Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Пикуикистите

Първият лъч светлина, разпръскващ мрака и хвърлящ ослепителен блясък всред онази тъма, в която бяха привидно потънали началните стъпки на обществената дейност на безсмъртния Пикуик, произхожда от следващото задълбочено проучване на ПРОТОКОЛИТЕ НА КЛУБА „ПИКУИК“, което издателят на тези записки с чувство на висше удовлетворение предоставя на своите читатели като доказателство за будно внимание, неуморно усърдие и вещо пресяване на многообразните книжа, поверени му при неговите издирвания.

„Дванадесети май, лето 1827. Мистър Джоузеф Смигърс, ПЗПЧПК[1] — председателствуващ. Следват решенията, приети единодушно:

Нашата организация с чувство на голямо задоволство и пълно одобрение изслуша доклада, изнесен от мистър Самюъл Пикуик, ПЧПК[2], под надслов «Размишления върху произхода на Хампстедските блата и някои бележки върху теорията за боцкавите рибки»; с настоящето Организацията изказва най-горещите си благодарности на горепоменатия мистър Самюъл Пикуик, ПЧПК, за същия доклад.

Ценейки високо достойнствата на горепоменатия труд, допринасящ за напредъка на науката, както и неуморните изследвания на мистър Самюъл Пикуик, ПЧПК, в Хорнзи, Хайгейт, Брикстън и Камбъруел — нашата Организация все пак е пропита от дълбокото убеждение, щото неминуемо бихме се обогатили с безценни достижения, ако по-нататъшните дирения на този учен мъж бъдат пренесени на по-широка плоскост, при продължителни пътувания, даващи естествено възможност за един увеличен обсег на наблюдения с цел разпространение на знания и научен възход.

С оглед на току-що упоменатото нашата Организация обсъди с нужното проникновение предложението, изхождащо от горепоменатия мистър Самюъл Пикуик, ПЧПК, и трима други пикуикисти (имената им следват по-долу) за създаване нов клон на Обединените пикуикисти под наименование «Дружество на членовете-кореспонденти на клуба „Пикуик“».

Горното предложение бе одобрено и прието от Организацията.

С настоящото Дружеството на членовете-кореспонденти на клуба «Пикуик» бе следователно учредено и предложените: мистър Самюъл Пикуик, ПЧПК, мистър Трейси Тъпман, ЧПК, мистър Огъстъс Снодграс, ЧПК, и мистър Натаниъл Уинкл, ЧПК, бяха избрани и утвърдени за членове на същото; към тях бе отправена просба да изпровождат от време на време до клуба «Пикуик», със седалище Лондон, достоверни сведения от техните наблюдения върху личности и нрави и от целокупното им смело начинание заедно с разкази и писмени данни за посетените места и разните тамошни сдружения.

Нашата Организация сърдечно приветствува прогласеното правило, щото всеки член на Дружеството на членовете-кореспонденти сам да понася своите пътни и дневни; при тези условия Организацията няма никакви възражения членовете на горепоменатото дружество да продължат своите проучвания, докогато им е угодно.

Членовете на известното ни Дружество на членовете-кореспонденти следва да бъдат уведомени, че тяхното предложение сами да плащат пощенските разноски за своите писма и други пратки е било разисквано от Организацията и Организацията счита такова предложение достойно за великите умове, от които изхожда, и с настоящото изразява пълното си съгласие с горното.“

Случаен наблюдател — добавя секретарят, на чиито бележки дължим долното изложение, — случаен наблюдател вероятно не би забелязал нищо необикновено в плешивата глава и кръглите очила, обърнати с устремно внимание към неговото (на секретаря) лице през време на прочита на горните решения; ала за онези, които знаеха, че зад това чело работи гигантският мозък на Пикуик и че зад тези очила свети лъчезарният взор на Пикуик, гледката бе наистина неповторима. Там бе седнал човекът, който бе проследил произхода на могъщите Хампстедски блата и бе развълнувал научния свят със своята теория върху боцкавите рибки, спокоен и невъзмутим като дълбоките води на първите в някой мразовит ден или като уединен екземпляр от вторите в най-потайното кътче на някое глинено гърне. И колко по-любопитно стана зрелището, когато в изблик на пълно въодушевление и оживление прогърмя единодушният възглас „Пикуик!“ на неговите последователи и този прославен мъж бавно се възкачи върху дървеното кресло, на което бе седял до този момент, за да произнесе слово пред клуба, основан от него самия. Каква картина би могъл да сътвори някой художник от тази вълнуваща гледка! Красноречивият Пикуик, грациозно пъхнал едната ръка под опашката на фрака си, размахал другата във въздуха в подкрепа на блестящата си пламенна реч; от високопоставеното си място той излагаше на показ гетрите и прилепналите си панталони, които, ако бяха обути от обикновен човек, не биха привлекли внимание, но обути от Пикуик, те — тъй да се каже — вдъхваха драговолно страхопочитание и уважение; той бе заобиколен от мъжете доброволци, готови да споделят с него опасностите на неговите пътешествия и предопределени да участвуват в славата на неговите открития. От дясната му страна седеше мистър Трейси Тъпман — пречувствителният Тъпман, който към мъдростта и опита на по-зрялата възраст притуряше и огъня и плама на юноша в най-вълнуващата и извинителна от всички човешки слабости — любовта. Годините и прехранването бяха поразширили тази нявга романтична фигура; черната копринена жилетка все повече се издуваше с времето: инч по инч потъваше златният ланец под нея все по-далеч от погледа на мистър Тъпман; постепенно растящото побрадие възсядаше краищата на бялата вратовръзка, но душата на Тъпман не бе познала никаква промяна — възхита от нежния пол все още бе нейна господствуваща страст. Вляво от великия вожд седеше поетичният Снодграс, а до него пък атлетичният Уинкл: първият поетично загърнат в тайнствена синя дреха с яка от кучешка кожа, а вторият се перчеше във великолепието на новото си зелено ловджийско яке, с карирано шалче и плътно прилепнали сиви панталони.

Речта на мистър Пикуик по този повод заедно с последвалите обсъждания са влезли в летописа на клуба. Те са много сходни с разискванията в други прочути организации; и тъй като винаги е любопитно да се проследи приликата в изявата на великите хора, ние възпроизвеждаме записаното в тези страници.

„Мистър Пикуик отбеляза (пише секретарят), че за слава милее сърцето на всеки човек. За поетична слава милеело сърцето на приятеля му Снодграс; за слава на завоевател също така милеел приятелят му Тъпман; а желание да спечели слава в спорта — на игрището, във въздуха и във водата — изпълвало гърдите на приятеля му Уинкл. Той (мистър Пикуик) не отричал, че бил повлиян от човешки страсти и човешки чувства (ръкопляскания), може би и от човешки слабости (бурни възражения); но би искал да добави, че ако някога пожарът на самолюбието избухнел в неговите гърди, то стремежът да облагодетелствува човечеството преди всичко би го потушил напълно. Възхвалата на човешкия род му давала замах. Человеколюбието било негово осигурително дружество. (Бурни ръкопляскания.) Бил почувствувал известна гордост — признавал това без стеснение и оставял враговете си да се възползуват на воля от това му изявление, — бил почувствувал известна гордост, когато поднесъл Боцкаворибната си теория на света; тя може да е знаменита, а може и да не е. (Вик: «Знаменита е!» — и възторжени ръкопляскания.) Той би си позволил да повярва на твърдението на онзи многоуважаван пикуикист, чийто глас бил току-що чул, че била знаменита; но ако славата на тази дисертация достигнела и най-далечните предели на познатия ни свят, гордостта, която му носело съзнанието, че е автор на този труд, била нищожна в сравнение с гордостта, усещана в този именно миг, когато гледал своето окръжение — този най-възвишен миг на неговото съществуване. (Ръкопляскания.) Той бил скромна личност. («Не! Не!») И все пак не можел да не съзнава, че организацията го била избрала за една изключително благородна, но и доста опасна задача. Условията за пътуване били несигурни, а поведението на кочияшите криело не малко неизвестни. Нека слушателите погледнели около себе си: какви произшествия се случват по света! Навсякъде дилижанси се прекатурват, коне се подплашват, кораби се преобръщат и парни котли се пръскат. (Ръкопляскания.) Един глас: «Не!» Не ли? (Ръкопляскания.) Нека онзи уважаем пикуикист, който тъй високо извика «не», излезе пред всички и го отрече, ако може. (Ръкопляскания.) Кой беше този, който извика «не»? (Възторжени възгласи.) Дали не е някой суетен и огорчен човек — за да не кажа дребна душичка (бурни възгласи), който, завиждайки на възхвалите, които може би незаслужено се сипят върху неговите (на мистър Пикуик) проучвания, и бидейки жегнат от множеството порицания, отправени към него заради несъстоятелните му усилия да съперничи, сега намира този долен и клеветнически начин да…

Мистър Блотън (от Оулдгейт[3]) се надига и взема думата. Дали уважаемият пикуикист има пред вид него? (Викове: «Ред!», «Тишина!», «Да!», «Не!», «Продължавайте», «Спрете» и т.н.)

Мистър Пикуик не позволява да бъде заглушен от врявата. Да, той наистина имал пред вид този уважаем джентълмен. (Голяма възбуда.)

Мистър Блотън отвръща, че той отхвърля невярното и непристойно обвинение на уважаемия джентълмен с дълбоко презрение. (Бурни възгласи.) Уважаемият джентълмен бил не друго, а обикновен шарлатанин. (Силно смущение, гръмки викове: «Тишина!», «Ред!» и т.н.)

Мистър Снодграс взема думата. Иска съдействието на председателствуващия. (Викове: «Браво!») Държи да знае дали не би трябвало да се сложи край на този недостоен спор между двама членове на клуба. («Браво! Браво!»)

Председателствуващият изразява своята увереност, че уважаемият пикуикист ще оттегли току-що употребения от него израз.

Мистър Блотън, въпреки най-голямото си уважение към председателствуващия решително отказва да стори това.

Председателствуващият считал за свой неотменен дълг да запита уважаемия джентълмен дали е употребил израза, изплъзнал се от устата му, в неговия обикновен смисъл.

Мистър Блотън без всякакво колебание отговаря отрицателно: той употребил израза в неговия пикуикски смисъл[4]. («Браво, браво!») Считал се длъжен да заяви, че той лично питаел най-голяма почит и уважение към уважаемия джентълмен; намирал го за шарлатанин само от пикуикска гледна точка. («Браво, браво!»)

Мистър Пикуик подчертава, че се чувствува напълно удовлетворен от честното, откровено и пълно обяснение на своя уважаем другар. Настоява неговите собствени забележки да бъдат също така тълкувани правилно — в пикуикски дух. (Бурни одобрителни възгласи.)“

Тук приключва протоколът и не се и съмняваме, че с това е завършил и спорът, достигайки до такъв един напълно задоволителен и смислен край. За данните, които читателят ще срещне в следващата глава, нямаме официален отчет, но те са грижливо подбрани от писма и други достоверни ръкописи, чиято меродавност е тъй безспорна, че оправдава повествованието им в едно свързано изложение.

Бележки

[1] Пожизнен заместник-председател; член на «Пикуик» клуб. — Б.а.

[2] Председател, член на «Пикуик» клуб. — Б.а.

[3] Предградия на Лондон.

[4] Казано в пикуикски смисъл — обида, казана на шега.