Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (42)

Глава тридесет и девета

Мистър Самюъл Уелър, бидейки натоварен с любовно поръчение, се залавя да го изпълни; с какъв успех — ще се види по-нататък

През целия следващ ден Сам непрекъснато наблюдаваше мистър Уинкл, тъй като бе твърдо решил да не го изпуща от очи нито за миг, докато не получи изрични нареждания от главната квартира. Колкото и неприятни да бяха строгият надзор и голямата бдителност на Сам за мистър Уинкл, той счете за по-разумно да се примири, отколкото с някое действие на бурна съпротива да се подложи на опасността да бъде отнесен насила: мистър Уелър неведнъж решително намекна, че именно тази линия на поведение му налагало да вземе неговото строго чувство за дълг. И няма причини да се съмняваме, че Сам щеше да успокои много скоро съвестта си, като отведе мистър Уинкл в Бат с вързани ръце и нозе, ако мистър Пикуик не бе веднага взел под внимание записката, която Даулър се бе нагърбил да предаде и следователно бе предотвратил една подобна акция. Накъсо казано, в осем часа вечерта самият мистър Пикуик влезе в кафенето на заведението „Буш“ и за голямо успокоение на Сам му каза с усмивка, че е постъпил напълно правилно, но нямало повече нужда да стои на стража.

— Сметнах, че е по-добре да дойда лично — обърна се мистър Пикуик към мистър Уинкл, докато Сам му помагаше да се освободи от дългото палто и пътния шал, — за да се уверя, преди да се съглася Сам да се залови с тази работа, че вашите намерения към тази млада дама са напълно почтени и сериозни.

— Уверявам ви от дъното на сърцето и душата си — отвърна много решително мистър Уинкл.

— Не забравяйте — додаде мистър Пикуик със сияещи очи, — че ние я срещнахме в дома на нашия отличен и гостолюбив приятел, Уинкл. Би било черна неблагодарност, ако се отнесете лекомислено и без дължимото уважение към чувствата на тази млада дама. Аз няма да позволя това, сър. Няма да позволя.

— Съвсем нямам подобни намерения наистина! — възкликна мистър Уинкл с жар. — Много и дълго съм мислил по този въпрос и усещам, че моето щастие е свързано с нея.

— Ето туй се казва да го вържеш в малко пакетче, сър — обади се мистър Уелър с приятна усмивка.

Мистър Уинкл се понамръщи при тази намеса, а мистър Пикуик сърдито заръча на своя помощник да не се шегува с едно от най-хубавите чувства на нашата природа. На което Сам отвърна, че нямало да го прави, ако го знаел. Но имало толкоз много от тоз вид, та не можел да разбере кое било най-хубавото от тях, когато ги споменавали пред него.

После мистър Уинкл разказа за състоялия се между него и мистър Бен Алън разговор относно Арабела; съобщи, че неговата цел била да може някак си да се срещне с девойката и й разкрие ясно и окончателно своята любов; заяви своето убеждение, основаващо се на някои мъгляви намеци и недомлъвки от страна на горепоменатия Бен, че където и да са я заточили понастоящем, мястото било някъде в близост до Ейвънските хълмове. И това бил целият му запас от сведения — или догадки — по въпроса.

Решиха мистър Уелър да тръгне на следващото утро на откривателска експедиция, ръководен единствено от тези нищожни указания; уговориха също мистър Пикуик и мистър Уинкл; които бяха по-малко уверени в силите си, да се поразходят из града по това време и се отбият уж случайно у мистър Боб Сойър, кога и да е този ден, с надежда да зърнат или чуят нещо за местонахождението на девойката.

И тъй, на следващата сутрин Сам Уелър тръгна по своето разузнаване, съвсем не отпаднал духом, въпреки обезсърчителните изгледи за успех; и вървеше си той нагоре по една улица, надолу по друга — щяхме да кажем, изкачваше се по един хълм, слизаше по друг, само че в Клифтън има само изкачване, — без да срещне някого или нещо, което би могло да хвърли поне мъничко светлина върху дадения въпрос. Много приказки изприказва Сам с коняри, извели коне на разходка по друмищата, и с прислужнички, извели деца на разходка по улиците; ала нито от първите, нито от вторите можа да научи нещо, което да му даде и най-малко сведение относно въпроса, по който той тъй изкусно провеждаше разпита си. Имало много девойки в много къщи и много от тези девойки били заподозрени от проницателните прислужници, мъже и жени, че са дълбоко привързани към някой младеж или готови да се привържат при пръв удобен случай. Но тъй като никоя от тези девойки не беше мис Арабела Алън, подобни указания оставяха Сам на същата точка на осведоменост както в самото начало.

Сам пресече хълмовете, борейки се с хубав силен вятър, и се чудеше дали пък в тази част на страната не трябва да се върви, като се държи шапката с две ръце, когато се озова в сенчест кът, гдето бяха пръснати няколко малки вили, тихи и уединени наглед. Пред вратата на една конюшня в края на дълъг задънен път се маеше някакъв коняр в домашно облекло и явно си въобразяваше, че върши нещо със своите лопата и количка. Бихме могли да отбележим на това място, че надали сме виждали някога коняр, който, суетейки се в подобни моменти край конюшнята, не става повече или по-малко жертва на тази странна самоизмама.

Сам си каза, че би могъл да говори и с този коняр, както с всички други, особено пък защото беше много уморен, а имаше чудесен голям камък точно срещу количката; и тъй той свърна надолу по пътя и като приседна на камъка, завърза разговор с присъщите му лекота и непосредственост.

— Добр’утро, стари приятелю — рече Сам.

— Тоест следобед — отвърна конярят, поглеждайки навъсено Сам.

— Много сте прав. Исках да кажа следобед. Как сте?

— Е, не ми става по-добре, кат те виждам — рече злобливият коняр.

— Чудна работа, наистина — рече Сам, — щото ми се виждате толкоз страшно весел и изобщо сте толкоз жизнерадостен наглед, та човек му става драго на сърцето, кат ви зърне.

Навъсеният коняр се навъси още повече при тези думи, но не достатъчно, за да окаже някакво влияние върху Сам, който веднага след това попита много загрижено дали името на неговия господар не е Уокър.

— Не, не е — отвърна конярят.

— Да не е Браун, а? — рече Сам.

— Не, не е.

— А Уилсън?

— Не, не е и туй — отвърна конярят.

— Е добре — продължи Сам, — сбъркал съм тогаз и той няма честта да ме познава, пък аз си мислех, че има. Не стойте тук от любезност към мене — добави Сам, виждайки как конярят прибра количката и се готви да затвори портата. — Удобствата преди всичко, а после церемониите; извинен сте, стари друже.

— Ще ти откъсна главата за половин крона — изръмжа навъсеният коняр, като залостваше едното крило на портата.

— А, не ви я давам при тез условия — отвърна Сам. — Ще ви струва поне к’вото сте спечелили за цял живот и пак няма да стигне. Предайте поздравите ми у вас. Кажете им да не ме чакат за вечеря и да нямат грижата да ми отделят от яденето, щото ще изстине, преди да дойда.

В отговор на това кипящият от яд коняр промърмори нещо за желанието си да нанесе побой някому, но изчезна, без да го приложи в изпълнение, затръшквайки гневно вратата след себе си, без да обръща внимание на горещите молби на Сам да го дари с кичур от косата си за спомен.

Сам продължи да седи върху големия камък, като обмисляше какво е най-подходящо да се направи, и съставяше в ума си план да чука на всички врати в пределите на пет километра около Бристол, като обхожда по сто и петдесет или двеста порти на ден и се постарае чрез този опит да открие мис Арабела, когато случаят отведнъж подхвърли на пътя му онова, което би могъл да не намери и след дванадесетмесечен престой в града.

Към тесния друм, на който стоеше, се отваряха три или четири градински порти, принадлежащи на същия брой къщи, които, макар и отдалечени една от друга, се деляха само от техните градини. Местата бяха големи, особено на дължина, и засадени с множество дървета, а къщите не само бяха на известно разстояние, но и повечето почти напълно скрити от погледа. Сам седеше с очи, устремени в купчината смет пред съседната на тази порта, през която бе изчезнал конярят, и обсъждаше наум трудностите на сегашното си начинание, когато портата се отвори и оттам излезе една прислужничка да изтърсва няколко килимчета на улицата.

Сам бе тъй погълнат от собствените си мисли, щото вероятно не би обърнал повече внимание на девойката, освен да вдигне глава и забележи нейната много хубава и спретната фигура, ако чувството му на кавалерство не бе силно пробудено от обстоятелството, че нямаше никой да й помага, а килимчетата изглеждаха твърде тежки за нейните собствени сили. Мистър Уелър беше много галантен джентълмен по негов си начин и щом забеляза това положение, бърже стана и се приближи към нея.

— Драга моя — рече Сам, подхождайки по много почтителен начин, — ще изпортите ваш’та толкоз хубавка снага, кат я изкривите, ако изтърсвате сама тез килимчета. Дайте да ви помогна.

Младата дама, срамежливо преструваща се дотогава, че не е забелязала близкото присъствие на джентълмен, се обърна при думите на Сам — несъмнено (тя действително потвърди това впоследствие) за да отклони подобно предложение от напълно непознат човек, — но вместо да отговори, нададе полусподавен вик. Изненадата на Сам едва ли бе по-малка, защото в лицето на стройната прислужничка той откри очите на своя „Валънтайн“, момичето, работещо у мистър Нъпкинс.

— Я, Мери, мила моя! — рече Сам.

— Божичко, мистър Уелър — рече Мери, — как ме изплашихте!

Сам не даде словесен отговор на това оплакване, нито пък можем със сигурност да кажем какъв беше неговият ответ. Знаем единствено, че след кратка пауза Мери възкликна: „Ах, престанете, мистър Уелър!“ и че шапката му бе паднала няколко мига преди това — от споменатите два признака сме склонни да заключим, че една или повече целувки са били разменени между съответните лица.

— А как попаднахте тука? — рече Мери, когато така прекъснатият разговор биде възобновен.

— Дойдох, разбира се, да те потърся, миличка — отвърна мистър Уелър, позволявайки този път на чувствата си да вземат връх над истината.

— А как разбрахте, че съм тук? — запита Мери. — Кой може да ви е казал, че съм постъпила при други хора в Ипсуич и че те отпосле са се преместили чак тук? Кой може да ви е казал това, мистър Уелър?

— О, разбира се — хитро я погледна Сам, — точно там е работата: кой може да го е казал?

— Не е мистър Мъзл, нали? — попита Мери.

— О, не — отвърна Сам, като поклати тържествено глава, — не е той.

— Сигур е готвачката — рече Мери.

— Да, сигур е тя — отвърна Сам.

— Ах, не съм и сънувала таквоз нещо! — чудеше се Мери.

— Нито пък аз — рече Сам. — Но, Мери, мила моя — тук гласът на Сам стана още по-ласкав — Мери, мила моя, възложена ми е още една работа, дето е много бърза. Един от приятелите на мойто началство: мистър Уинкл, помниш ли го?

— Оня със зеления жакет? — рече Мери. — О, да, помня го.

— И тъй — продължи Сам, — той се е влюбил страхотно, съвсем си е загубил ума, напълно е свършен…

— Божичко! — прекъсна го Мери.

— Да — рече Сам, — но туй е нищо, ако успеем да намерим госпожицата. — И Сам с многобройни лирически отстъпления относно личните красоти на Мери и неописуемите терзания, преживени от него, откакто не я бил видял, даде правдив отчет за тежкото положение на мистър Уинкл в момента.

— Ах — рече Мери, — не можех и да си помисля!

— Ама, разбира се — потвърди Сам, — никой не го е помислял, нито пък ще го помисли; и ето че аз съм тръгнал кат скитника евреин — спортна личност, Мери, мила моя, може да си чувала: той се състезавал с времето и не се спирал дори да поспи, та и аз тъй търся мис Арабела Алън.

— Мис коя? — много учудено запита Мери.

— Мис Арабела Алън — повтори Сам.

— Боже господи! — възкликна Мери, сочейки градинската врата, която намръщеният коняр бе заключил след себе си. — Точно таз къща е; тя живее там от шест седмици. Тяхната горнична ми разказа всичко през оградата на пералнята една сутрин, додето никой от семейството не беше още станал.

— Какво-о? Съседите досам вас ли? — запита Сам.

— Досам нас — отвърна Мери.

Мистър Уелър бе тъй дълбоко потресен от това съобщение, щото счете за абсолютно необходимо да потърси опора о своята хубава осведомителка; и бяха разменени няколко нежни милувки, преди той да се съвземе и се върнат към въпроса.

— Ех — рече най-сетне Сам, — ако туй е възможно, не знам дали има нещо невъзможно, както казал кметът на Лондон, когат’ министър-председателят вдигнал наздравица за госпожата му след вечерята. В съседната къща! Та аз имам да й предам едно съобщение, дето цял ден се мъча да й го предам.

— А — рече Мери, — но не може да й го предадете сега, щото тя излиза да походи в градината само вечер, и то само за кратко време; тя никога не излиза навън без старата госпожа.

Сам се замисли за малко и накрая се спря на следния план на действие: да се върне точно по здрач — час, в който Арабела винаги излизала да се поразходи — и след като Мери го пусне в къщата, гдето тя работеше, да се покатери по стената до надвисналите клони на едно крушево дърво, където действително щеше да е скрит от всички погледи; да предаде съобщението и уреди, ако е възможно, едно свиждане на мистър Уинкл за следващата вечер по същото време. След като нахвърли бързешком своя план, той се зае да помага на Мери в дълго отлаганата работа да се изтърсят килимите.

Заниманието да се изтърсват килимчета съвсем не е тъй невинно, колкото изглежда — вярно, може да няма нищо особено в самото изтърсване, но да се сгънат, е много коварно нещо. Докато трае изтърсването и двете лица са отдалечени едно от друго, колкото е дълъг килимът, това е най-невинното забавление, което може да се измисли; но щом трябва да се сгънат и разстоянието помежду им започва постепенно да се скъсява — отначало наполовина, после на четвъртина, после на една осма, после на една шестнадесетина и дори на една тридесет и втора, ако килимът е достатъчно дълъг — става опасно. Ние не знаем с точност колко килимчета бяха сгънати в този случай, но бихме се осмелили да кажем, че колкото бяха те на брой, толкова пъти и Сам целуна хубавата прислужница.

Мистър Уелър се нагости умерено в най-близката кръчма, а когато почна да се смрачава, се върна на задънения път. Щом Мери го пусна в градината и щом изслуша многобройните съвети на тази дама да си пази ръцете, нозете и врата, Сам се покачи на крушата, за да чака, догдето се появи Арабела.

Той тъй дълго стоя там в нетърпеливо очакване на това събитие, щото започна да си мисли, че то въобще няма никога да настъпи, когато дочу леки стъпки но чакъла и миг по-късно зърна Арабела да върви замислена надолу към градината. Когато тя се озова почти под дървото, Сам, за да я предупреди деликатно за своето присъствие, захвана да произвежда разни сатанински звуци, подобни на онези, издавани вероятно от остарелите хора, които от най-ранно детство страдат едновременно от възпаление на гърлото, круп и магарешка кашлица.

Девойката хвърли бърз поглед към мястото, отгдето идваха ужасните звуци; а първоначалната й тревога съвсем не намаля, когато видя някакъв мъж всред клоните, и тя твърде вероятно би побягнала и вдигнала на крак цялата къща, ако за щастие уплахата не бе я лишила от способността да се движи и не бе я заставила да се отпусне в едно градинско кресло, което, за добра слука, бе сложено съвсем наблизо.

— Май че припадна — заразсъждава на висок глас силно озадаченият Сам. — Що за работа: тези млади създания нарочно сякаш припадат точно когато не бива. Хайде, госпожице, мис Касапска, мисис Уинкл, недейте!

Дали бе от вълшебното име на мистър Уинкл, от свежия вечерен въздух, или от прозвучалия донякъде познат й глас — няма значение, — но Арабела се съвзе; тя вдигна глава и нерешително запита:

— Кой сте вие и какво искате?

— Шт! — рече Сам и се преметна на стената, като се сви колкото може повече. — Това съм аз, мис, аз.

— Прислужникът на мистър Пикуик — живо рече Арабела.

— Съвсем същият, мис — отвърна Сам. — А мистър Уинкл е съвсем съсипан от отчаяние, мис.

— А! — рече Арабела и се приближи към стената.

— А, наистина — продължи Сам. — Снощи мислехме, че трябва да го тикнем в усмирителна ризница; цял ден буйствува и казва: ако не ви види до утре вечер, с него щяло да се случи нещо много неприятно, ако не се удави.

— О, не, не, мистър Уелър! — рече Арабела и плесна с ръце.

— Туй казва той, мис — отвърна Сам. — Той е човек на думата си и по мойто мнение ще го стори, мис. Той чул всичко от касапина с пенджерите.

— От брат ми! — рече Арабела, досещайки се смътно за кого става дума от описанието на Сам.

— Не знам точно кой от двамата е брат ви, мис — отвърна Сам. — Нали оня, по-мръсният?

— Да, да, мистър Уелър — отговори Арабела, — продължавайте. Побързайте, моля ви.

— Добре, мис — рече Сам, — той е чул за всичко от него; и според мойто началство, ако не го видите най-скоро, на касапина, дето го споменахме, тъй ще му продупчат с олово главата и тъй ще му се повреди всичко в нея, че след туй и спиртът не може помогна.

— О, какво трябва да направя, за да избегнем тези страшни кавги? — възкликна Арабела.

— За всичко е причина, дет подозират някаква предишна сърдечна връзка — отвърна Сам. — Вий най-добре се вижте с него, мис.

— Но как? Къде? — възкликна Арабела. — Не смея да изляза навън сама. Брат ми е толкова безжалостен, толкова неразумен! Знам колко странно ще ви прозвучи, загдето ви говоря така, мистър Уелър, но аз съм много, много нещастна… — И тук бедната Арабела тъй горчиво заплака, че у Сам се надигна рицарски порив.

— Може да ви се вижда странно, дето на мен ги говорите тез истории, мис — рече Сам много разпалено, — но мога да ви кажа единствено, че съм готов, и то от сърце, да сторя всичко, дето може да оправи нещата; и ако туй стане, кат се метнат тез двама касапи през прозореца, аз съм на разположение. — И за да покаже готовността си да се залови веднага на работа, Сам Уелър си запретна ръкавите, докато говореше, при неминуемата опасност да падне от стената при това движение.

Колкото и ласкателни да бяха тези изяви на добра воля, Арабела решително отклони (съвсем неоснователно според Сам) да се възползува от предложението. За известно време тя упорито отказваше да удостои мистър Уинкл със свиждане въпреки патетичните доводи на Сам; но най-после, когато усетиха заплахата разговорът им да се прекъсне от нежелана поява на трето лице, тя набързо му даде да разбере, подчертавайки неколкократно своята благодарност, че все пак е възможно тя да бъде в градината един час по-късно на следващата вечер. Сам отлично схвана намека, а Арабела му подари една от най-милите си усмивки и грациозно се отдалечи, оставяйки Сам напълно възхитен от нейния чар, както телесен, тъй и душевен.

След като се спусна благополучно от стобора и не пропусна да посвети няколко минути за своята лична работа от същото естество, мистър Уелър се върна, доколкото му бе възможно по-бързо, в хотел „Буш“, гдето продължителното му отсъствие бе предизвикало различни предположения и известна тревога.

— Ние трябва да сме внимателни — рече мистър Пикуик, след като съсредоточено изслуша разказа на Сам — не заради самите нас, но заради младата дама. Трябва да действуваме много предпазливо.

— Ние? — учудено подчерта думата мистър Уинкл.

Мигновеното възмущение в погледа на мистър Пикуик при тона на тази бележка бързо отстъпи място на обичайния му добродушен израз, когато отвърна:

— Ние, сър! Аз ще ви придружа.

— Вие? — възкликна мистър Уинкл.

— Да, аз — с благост отвърна мистър Пикуик. — Като ви позволява да се срещнете с нея, девойката прави една може би естествена, но въпреки това твърде непредпазлива стъпка. Ако на срещата присъствувам аз, един общ приятел, достатъчно възрастен да бъде баща и на двама ви, гласът на клеветата не може в никой случай да се надигне срещу нея по-късно.

Очите на мистър Пикуик светеха от чистосърдечна радост от собствената му далновидност, докато говореше. Мистър Уинкл се трогна от тази проява на деликатност към младата protégée на своя приятел и сграбчи ръката му с чувство на уважение, граничещо с благоговение.

— Вие трябва да дойдете — рече мистър Уинкл.

— Непременно — рече мистър Пикуик. — Сам, пригответе ми дългото палто и шала, а също поръчайте някакво превозно средство да бъде пред вратата утре вечер доста по-рано, отколкото при други обстоятелства, за да сме сигурни, че ще стигнем навреме.

Мистър Уелър докосна шапката си в знак на своето ревностно послушание и се оттегли, за да започне подготовка на предстоящата експедиция.

Каретата дойде точно в уречения час и мистър Уелър се метна на капрата до кочияша, след като съответно настани вътре мистър Пикуик и мистър Уинкл. Те слязоха, според предварителната уговорка, около четвърт миля от мястото на срещата, заръчаха на кочияша да ги чака, докато се завърнат, и тръгнаха да изминат останалото разстояние пешком.

Беше в този момент на тяхното начинание, когато мистър Пикуик, с множество усмивки и други признаци на огромно лично задоволство, измъкна от палтото си джобен фенер, с който се бе снабдил нарочно за целта, и докато вървяха, заобяснява на мистър Уинкл особените достойнства на механизма му, за не малка изненада на няколкото скитници, срещнати по пътя.

— В по-изгодно положение щях да бъда, ако ми беше подръка нещо от този вид при последната ми нощна експедиция в онази градина, а, Сам? — рече мистър Пикуик, като се обърна и погледна весело своя помощник, вървящ малко по-назад.

— Чудесни нещица, ако добре се коландрят, сър — отвърна мистър Уелър, — но щом не искате да ви видят, мисля, че е по-добре, когат’ са загасени, а не когат’ са запалени.

Мистър Пикуик, изглежда, се стресна от забележката на Сам, защото сложи фенера обратно в джоба си и те продължиха да крачат мълчаливо.

— Насам се слиза, сър — рече Сам, — нека аз ви водя. Това е пътят, сър.

Тръгнаха надолу по пътя и беше доста тъмно. Докато вървяха слепешката, мистър Пикуик извади веднъж или дваж фенера, пръскащ много ярък сноп светлина около два фута в диаметър. Наглед беше много хубаво, но единственият резултат сякаш беше, че всичко наоколо изглеждаше още по-тъмно от преди.

Стигнаха най-сетне големия камък. Тук Сам препоръча на господаря си и на мистър Уинкл да поседнат, докато той разузнае и се увери дали Мери беше вече на своя пост.

След като се позабави пет-десет минути, Сам се завърна и съобщи, че портата била отворена и всичко било спокойно. Последвали го с безшумна стъпка, мистър Пикуик и мистър Уинкл скоро се озоваха в градината. Тук всеки рече: „Шт!“ доста много пъти и след като сториха това, никой като че ли нямаше ясна представа какво трябваше да правят по-нататък.

— Мис Алън в градината ли е вече, Мери? — запита силно развълнуваният мистър Уинкл.

— Не знам, сър — отвърна хубавата прислужница. — Най-добре ще бъде, сър, ако мистър Уелър ви помогне да се изкачите на дървото, а може би мистър Пикуик ще бъде тъй добър да следи дали някой не идва насам по пътя, докато аз пазя на другия край в градината. Господи помилуй, какво е това?

— Тоз проклет фенер ще ни затрие всичките! — раздразнено възкликна Сам. — Внимавайте к’во правите, сър; запращате лъч светлина точно в прозорците на задната стая.

— Ах, боже мой! — рече мистър Пикуик, обръщайки се бързо встрани. — Съвсем не исках да направя това.

— Сега осветявате съседната къща, сър — предупреди Сам.

— Ей, че работа! — разтревожи се мистър Пикуик, като отново се обърна.

— Сега осветявате конюшнята и ще помислят, че там има пожар — рече Сам. — Загасете го, сър, ако обичате.

— Това е най-необикновеният фенер, който съм виждал в живота си! — възкликна мистър Пикуик, напълно слисан от съвсем неволно произведените от него ефекти. — Никога не съм срещал такъв мощен рефлектор!

— Май ще стане прекалено мощен за нас, ако продължавате да святкате тъй навсякъде, сър — отвърна Сам, докато мистър Пикуик, след многократни несполучливи опити, най-сетне успя да обърне ключа. — Ето, чуват се стъпките на младата дама. Сега, мистър Уинкл, хайде, хоп на дувара!

— Спрете, спрете! — рече мистър Пикуик. — Аз трябва да говоря с нея най-напред. Помогнете ми да се кача, Сам.

— Спокойно, сър — рече Сам, като опря глава о стената и направи площадка от гърба си. — Стъпнете първо на таз саксия, сър. Сега хайде, хоп нагоре.

— Боя се да не ви нараня, Сам — забеляза мистър Пикуик.

— Не се безпокойте за мене, сър — отвърна Сам. — Подайте му ръка, мистър Уинкл, по-смело, сър, по-смело! Хайде сега да ви видим!

Докато Сам говореше, мистър Пикуик, с усилие почти свръхестествено за джентълмен с неговите години и тегло, успя да се покатери върху гърба на Сам; Сам бавно се надигна нагоре, мистър Пикуик се вкопчи с все сила в горния край на оградата, мистър Уинкл го прикрепяше здраво за краката и по този начин очилата му се подадоха мъничко над зида.

— Мило дете — рече мистър Пикуик, гледайки отвъд зида и зървайки Арабела, — не се плашете, мило дете, това съм само аз.

— О, моля ви, вървете си, мистър Пикуик — рече Арабела. — Кажете им на всички да си отидат. Тъй ужасно съм изплашена. Мили, мили мистър Пикуик, не стойте там. Ще паднете и ще се убиете, тъй ще стане, сигурна съм.

— Недейте да се тревожите толкова, мило дете — успокои я мистър Пикуик. — Съвсем е излишно да се страхувате, уверявам ви. Не мърдайте, Сам — добави мистър Пикуик, като погледна надолу.

— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър. — Само не стойте повече, отколкото е необходимо. Доста сте тежичък, сър.

— Още един миг, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Исках само да знаете, мило дете, че аз нямаше да позволя на младия си приятел да ви види по този потаен начин, ако обстоятелствата, при които сте поставена, му даваха някаква друга възможност; и за да нямате неприятности във връзка с тази нередна постъпка, скъпо дете, може би ще бъдете по-спокойна, ако знаете, че и аз съм тук. Това е всичко, мило дете.

— Не знам как да благодаря за вашата доброта и загриженост към мен, мистър Пикуик — отвърна Арабела, изтривайки с кърпичка сълзите си. Тя щеше вероятно да каже нещо повече, ако главата на събеседника й не бе изчезнала неочаквано като последица на неудачната стъпка върху рамото на Сам и мистър Пикуик се озова на земята с голяма скорост. Той скочи на крака още в същия миг и след като подкани мистър Уинкл да побърза да приключи срещата, изтича да охранява пътя с устремност и смелост, присъщи на младеж. Самият мистър Уинкл, вдъхновен от случая, се покатери в миг на зида, спирайки единствено да заръча на Сам да внимава за господаря си.

— Ще внимавам, сър — отвърна Сам. — Оставете го на мене.

— Къде е той? Какво прави той, Сам? — запита мистър Уинкл.

— Да благослови бог старите му гетри — отговори Сам, поглеждайки към градинската порта. — Той варди на пътя с оня джобен фенер като някакъв обичлив Гай Фокс^[1]. В живота си не съм виждал по-чудесен тип от него. Честна дума. Сърцето му трябва да се е родило поне двайсет и пет години след тялото му!

Мистър Уинкл не дочака да чуе венцехваленията за приятеля си. Той бе скочил от другата страна на зида, бе се хвърлил в нозете на Арабела и вече се кълнеше в искреността на своята любов с красноречие, достойно дори за самия мистър Пикуик.

Докато ставаха всички тези събития на чист въздух, един възрастен джентълмен, с постижения в полето на науката, седеше в библиотеката си през две или три къщи и пишеше философски трактат, като навлажняваше от време на време гърлото и усиления си труд с някоя и друга чашка кларет от една обемиста бутилка, поставена до него. В мъките на своето съчинителство възрастният джентълмен поглеждаше ту към килима, ту към тавана, ту към стената; а когато нито килимът, нито таванът, нито пък стената го вдъхновяваха до необходимата степен, той поглеждаше през прозореца.

В един от тези промеждутъци на своето творчество ученият джентълмен гледаше разсеяно навън в дълбоката тъмнина, когато извънредно много се учуди, съзирайки на неголямо разстояние от земята, плъзгаща се хоризонтално необичайно силна светлина, която почти веднага изчезна. Малко след това феноменът се повтори, и то не само веднъж или дваж, а много пъти: най-сетне ученият джентълмен остави перото и започна да разсъждава какви природни закони биха могли да обосноват тези явления.

Това не бяха метеори: летяха много ниско. Не бяха светещи червеи: все пак летяха; но не бяха светулки; не бяха блуждаещи огньове; не бяха и ракети. Какво можеше да бъде? Някакво необикновено и чудно природно явление, невиждано дотогава от никой изследовател; нещо, присъдено тъкмо на него да открие и да обезсмърти името си, като го запише за благото на идните поколения. Преизпълнен от подобни мисли, ученият джентълмен грабна отново перото си и нахвърли на хартия различните си наблюдения относно този неокачествим феномен, отбелязвайки датата, часа, минутите и дори секундите на неговото появяване: всички тези данни щяха да послужат за обемист трактат, едно извънредно задълбочено изследване, което щеше да изуми всички метеорологически мъдреци по всички цивилизовани кътчета на земния шар.

Той се облегна удобно в креслото си, потопен в съзерцание на бъдещото си величие. Тайнствената светлина се появи отново, още по-ярка от преди: танцуваше сякаш нагоре-надолу по пътя, кръстосваше наляво-надясно и кръжеше в орбита, причудлива като самите комети.

Ученият джентълмен беше ерген. И тъй като нямаше съпруга, която да би могъл да повика и удиви, той позвъни на слугата си.

— Пръфл — рече ученият джентълмен, — има нещо много особено във въздуха тази вечер. Видяхте ли това? — И ученият джентълмен посочи през прозореца, защото светлината отново се показа.

— Да, видях, сър.

— Какво мислите за това, Пръфл?

— Какво мисля ли, сър?

— Да. Вие сте израснали в този край. Коя според вас е причината на тези светлини, а?

Усмихнат, ученият мъж предполагаше, че в отговора си Пръфл съвсем не би могъл да посочи някоя причина. Пръфл се позамисли.

— Според мен това са май крадци, сър — заключи накрая Пръфл.

— Вие сте глупак и може да си отидете долу — рече ученият джентълмен.

— Благодаря, сър — отвърна Пръфл и си отиде долу.

Ала ученият джентълмен се измъчваше от мисълта, че гениалният трактат, замислен от него, щеше да бъде загубен за човечеството и това би било неизбежно, ако предположението на находчивия мистър Пръфл не бъде отхвърлено още в самия му зародиш. Той си сложи шапката и бързо се отправи надолу към градината, твърдо решил да изследва въпроса най-основно.

А тъкмо преди ученият джентълмен да се отправи към градината, мистър Пикуик бе притичал възможно най-бързо от пътя, за да даде лъжлива тревога, че някой идвал в тази посока, като светеше понякога с джобния си фенер, за да не падне в канавката. Щом тревогата биде дадена, мистър Уинкл се прехвърли обратно през зида, а Арабела изтича в къщата; градинската порта се затвори зад тях и тримата приключенци си тръгнаха обратно колкото може по-скоро, когато ги стресна ученият джентълмен, точно отключващ своята порта.

— Стойте мирно — пошепна Сам, който естествено беше начело на дружината. — Светнете с фенера само за миг, сър.

Мистър Пикуик стори исканото от него и Сам, виждайки една мъжка глава да надзърта навън на половин ярд от него, леко я удари със стиснатия си юмрук и тя се чукна с глух звук о портата. След като извърши този подвиг съвсем изненадващо и много ловко, мистър Уелър метна мистър Пикуик на гърба си и последва мистър Уинкл, като крачеше със скорост, напълно изумителна, имайки пред вид товара, който носеше.

— Може ли вече да поемете дъха си, сър? — запита Сам, когато изминаха задънената улица.

— Напълно. Да, вече напълно — отвърна мистър Пикуик.

— Хайде тогава, сър — рече Сам, като изправи на крака господаря си. — Елате между нас двамата. Тичайте, като че трябва да спечелите някоя купа. Състезание на по-малко от половин миля. Хайде сега!

Поощряван по този начин, мистър Пикуик употреби краката си възможно най-успешно. И трябва поверително да отбележим, че никога досега не бяха виждани чифт черни гетри да се носят над земята тъй изискано, както гетрите на мистър Пикуик при тази паметна случка.

Каретата чакаше, конете бяха бодри, пътищата — добри, а кочияшът — услужлив. Дружинката пристигна здрава и читава до „Буш“, преди мистър Пикуик наистина да успее да си поеме дъха.

— Влизайте веднага вътре, сър — рече Сам, докато помагаше на господаря си да слезе. — Нито минутка бавене на улицата след толкоз упражнения. Извинявайте, сър — продължи с ръка на шапката си Сам, обръщайки се към слизащия от каретата мистър Уинкл. — Надявам се, е нямало предишна сърдечна връзка.

Мистър Уинкл сграбчи ръката на своя невисокопоставен приятел и му пошепна на ухото:

— Всичко е наред, Сам; съвсем наред.

Чувайки това, мистър Уелър се потупа отсечено три пъти по носа в знак, че е разбрал, усмихна се, намигна и се залови да вдига стълбичката с лице, изразяващо най-живо задоволство.

Колкото до учения джентълмен, той с умение доказа в своя трактат, че въпросните чудни светлини са били причинени от електричество; той още по-ясно подчерта своя извод, като подробно описа танцуващата пред очите му огнена струя, щом главата му се подала от портата, и как получил шок, който го замаял за четвърт час; тези доказателства възхитиха научните организации до крайна степен и станаха причина оттогава нататък той да бъде считан за светило на науката.