знае: касапи викат на хирурзите.

— А, хирурзите ли? — рече мистър Пикуик с усмивка.

— Точно така, сър — отвърна Сам. — Само че онези долу не са съвсем редовни касапи; те още учат занаята.

— С други думи, те са студенти по медицина, доколкото разбирам? — рече мистър Пикуик.

Сам Уелър кимна утвърдително.

— Това ме радва — заговори мистър Пикуик, хвърляйки енергично бонето си върху завивката. — Те са чудесни момчета, наистина чудесни момчета! Със зрели възгледи, благодарение на своите наблюдения и размисли; с тънък вкус, благодарение на своята начетеност и научна подготовка. Това много ме радва.

— Те пушат пури край огнището в кухнята — рече Сам.

— А! — забеляза мистър Пикуик и потърка ръце. — Преливат от добри чувства и жизнерадост. Обичам да виждам точно това.

— Единият от тях — продължи Сам, без да обърне внимание на забележката на своя господар, — единият от тях си е сложил краката върху масата и си пие брендито чисто, другият пък, оня с пенджерите — си е взел каче със стриди между коленете, отваря ги с пълна пара и също тъй бързо ги лапа, а с черупките замеря младия дебеланко, заспал, както е седнал в ъгъла до огнището.

— Екстравагантности на гения, Сам — рече мистър Пикуик. — Може да се оттеглите.

Сам надлежно се оттегли; мистър Пикуик слезе долу на закуска след съответния четвърт час.

— Ето го най-сетне! — приветствува го възрастният мистър Уордл. — Пикуик, това е братът на мис Алън, мистър Бенджамин Алън. Ние му викаме Бей, вие също може да му викате тъй, ако искате. А другият джентълмен е неговият най-добър приятел, мистър…

— Мистър Боб Сойър — допълни мистър Бенджамин Алън, при което мистър Боб Сойър и мистър Бенджамин Алън се засмяха в дует.

Мистър Пикуик се поклони на мистър Боб Сойър и мистър Боб Сойър се поклони на мистър Пикуик; после Боб и неговият най-добър приятел се нахвърлиха с жар върху яденето пред тях; а на мистър Пикуик се удаде възможност да ги поразгледа.

Мистър Бенджамин Алън беше грубоват, пълен и набит млад човек с черна, доста къса коса и бяло, доста дълго лице. Беше разкрасен от очила и носеше бяла връзка. Изпод еднореден черен сюртук, закопчан чак до брадичката му, се подаваха обичайният брой крака в панталони меланж, които завършваха с чифт не съвсем безупречно почистени обувки. Макар ръкавите на връхната му дреха да бяха къси, не се виждаше ни следа от вътрешни маншети. И макар лицето му да се спускаше достатъчно много надолу, та да опре о някаква яка на риза, то не бе облагодетелствувано от какъвто и да е допир с подобна принадлежност. Общо взето, видът му беше занемарен и от него се носеше силно благоухание на хавански пури.

Мистър Боб Сойър бе облечен в нескопосана синя дреха, нито палто, нито сюртук, но с известни отличителни черти и на двата вида; от него вееше някаква небрежна елегантност и наперено държане, присъщи за млади джентълмени, които пушат по улиците денем и крещят и вдигат шум пак там нощем, викат келнерите на малкото им име и вършат какви ли не други действия и подвизи от подобно закачливо естество. Той носеше карирани панталони и широка груба двуредна жилетка; навън излизаше с бастун с дебела дръжка. Не признаваше никакви ръкавици… Накратко казано, изглеждаше като някакъв разгулен Робинзон Крузо.

Такива бяха двамата достойни господа, на които биде представен мистър Пикуик, догдето заемаше мястото си за закуска тази коледна утрин.

— Прекрасно утро, господа — рече мистър Пикуик.

Мистър Боб Сойър кимна леко в потвърждение на това изказване и поиска от мистър Бенджамин Алън да му подаде горчицата.

— Отдалече ли идвате тази сутрин, господа? — запита мистър Пикуик.

— „Синият лъв“, Мъгълтън — кратко отговори мистър Алън.

— Трябваше да прекарате с нас снощната вечер — рече мистър Пикуик.

— Да, трябваше — отвърна Боб Сойър, — но имаше такова бренди, че не можехме да го оставим, нали, Бей?

— Не можехме естествено — потвърди мистър Бенджамин Алън. — Пурите, и те не бяха лоши, нито пък свинските пържоли, нали, Боб?

— Да-а, разбира се — рече Боб.

Добрите приятели продължиха да щурмуват закуската още по-усърдно, сякаш възпоминанието за гуляя от предишната вечер правеше яденето да им се услажда още повече.

— Карай здравата, Боб — поощри другаря си мистър Алън.

— Та аз това правя — отвърна Бой Сойър. И нека бъдем справедливи, той действително го правеше.

— Нищо не възбужда повече апетита от дисекцията на трупове — подхвърли Боб Сойър и огледа насядалите около масата.

Мистър Пикуик леко потръпна.

— Впрочем, Боб — подхвана думите му мистър Алън, — завърши ли работата с оня крак?

— Почти — отвърна Сойър, докато си слагаше половин пиле в чинията, — но е много мускулест за детски крак.

— А, тъй ли? — небрежно запита мистър Алън.

— Много — рече Боб с пълна уста.

— Аз съм се записал за ръка там при нас — рече мистър Алън. — Събрахме общо пари за един труп: почти всичко е вече разпределено, само не сме намерили някой да иска главата. Добре ще е ти да я вземеш.

— Не — отвърна Боб Сойър, — не мога да си позволя такъв лукс.

— Глупости! — рече Алън.

— Не мога наистина — продължи Боб Сойър. — Нямам нищо против да ми дадете само мозъка, но не мога да платя цялата глава.

— Шт, шт, господа, моля ви — обади се мистър Пикуик. — Чувам, че идват дамите.

Докато мистър Пикуик говореше, дамите се завърнаха от своята ранна разходка, при която бяха галантно придружени от господата Снодграс, Уинкл и Тъпман.

— О, Бей! — рече Арабела с тон, изразяващ по-скоро изненада, отколкото удоволствие, щом зърна брат си.

— Дойдох да те отведа утре у дома — осведоми я Бенджамин.

Мистър Уинкл побледня.

— Не виждаш ли Боб Сойър, Арабела? — запита с оттенък на укор мистър Бенджамин Алън.

Арабела протегна грациозно ръка, забелязвайки присъствието на Боб Сойър. Тръпка на неприязън мина през сърцето на мистър Уинкл, догдето гледаше как Боб Сойър поривисто стисна подадената му ръка.

— Бен, мили — рече, поруменявайки, Арабела. — Ти… Ти, мисля, не познаваш мистър Уинкл?

— Не, но се радвам да се запозная — важно отвърна брат й. Мистър Алън се поклони мрачно на мистър Уинкл, докато мистър Уинкл и мистър Боб Сойър се спогледаха косо с взаимно недоверие.

Пристигането на двамата нови гости и препятствието, което те представляваха за мистър Уинкл и девойката с поръбените с кожа ботушки, щяха по всяка вероятност да повлияят по много неприятен начин на веселата компания, ако жизнерадостта на мистър Пикуик и добродушието на домакина не се бяха проявили във висша степен за общото благо. Мистър Уинкл спечели постепенно разположението на мистър Бенджамин Алън и дори завърза приятелска беседа с мистър Боб Сойър, който, разгорещен от бренди, закуска и разговор, премина постепенно в състояние на крайно весело настроение и шеговито разказа много приятна история: как изрязали един тумор от главата на някакъв джентълмен, като онагледяваше думите си с помощта на нож за стриди и половин самун хляб, за висше просвещение на присъствуващите. После цялата свита отиде на църква, гдето мистър Бенджамин Алън заспа дълбоко, а мистър Боб Сойър откъсна мислите си от мирските дела с много находчиво начинание — издялка си името на църковната пейка с огромни букви, дълги по четири инча.

— Е — подхвана Уордл, след като хубаво си хапнаха от солидния обяд с приятни добавки: силна бира и вишновка, — какво ще кажете да прекараме един час на пързалката? Имаме достатъчно време.

— Знаменито! — рече мистър Бенджамин Алън.

— Чудесно! — откликна мистър Боб Сойър.

— Вие, разбира се, карате кънки, нали, мистър Уинкл? — запита Уордл.

— Дд… да; о, да — отвърна мистър Уинкл. — Но… но доста отдавна не съм се упражнявал.

— О, моля ви, мистър Уинкл — рече Арабела. — Толкова обичам да гледам как се пързалят.

— Толкова е красиво — добави друга девойка.

Трета девойка каза, че било много изящно, а на четвърта девойка този спорт напомнял плуване на лебеди.

— Много бих бил щастлив наистина — увери поруменял мистър Уинкл, — но нямам кънки.

Това възражение биде веднага преодоляно. Тръндл имал два чифта кънки, а шишкавото момче доложи, че имало още половин дузина на долния етаж; мистър Уинкл изрази своето безкрайно задоволство, като изглеждаше безкрайно смутен.

Старият Уордл ги поведе към доста голяма заледена площ, която шишкавото момче и мистър Уелър изринаха и изметоха от падналия през нощта сняг; мистър Боб Сойър си сложи кънките със сръчност, сторила се на мистър Уинкл напълно удивителна, и започна да описва кръгове с левия си крак, да чертае осморки по леда, да показва, без нито веднъж да спре да си поеме дъх, много още различни забавни и изумителни номера за безмерно удоволствие на мистър Пикуик, мистър Тъпман и дамите; стигна се до самия връх на въодушевлението, когато старият Уордл и Бенджамин Алън изпълниха, със съдействието на горепоменатия Боб Сойър, някакви мистериозни въртеливи движения, които те нарекоха шотландски танц.

През цялото това време мистър Уинкл, с посинели от студ ръце и лице, се мъчеше да вкара една бурма в тока на подметката, сложи кънките с върховете назад и обърка по невероятен начин всички каишки с помощта на мистър Снодграс, чиито познания по въпроса бяха доста по-непълни от тези на някой индус. Най-накрая обаче злополучните кънки бяха здраво завинтени и закрепени с помощта на мистър Уелър и мистър Уинкл бе вдигнат на крака.

— Хайде сега, сър — поощри го Сам, — пускайте се и им покажете как се пързаля.

— Спрете, Сам, спрете! — рече цял разтреперан мистър Уинкл, хванал се за лакътя на Сам като давещ се. — Колко е хлъзгаво, Сам!

— Не е нещо необикновено за леда, сър — отвърна Сам. — Дръжте се, сър.

Последната забележка към мистър Уинкл бе предизвикана от проявения от него в този миг неудържим стремеж да се просне възнак на леда и да вирне краката си във въздуха.

— Тези… тези кънки са много нескопосни, нали, Сам? — измънка мистър Уинкл.

— Струва ми се нескопосен май джентълменът, дет ги е сложил — отвърна Сам.

— Хайде, Уинкл — провикна се мистър Пикуик, без да има понятие, че нещо не е в ред, — идвайте; дамите горят от нетърпение.

— Сега, сега — отвърна мистър Уинкл с бледа усмивка. — Идвам.

— Сегичка ще тръгне — добави Сам, опитвайки да се отскубне. — Хайде, сър, почвайте!

— Спрете за миг, Сам — задъхваше се мистър Уинкл, притиснал най-сърдечно лакътя на мистър Уелър. — Намерих два жакета в къщи, които не са ми нужни, Сам. Може да ги вземете, Сам.

— Благодарности, сър — отвърна мистър Уелър.

— Няма нужда да се пресягате към шапката си, Сам — побърза да каже мистър Уинкл. — Не си вдигайте ръката заради това. Исках да ви дам пет шилинга тази сутрин като коледен подарък, Сам. Ще ви ги дам тази вечер, Сам…

— Извънредно сте добър, сър — отвърна мистър Уелър.

— Само ме подкрепяйте отначало, нали разбирате, Сам? — нареждаше мистър Уинкл. — Така; отлично. Скоро ще свикна с леда, Сам, Не тъй бързо, Сам, не тъй бързо.

Мистър Уинкл, с наведено напред и превито одве тяло, напредваше по леда с помощта на мистър Уелър някак много различно от плуването на лебеди, когато нищо неподозиращият мистър Пикуик извика от другия бряг:

— Сам!

— Да, сър?

— Елате, трябвате ми.

— Пуснете ме, сър — рече Сам. — Не чувате ли, че началството ме вика? Пуснете ме, сър.

Мистър Уелър се освободи с голямо усилие от хватката на измъчения пикуикист и при това действие нещастният мистър Уинкл биде силно тласнат напред. С точност до степен недостижима и от най-добрата подготовка злочестият джентълмен бързо се озова в самия център на шотландския танц тъкмо в момента, когато мистър Боб Сойър изпълняваше небивало красива фигура. Мистър Уинкл грубо връхлетя право върху му и двамата с цялата си тежест паднаха с гръм и трясък. Мистър Пикуик се завтече до местопроизшествието. Боб Сойър се бе изправил, но мистър Уинкл съвсем не бе тъй глупав да стори нещо подобно, докато беше с кънки на краката. Той седеше на леда и нервно се стараеше да се усмихне, ала мъка бе изписана по всяка черта на лицето му.

— Ранен ли сте? — запита мистър Бенджамин Алън много загрижено.

— Не много — отвърна мистър Уинкл, търкайки гърба си с все сила.

— Ще ми позволите ли да ви пусна кръв? — предложи мистър Бенджамин Алън с голяма готовност.

— Не, благодаря ви — побърза да отговори мистър Уинкл.

— Действително, по-добре ще е да го направим — настоя Алън.

— Благодаря — отвърна мистър Уинкл. — Предпочитам да не го правите.

— Какво смятате вие, мистър Пикуик? — запита Боб Сойър.

Мистър Пикуик беше развълнуван и възмутен. Той направи знак на мистър Уелър и рече строго:

— Махнете му кънките.

— Не, не; та аз едва съм почнал — възрази мистър Уинкл.

— Махнете му кънките — повтори с твърдост мистър Пикуик.

Заповедта не търпеше възражения. Мистър Уинкл позволи на Сам да я изпълни мълчаливо.

— Вдигнете го — рече мистър Пикуик. Сам му помогна да се изправи.

Мистър Пикуик се оттегли няколко крачки от зрителите, направи знак на своя приятел да се приближи и впивайки изпитателен поглед в него, произнесе тихо, но ясно и натъртено следните забележителни думи:

— Вие сте самохвалко, сър.

— Какво? — стресна се мистър Уинкл.

— Самохвалко, сър. Ще говоря още по-разбрано, ако желаете. Вие сте измамник, сър.

При тези думи мистър Пикуик бавно се извърна на токовете си и отиде при другите приятели.

Докато мистър Пикуик даваше израз на своите току-що описани от нас чувства, мистър Уелър и шишкавото момче успяха да направят задружно отделна пързалка и се упражняваха по нея с бляскаво, завидно майсторство. Сам Уелър показваше прекрасен номер на фигурно пързаляне, наречен „чукане по обущарска врата“, състоящ се в плъзгане на единия крак и почукване от време на време по леда с другия: като пощаджия. Пързалката беше хубава, дълга и имаше нещо в този оживен спорт, на което премръзналият от неподвижно стоене мистър Пикуик не можеше да не завиди.

— Изглежда ми чудесно сгряващо упражнение, нали? — рече той на мистър Уордл, когато този джентълмен спря напълно задъхан, защото неуморно бе действувал с нозете си като с пергели, чертаещи сложни задачи по леда.

— Да, наистина — отвърна Уордл. — Умеете ли да се пързаляте?

— Пързалял съм се едно време като момче по уличните канавки — отвърна мистър Пикуик.

— Опитайте сега — подхвърли Уордл.

— О, моля ви се, мистър Пикуик — викнаха за дружно дамите.

— Бих бил много щастлив да ви доставя всякакво удоволствие — отвърна мистър Пикуик, — но не съм правил подобно нещо от трийсет години.

— Хайде, хайде, глупости! — настоя Уордл, като си махна кънките с устремност, свойствена за всичките му действия. — Ето, и аз идвам с вас; хайде! — И добродушният възрастен човек се плъзна по гладката повърхност със скорост, достигаща почти тази на мистър Уелър, а шишкавото момче той затъмни напълно.

Мистър Пикуик се помая, поразмисли, махна ръкавиците и ги сложи в шапката си, засили се два-три пъти и толкова пъти спря, а после бавно стигна до края на пързалката с разкрачени крака всред възторжените викове на всички зрители.

— Поддържайте все тъй огъня, сър — насърчаваше го Сам; мистър Уордл отново полетя, след него мистър Пикуик, после Сам, после мистър Уинкл, после мистър Боб Сойър, после шишкавото момче, после мистър Снодграс, всеки по петите на другия, гонейки се така ревностно, сякаш цялото им бъдеще зависеше от тяхната бързина.

Беше извънредно любопитно да се следи как мистър Пикуик изпълняваше своята роля в тази церемония; да се наблюдава болезнената тревога, с която поглеждаше назад към онзи, който го застигаше при неминуемата опасност да го препъне; как постепенно губеше първоначалния си мъчителен устрем и забавяйки движението, лъкатушеше по пързалката с лице, обърнато към мястото, от дето бе тръгнал; да се полюбува човек на радостната усмивка, озаряваща лицето му, щом преминеше цялото разстояние, и старанието, с което се втурваше обратно след пързалящия се пред него — черните му гетри шляпаха приятно по снега, а очите му светеха от щастие и доволство през очилата. А когато биваше съборен (нещо, което ставаше средно на всеки трети тур), той наистина представляваше най-ободрителната гледка, която човек би могъл да си представи: събираше шапка, ръкавици, носна кърпичка със сияещо лице и заемаше отново мястото си в редицата с неотслабващи от нищо жар и възторг.

Забавлението бе в своя разгар, пързалянето — вихрено, смехът — най-висок, когато отведнъж се чу рязко изпращяване. Всички се втурнаха към брега, мистър Тъпман извика високо, дамите запищяха неистово. Голямо парче лед изчезна; водата забълбука отгоре; шапката, ръкавиците и носната кърпичка на мистър Пикуик плуваха на повърхността; от мистър Пикуик обаче не се виждаше нищо.

Тревога и ужас бяха изписани по всички лица; мъжете побледняха, жените заприпадаха, мистър Снодграс и мистър Уинкл си сграбчиха ръцете и вторачиха обезумял поглед към мястото, гдето бе изчезнал техният вожд; а мистър Тъпман, за да окаже най-бързата помощ и едновременно да изясни на всеки, който би могъл да го чуе, точно от какъв род бе злополуката, се затича през полето с възможно най-голяма скорост, викайки: „Пожар“, колкото му глас държи.

И точно в този миг, когато старият Уордл и Сам Уелър се приближаваха към дупката с предпазлива стъпка, а мистър Боб Сойър и мистър Бенджамин Алън се консултираха набързо доколко уместно би било да се заемат с повсеместно пускане на кръв, за да поувеличат практиката си — точно в този миг едно лице, глава и рамене се подадоха изпод водата и всички съгледаха чертите и очилата на мистър Пикуик.

— Задръжте се за минутка… само за минутка! — изрева мистър Снодграс.

— Да, умолявам ви, заклинам ви… заради мене! — изкрещя дълбоко потресеният мистър Уинкл. Заклинанието бе доста излишно, защото дори мистър Пикуик да откажеше да се задържи заради друг някой, вероятно бе да се сети да го стори заради себе си.

— Усещате ли дъно, стари приятелю? — запита Уордл.

— Да, разбира се — отвърна мистър Пикуик, като бършеше водата от главата и лицето си и поемаше дъх на пресекулки. — Паднах по гръб и не можах да стъпя на крака в началото.

Глината по дрехите на мистър Пикуик (поне тази част, която бе видима) свидетелствуваше за правдивостта на неговото твърдение; а тъй като опасенията на зрителите бяха още повече разсеяни от шишкавото момче, припомнило си отведнъж, че дълбочината никъде не надминава пет фута, изумителна храброст бе проявена, за да го извлекат. Последва пращене на лед, плискане на вода, бойни викове и най-накрая мистър Пикуик бе благополучно избавен от неприятното си положение и отново стъпи на суша.

— О, той ще се простуди до смърт — разтревожи се Емили.

— Горкичкият! — възкликна Арабела. — Нека ви загърна с този шал, мистър Пикуик.

— О, това е най-доброто, което може да се направи — рече Уордл. — А щом ви е на гърба, беж в къщи колкото може по-скоро и веднага се пъхайте в леглото.

Десетки шалове се предложиха още в същия миг. Избраха три-четири от най-дебелите, загърнаха мистър Пикуик и той се впусна напред, воден от мистър Уелър; явлението бе странно: възрастен джентълмен — мокър до костите, без шапка, с притегнати отстрани ръце — се носеше без ясно определена цел по полето със скорост шест английски мили в час.

Но мистър Пикуик не държеше на външния си вид при такъв един извънреден случай и насърчаван от Сам Уелър, поддържаше максималната си скорост, докато стигна Манър Фарм, гдето пристигналият пет минути преди него мистър Тъпман бе тъй изплашил старата дама, че тя получи сърцебиене, защото бе разбрала погрешно, че бил избухнал пожар от кухненското огнище — бедствие, което старата дама винаги си представяше в ярки краски, щом съзреше край себе си и най-малката възбуда.

Мистър Пикуик, без да се бави нито за миг, побърза да си легне удобно в кревата. Сам Уелър разпали буен огън в камината и му качи вечерята в стаята; по-късно занесоха купа с пунш горе и устроиха голямо пиршество в чест на неговото спасение. Старият Уордл изрично му забрани да става, затова обявиха за председателско място леглото, отгдето председателствуваше мистър Пикуик. Втора и трета купа пунш бидоха заръчани и донесени; а когато мистър Пикуик се събуди на следната утрин, нито един признак на ревматизъм не се появи, което доказва, както много правилно подчерта мистър Боб Сойър, че няма нищо по-добро от горещия пунш в подобни случаи; ако ли пък някога горещият пунш не сполучел да предотврати болестта, то било само когато пациентът правел грубата грешка да не вземе достатъчно количество.

Веселата компания се разпръсна на следващата утрин. Славни са моментите в ученическите години, когато всички се разпръскват, но по-късно в живота това са доста, мъчителни мигове. Смърт, себичност, промени в съдбата разпръскват ежедневно многобройни щастливи приятелски групи и ги запиляват надлъж и нашир по света; младежите и девойките никога не се връщат обратно. Ние не искаме да кажем, че има нещо подобно в този именно случай; желаем само да уведомим читателя, че всеки един от компанията отпътува съответно за своя дом; мистър Пикуик и неговите приятели още веднъж се настаниха на местата си на покрива на Мъгълтънския дилижанс; Арабела Алън се отправи към своето местожителство, където и да се намираше то — осмеляваме се да твърдим, че мистър Уинкл знаеше, ала признаваме, че ние не знаем, — под грижите и покровителството на брат й Бенджамин и неговия най-близък приятел, мистър Боб Сойър.

Преди да се разделят обаче, този джентълмен и мистър Бенджамин Алън някак тайнствено дръпнаха мистър Пикуик настрана и мистър Боб Сойър, втъквайки показалец между две от ребрата на мистър Пикуик, като по този начин прояви едновременно както вродената си закачливост, така и познанията си по анатомия, го запита:

— Слушайте, стари приятелю, къде се помещавате?

Мистър Пикуик отговори, че живее понастоящем в „Джордж и ястребът“.

— Бих искал да ми дойдете на гости — рече Боб Сойър.

— Нищо не би ми направило по-голямо удоволствие — отвърна мистър Пикуик.

— Ето къде живея — рече мистър Боб Сойър и му подаде картичката си. — Лант Стрийт, Бъро; близо с до болницата „Гай“, в комшулука ми е, знаете. Задминавате малко църквата „Сейнт Джордж“ и криввате от главната улица вдясно.

— Ще го намеря — рече мистър Пикуик.

— Елате в четвъртък вечер след две седмици и доведете другите момчета с вас — продължи мистър Боб Сойър. — Ще се съберем с няколко колеги медици.

Мистър Пикуик заяви, че ще му достави удоволствие да се срещне с колегите медици; и след като мистър Боб Сойър го уведоми, че възнамерявал да прекарат много приятно и че приятелят му Бей щял също да бъде там, те се ръкуваха и се разделиха.

Знам, че на това място може да ни се зададе въпросът дали по време на този кратък разговор мистър Уинкл е шепнел нещо на Арабела Алън; и ако е било така, какво й е казвал той; и също дали мистър Снодграс е приказвал настрани с Емили Уордл; и ако е било така, какво й е казвал пък той. На това ние отговаряме, че каквото и да бяха казали на дамите, те не казаха ни дума на мистър Пикуик, нито на мистър Тъпман, докато не изминаха двадесет и четири мили; въздишаха много често, отказваха да пият бира и бренди и изглеждаха мрачни. Ако нашите досетливи читателки могат да извлекат някои удовлетворителни заключения от тези указания, ние ги молим да го сторят на всяка цена.