Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (25)

Глава двадесет и втора

Мистър Пикуик се отправя към Ипсуич, гдето преживява романтично приключение с една дама на средна възраст с навита на жълти хартийки коса

— Туй ли е багажът на началството ти, Сами? — запита мистър Уелър любещия си син, щом последният се появи с пътна чанта и малък куфар в двора на гостилница „Бикът“ в Уайтчапъл.

— Ей, ама много си досетлив, стари приятелю — отвърна мистър Уелър младши, като постави товара си на двора и седна отгоре му. — Самото началство пристига ей сегичка.

— Май си е взел файтон, а? — рече бащата.

— Да, плаща си за опасността: две мили по осем пенса — отвърна синът. — Как е мащехата тази сутрин?

— Не е в ред, Сами, не е в ред — отвърна мистър Уелър старши с внушителна тържественост. — Много е хлътнала по методистката черква напоследък, Сами; и е набожна до немай-къде, честна дума. Тя е прекалено добра за мене, Сами. Аз хич не я заслужавам.

— А — рече мистър Самюъл, — нещо си много себеотрицателен.

— Много — отвърна родителят с въздишка. — Тя попаднала на някакво изобретение, Сами, възрастни хора да се раждат още веднъж: ново раждане май му викаха. Много ми се иска да видя как става таз работа, Сами. Много ми се иска да видя мащеха ти да се роди още веднъж. Ще трябва май да й търся дойка!…

— Какво, мислиш, правеха онези там женоря онзи ден? — продължи мистър Уелър след кратко мълчание, през което време многозначително си потупа едната ноздра пет-шест пъти с показалеца. — Какво мислиш, правеха онзи ден, Сами?

— Не знам — отвърна Сами. — Какво?

— Взели да се готвят за някакво тържество, голям чай за техния пастир, както му викат — заразправя мистър Уелър. — Стоя си аз и зяпам в магазинчето за картинки там долу при нас и изведнъж що да видя — малко обявление за таз работа: „Вход половин крона; всички искания да се отправят към комитета; секретар: мисис Уелър“ и когат’ се връщам у дома, заварвам целия комитет настанен в нашата задна стая. Четиринайсет жени; да можеше да ги чуеш, Сами! Седят си и вземат решения, гласуват помощи за покупки и какви ли не други измишльотини. Е, от една страна, мащеха ти ме тормозеше да ида, от друга, и на мен ми се щеше да видя някои чудесии, кат’ съм там, и аз взех, та се записах за билет; петък вечер се наконтих, ама съвсем, и тръгваме със старата; качваме стълбите до първия етаж, дето подредили джунджурии за чай за трийсетина души и там се събрали сумата й женоря, които захванаха да си шушукат и да ме зяпат, сякаш никога преди не са виждали бая пълен джентълмен на петдесет и осем лазарника. След малко се чува голяма гюрултия долу и някакъв мършав симпатяга с червен нос и бяла вратовръзка се втурва горе и врещи: „Ето го, идва пастирът да навести вярното си стадо!“ и се изтъпанва един дебелан с широко бяло лице, захилен до уши, сякаш пружина му държи устата. Такива ми ти работи, Сам! „Целувката на мира!“ — вика пастирът и почва да целува наред всички жени, а когат’ свърши той, същото го направи и онзи с червения нос. Точно си мислех дали не трябваше и аз да почна — пък и до мен седеше такава една много миличка госпожа, — когато пристигна чаят заедно с твоята мащеха: тя се грижеше долу за врялата вода. И се заловиха с делото с пълна пара. Тъй високо пяха някаква молитва, Сами, докато се попарваше чаят, тъй ядяха и пиеха, чудесна работа! Да можеше да го видиш пастира как нагъваше шунката и милинките. Никога преди това не бях виждал такъв майстор по яденето и пиенето; никога. Червеноносият също — пази боже да ти стане ортак на софрата, — ама все пак нищо не беше в сравнение с пастира. И тъй, след кат’ свърши чаят, те изпяха още една молитва и тогаз пастирът почна да проповядва: и се оправяше доста добре, кат’ се има пред вид милинките, дет’ му тежаха на стомаха. Но изведнъж, ама съвсем изведнъж, се надига и крещи: „Де е грешникът; де е жалкият грешник?“ На туй отгоре всички женоря захващат да ме гледат и да пъшкат, сякаш берат душа. Стори ми се доста чудновато, ама все пак си мълча. Мина, що мина, пак се надига изведнъж и пак вика, като гледа право в мен: „Де е грешникът; де е жалкият грешник?“ И жените пак пъшкат десет пъти по-високо от преди. Този път излизам от кожата си, правя крачка-две към него и викам: „Слушайте, приятелю — викам, — за мен ли ги разправяте тез неща?“ А пък той, наместо да ми се извини, както всеки джентълмен би сторил, взе да ме обижда все по-безобразно: вика ми, че съм бил съдина, Сами, съсъд на гнева, и всякакви други обидни думи. На мене съвсем ми кипна кръвчицата и му ударих два-три за самия него и още два-три за сметка на оня с червения нос — после си излязох. Да можеше да ги чуеш женорята, Сами, как пищяха, докато измъкваха пастира си изпод масата… Ехе! Ето го и началството, цял-целеничък.

Докато мистър Уелър говореше, мистър Пикуик слезе от файтона и се озова в двора.

— Славно утро, сър — рече мистър Уелър старши.

— Прекрасно наистина — отвърна мистър Пикуик.

— Прекрасно наистина — повтори като ехо червенокос мъж с остър нос и сини очила, който бе изскочил от друг файтон едновременно с мистър Пикуик. — В Ипсуич ли отивате, сър?

— Да — отвърна мистър Пикуик.

— Странно съвпадение. Аз също.

Мистър Пикуик кимна учтиво.

— Външно място? — запита червенокосият.

Мистър Пикуик кимна отново.

— Боже мой, колко интересно! — възкликна червенокосият. — Аз също имам външно място. Ние следователно пътуваме заедно. — И червенокосият мъж, който изглеждаше важна особа, с остър нос, загадъчен тон и странен навик да поклаща главата си като птица всеки път, щом заговореше, се усмихна, сякаш бе попаднал на едно от най-невероятните открития, що човешката мъдрост бе успяла да направи по щастлива случайност.

— Радвам се, че ще бъда във вашата компания, сър — рече мистър Пикуик.

— А — рече непознатият, — приятно е и за двама ни, нали? Компанията е… виждате ли… е… е много различно нещо от самотата, нали?

— Ей туй никой не може да отрече — намеси се в разговора мистър Уелър с приветлива усмивка. — Това наричам аз очевидна истина, както казал продавачът на месо за кучета, когато една слугиня му казала, че не е джентълмен.

— А! — възкликна червенокосият мъж, като изгледа високомерно мистър Уелър от глава до пети. — Ваш приятел ли е, сър?

— Не точно приятел — отвърна мистър Пикуик, снишавайки гласа си. — В същност той е мой прислужник, но аз охотно му разрешавам някои волности, защото, между нас казано, той е голям оригинал и аз доста се гордея с него.

— А — рече червенокосият непознат, — това, видите ли, е въпрос на вкус. Лично аз не обичам оригиналното; не ми се харесва; не го смятам за необходимо. Как се казвате, сър?

— Ето ви картичката ми, сър — отговори мистър Пикуик, комуто неочакваният въпрос и странното държане на непознатия се сториха много забавни.

— А — рече червенокосият и сложи картичката в портфейла си. — Пикуик; много добре. Предпочитам да знам имената на хората, това спестява толкова недоразумения. Ето ви моята картичка, сър; казвам се Магнус, както ще видите, Магнус. Смятам, че е доста хубаво име, сър.

— Много хубаво име наистина — отвърна мистър Пикуик, не успявайки да въздържи усмивката си.

— Да, и аз тъй мисля — продължи мистър Магнус. — И името, стоящо пред него, е също хубаво, ще ви направи впечатление. Позволете, сър… Ако държите картичката малко наклонена по този начин, светлината пада и на горната част на буквите. Така… Питър Магнус… звучи добре, струва ми се, сър.

— Много добре — съгласи се мистър Пикуик.

— Любопитно съвпадение на инициалите, сър — поде пак мистър Магнус. Забележете: ПМ^[1]. Когато пращам набързо няколко реда на мои близки, често се подписвам „Следобед“. Това много забавлява приятелите ми, мистър Пикуик.

— Представям си колко много ги развеселява това духовито хрумване — рече мистър Пикуик, завиждайки донякъде на мистър Магнус за лекотата, с която доставяше удоволствие на своите приятели.

— Хайде, господа — подкани конярят. — Дилижансът е готов, заповядайте, моля.

— Вътре ли е целият ми багаж? — запита мистър Магнус.

— Вътре е, сър.

— Вътре ли е червената ми чанта?

— Да, сър.

— А раираната чанта?

— В предния багажник, сър.

— А пакетът в амбалажна хартия?

— Под седалката, сър.

— А кожената кутия за шапки?

— Всичко е прибрано, сър.

— Ще се качите ли сега, моля? — запита мистър Пикуик.

— Извинявайте — отвърна стъпилият върху колелото Магнус, — извинявайте, мистър Пикуик. Не бих могъл да се кача на мястото си, бидейки в това състояние на несигурност. Напълно съм уверен от тона на този човек, че кожената ми кутия за шапки не е прибрана в колата.

Тържествените уверения на коняря се оказаха напразни и кожената кутия за шапки трябваше да се изрови от дълбините на багажника, за да се убеди мистър Магнус, че е била надлежно сложена вътре; а след като биде успокоен по тази точка, той изрази своето безпогрешно предчувствие, че раираната му чанта е била забравена някъде, а след това, че обвитият му в амбалажна хартия пакет се бил „разпердушинил“. И когато накрая получи нагледни доказателства за неоснователността на всяко едно от своите подозрения, той се съгласи да се покачи на покрива на дилижанса, подчертавайки, че сега, след като са се разсеяли всичките му опасения, той се чувствувал напълно доволен и щастлив.

— Доста сте нервозен, а, сър? — запита мистър Уелър старши, като поглеждаше изпод око непознатия, докато се изкачваше до мястото си.

— Да, порядъчно се тревожа за тези дребни работи — рече мистър Магнус. — Но вече всичко е наред, съвсем наред.

— Е, слава богу — рече мистър Уелър. — Сами, помогни на господаря си да стигне горе до капрата; с другия крак, сър, така… дайте ми ръката си, сър. Хайде, хоп! Бая по-лекичък сте били като младеж, сър.

— Съвсем вярно е това, мистър Уелър — добродушно отвърна задъханият мистър Пикуик, като се настаняваше на мястото си до него на капрата.

— Скачай отпред, Сами — нареждаше мистър Уелър. — Сега, Вилям, подкарай конете. Внимавайте при свода, господа. Пазете главите, както казва продавачът на банички. Достатъчно, Вилям, пусни ги вече.

И дилижансът се понесе нагоре към Уайтчапъл, наблюдаван с възхита от всички жители на този доста гъсто населен квартал.

— Не е много хубав тоз край, сър — рече Сам, като докосна шапката си, нещо, което винаги правеше, когато заговаряше господаря си.

— Действително не е, Сам — отвърна мистър Пикуик, разглеждайки многолюдната мръсна улица, по която минаваха.

— Много забележително обстоятелство, сър — рече Сам, — беднотията и стридите май винаги вървят ръка за ръка.

— Не ви разбирам, Сам — отвърна мистър Пикуик.

— Искам да кажа, сър — поясни Сам, — че колкото по-бедно е мястото, толкова повече, изглежда, се търсят стриди. Погледнете, сър: на всеки пет-шест къщи се пада по една сергия стриди; просто да се застеле улицата. Да ме убие господ, ако не е тъй: щом на някой му дойде до гуша от сиромашия, той се втурва навън и захваща да лапа стриди, ей тъй, от отчаяние.

— Ама разбира се — намеси се мистър Уелър старши, — точно същото стана и с маринованата сьомга.

— Тези две забележителни явления никога досега не са привличали вниманието ми — рече мистър Пикуик. — Ще ги запиша веднага щом спрем някъде.

Бяха стигнали вече пътната бариера при Майл Енд; като я преминаха, следващите три-четири мили пътуваха в пълно мълчание, прекъснато ненадейно от мистър Уелър старши.

— Чудноват им е животът на пазачите на ерите, сър — обърна се той към мистър Пикуик.

— На какво? — запита този джентълмен.

— На пазачите на ерите.

— За какви ери говорите? — запита мистър Питър Магнус.

— Старият иска да каже пазачите на бариери, господа — поясни мистър Самюъл Уелър.

— О, да, разбирам — рече мистър Пикуик. — Чудноват живот наистина. Много неудобен.

— Те всички са хора, дето им е минало нещо тежко през главата — рече мистър Уелър старши.

— А, тъй ли? — полюбопитствува мистър Пикуик.

— Да. И затуй се отдръпват от света и се затварят в ерите, а оттам си отмъщават на хората, като събират такси.

— Боже мой — рече мистър Пикуик, — не бях чувал за това.

— Факт, сър — рече мистър Уелър. — Ако бяха джентълмени, щяха да казват, че са саможиви, но нали не са джентълмени, стават пазачи на ерите.

С подобни приказки, тъй щастливо съчетаващи забава и поука, мистър Уелър разсейваше скуката на пътуването почти през целия ден. Теми за разговор не липсваха никога, защото дори когато многословието на мистър Уелър секваше, мистър Магнус щедро запълваше тези промеждутъци — или като изискваше да бъде запознат изцяло с животоописанието на своите спътници, или като на всяка спирка гръмогласно изявяваше своето безпокойство относно сигурността и доброто състояние на двете си пътни чанти, кожената кутия за шапки и увития в амбалажна хартия пакет.

На главната улица на Ипсуич, от лявата страна на пътя малко след като прекосите площада пред общината, се издига една странноприемница, известна под названието „Големият бял кон“; тя е още по-очебийна поради въздигнатата над главния вход каменна статуя на някакво буйно животно с развята грива и опашка, напомнящо бегло побеснял товарен кон. „Големият бял кон“ се слави в околността със своите огромни размери, както, до известна степен, някой получил премия бик или упомената във вестника на графството ряпа, или чудовищно дебела свиня. Никъде другаде няма под един покрив такива лабиринти от непостлани ходници, такова множество полуосветени, миришещи на мухъл стаи, такъв брой мънички бърлоги за ядене и спане — всички събрани между четири стени, както в „Големият бял кон“, Ипсуич.

Пред вратата на тази неестествено разраснала се странноприемница всяка вечер по едно и също време спираше Лондонският дилижанс; и от същия Лондонски дилижанс слязоха мистър Пикуик, Сам Уелър и мистър Питър Магнус тази именно вечер, за която се говори в настоящата глава на нашето повествование.

— Тук ли отсядате, сър? — запита мистър Питър Магнус, когато раираната чанта, червената чанта, пакетът и кожената кутия за шапки бидоха всичките положени пред входа. — Тук ли отсядате, сър?

— Да — отвърна мистър Пикуик.

— Боже мой! — възкликна мистър Магнус. — Не съм виждал нещо по-необикновено от тази поредица съвпадения. Та аз също отсядам тук. Надявам се, че ще вечеряме заедно?

— С удоволствие — отвърна мистър Пикуик. — Но не съм сигурен дали моите приятели не са вече тук. Имате ли при вас джентълмен на име Тъпман, келнер?

Едър мъжага — с употребявана поне две седмици салфетка под мишница и със също толкова дълго употребявани чорапи — неохотно изостави заниманието си да съзерцава улицата, когато мистър Пикуик му зададе въпроса, и щателно оглеждайки външния вид на този джентълмен, от върха на шапката до най-долното копче на гетрите му, отвърна натъртено:

— Не.

— А джентълмен на име Снодграс? — осведоми се мистър Пикуик.

— Не!

— А Уинкл?

— Не.

— Приятелите ми не са пристигнали, сър — рече мистър Пикуик. — Следователно ще вечеряме само двамата. Заведете ни в отделна стая, келнер.

При предявяването на това искане едрият мъж благоволи да заповяда на едно момче да внесе багажа на господата, а сам той тръгна пред тях по дълъг тъмен коридор и ги въведе в голямо, зле обзаведено помещение с мръсна камина, гдето невзрачен огън правеше отчаяни, но безуспешни усилия да разведри потискащата атмосфера на това място. След като изтече един час, на пътниците поднесоха риба и бифтек, а когато свършиха с вечерята, мистър Пикуик и мистър Питър Магнус придърпаха столовете си към огъня и след като поръчаха бутилка портвайн, най-лошия възможен на възможно най-висока цена (за благото на заведението), те пиха грог за свое собствено благо.

Мистър Питър Магнус беше много общителен по природа, а и грогът подействува по чудотворен начин, за да излязат на бял свят най-съкровените тайни от сърцето му. След най-различни сведения за себе си, семейството, познатите, приятелите, шегите, работата и братята си (повечето бъбриви хора имат много да разправят за своите братя) мистър Питър Магнус се вгледа няколко минути в мистър Пикуик през цветните си очила и рече много скромничко:

— А защо, защо, смятате, съм дошъл тук, мистър Пикуик?

— Честна дума, съвсем не мога да се досетя — озадачи се мистър Пикуик. — По работа навярно.

— Прав сте отчасти — отвърна мистър Питър Магнус, — но същевременно грешите отчасти; опитайте пак, мистър Пикуик.

— Наистина — рече мистър Пикуик, — предавам се на вашето благоразположение да ми съобщите, или не, както ви е угодно; и цяла нощ да си напрягам ума, пак няма да се досетя.

— В такъв случай, хи-хи-хи — засмя се срамежливо мистър Питър Магнус, — какво бихте казали, мистър Пикуик, ако съм дошъл тук, за да направя предложение за женитба, а? Хи-хи-хи!

— Какво бих казал? Че е много вероятно да успеете — отговори мистър Пикуик с една от своите лъчезарни усмивки.

— А! — възкликна мистър Магнус. — Действително ли мислите тъй, мистър Пикуик? Действително ли?

— Разбира се — рече мистър Пикуик.

— Не, вие се шегувате.

— Съвсем не се шегувам.

— В такъв случай — рече мистър Магнус — ще ви открия една малка тайна: и аз мисля като вас. Ще ви доверя дори, мистър Пикуик, макар и да съм страшно ревнив по природа, ужасно ревнив… че дамата се намира в нашата странноприемница. — При това мистър Магиус, си сне очилата, за да намигне, и ги сложи отново.

— Ето защо изчезвахте от стаята тъй често преди вечеря — шеговито забеляза мистър Пикуик.

— Шт! Прав сте, туй беше; но все пак не направих глупостта да отида да я видя.

— Как тъй?

— Не, не би било подходящо, знаете, веднага след едно тъй дълго пътуване. Ще чакам до утре, сър; тогава шансовете ми ще се удвоят. Има един костюм в тази чанта, мистър Пикуик, и една шапка в тази кутия, сър, чието въздействие, надявам се, ще бъде изключително, сър.

— Тъй ли? — рече мистър Пикуик.

— Да, вие сигурно сте забелязали моята загриженост през деня за багажа ми. Друг такъв костюм и друга такава шапка с пари не могат да се купят, мистър Пикуик, сигурен съм.

Мистър Пикуик поздрави честития притежател на чародейните дрехи, загдето е успял да се сдобие с тях; а мистър Питър Магнус остана по видимому вглъбен в мислите си за няколко минути.

— Тя е много мило създание — рече мистър Магнус.

— Тъй ли? — отвърна мистър Пикуик.

— Много — продължи мистър Магнус, — много. Живее на около двадесет мили оттук, мистър Пикуик. Научих, че тя ще бъде тук тази вечер и утре целия следобед и дойдох да се възползувам от удобния случай. Смятам, че една странноприемница е подходящо място да се направи предложение за женитба, мистър Пикуик. Дамата навярно чувствува повече своята самотност на неомъжена жена при пътуване, отколкото ако е у дома си, тъй ми се струва. Какво смятате вие, мистър Пикуик?

— Много е вероятно — отговори този джентълмен.

— Моля да ме извините, мистър Пикуик — продължи мистър Питър Магнус, — ала съм доста любопитен по природа: с каква цел сте тук сам вие, сър?

— Далеч не тъй приятна е моята работа, сър — отвърна мистър Пикуик, поруменявайки при самото възпоминание. — Аз дойдох тук, сър, за да разоблича измяната и коварството на една личност, в чиято честност и почтеност имах безгранична вяра.

— Боже мой — възкликна мистър Питър Магнус, — това е много неприятно. Касае се до някоя дама, предполагам, а? Уж тиха вода сте били вие, мистър Пикуик, тиха вода! Но не бих си позволил да се ровя във вашата рана, мистър Пикуик, за нищо на света, сър. Това са болезнени въпроси, много болезнени. Не се стеснявайте от мен, мистър Пикуик, ако искате да излеете горчилката от душата си. Зная какво е да сте изоставен от любимата, сър; и аз съм изживявал подобно нещо три или четири пъти.

— Много съм благодарен за вашето съчувствие към нещастието, което предполагате, че ме е сполетяло — рече мистър Пикуик, докато навиваше часовника си и го слагаше върху масата, — но…

— Не, не — прекъсна го мистър Питър Магнус, — нито дума повече: въпросът е много болезнен. Разбирам, разбирам. Колко е часът, мистър Пикуик?

— Минава полунощ.

— Боже мой, време е да си лягам. Съвсем не е редно да закъснявам; ще бъда бледен утре, мистър Пикуик.

При мисълта за подобна беда мистър Питър Магнус позвъни на камериерката; и когато раираната чанта, червената чанта, кожената кутия за шапки и увитият в амбалажна хартия пакет бидоха отнесени в стаята му, той се оттегли със свещ в лакирана подставка към едно крило на заведението, докато мистър Пикуик с друга свещ в лакирана подставка бе също съпроводен през множество криволичещи коридори до друго крило.

— Това е стаята ви, сър — рече камериерката.

— Много добре — отвърна мистър Пикуик, оглеждайки стаята; тя бе порядъчно голяма, с две легла и камина; общо взето, изглеждаше по-приятна, отколкото мистър Пикуик би могъл да очаква след беглото му запознаване с помещенията на „Големият бял кон“.

— Никой, разбира се, не ползува другото легло, нали? — рече мистър Пикуик.

— О, не, сър.

— Много добре. Кажете на моя прислужник да ми донесе топла вода утре сутринта в осем и половина, а за тази вечер не ми е необходим повече.

— Добре, сър. — Камериерката пожела лека нощ на мистър Пикуик и се оттегли.

Мистър Пикуик се отпусна в едно кресло пред камината и остави ума си да се рее на воля. Сети се най-напред за своите приятели и се запита кога ли ще дойдат в Ипсуич; сетне мислите му се върнаха към мисис Бардел, а от тази дама по естествен път го отведоха до мрачната кантора на Додсън и Фог. От Додсън и Фог прелетяха по тангента насред историята за странния клиент; а накрая го върнаха към „Големият бял кон“ в Ипсуич, и то с такава яснота, че мистър Пикуик се усети как заспива. И тъй, той се надигна и захвана да се съблича, но отведнъж си спомни, че си е забравил часовника на масата долу.

А към този часовник мистър Пикуик беше особено силно привързан — носил го бе под сянката на жилетката си толкова много години, че не смятаме сега за необходимо да ги изтъкваме. Възможността да легне да спи, без да дочува тихото му цъкане под възглавницата или в джоба на жилетката си над главата, никога не бе минавала през неговия ум. А тъй като вече бе доста късно и не му се искаше да звъни по това време през нощта, той надяна жакета, който току-що бе смъкнал от гърба си, и като взе в ръка свещта с лакираната подставка, тихо заслиза надолу по стъпалата.

Колкото повече стъпала надолу слизаше мистър Пикуик, толкова повече стъпала имаше за слизане и много пъти кривваше мистър Пикуик по някой тесен проход и едва зарадвал се, че се е добрал до приземния етаж, ново стълбище се появяваше пред учудените му очи. Най-после стигна каменен трем, който бе запомнил при влизането си в сградата. Залута се от коридор в коридор, занаднича от стая в стая; най-после, тъкмо когато се отчая и бе готов да се откаже, отвори вратата на същата стая, гдето бе прекарал вечерта, и съзря забравената си вещ на масата.

Тържествуващ, мистър Пикуик грабна часовника и се насочи обратно по стъпките си към своята спалня. Ако неговото пътешествие надолу бе пълно с трудности и несигурност, то обратният път се оказа несравнимо по-сложен. Редица врати, украсени с ботуши от всякаква големина, форма и направа, се точеха във всички възможни посоки. Десетина пъти понечи той да отвори тихичко някоя врата, подобна на неговата, но грубо подвикване отвътре: „Кой, по дяволите, е там?“ или: „Какво търсите тук?“ — го принуждаваше да се отдалечава крадешком на пръсти с невероятна бързина. Бе стигнал на границата на отчаянието, когато една отворена врата привлече вниманието му. Той надзърна вътре: най-после неговата стая! Двата кревата си бяха там, помнеше много добре как бяха разположени, а огънят още гореше в камината. Свещта му, не много дълга още когато я получи, се бе стопила бързо-бързо от течението по коридорите и напълно угасна, щом затвори вратата след себе си. „Няма значение — рече си мистър Пикуик, — мога да се съблека и на светлината на огъня.“

Креватите бяха поставени единият отляво, а другият отдясно на вратата, като между всеки креват и стената се образуваше тясна пътечка, а в ъгъла имаше по един стол с плетена седалка — а самата пътечка беше толкова широка, колкото да позволи на човека да влезе в леглото си или да излезе от него, ако би предпочел да го стори от тази страна. Мистър Пикуик внимателно затвори завесите откъм външната страна на своето легло, разположи се на стола си с плетена седалка и спокойно си събу обувките и гетрите. След това си сне и сгъна жакета, жилетката и връзката, сетне бавничко нахлузи нощното си боне с пискюл на края и добре го закрепи на главата си, завързвайки под брадичката си вървите, които винаги бяха пришити към тази негова тоалетна принадлежност. И в този миг той отведнъж си представи току-що приключилото си глупаво лутане. Тръшнал се на стола с плетената седалка, мистър Пикуик захвана да се смее сам-самичък тъй сърдечно, че надали има човек, комуто не би доставило удоволствие да наблюдава пробягващите по приветливото му лице усмивки, излъчващи се изпод нощното му боне.

„Чудесна история — мислеше си мистър Пикуик и се усмихна тъй широко, че едва не скъса вървите на своето нощно боне. — Чудесна наистина: да се загубя в сградата и да се скитам посред нощ из тези коридори, не съм чувал за подобно нещо. Смешно, смешно, много смешно!“ Тук мистър Пикуик се усмихна още по-весело и тъкмо щеше да продължи обреда на събличането си в най-добро възможно разположение на духа, когато се сепна, прекъснат от нещо съвсем неочаквано; а именно, някаква особа, влязла в стаята със свещ в ръка, която, след като заключи вратата, се приближи към тоалетната масичка и постави светилото върху нея.

Усмивката, озаряваща чертите на мистър Пикуик, отведнъж премина в израз на безгранична, замайваща почуда. Особата, която и да бе тя, се бе вмъкнала тъй неочаквано и безшумно, че мистър Пикуик нема време да извика или възрази на тази нередност. Кой можеше да бъде? Някой крадец? Някое злонамерено лице, забелязало може би, че той се качва по стълбите с хубав часовник в ръка? Какво трябваше да направи?!

Единственият възможен начин да зърне своя загадъчен посетител без всякаква опасност да го забележат беше да пропълзи върху кревата и да надникне през завесите от другата страна. Той следователно прибягна към тази маневра. Прихванал внимателно с ръка завесите тъй, че от цялата му личност само лицето и нощното му боне да биха могли да се видят, той сложи очилата си, събра смелост и погледна.

Мистър Пикуик едва не припадна от ужас и изумление. Пред огледалото бе застанала една дама на средна възраст с навита на жълти хартийки коса и ревностно четкаше своя, тъй наричан от жените, „кок“. Каквито и причини да бяха довели неподозиращата нищо дама на средна възраст в стаята, ясно бе, че тя имаше намерение да остане да пренощува там; защото си бе донесла светилник с абажур и го бе поставила, с похвална предвидливост против пожар, в леген на пода и светлината се пръскаше оттам като огромен фар посред невероятно малък воден басейн.

„Господи помилуй — мислеше мистър Пикуик, какво страхотно положение!“

— Хм — рече дамата и главата на мистър Пикуик се отдръпна с бързината на автомат.

„Никога не съм изпадал в такава ужасна безизходица — мислеше си горкият мистър Пикуик, докато капки студена пот избиваха по нощното му боне. — Никога. Това е страшно!“

Беше напълно невъзможно да въздържи непреодолимото си желание да види какво става по-нататък. И главата на мистър Пикуик се подаде отново. Нещата се очертаваха още по-зле от преди. Дамата на средна възраст бе привършила с навиването на косата си, грижливо я бе загърнала в муселинена нощна шапчица с тесен плисиран банд и замислено съзерцаваше огъня в камината.

„Тази работа става все по-тревожна, не трябва да позволя да отива по-далеч — съветваше се сам мистър Пикуик. — От самообладанието на дамата ми става ясно, че сигурно аз съм сбъркал стаята. Ако се обадя, тя ще вдигне на крак цялото заведение; ако ли пък остана тук, последиците ще бъдат още по-ужасни.“

Мистър Пикуик беше, ненужно е да го изтъкваме, един от смъртните с най-кротка и чувствителна душа. Потискаше го самата мисъл, че трябва да се покаже пред дама с нощното си боне, но той бе вързал тези объркани върви на възел и както и да се мъчи, не успя да го снеме. А трябваше да разкрие своето присъствие. Оставаше му само още един начин да го стори. Той се оттегли зад завесите и се покашля много високо:

— Ха-хм!

Дамата се стресна от този неочакван звук — това бе ясно, защото отскочи, докосвайки абажура на светилника; но след туй сигурно се убеди, че шумът е бил плод на въображение — това бе също ясно, защото, когато мистър Пикуик, уверен, че дамата е паднала като труп в несвяст, се осмели да надзърне отново, тя пак съзерцаваше замислено огъня както преди.

„Що за особена жена“ — си рече мистър Пикуик. — Ха-хм! — Това последно покашлюване (напомнящо според легендата звуците, които свирепият великан Блъндърбор имал навик да издава, щом счетял, че е време да се сложи трапезата) беше тъй ясно доловимо, та дамата не би могла отново да го сметне за въображаемо.

— Боже милостиви! — извика дамата на средна възраст. — Какво е това?

— Това е… това е само един джентълмен, мадам — рече мистър Пикуик иззад завесите.

— Джентълмен! — страхотно изписка дамата.

„Стана каквото стана!“ — помисли си мистър Пикуик.

— Непознат човек! — крещеше дамата. Още един миг и цялата странноприемница щеше да бъде в тревога. Одеянията й изшумоляха, когато се спусна към вратата.

— Госпожо! — извика мистър Пикуик, подавайки глава в крайното си отчаяние. — Госпожо!

И тъй, макар и мистър Пикуик да не бе подтиквал от никаква определена подбуда, когато измъкна навън главата си, тя мигновено оказа положително въздействие. Дамата, както вече споменахме, беше близо до вратата. Тя трябваше само да прекрачи прага, за да се озове на стълбището, и щеше неминуемо да го стори веднага, ако внезапната поява на мистър Пикуиковото боне не я бе накарала да се отдръпне в най-отдалечения кът на стаята и да насочи обезумял поглед към мистър Пикуик, докато мистър Пикуик от своя страна също бе насочил обезумял поглед към нея.

— Негодник! — възмути се дамата, закривайки лицето си с ръце. — Какво търсите тук?

— Нищо, госпожо; съвсем нищо, госпожо — убедително рече мистър Пикуик.

— Нищо! — възкликна дамата и го погледна.

— Нищо, госпожо, честна дума — настояваше мистър Пикуик, клатейки тъй енергично глава, щото пискюлът на нощното му боне затанцува отново. — Готов съм да потъна вдън земя от смущение, госпожо, загдето съм принуден да разговарям с дама, без да снема нощното си боне (тук дамата бързо смъкна своето), но не мога да го отвържа, госпожо (тук мистър Пикуик го дръпна с все сила в потвърждение на думите си). Сега ми е ясно, госпожо, че по погрешка съм влязъл във вашата стая вместо в моята. Не минаха и пет минути, госпожо, когато отведнъж се появихте вие.

— Ако тази невероятна история е истинска, сър — рече дамата, като изхлипа високо, — вие трябва да си отидете веднага.

— Ще го сторя, госпожо, с най-голямо удоволствие — отвърна мистър Пикуик.

— Веднага, сър… — настоя дамата.

— Разбира се, госпожо — бързо я прекъсна мистър Пикуик. — Разбира се, госпожо… Аз… много съжалявам, госпожо — продължи мистър Пикуик, като изскочи от леглото, — загдето неволно станах причина за това вълнение и безпокойство; дълбоко съжалявам, госпожо.

Дамата посочи вратата. Едно от превъзходните качества в характера на мистър Пикуик се прояви чудесно в този миг на крайно трудни обстоятелства. Макар и да бе нахлузил набързо шапката си върху нощното боне като старовремски нощен страж, макар и да носеше обувките и гетрите си в една ръка, метнал жакета и жилетката си през другата — нищо не бе в състояние да потъпче вродената му учтивост.

— Извънредно съжалявам, госпожо — рече мистър Пикуик с дълбок поклон.

— В такъв случай, сър, напуснете веднага стаята — отвърна дамата.

— Незабавно, госпожо; още в този миг, госпожо — успокояваше я мистър Пикуик, а докато отваряше вратата, шумно изпусна и двете си обувки на пода.

— Надявам се, госпожо — поде мистър Пикуик, като вдигна обувките и се обърна да се поклони отново, — надявам се, госпожо, че моето неопетнено име и безпределно уважение, що питая към вашия пол, ще послужат поне малко да ме извинят за… — Но преди да успее мистър Пикуик да се доизкаже, дамата го бе изтикала в коридора и бе заключила и залостила вратата след него.

Макар и мистър Пикуик да имаше основателни причини да си честити, задето се бе измъкнал тъй тихомълком от неотдавнашното си неловко положение, състоянието, в което се намираше в момента, съвсем не бе завидно. Намираше се сам сред коридорите на непозната странноприемница, при това посред нощ и полусъблечен; трудно можеше да се допусне, че в непрогледната тъмнина ще успее да стигне до стаята си, която не бе съумял да намери при светлината на свещта, а вдигнеше ли и най-малкия шум по време на безплодното си търсене, излагаше се на опасността някой бодърствуващ пътник да стреля по него, дори да го убие. Нямаше друг изход, освен да остане на това място, догдето настъпи зората. Той направи пипнешком няколко стъпки по коридора и след като се спъна о няколко чифта ботуши (а това страшно го разтревожи), мистър Пикуик се сви в една ниша до стената, решил да дочака утрото с най-философското търпение, на което беше способен.

Не му бе писано обаче да премине през това допълнително премеждие: защото не беше стоял дълго в новото си убежище, когато, за негов невъобразим ужас, в дъното на коридора се появи човек със запалена свещ. Но ужасът му изведнъж се превърна в радост, когато разпозна силуета на своя верен прислужник. Беше наистина мистър Самюъл Уелър, който, останал да разговаря до толкова късно с хотелския слуга, бе тръгнал вече да се прибира за сън.

— Сам — рече мистър Пикуик, появявайки се внезапно пред него. — Къде е стаята ми?

Мистър Уелър вторачи поглед в своя господар с безкрайно изумление: и въпросът трябваше да бъде зададен трикратно, докато Сам се обърна кръгом и поведе господаря си към тъй дълго търсената стая.

— Сам — рече мистър Пикуик, когато си лягаше, — тази вечер се заблудих по най-чудноватия начин на света.

— Много е възможно, сър — сухо отвърна Сам.

— Но в едно съм сигурен, Сам: и шест месеца да остана в тази сграда, пак няма да мога самичък да се оправя из нея.

— Туй е най-разумното заключение, до което можехте да стигнете, сър — отвърна мистър Уелър. — Май ви е доста нужен някой да ви пази, сър, когато умът ви отива на разходка.

— Какво искате да кажете с това, Сам? — рече мистър Пикуик. Той се надигна в кревата и протегна ръка, сякаш се готвеше да каже още нещо; но изведнъж се разколеба, обърна се на едната си страна и пожела на прислужника си „лека нощ“.

— Лека нощ, сър — отвърна мистър Уелър. Той поспря вън пред вратата — поклати глава — направи няколко крачки — спря се — оправи свещта си — поклати отново глава — и накрая бавно стигна до своята стая, явно погълнат от дълбоки размишления.